Кралят-воин

7. Смърт от сенките

Колкото повече мислех, толкова по-твърдо ставаше решението ми. Светът можеше да се изтъркаля в която клоака си ще. Сложил бях точка на великите събития и исках да ме оставят на мира.

Но сигурно нямаше да се окаже толкова лесно. Щом Синаит и Кутулу бяха успели да ме намерят, то един много по-могъщ магьосник най-вероятно също щеше да може. През годините определено бях приказвал предостатъчно за Симабю пред императора.

Представа нямах защо не ме беше потърсил досега. Може би, мислех си обнадеждено, е разбрал, че със сигурност няма да подкрепя враговете му. Но все пак заделих доста време в подготовка за бъдещи неприятности.

Няколко дни след като Кутулу и Синаит си заминаха, дотича задъхан бегач. Един районен управител в Беля, издадена като пръст от Симабю и граничеща с провинция Хермонаса на североизток и Тикао на запад, чул по някакъв начин за тигъра човекоядец, убит в Атиким от безименен велик ловец, и пратил вестоносец в Атиким да потърси този ловец. Тамошната вещица открила, че могат да ме намерят на четири дни път от Атиким, с помощта на парче от рогозката, на която бях спал, и някакви други „остатъци“ от мен, за които деликатно не попитах.

Това също ме обезпокои — първо Синаит, после тази вещица бяха успели да ме надушат. Което подсказваше, че всъщност се опитвам да се скрия на гола поляна.

Съобщението беше кратко: Беля била прокълната с един човекояден леопард, може би не животно, а демон дори. За две седмици беше избил десет души — в повечето случаи оставял телата недокоснати и селяните изпаднали в паника, започнали да напускат домове и ферми, за да се скрият в няколкото селца в Беля. Бих ли могъл, който и да съм, да помогна?

Не бях чувал за този леопард, Мангаша също, но Дариал знаеше за него. И това, което знаеше, ме накара да се зачудя дали звярът наистина не е демон. За последните осем години беше убил поне осемстотин и петдесет души, а според Дариал най-вероятно бяха повече, тъй като районът на Беля е дълбоко в джунглите и архивите не се поддържат особено грижливо. Това беше почти всичко, което знаеше за Беля, освен че е осеян с древни каменни храмове, строени от примитивни племена, и че планинските хора все още ги използват за култовете си. Все още не бях виждал тези диваци, никой от познатите ми също, тъй че естествено за тях се приказваше какво ли не — колко свирепи са или колко мили, колко грозни или колко красиви, колко дружелюбни или враждебни. Разправяха, че по-вещите им магьосници уж можели да се превъплъщават в животни.

— Може би този леопард е такъв превъплъщенец — предположи Дариал.

— Може би.

Спомних си брачния дар на Йонджи, камата с дръжка и ефес от сребро, как беше убивала хора и чудовища и как можех да я използвам и сега. Но тя лежеше заровена в забравените, гниещи кости на азаза, когото бях убил при Камбиасо.

Това предизвикателство щеше поне да ме поразсее за малко, а дълбоката джунгла може би щеше да ме скрие от чародеи.

Намерих двамата, които бяха с мен на лова край Атиким, и ги попитах дали искат пак да се позабавляваме. Първият пребледня и отвърна, че оризищата му са ужасно буренясали и го било страх да повери работата на загубената си жена и още по-загубените си синове и… и го отпратих.

Другият, младеж, едва навършил двадесетте, казваше се Перчи, се ухили и каза: „Защо не.“ Предпочитал да го разкъса леопард, вместо да умре от скука или превил гръб над ралото.

Обясних му какво ще ни трябва и му поръчах да събере нещата и да доведе два добри коня и още по-добри мулета.

После потърсих Мангаша и най-сетне му казах какво точно се бе случило, откакто ме изведоха от островния ми затвор, и какво мисля да правя. Ясновидецът Тенедос е особено отмъстителен човек, обясних му. В състояние е да заличи от лицето на земята цяла провинция като Симабю, ако се ядоса, както беше искал да направи с Никиас. И че ако дойде да ме търси, било с магия или в плът, най-вероятно ще потърси възмездие за това, че съм му изменил.

Мангаша потръпна.

— Май не трябваше да се връщам тук — измърморих кисело.

— Не — мрачно отвърна той. — Едно семейство трябва да е сплотено дори повече от една нация. Ако не се беше върнал и научехме защо, щеше да е позор за всички ни. Тъй че сме длъжни да се крепим, и сега, и в бъдеще. В други части на Нуманция хората може и да пренебрегват този родствен дълг, но не мисля, че някой в Симабю би могъл.

Извърнах за миг глава. Не исках да види сълзите ми.

— Благодаря ти.

— Ха! Волски говна. Няма какво да се благодари затова, че някой просто прави каквото трябва. Въпросът според мен е как да се подготвим за посещението на тоя проклет от боговете магьосник.

Такъв си беше Мангаша — вечният сержант: прагматичен, ще остави началниците си да го натикат в кочината и после ще намери начин да измъкне всички, даже и кучите синове, които са го натикали там.

— Аз ще замина след няколко часа. Искам без много шум да събереш семейството и да им кажеш какво сме решили — вдишах дълбоко. — Всички освен Траптаин… и Джерица.

Мангаша ме изгледа.

— Вярваш му толкова малко, колкото и аз.

— Да речем, че не съм сигурен в него. А моментът не е подходящ да се доверяваш на хора, в които не си сигурен.

— На Джерица също, защото му е жена.

Кимнах.

— Жена, която не стои до мъжа си, не е никаква жена.

— Това ще ми е трудно.

— Постарай се.

След това му наредих да събере работна група от най-доверените мъже и жени. Да намерят удобно за защита място навътре в джунглата. Да вдигнат там платформи и да ги заредят добре с припаси. Някоя селска вещица да им сложи заклинание, та животните да не ядат храните. Ако ги нападнат, да не влизат в бой с войници или с демони, а да избягат. Нападението, ако има такова, най-вероятно ще е магическо и едва ли ще трае дълго, особено след като Тенедос разбере, че ме няма там.

Надявах се, че няма да пострадат много.

— Разбирам, че ако това стане, можем да вземем Траптаин и Джерица с нас.

— Разбира се. Никой не преговаря с демон, когато посяга да ти откъсне врата.

— Така е. Дори и такива като Траптаин — съгласи се Мангаша.

Освен това поисках да постави постове на всички пътища и пътеки, за да няма изненади. Ако Тенедос нападнеше с магия, най-вероятно щеше да е през нощта, затова всяко селце трябваше да поставя наблюдатели.

— Особено тук, в чифлика.

— За това вече съм помислил — отвърна Мангаша. — Стража поставях всяка нощ, откакто се върна. И още някои неща мога да направя… не да се бием, не съм толкова тъп да си мисля, че мога да надвия или надхитря стария ни император, но да ни опазя от най-лошото — после въздъхна тежко. — Не са добри времената, нали, Дамастес?

— Не са. Никак не са добри. Но ако се държим като дивите зайци и се скрием в дупките си, може да ни подминат.

— Дано — в гласа му се долавяше съмнение.

Два часа по-късно с Перчи и пратеника тръгнах да търся звяра людоед в Беля.

Управителят на Беля, притеснен човечец, казваше се Хокон, ме посрещна в претъпканото с бежанци село Мегидо, за да ми даде каквито имаше сведения за леопарда.

Показа ми на оскъдната карта, най-добрата, с която разполагаше, къде е ударил звярът за последен път или по-точно — къде е белязал територията си. Беше тероризирал три села толкова ужасно, че жителите им бяха избягали тук и вдигаха врява за храна, за подслон и най-вече — за магьосник, който да убие демона.

— Що за същество е според вас?

— Представа нямам — отвърнах. — Още не съм го видял този леопард, не знам смъртен ли е, или не.

— Не ви ли тревожи, че може да излезе демон?

— Разбира се, че ме тревожи. Приличам ли ви на тъпак?

— Не, разбира се. Прощавайте, но времената не са леки — заприглажда оредялата си прошарена коса. — Не знам дали ви интересува политиката, но Хермонаса и Тикао се обявиха за императора Тенедос, Симабю не е и управителите на другите провинции ме притискат да застана с тях. Просто не знам какво да правя — изгледа ме съсредоточено. — Аз май трябва да ви познавам вас. Сигурен ли сте, че не сте имали нищо общо с властта?

— Абсолютно — излъгах. Не бях си боядисвал косата повече, но я държах къса — най-доброто маскиране обикновено е най-простото.

— Е, добре. Де да ми беше избрал и на мене по-простичък живот Айрису. А сега… ще прощавате, но ме чакат и други спешни неща. Ако искате да поговорите с хора, които са видели нападения на леопарда, помощниците ми могат да ви доведат няколко.

Така и направих, но разпитите не ми дадоха кой знае какво. Селските приказки вече бяха плъзнали, колкото повече ги повтаряха в хана, на пазара или в чайната, и леопардът беше станал голям колкото слон, с няколко двойки лапи с чудовищни нокти, можеше да прескача огромни дървета, да събаря колиби и да измъква от тях пищящите им обитатели, и прочие.

Помислих дали да не закупя пак някое биче или друго животно за примамка, но бяхме на четири дни път от територията на звяра. Едва ли щеше да е много забавно да влачим подплашеното животно толкова далече. А и по това, което чух, из околността имаше много изоставени животни, които можех да използвам.

Рано на другата сутрин поехме по тясната пътека, водеща към недрата на джунглата. Не беше трудно да я следваме — беше осеяна с дрехи, мебели и други жизненоважни за селяните неща, които им бяха натежали от многото мили път и усилващия се страх.

На втория ден от храстите изскочиха петима дребни мъже и ни загледаха. Бяха въоръжени с много дълги копия и много леки арбалети, с препаски около слабините и шапки от маймунска кожа на главите.

Едва ни разбираха, но успях да им кажа, че сме тръгнали да търсим големия човекоядец. Изгледаха ме уплашено и забърбориха нещо си. Най-добрият им лингвист успя да ми каже колко им е жал, че съм прокълнат така, защото им изглеждам веселяк и ще кажат добри думи за мен на боговете си, след като бъда убит. Единият поиска да му дам меча си веднага, защото нямало да ми потрябва, като срещна леопарда-демон, но му отказах: обясних, че може все пак да ми потрябва в срещата, пък и е на баща ми, а освен това дори и боговете невинаги са сигурни във всичко. Благодарих за ободряващите им чувства и подкрепа, раздадох им подаръчета от сол и магия, които бях купил в Мегидо, и се сбогувахме.

Трите селца, които леопардът беше опустошил, образуваха груб триъгълник на склоновете на обрасла с джунгла долина. През средата на долината течеше река, а на бреговете й се виждаха развалините на древен храм. Един селянин ми беше казал, че леговището на звяра е в тези руини, което доказвало, че е демон, защото никое нормално създание не би рискувало да си навлече гнева на старите богове.

Най-напред трябваше да си осигурим безопасен подслон. Първото село, в което влязох, бе изгоряло, след като селяните го бяха напуснали, и бяха останали само две колиби. Помислих дали да не използвам за подслон храма, но наглостта ми не стигаше чак дотам. Ако наоколо се мотаеше някой от старите богове, едва ли щяха да са доволни, че им осквернявам дома.

Второто и по-отдалечено село се оказа непокътнато, при това жителите му бяха вдигнали палисада около него. Портите бяха затворени и се зачудих дали някои по-храбри или упорити типове все още не живеят вътре. Никой не отвърна на виковете ми, а когато я пробвах, вратата се оказа залостена. Перчи се изкатери по стената като по кокосова палма, надникна вътре и едва не падна. Слезе бързо, с пребледняло лице.

— Те са… вътре… мъртви… — обърна се настрана и повърна.

Извадих меча си, надникнах през процепа между вратата и стената и не видях нищо ужасно. Но ми замириса на разлагащи се трупове. Имаше достатъчно място да напъхам меча през процепа и да надигна лоста над скобата. Той тупна на прашната земя и отворих вратата.

Виждал съм по-гадни неща от Перчи, но въпреки това стомахът ми се обърна. Зад портата се беше проснал мъж, с изтръгнати черва, полуизяден и с разкъсано лице. Ръждясалата коса, с която се бе опитал да се защити, лежеше до него. На десет крачки по-навътре лежеше женско тяло. Нямаше рани, освен белезите от нокти по гърлото. По-навътре, между няколко колиби, лежаха телата на две момчета, едното наядено, и едно магаре, чийто врат се бе изкривил в неестествен ъгъл от смазващия удар на леопарда.

— Как… как… какво… — заломоти Перчи.

Настръхнах. Отговорът беше ужасен и започнах да вярвам, че леопардът не е естествено същество. Семейството сигурно бе живяло встрани от селото и не беше разбрало за бягството на жителите му. Сигурно бяха чули леопарда през нощта, когато е заръмжал край колибата им, и бяха избягали в селото. Вратите са били отворени и колибите — празни, но грубото укрепление им е предлагало сигурност. Влезли са и припряно са залостили вратата.

И тогава са чули ръмженето на звяра…

Вътре, отсам заключената врата, с тях.

Перчи измъкна къс меч от самара на едното муле и се заозърта; очакваше леопардът да се появи изневиделица.

Огледах телата. Кръвта беше черна, съсирена наскоро. Натиснах единия труп с върха на меча — плътта се оказа податлива. Вкочанясването след смъртта беше преминало и в тази горещина това вероятно означаваше, че са мъртви от по-малко от един ден.

— Трябва да им направим погребалната церемония — обади се Перчи.

Бях готов да се съглася, но ми хрумна нещо много гадно. Замислих се, реших, че е съвсем логично, и отвърнах:

— Не.

— Но…

— Ще ги използваме за стръв. Вместо да търсим леопарда, ще го оставим той да дойде при нас.

Гадна мисъл. Но щом този звяр беше свикнал с вкуса на човешка плът и беше станал толкова самоуверен, че не си правеше труда дори да отнесе труповете в леговището си, за разлика от повечето леопарди, това изглеждаше най-добрата тактика. А леопардите, людоеди или не, предпочитат месото да е малко вмирисано.

Това, което ме притесни повече, но не го казах на Перчи, за да не го изплаша още по-силно, бе, че леопардът трябваше да е убил семейството посред бял ден, което отново показваше, че нравът на съществото е неестествен. Людоедът не изпитваше никакъв страх и обикаляше из тези хълмове като техен господар.

Перчи едва преглътна и кимна вдървено.

— Щом смятате, че така е най-добре…

— Но първо да намерим къде да си опрем гърбовете.

Най-голямата колиба превърнахме в конюшня, за да не се отвлече леопардът от хубаво набъбващото човешко. Погрижих се нито един обикновен звяр да не може да събори вратата и да нахлуе, а прозорците запушихме с бали сено.

Нищо повече не ни оставаше, освен да чакаме да падне нощта.

През това време огледах изоставените колиби — чудех се що за хора са предпочели да останат. Намериха се запазени продукти, които едва ли някой щеше да откаже, ако му ги предложех за вечеря. Видях и няколко сандъка, в които селяните сигурно държаха най-ценните си неща, но се въздържах да ровя за плячка.

С едно изключение. На стената на една голяма колиба, чиито вещи подсказваха, че обитателят й е бил по-заможен, висеше меч. Беше старовремски, виждал бях такива в музеите, сигурно повече за церемонии, отколкото за истинска употреба. Острието му беше извито и с един ръб, все още доста остър, и с ръкохватка от слонова кост, инкрустирана със злато. Беше балансиран съвършено и си личеше, че ковачът му е разбирал от бой толкова, колкото и от занаята си. Взех го, защото дръжката и ефесът бяха сребърни и острието беше покрито със сребро по цялата си дължина, а фигурите, врязани в него, бяха на сражаващи се воини и демони; войниците бяха облечени като по времето на дядо ми.

Слънцето потъна оттатък долината и сенките се удължиха. Чух птича песен, след това гневни крясъци на маймуни, чиято вечеря някой е обезпокоил. Отидох до портата и се вслушах внимателно. Изведнъж настъпи пълна тишина.

Стори ми се, че някъде от много далече чух хрипливо ръмжене.

Там някъде дебнеше леопардът.

Оставих Перчи при животните, казах му да държи вратата залостена и да не излиза, освен ако не го повикам… и да е сигурен, че съм аз, макар да не знаех как трябваше да го разбере, ако наистина се окажеше някой превъплъщаващ се демон.

Прибрах се в колибата, която си бях избрал, легнах точно зад вратата и зачаках. Едно от нещата, който войнишката служба укрепва, е търпението.

Луната изгря и светлината й пропълзя през вратата към мен. Прах загъделичка ноздрите ми, но не закашлях. Бездомна бълха от някой от бившите обитатели на колибата ме ухапа, но не помръднах.

Стана късно, и още по-късно. Но не задрямах, нито се изнервих — джунглата отвъд селото беше смълчана, вслушана в убиеца там, в своята зеленина.

Не зная какво точно ме стресна и ме накара да застана нащрек — някакъв едва доловим шум, миризма, нещо необичайно.

Погледнах навън в стаената нощ, за да разбера къде се промъква леопардът. Там? До онази колиба? В удължената сянка на стената, към труповете? Вдясно от мен, в самото село?

Зад мен се чу шум, вътре в самата колиба, леко изтупване върху пръстения под и „ррррр“. Обърнах се рязко, посегнах за меча си, но късно, много късно! Неголямото, проскубано и нещастно тигърче измяука жално.

Преди да е спряло сърцето ми или да избухна в истеричен смях, нощта изрева и леопардът прескочи стената.

Навън нямаше нищо, нищичко. Но след миг тъмнината се раздвижи. Ако погледът ми не пробягваше насам-натам, както бях привикнал да гледам нощем, сигурно нямаше да забележа как звярът се плъзна напред към тялото на жената.

Скочих, изхвърчах от колибата с късото копие в ръка и го хвърлих с все сила. Копието изсвистя във въздуха и се заби на две педи от съществото. Обикновен звяр щеше да побегне, но това чудовище се присви срещу мен със зейнала паст и изръмжа заканително. Беше голям, по-голям от всички леопарди, които бях убивал, и отстъпих заднешком в колибата, награбих едно копие за мушкане и запристъпвах напред, присвит да посрещна скока му.

Заклевам се, в този миг звездите примигаха, все едно че нещо премина през тях, а след това в долината прокънтя глас, и познах гласа:

— Трябваше да избереш, когато ти дадох шанс!

И леопардът се преобрази. Вдигна се на задните си крака, извиси се дванайсет стъпки нагоре и се превърна в мъж, но мъж с леопардови нокти, от които капеше кръв, и пламъци проблясваха там, където трябваше да са очите му. Закрачи със странна походка към мен, като псе, приучено да стъпва на задните си крака.

Замахнах лъжливо и съществото се озъби към върха на копието, после ноктестата ръка замахна напред. Свих се настрани и другата лапа се впи в мен, разкъса гърдите ми и болката ме прониза. Паднах на колене и се превъртях, вдигнах се отново на крака с копието в ръката и забих острието малко над бедрото на чудовището, но раната, която му нанесох, бе само повърхностна.

То отново замахна, този път огромната му лапа се стовари в гърдите ми и ме отпрати на кълбо назад, а копието изхвърча от ръката ми. Леопардът изпищя като ранена жена, не от болка, а заради моята, която скоро щеше да дойде. Смъкна се на четирите си крака, готов за скок, а вратата на другата колиба се отвори и Перчи излетя навън със снишено копие, като връхлитащ за бой овен. Леопардът се извърна, замахна отдолу в, корема му и той изкрещя и полетя във въздуха.

Но смъртта му ми даде един миг и бащиният ми меч се озова в ръката ми. Посякох леопардочовека и той изпищя отново, този път от собствената си агония, замахна и го посякох в единия преден крак, острието се вряза дълбоко, после скочих назад като майстор във фехтовката на тепиха и звярът замахна. Не успях да видя как връхлитащата ноктеста лапа изби меча от ръката ми и той излетя в нощта.

Скочих отново назад през входа на колибата.

Леопардът отново се беше смъкнал на четири крака, плющеше с опашка, напрегна мускулите си и скочи. Сниших се под скока му, древният сребърен меч се озова в ръката ми, превъртях се по гръб и забих нагоре с всичка сила.

Острието порази леопарда над стомаха, заби се между ребрата му, те изпращяха, звярът отново изрева и този път с него изрева целият свят, джунглата и деветте ада под нея.

Рухна в тъмното до стената на колибата. Извадих камата на Перак и се хвърлих върху него, сечах, забивах, режех, млатех в непрогледния мрак, и с всеки мой удар леопардът виеше, и сечах, и сечах, и всякакъв друг звук вече заглъхна, освен моите удари.

Поседях известно време в тъмното, изтръпнал, ужасно задъхан, после намерих лампата, която бях угасил, треперещата ми ръка напипа огнивото, което бях скрил, и светлинката замига.

Леопардът лежеше неподвижно на пръстения под и изглеждаше, все едно че касапин го е клал със сатър. Но не исках да рискувам и отрязах главата и лапите му.

Чудовището от Беля вече наистина беше мъртво.

Перчи също бе отишъл при Колелото — изкормящият удар на звяра го беше убил мигновено.

Поскърбих за него и проклех съдбата, че поредният мъж, избрал да тръгне с мен, си бе отишъл.

После, под лунната светлина, съборих колибата, извлякох гредите й за клада, накрая струпах върху тях телата на непознатите селяни; това на Перчи бе най-отгоре.

Намерих светилници из колибите, излях маслото им върху кладата, хвърлих моя, както димеше, между тях и пламъците лумнаха.

Изчаках, докато огънят се разгори добре, изредих молитви към Айрису, Шахрия, бога на Огъня, към Джайцини, Вачан и Танис тези мъже, тази жена, тези деца да получат милост на Колелото и да бъдат възнаградени с щастливо прераждане.

В жертвен дар дадох на пламъците трупа на леопарда, погледах още малко ревящия огън и накрая хвърлих до него счупените парчета на сребърния меч.

Събрах си багажа, натоварих отново животните и бях готов за път. Вече нямаше от какво да се страхувам в нощта, отново оживяла със звуците на джунглата.

Бях си взел лечебни мазила и ги натрих по наранените си гърди, макар че щях да посетя някой ясновидец, щом стигнех в Мегидо, защото раните от мръсните леопардови нокти винаги забират.

Бях почти готов да тръгна, когато от тъмното излезе мяукащото малко тигърче. Извадих от торбата си сушено месо, накъсах го, дадох му и вода.

Яде и пи жадно. След като свърши, го прибрах в една от дисагите. То подуши, измърка и заспа блажено.

С малко злато все щях да намеря някой в Мегидо, който с охота да ме приюти.

Качих се на седлото, поклоних се за последно на още горящата клада и поех през разтворените порти към тъмната джунгла.

Дали леопардът беше отдавна притежание на Тенедос?

Или просто бе едно убийствено същество, чието кърваво минало бе улеснило магьосника да наложи властта си над него?

Не знаех. И до днес не знам.