Кралят-воин

10. Да изградиш армия

Кутулу и Синаит надцениха пристигането ми. Трябвало да стана главнокомандващ и всички части да бъдат известени незабавно.

Отказах им. Трябваше да науча някои неща, преди да взема окончателното решение.

Първо: с какви сили разполагаме. Казаха ми, че в момента, а това се променяло ежедневно, имаме пръснати из цял Амур половин милион души, готови да се бият. Това беше много хубаво — петкратно увеличение за един сезон. Значи каузата ни беше популярна.

След това идваше същият въпрос: за Тенедос. Кутулу беше пратил в ядрото на врага над двадесет свои агенти и осемнадесет от тях продължаваха да изпращат сведения. Но информацията им не беше окуражаваща — нуманцийците продължаваха да се стичат под имперския стяг. По преценка на Кутулу — а той ме увери, че преценката му е много добра, възможно най-точна — Тенедос разполагал вече с почти един милион души и ги бил преместил в Бала Хисар, в Даркот, за мащабни учения.

Всяка войска, стига да има разумно ръководство, започва да обучава войника с тъпи маршировки, за да не оспорва никакви заповеди, да се бои от началниците си и да ги следва безпрекословно. След това войниците се сглобяват по отделения, роти и полкове. На всеки етап се провеждат военни игри. Колкото по-големи са игрите, толкова по-близо е армията до бойна готовност.

Така че Тенедос нямаше да се задържи дълго на място.

А властта, Великият съвет? Числеността на тяхната армия също беше нараснала леко, докъм три четвърти милион, но армията не беше напускала предишните си позиции: Никиас, Латейн и Курам.

Друг въпрос: какво прави Майсир? Нима крал Байран оставяше най-опасния си враг да се съвземе, без да предприеме никакви действия? Кутулу ми отвърна с кисела гримаса — не разполагал с толкова много агенти на юг, ужасно много време било нужно, докато пристигнат донесенията им, а и били противоречиви. Байран очевидно свиквал под знамената си нови възрастови групи според майсирския обичай, така че мощта му се увеличавала. Но нямало сведения за придвижване на части към майсирско-нуманцийската граница, въпреки че бил получил две откъслечни донесения, че крал Байран е изпратил голяма експедиция в Кайт, за да усмири вечно неспокойните разбойнически чети на планинските племена. Никакви сведения нямал нито за големината на експедицията, нито докъде е стигнала или за възможностите й.

— Интересно — казах аз. — Ще трябва да приемем, че майсирците все още не са готови, но определено са заплаха — обърнах се към Синаит. — Въпрос, който трябваше да ти задам още в Симабю: Тенедос е повече магьосник, отколкото войник. Какви велики заклинания ни готви? Какви противодействия си подготвила ти?

— Проучих всички магии, които е прилагал срещу Кальо и Майсир — отвърна тя. — И съставих противозаклинания срещу повечето от тях. Великият демон, който е събудил веднъж и който бе готов да призове отново, остава неизвестна величина. Проблемът е, че мощта му е много по-голяма от моята. Например бих могла да се опитам да надзърна в района му, но ужасно се страхувам, че всяко обикновено „надзъртане“ може да се обърне против нас.

Спомних си демона Так, как го видяхме в „безопасната“ Купа и как се бе нахвърлил върху мен и Тенедос, преди ясновидецът да успее да прекрати заклинанието.

— Призовала съм всички магьосници, които успях да намеря, и се опитвам да ги науча да действат заедно, както Бойните магове на Майсир. Техните заклинания, както чух, са поразили сериозно чародееца.

— Така е. Според него беше, защото били много и заклинанията им жужали като оси. Прекъсне едно — друго идва на негово място.

— Но оттогава съм си мислил… не забравяй, че почти нищо не разбирам от магьосничество… дали Тенедос не е имал проблеми не толкова заради броя на хвърляните заклинания, а защото са идвали от различни източници? Знам… и ти, и Тенедос сте ми го казвали… че магьосникът влага най-голямо усилие в това да разбере колкото може повече за своя противник — спрях за момент и добавих: — Но ако противниците са десет… или сто… всички — безименни, няма ли това да затрудни много един-единствен магьосник, дори Тенедос да разполага със своето Братство?

Синаит кимна замислено.

— Интересно допускане. Заслужава си да се проучи.

— Ако се окажа прав — продължих леко възбудено, — дали няма да е възможно десет или повече души да правят части от едно заклинание — не знам как ще постигнете връзката, — за да е по-трудно да се прекъсне?

— Идеята наистина е ценна — отвърна тя. — Мисля, че да.

Вдишах дълбоко. Чувствах се като застанал на висок връх и знаех, че думите ми всеки миг ще ме затъркалят надолу в един нов и напълно непознат свят.

— Добре тогава. Ще поема върховното командване. Но не изпращайте никакви вестоносци. Искам ти, ясновидке, да накараш хората си да хвърлят заклинание, което да блокира „зрението“ на Тенедос. Да го направят бавно, недоловимо. Когато решиш, че е достатъчно твърдо или гъсто, или както там може да се определи такова нещо, ще съберем армията. Цялата армия.

— Но това ще ни превърне в голяма и лесна мишена — възрази Кутулу.

Давах си много ясна сметка за риска, но той беше неизбежен.

— Слушам, сър — отвърна той след кратка пауза. — Няма да оспорвам повече заповедите ви.

— Напротив, ще ги оспорваш. Защото съм смъртен, което значи, че лесно мога да изглупея, и това трябва да ми се напомня от време на време. Точно това вкара императора в тресавището — никой или почти никой не го питаше дали е сигурен, че постъпва правилно, или да му каже, че е пълна с говна торба. Не че щеше да си промени решението и да го бяха правили — добавих с горчивина.

— Така че съм с вас — продължих. — Постепенно ще си назнача командирите. Но първите са… Кутулу, ти ще си личният ми адютант, но не искам да си губиш времето в грижи за продоволствие и набор. Искам да ме информираш незабавно за всичко ново, което научиш за Тенедос, за Байран или за Великите съветници.

— Слушам, сър — кълна се, че лицето му засия. Той се изпъна мирно като войник в униформа. Спомних си за мечтата му да бъде провъзгласен за трибун и как беше направил грешката да помоли императора за тази награда, с което настрои Тенедос срещу себе си — императорът бе убеден, че шпионите не бива да бъдат зачитани като войници.

Такава грешка нямаше да допусна. Резбованата дървена тояга или поясът, или парче метал… всички тези неща притежаваха стойността, която даващият и получаващият влагаха в нея. Щом щяха да обвържат някого към мен, към заповедите ми, готов бях да му ги дам.

— Ти, Синаит, ще си равна на Кутулу. Ще отговаряш за магьосничеството. Всеки от вас може да взима необходимите решения, без да чака одобрението ми. Само не се опитвайте да направите нещо, от което да загубим войната, без да ми останат две минутки да го предотвратя.

Синаит се изкикоти, а Кутулу се опита да докара усмивка като за него си и реши, че му харесва.

— Е, да се заемаме с безнадеждната си задача.

Две седмици бяха нужни, докато войниците ми стигнат до командния ми щаб, малкото градче Пестум, което бях избрал заради петте главни пътя, събиращи се там — главни поне колкото за бедна провинция като Амур. Освен това в покрайнините му някой беше построил огромен хан заради грандоманската и лъжлива представа, че някой ден Пестум може да стане голям пазарищен град.

Изоставеният хан се оказа идеален за команден щаб. Не ми се наложи нито да реквизирам нечие жилище и поминък, създавайки си нови врагове, нито да се свивам окаяно в шатри, вдигнати насред голо поле.

Войниците прииждаха в марш или по-скоро се влачеха, с навити на рула одеяла и платнища на гърбовете, понесли кухненски съдини и твърде често — пилци, награбени в селото, през което са минали. Малцина имаха униформи, едва половината — някакво оръжие, а и тази половина бе с невероятно разнообразно въоръжение, от съвременно до съвсем старинно. Вдигаха биваците си в полята около Пестум и отправяха молитви към своите богове времето да остане сухо.

Бях наредил да вдигнат висока дървена платформа в центъра на голата равнина и в указания ден войниците бяха събрани около нея — покриваха чак ниските възвишения наоколо.

Изкачих се бавно по стъпалата — надявах се да не се подхлъзна и да започна командирството си с лошо предвещаващото падане по задник. Стъпих на платформата и сред хълмовете отекна многогласен рев. Точно затова бях събрал армията си, за да видят войниците ми не неколцина нещастници, свити в някакъв обор, а огромно воинство, и тази численост да им вдъхне сила, да им даде куража на многолюдните войнишки маси.

Помолих се за напътствие и подкрепа на бога на войната Айса и на своя бог-маймуна Вачан, докато Синаит и други трима магьосници подготвяха две заклинания. Първото щеше да усили гласа ми, а второто — изкусно да накара всеки, който ме гледа, да си мисли, че е по-близо, и да може да види и най-малката промяна в изражението ми. И започнах:

— Аз съм Дамастес а̀ Симабю. Някои ме познават, някои от вас са служили с мен. Сега отново ви призовавам под знамето си. Нуманция има нужда от воини като вас повече от всякога в историята си.

— Този път битката е за свобода и за собствените ви души — викнах. — Човекът, който някога бе наш император, мъжът, на когото много от вас служиха доброволно, мъжът, на когото аз служих много години, сега е най-злият ни враг.

Замълчах и огледах редиците.

— Всички знаете как той посвети своята служба на богиня, чието име няма да спомена.

От войнишките редици се понесе глух ропот и неколцина по-смели или непредпазливи войници промърмориха: „Сайонджи“.

— Но като служи на нея, той самият се превърна в демон и служи единствено на себе си и на смъртта. Изобщо не го е грижа за Нуманция, нито за вас, най-верните му слуги, и е готов да пожертва живота ви, душите ви заради мигновената власт и за да се домогне до могъществото, за което жадува.

— Мъжът, който се нарича Лайш Тенедос, лъжеимператорът, трябва да бъде сразен и вие ще сте тези, които ще го сторите! — викнах още по-силно.

Войската отново завика, но този път — малко плахо и много лица сред войнишките редици се заозъртаха, сякаш очакваха от небесата да се спуснат демони.

— Уплашени сте. И с право — защото Тенедос е могъщ противник… Но той е обречен!

— Той служи на злото, а злото не може да победи, не и задълго поне — продължих. — Умар не е създал този свят за злото, макар че според жреците той може да се е оттеглил в съжаление, след като е видял покварата, обзела неговото творение, и да е оставил да властва Айрису.

— Айрису е могъщ бог, както и неговите прояви и другите богове, които му служат, и на които служим ние. Той ще победи, както и ние ще победим — направих кратка пауза. — Но Нуманция трябва да се отърве от Тенедос. Това ще е началото. Застанем ли заедно като един, и цяла Нуманция, от Кох до Дара, от Кальо до най-далечна Осетия се обедини, тогава слънцето ще грее по-ярко от всякога. И това слънце ще бъде ново, слънце на мир, от граница до граница, без никакъв враг отвъд тях, който да ни застрашава.

— Първата стъпка е унищожението на полуделия полудемон, който се нарича Лайш Тенедос — заговорих по-тихо. — Задачата няма да е лесна. Трябва да се трудим здраво, да тренираме здраво, по-здраво, отколкото може да се мечтае.

— Но обещавам, че вие, воините, в които ще се превърнете, ще можете да устоите срещу всичко, било то хладна стомана или огнен демон, и да изтръгнете победата! — вдигнах ръка.

— Нуманция имаше някога велика армия, най-великата, която е познавал светът! Но вие ще сте още по-велики. Защото вашата кауза е доброто!

— Огледайте се! Запомнете лицата на хората около вас, защото вашата задача ще ви облагороди. Този ден е началото, началото на ново време. Време на мир, на благоденствие, време на величие. Стегнете се, братя! Подгответе се за това време. Сражавайте се твърдо! Воювайте като един! — гласът ми се извиси в рев: — За Нуманция и за нашите богове!

Ревът им се понесе по хълмовете като буря и усетих силата, волята в гласовете им.

Оставаше да го превърна от празен вятър в сурова реалност.

Преди си бях мислил, че съм изградил армия, когато тримата — Мерша Петри, императорът и аз — бяхме разтърсили раздутата мудна военщина на Властта на Десетимата и я бяхме стегнали в годна за бой формация. Но тогава все пак имахме нещо, от което да градим.

Сега нямах нищо освен половин милион настървени цивилни и жалка шепа опитни войници.

Настървеността можеше да се окаже ценна, защото новобранците ми щяха да са готови да се примирят с много повече неудобства и грешки от всеки новопостъпил. Но този период щеше да продължи временно, а настроението на доброволците можеше да се промени и всички да се разпилеят толкова бързо, колкото бяха дошли в Пестум.

Някой цивилен може да си помисли, че най-трудното е да се намерят офицери и сержанти, но винаги има достатъчно мъже, които искат да си дерат гърлата и да се кичат с дрънкулки, потвърждаващи началническите им права. Проблемът щеше да дойде по-късно, когато тръгнехме на бой и онези с шарените пояси и лампази щяха да разберат, че армията възнаграждава воините не за друго, а заради готовността им да умрат.

Стара приказка е, че най-големият фукльо най-често се прекършва пръв и бяга, или още по-лошо — изпраща другите на безсмислена и глупава смърт.

Но няма начин да се провери как ще се държат хората в бой, освен в самия бой, тъй че засега оставих тази грижа настрана.

Имаше шепа хора, които бяха служили преди във войската, и ги повиших толкова, колкото посмях, и с един ранг отгоре, с пълното съзнание, че много сержанти не искат по-висок ранг, нито ще се окажат достатъчно пригодни. Всеки ден скърбях за водачите, които помнех, за мъжете, чиито кости лежаха забравени из майсирските свеби.

Един дар от миналото се оказа Сендрака, някогашен съгледвач от частта на Йонджи, който като капитан ме беше завел с Маран от имението й в Никиас, за да започна одисеята си към Джарра. Не бях допускал, че има оцелели съгледвачи, защото те винаги първи влизаха в бой и императорът с готовност ги принасяше в жертва, за да подсили кървавите си заклинания. Но имаше няколко. Сендрака беше служил по време на майсирската кампания, след това го бяха пронизали с пика в бедрото при оттеглянето през Ърей. Съгледвачите рядко ги взимаха в плен, защото майсирците ги мразеха, особено предните им конни отряди, негаретите. Сендрака се скрил и изчакал войските да отминат. Цяла година минала, докато проходи отново, година и половина, преди да може да се качи на кон, а през това време войната отдавна бе свършила.

Попитах го защо не са го повишили повече от капитанския чин.

— При разузнавачите няма много високи рангове, само смъртта е много, както злоупотребяваше императорът с нас — това е проблем във всяка елитна формация. В редовните части съществува завист и неприязън към тях, затова повишенията са рядкост. — Освен това така и не се научих да си държа устата затворена, когато някой ми се прави на глупак и после ме пита за мнението ми — кисело добави той.

Ухилих се, уверих го, че сега това наистина ще се иска от него, повиших го в домин и му поверих командването на сформиращия се разузнавателен корпус. Не знаех колко е добър в боя, но след като беше успял да се измъкне от негаретите със зейнала рана в крака, явно притежаваше нужните хитрост и коварство.

Със съжаление си помислих за Йонджи, хитрата лисица, от която наистина имах нужда, но нямаше как да го извикам от спечеления с кръв трон в Саяна.

Дойде и друг офицер — Танет, бивш младши легат в моята част, Седемнадесети Ърейски пиконосци. Бяха го освободили по инвалидност в началото на войната, заради пострадали бели дробове, и все още избухваше от време на време в неудържима кашлица.

Зададох му същия въпрос — защо иска да се включи в моята армия?

— Защото съм трето поколение воин — без да мигне, отвърна той — и мисля, че императорът ни подведе в Майсир и че ако получи възможност, отново ще ни унищожи… нас и цяла Нуманция — и се усмихна хитро. — Това ще го кажа, но ще си помислите, че ви пързалям, сър, дори да е истина. По-добре да служа под командата на ветеран от Седемнайсети, отколкото на самия Айса.

Него също го направих домин и му възложих да състави нов кавалерийски полк, на който лично се бях заклел да дам името на Седемнадесети, стига да се окажеха достойни за тази чест.

Както казах, това не бяха най-големите проблеми.

По-големите проблеми бяха тези, които не се появяват в романите. Възможно е да се намери човек, който е добър конетърговец. Но какво да кажем за такъв, който няма да се изкуши да свива по някоя жълтица за себе си от време на време? Същото се отнася за ковчежниците и интендантите.

Или униформите. Поне в началото ми трябваше по един шивач за всеки двама войници. Решението бе да привлека всеки в Амур, който знае как се борави с иглата, а това включваше не малко старци и деца. Засега униформата на армията ми щеше да е съвсем прост зелен елек. По-нататък щях да се опитам да осигуря пълно облекло, но елекът можеше да помогне на човек да отличи приятеля от врага в разгара на битката.

Или нещо, което на пръв поглед изглежда просто — много мъже, повече, отколкото са склонни да го признаят, са съвсем прилични готвачи. Но намерете ми от тях един, който може да реши въпроса с изхранването на половин милион души и да обучи други да им готвят.

Искаше ми се да устроя централни столови, което е много по-ефикасно от старата система с готвене и хранене по отделения, а освен това се избягва една голяма напаст, която глупаво бях приписвал на Тенедос — армията да стане интендант на самата себе си по време на поход.

В Майсир това означаваше, че всеки е плячкаджия и че щом открадне нещо от майсирски селяк, печели още един враг за Нуманция — човек, който иначе можеше кротко да си седи настрана или дори да ни стане съюзник. Освен това, ако всички войници, не само офицерите, получаваха топла храна сутрин и вечер, щяха да са по-силни и корави за бой… и да прекарват повече време във войнишка служба, вместо в тършуване по хорските кокошарници.

Но това бе невъзможно, поне засега, тъй че старата система си продължи.

Щяхме да се бием на собствената си земя и неизбежно щеше да има кражби и престъпления спрямо собствените ни хора. Но се заклех да бъдат колкото може по-малко и да бъдат наказвани сурово. Затова ми трябваше някой кучи син. Можех да използвам Кутулу, но способността му да изтръгва вражески тайни беше твърде важна, за да я хаби, като пак стане униформен полицай.

Най-сетне намерих подходящия човек — един от съдиите, разправяли се с товиетите след потушаването на бунта им, строг мъж, който зачиташе само закона и не поставяше над него нито хора, нито богове. Можеше да надзирава военните ми съдилища, а аз можех да смекчавам с милостта си жестоките му присъди, ако реша. Междувременно войниците щяха да ругаят него, а не мен.

И най-големият проблем, за който за щастие нямаше нужда да се безпокоя, защото можех да направя много малко: парите. Казано просто — нямахме нищо. Или почти нищо. На войниците плащахме малко и разпечатахме хартийки, които трябваше да се изплатят до една година. Ако до една година все още воювахме и не успеехме да завземем някои градове и да приберем съкровищниците им… ако след година все още бъдехме на голо поле, това щеше да означава, че Тенедос е победил, а ние сме мъртви.

Конницата, която пращахме за фураж, плащаше със същите хартийки и фермерите ръмжаха недоволно, както си ръмжат от сътворението на света. Отговорът ми беше кратък: жертвайте за своята страна и взимайте хартиените пари, или ще реквизираме каквото ни трябва.

Малко по малко, ден след ден, армията израстваше, с кресливите, пердашещи през лицето прашни сержанти и препускащите в галоп офицери.

Синаит и Кутулу измислиха едно умно устройство. Синаит беше омагьосала един излъскан меден петак, натопен в живачната локвичка на Зряща купа; след това шпионин го бе пренесъл във вражеския тил и го бе скрил за два дни пред щаба на Тенедос.

Заклинанието караше петака да отразява само един човек.

Синаит се кълнеше, че няма никаква опасност петакът да се използва, след като го върнат, но не бях много убеден.

Синаит изрече думата, купата оживя и трепнах, щом видях как Тенедос крачи към мен, увлечен в разговор с мъж, облечен в халат. Намръщих се и си спомних кой е този мъж — Годжам, някогашен член на Братството на тружениците, а после — личен агент на императора.

— Намерих човек с дарба да разчита по устни — каза Кутулу. — Според него Тенедос дава на Годжам указания за нов Магьоснически корпус, явно нещо като Братството или майсирските бойни магове. Годжам ще го оглави. Разговорът е записан, ако искаш да го видиш, но мога да те уверя, че няма нищо, което заслужава вниманието ти, освен съществуването на корпуса.

Кимнах разсеяно, без да обръщам много внимание на думите му. Не откъсвах очи от Тенедос. Богове, колко се бе състарил! Бе започнал да оплешивява и изглеждаше отпуснат, сякаш не се беше упражнявал от доста време. Веднъж вдигна очи, погледът му се плъзна над петака и потръпнах. Очите му също се бяха променили. Бяха както винаги хипнотизиращи, но имаха блясъка на посърнала душа, съсредоточена в една-едничка цел, цел непонятна за простосмъртните хора.

Изглеждаше още по-ужасяващ отпреди.

Попитах има ли какво още да се извлече от петака и ми казаха, че това е всичко. Заповядах да се унищожи — не исках нищо, което е било в контакт с Тенедос, да е близо до офицерите ми.

Върнах се в квартирата си много замислен за това как годините бяха похабили краля-демон.

После се погледнах в огледалото и се усмихнах кисело. Аз също изглеждах по-стар за годините си, по-стар и доста измършавял. Но отказах да призная, че в твърдия ми поглед има нещо друго освен решителност и умора.

В армията дойдоха и много опитни занаятчии, несъмнено с желанието да им се даде меч и щит. Но бяха твърде ценни, за да станат обикновени бойци, макар да съм сигурен, че някои се подразниха, въпреки че оставането им като специалисти многократно увеличаваше шанса им да преживеят войната.

Един от тях се оказа оръжейник. Безсрамно се възползвах от ранга си, дадох му изтърканата кама на Йонджи и го попитах какво може да направи с нея.

След няколко дни той се върна. Ножът беше като нов, дори отчупените разноцветни парченца дърво по дръжката бяха подменени, сребърните части лъщяха като огледало, а острието блестеше, по-остро, отколкото когато Йонджи ми я подари. Донесе ми и изкусно направена кожена кания, чиято украса не отстъпваше на шарките по острието на камата.

Опитах се да му платя, но той отказа, тъй че го възнаградих по традиционния за армията начин, без дори да го разбере, като се разпоредих началникът му да го повиши колкото може по-скоро.

В мигове на отдих навикнах да изваждам ножа и да го лъскам с парче кожа — мислех си за работата, която ми беше свършил преди.

И мечтаех за работата, която щеше да ми свърши в бъдеще.

Някъде след половин сезон стоях на плаца и наблюдавах как домин Танет се опитва да научи новоизлюпените кавалеристи на „ходом — в тръс — атака“ и как се мъчи да ги насърчи с похвали колко са напреднали тези синове на селяци и търговци, след като никой не пада от орните и впрегатни животни, за които се опитвахме да се убедим, че могат да се превърнат в бойни коне. Ясновидката Синаит спря до мен коня си. На лицето й се беше изписала възбуда.

Подадох й меха си с вода да пийне. Беше горещо и един топлинен удар едва ли щеше да подобри значително способността й да общува. Тя се напи, отпусна меха и се загледа в конниците.

— Току-що се случи нещо много странно — каза след малко. — Великите съветници ни потърсиха.

— Скопас и Барту са тук? В Пестум? — бях не по-малко изумен.

— Не. Не са толкова храбри, нито толкова уверени, че ще уважим знамето на мира, ако ни падне шанс да ги спипаме тези негодници. Пращат емисар, някой си раст Тимгад. Забелязвам, че все още използват майсирски звания, въпреки че специално той не прилича много на войник — говореше малко разсеяно — явно умът й работеше над проблема какво означава всичко това.

— Онзи задник ли?! — възкликнах.

— Голям задник, наистина — потвърди Синаит. — Не съм имала неудоволствието да го познавам, но много добре знам от Кутулу що за блюдолизец е. Придружава го и новият командващ на Гвардията на мира, опасен на вид мъж, казва се Трерис. Разправя, че рангът му бил върховен джедаз.

Трерис преди беше заместникът на Ерни, а върховен джедаз беше майсирският ранг, който Барту бе предложил на мен.

Усмихнах се.

— Искат да се срещнат с главата на бунтовниците. Уф! Така и не се сетих да назнача някого на този пост.

— Кутулу отказва да се види с тях — продължи тя. — Каза, че по-добре си върши работата в сянка. Съгласен ли си ти да си ни водачът?

— Не. Но искам да видя какво предлагат, ако ме придружиш.

— За мен ще е чест.

— Само минутка, да похваля тези потни момчета. И ще видим какво искат Великите съветници.

Искаха, разбира се, да разберат какво искаме ние.

Тимгад приличаше на жив труп, както го помнех — нелеп в униформата си.

Трерис обаче се оказа точно толкова опасен, колкото ми намекна Синаит. Носеше сиво-червената униформа на Гвардията на мира, но докато покойният Ерни беше добавил дантела и бижута, отговарящи на представите му как трябва да изглежда един подобаващо облечен командир, по Трерис нямаше лъскави неща освен широката лента на ранга му. Носеше на едното си бедро меч и дълга извита кама, ножниците и на двете оръжия бяха с добре изтъркана от употреба кожа. Лицето му беше кораво, с изпъкнали скули, а рижата му брада беше късо подрязана. Очите му бяха хладни и ме гледаха твърдо.

Стоеше зад Тимгад и мълчеше, докато емисарят на съветниците ни поздравяваше.

— Наистина ли не сте избрали кой да седне на трона, след като унищожите Тенедос? — попита невярващо Тимгад.

— Преди всичко кой е казал, че тук някой има интерес да управлява Нуманция? — отвърна рязко Синаит.

— Ч-че как не? — заекна Тимгад и се овладя. — Това… тази новина може би улеснява мисията ми.

— По какъв начин? — попитах.

— Ами… щом никой при бунтовниците няма интерес да управлява, изглежда логично да обединим силите си.

— С други думи, ние ви вършим мръсната работа, а Барту и Скопас продължават да управляват? Или по-точно продължават да управляват по милостта на крал Байран.

— Временно — да. Макар че едва ли бих определил благородната мисия да наложим ред в страната си като „мръсна работа“. И спокойно бих добавил, че сегашните отношения с Майсир няма да траят вечно.

— Позволете да ви отговоря пряко — повиших тон, въпреки че не изпитвах особен гняв — тези идиоти се държаха точно така, както можеше да се очаква от тях. — Категорично не! Няма да допусна нито един мой войник да принесе в жертва живота си за един морално кух режим като вашия или за дебелаци като Барту и Скопас.

— Но — отвърна Тимгад, като се мъчеше да запази спокойствие, — все пак трябва да имаме планове как да опазим реда, нуманцийското общество, след като Тенедос бъде унищожен.

— Това няма да стане толкова лесно, колкото, изглежда, си мислите. Защо ли си спомням баснята за онзи, който продал кожата на лъв, преди да го е убил, а победител се оказал звярът? Както казах, чак след като премахнем настоящата опасност, ще мислим какво да се прави.

Тимгад се канеше да нагази още по-надълбоко в блатото си, но Трерис вдигна ръка и заговори кротко:

— Добре. Но съществува ли някаква причина да не се съюзим — ние, законните въоръжени сили на Нуманция, с вашите войници, такива, каквито са?

Исках го толкова, колкото мога да искам да си имам втори пъп, но неизбежните цифри се въртяха в ума ми: Тенедос разполагаше най-малко с един милион души, аз имах вече някъде към шестстотин хиляди. Гвардията на мира щеше да добави още към седемстотин и петдесет хиляди — достатъчно, за да си осигурим предимство. Парирах:

— Такива, каквито са? Предпочитам своите честни селяци, за които знам, че ще останат на място и ще се бият, пред продажните разбойници, които командвате.

— Можем да минем и без обиди — изсъска Трерис.

— Да. Можем. Връщам думите си назад. Как предвиждате да използваме тези сили?

— Най-логичното би било вашите хора да попълнят празните ми редици…

— Не — отсякох. — Моята армия… нашата армия… ще се сражава като цялостна единица, командвана от своите водачи. Това не е предмет на дебати.

Тимгад понечи да каже нещо, но Трерис го погледна и той затвори уста.

— А командването? — попита Трерис. — Моите гвардейци трудно ще приемат да служат под командването на хора, които вие сте назначили за офицери. Трябва да знаете, че ние имаме законни, добре обучени водачи.

— Както ме помолихте, въздържам се от мнението си за повечето ви офицери, които помня. Позволете ми обаче да ви направя предложение: доведете силите си на юг, към Пестум, по западния бряг на Латейн. Аз ще държа фронта тук, срещу реката.

— Какво е предимството в това?

Трерис можеше да изглежда опасен, но не беше стратег. Отвърнах търпеливо:

— Защото Тенедос трябва да унищожи мен — да унищожи армията ми, преди да може да се придвижи срещу Никиас. Той няма да може да си позволи да остави заплаха в тила си. Освен това вие твърдите, че хората ви са с по-добри командири и по-добре обучени, значи е по-логично те да се придвижат вместо аз, след като ще могат да поддържат по-добре строй и с по-голяма готовност да се съберат за битка, отколкото моите части.

Трерис се поколеба и се зачудих дали Гвардията на мира наистина е толкова добре обучена.

— Значи Тенедос се придвижва от… къде е сега, още в Бала Хисар? — към вашия фронт — разсъди Трерис на глас. — Ако успеем да се прикрием, докато настъпва, това би ни улеснило да атакуваме фланговете му, след като влезе в бой с вас.

— Ще ви напомня нещо — постарах се да не издам изненадата си колко остарели са сведенията му за местоположението на Тенедос. — Бившият император е могъщ магьосник. Едва ли ще можете да се скриете задълго. Освен ако Великият съвет не е намерил велик чародей или не е създал специална част бойни магове.

— Ние имаме магьосници, които се обучават — добави Синаит. — И се надяваме, че ще имаме достатъчно заклинания, с които да объркаме отчасти всеки чародей. Но да скрием изцяло движението си, както вие, изглежда, си мислите, че ще можете — не. Не мога да съм толкова оптимистична за нивото на магията ни. А вие?

— Може би — отвърна Трерис. — А може би не. Все пак императорът не е пълководец и не е толкова запознат с действителното командване на армия. В края на краищата в цялата си кариера той разчиташе на вас, Дамастес.

Искаше ми се да го зашлевя за глупостта му — кой в силите на Съвета имаше толкова опит като Тенедос? Индори, политиканстващият генерал? Или Тайту, който от много години не беше командвал хора? Самият Трерис?

— Може би съм прекалено оптимистичен — продължи той. — Струва ми се, че ще мога… или по-точно двамата с Тимгад… ще можем да предложим на Великия съвет добри основания да приемат предложението ви, след като по този начин нито един командващ няма да настъпва другия по пръстите.

Тимгад изведнъж засия.

— Великолепно, наистина великолепно, велики джедаз! Тази среща се оказа наистина продуктивна. Безкрайно съм щастлив, че ще можем заедно да застанем срещу общия си враг. Сега обаче трябва да се връщаме в Никиас. Стига да не възникнат никакви трудности, ще изпратим вестоносци да потвърдят решението ни и да започнем приготовленията за големия сблъсък.

— Да — каза хладно Трерис. — Да, така ще направим. Но преди да си тръгнем, бих искал да остана за малко насаме с вас, генерал Дамастес.

Щом всички други излязоха, усмивката на Трерис се стопи.

— Може би трябва да ви благодаря за това, че ми отворихте възможност да оглавя Гвардията на мира.

— Не се притеснявайте — отвърнах също толкова ледено. — Имах си лични причини да убия Ерни, освен неизбежната за момента.

Той кимна отсечено.

— Трябва да си давате сметка, че не съм глупак, тъй че едва ли ще приема благочестивите ви уверения, че не се интересувате от властта.

— Приемете каквото ви харесва.

— Струва ми се, че самочувствието ви се е повишило неимоверно в затвора, защото няма начин да вземете трона, след като Тенедос бъде унищожен. Крал Байран със сигурност няма да го позволи.

— Но ще позволи вие да управлявате Нуманция, след като Барту и Скопас ги сполетят подходящите „злополуки“ — отвърнах. — Надушвам амбицията ви из цялата тази шатра.

— Защо не? Със сигурност съм по-способен от тях. Например ако имах възможността, нямаше да допусна нито вие, нито императорът да останете живи. Мъртъвците не претендират за тронове.

Стана ми смешно. Мъжете, които се перчат на противниците си, може да са опасни в някоя задънена уличка, но като врагове трудно могат да се мерят с хора като Тенедос или Байран.

— Приемам това като предупреждение, ако надвием бившия император.

— Би трябвало — отвърна Трерис. Изчака за миг; явно очакваше да изтърся също толкова бомбастична закана.

Не казах нищо.

Малко объркан, той взе ръкавиците си от масата и излезе без дума повече.

Не го зачеркнах от ума си като пълен глупак — никой, който отправя заплахи, дори да е самохвалко, не е за пренебрегване.

Но си имах по-големи проблеми.

Проблеми като императора, три четвърти милион Гвардия на мира, които не се връзваха с представите ми за идеален съюзник, и битка, която предстоеше след не повече от един-два сезона.