Кралят-воин

3. Бягство

Бих предпочел да ме прободат като бягащ глиган, вместо да стоя на място като благороден самбур. Смъкнах униформата на Салоп. Мъчех се да не поглеждам мокрото тъмно петно на корема, докато я навличах.

Пребърках кесиите им. Изругах, щом видях, че на Ерни е празна, но пък на Салоп беше тъпкана със злато и сребро. Командирът на Гвардията на мира или беше от онези фукльовци, които смятат, че плащането е за по-низши от тях… или беше просто непоправим хрантутник.

Прибрах и няколкото свои монети, взех си и камата, която ми бе дал Перак, и пъхнах в един от джобовете си невинната наглед, но смъртоносна метална топка.

Препасах колана на Салоп, отпрах един ширит от униформата на Ерни, вързах ботушите на Салоп, метнах ги на врата си и бях готов да тръгна. Но в последния момент се огледах, прибрах отрупаната с геми кама на Ерни, хрумна ми още нещо, вдигнах прекършения му меч и ги затъкнах под куртката си.

Мародерството ми приключи с колана на Ерни — смъкнах ножницата и го стегнах около врата си. Обмислих набързо трите възможни пътя за бягство и избрах този, който знаех, че ще е най-лекият — и с най-голяма вероятност да ме убият.

Ако можеше да се съди по положението на слънцето, нямаше да ми се наложи да чакам повече от половин час, стига на Дубац да не му хрумнеше да дойде да види дали старшият му има нужда от нещо. Но Ерни със сигурност бе наредил да го оставят насаме с мен и това беше съвсем логично — едва ли беше държал особено някой да му се пречка на пътя, докато извършва убийството си.

Зазвуча тръбният сигнал за отбой — стражите се събираха във вътрешната цитадела и началникът на затвора щеше да се заеме със съобщенията, наказанията, наградите, нарядите, щяха да се разпределят нощните дежурства, охраната щеше да се прегледа и смени, а останалите от гарнизона щяха да се освободят за трапезариите в горната част на цитаделата. Докато се занимаваха с подробностите около моето пленничество, се заех да го приключа.

Изпълзях заднешком от прозореца и се засмъквах по фасадата на кулата. Камъкът беше грубо одялан, с големи пукнатини между блоковете, и заслизах предпазливо; опипвайки с пръсти и стъпала, жулех си ръцете и краката, но ми беше все едно. Някой планинец като Йонджи щеше да тича нагоре-надолу по тази груба стена като паяк, щеше да се държи само с една ръка, при това пиян, гушнал отвлечената дама с другата ръка — и да пее националния химн на Кайт на всичкото отгоре.

Доволен бях все пак, че не падах, което беше една от двете ми грижи. Другата, по-явна, бе, че някой можеше да погледне нагоре към кулата, да ме види — навлечен в сиво тъпак, готов всеки момент да падне — и да вдигне тревога. Добре поне, че слънцето се снишаваше и сянката донякъде ме скриваше. Погледнах надолу и видях някакво хлапе на брега на река Латейн — зяпаше нагоре. Помолих се дано да е някой гаден малък нехранимайко, който се надява да ме види как ще пльосна върху камъните долу, а не добра и благословена от Айрису душица, която ще притича до поста пред кулата и ще ги попита какво става там горе.

Явно се оказа жаден за кръв, точно както се надявах, защото не чух тревожни викове. Разкарах го от ума си и се съсредоточих върху това да спусна стъпалото си малко по-надолу, да задращя за поредната цепнатина, да я намеря и да се смъкна още по-надолу, без да спирам да умолявам пръстите си да пуснат мъртвата си хватка и да потърсят нова.

Изтекоха три или четири века, преди отново да погледна рисковано надолу. Бях някъде на трийсет стъпки над рова и надолу камъкът беше гладко излъскан, поради което преди не бях се тревожил, че някой може да щурмува оттук.

Мръснозелената вода беше направо отблъскваща. Надявах се само, че някой амбициозен тип не се е натегнал да подсигури кулата, като вкара в рова гмеж отровни змии. Не изглеждаше никак лесно. Набих токата на резервния колан в една от цепнатините, за да се смъкна поне още няколко стъпки, вдишах дълбоко, оттласнах се от стената и скочих.

Паднах във водата с плясък, който сигурно прозвуча като на скочил над вълните кит, и потънах, без да мисля за мръсната вода и какво плува из нея. Свих се на кълбо, както бях правил като хлапе, когато скачах тъпашки в непознати вирове, без да съм проверил за подводни скали, и започнах да се издигам към повърхността.

Бях на трийсетина стъпки от спуснатия подвижен мост и двамата стражи, които сигурно бяха чули плясъка, стояха на него зяпнали.

— Помощ! — заломотих и запръсках слюнка с надеждата, че мръснозеленият жабуняк около мен скрива лицето ми. — Помощ… не мога да плувам… — и доплувах по-близо, като плясках с ръце. Единият часови притича, наведе се, протегна ръка, хванах я и той ме издърпа през дървения парапет, все едно че мята риба на сушата. Но не бях рибата за кормене, превъртях се, изритах го и го проснах върху моста.

Другият разбра кой съм, посегна за меча си, скочих с камата на Перак в ръка и я забих до дръжката под ребрата му. Той се задави, издъхна, бързо се извъртях и прерязах гърлото на приятеля му, преди да се е съвзел. Прибрах камата в канията и я тикнах под куртката си. Мечът на Салоп се озова в едната ми ръка, дългият му нож — в другата.

В края на подвижния мост имаше още двама стражи. Затичаха към мен, като вадеха мечовете си. Замахнах в лъжлива маневра, камата се заби в корема на първия и го изритах в приятеля му. Вторият залитна, видя смъртоносното оръжие в ръката ми, издаде звук като папагал, който душат, и скочи в рова.

Дотук добре. Минах през стражевия пост, вдигнах припряно мандалото на портата, излязох навън, все още без да се е вдигнала врява, и за миг се спрях да пусна обратно мандалото и да дръпна вратата, с надеждата да се затвори.

И се озовах на свобода, свободен на улиците на Никиас! Видях момчето, което ме беше зяпало, подхвърлих му една монета, че не ме беше предало, и го подминах тичешком. То се обърна след мене все така зяпнало, без да издаде звук, и се зачудих дали не е глухо, или просто е много, много мудно.

Разклонението на Латейн тук беше тясно и на няколкостотин крачки по-надолу имаше мост към центъра на града. Хукнах към него покрай шепата стъписани граждани, излезли на вечерна разходка. След това се овладях и тръгнах небрежно, като един от многото стражи наоколо, с надеждата, че няма да обърнат внимание не това, че съм без шлем, мокър от глава до пети, с нелепо петно от кръв на корема и с извадени оръжия в двете ръце.

Чух викове и тропот на конски копита и погледнах през рамо. Трима конници в сивата униформа на Гвардията препускаха в тръс по крайречната улица към мен. Не изпаднах в паника и продължих да крача бавно. Завикаха:

— Спри!

— Спрете го!

Конските копита зачаткаха в припрян галоп.

Бяха с пики и ги снишиха, щом ме настигнаха. Не знам дали имаха заповед да ме убият, или просто не бяха наясно колко съм ценен уж за „Великия“ им съвет, но моментът не беше подходящ за обсъждане на въпроса.

На пръв поглед един пешак срещу конник е изгубена кауза, но всъщност невинаги непременно е така, освен ако пешакът не изпадне в паника и не побегне, в който случай бързо го нанизват на шиша за печене.

Трима срещу един… Разполагах с две предимства: първо, нямах срещу себе си добре обучени кавалеристи — краката им стърчаха нелепо от двете страни на седлата, дръжките на пиките не бяха добре прибрани под мишниците им, а върховете им се въртяха на кръгове, вместо да са насочени стабилно; второ, бяха трима и и тримата се опитваха да ме нанижат и си пречеха.

Когато се доближиха на трийсетина стъпки, скочих встрани, все едно че се каня да се хвърля в реката. Най-близкият дръпна наляво към другаря си, конят на другия залитна, за малко да падне и първият трябваше да свие обратно. Третият беше много близо, сниших се покрай него и шибнах върха на пиката му с меча си в камъните на крайречната улица. Острието се запречи и изхвърли ездача от седлото високо във въздуха. Пиката му се прекърши и той падна с дивашки крясък върху острието на меча ми, който го чакаше. Първият вече се опитваше да ме заобиколи, но се извъртях, забих острието в бедрото му и той изрева и падна от седлото.

Последният беше успял да овладее коня си и острието на пиката му беше насочено право в мен. Изчаках го да срита коня си в галоп и останах на място готов; вдишах дълбоко без никакъв страх и оставих тялото си само да намери контраатаката.

Изведнъж той извъртя коня и препусна бясно към кулата, като крещеше от страх.

Този път се сетих да прибера оръжията и затичах в обратната посока. Бързо минах по моста, като се мъчех да измисля какво да направя след това. Вдясно беше един от богатите квартали, в който, спомних си с малко напъване, бях живял с бившата си жена. Напред и вляво се отиваше към един от работническите квартали в Никиас — и точно тази посока избрах.

На два пъти ме видяха от градската стража, видяха петната по мен и се шмугнаха в близките дюкяни — не искаха да имат нищо общо с кървавата работа, в която съм се забъркал.

Стигнах до един пазар, в бедняшки район, където новите стоки бяха рядкост и при това на високи цени, и повечето дюкяни предлагаха най-нужните за живот неща. На табелата пред един пишеше: „ПРОДАВАМЕ УПОТРЕБЯВАНИ ДРЕХИ“ и бързо се шмугнах в него.

Дюкянджията, мършав плешивец с изтъркан мръсен халат, само погледна кървавата ми униформа, вдигна ръце и викна:

— Не съм те видял. Честно. Вземи каквото щеш… не си влизал тук… аз ще изляза малко на въздух.

— Стой тук — заповядах му. — Нищо лошо няма да ти направя.

— Знам бе, знам. Не съм и помислил, че си си помислил, че може да съм си помислил, че… — заломоти той.

— Обърни се с гръб.

— Добре де, добре. Ама не ме мушкайте в гърба, сър. Заклевам се, дума няма да кажа на никого за нищо, но моля ви, не ме убивайте. Женица си имам и три, не, четири дечица, не заслужават да останат сиротинки… — той чак зарева горкият.

Слушах го с половин ухо и бързо претърсвах купищата дрехи. Намерих някакви тъмнокафяви торбести панталони, същия цвят вълнена фланела, чийто бивш собственик сигурно се беше къпал с нея цял век, плъстена шапка, с която щях да приличам на пълен тъпак, и най-хубавото — голяма торба с ръчно плетени презрамки като тези, дето ги носят пътуващите амбуланти из бедните провинции. Смъкнах си униформата, наредих на продавача да не се обръща, за да не разбере какво съм си взел, и припряно се преоблякох. Най-отличителния си белег, дългата си руса коса, скрих под шапката. Оръжията ми отидоха в торбата. Пуснах две жълтици на пода и заповядах:

— Изчакай, докато решиш, че е изтекло едно обръщане на пясъчния часовник. Иначе лошо ти се пише.

— Не, сър, не, няма да се обърна аз, ще ви оставя колкото време искате, часове и часове, жив да сте, че ми пощадихте животеца, та женицата и дечицата няма да ги изхвърлят на улицата и от глад да умрат… — изхвърчах от дюкяна и закрачих по улицата, обзет от най-невинни помисли.

Стигнал бях до средата на площада и тъкмо се канех да тръгна по една тясна уличка, когато чух зад себе си викове:

— Крадец! Крадец! Дръжте го! Парите ми ограби! Спрете го!

Беше продавачът, разбира се. Изругах и съжалих, че не го посякох на място, затичах по улицата, свих по една пресечка, излязох на по-широк булевард, този път в донякъде по-богат квартал, и отново се опитах да си придам добродетелен вид. На една пресечка по-нататък забелязах група градски стражи — крачеха бавно към мен и оглеждаха внимателно всеки минувач. Може би най-рутинна проверка… а може би не.

Огледах се за някой дюкян, за безистен, където да се скрия, но не видях нищо. От двете страни на улицата се издигаха високи жилищни сгради, доскоро обитавани от заможни хора, но вече някак занемарени като всичко останало в Никиас. От другата страна на платното обаче имаше широка ниша и в нея — три жени.

Може би някоя от тях живееше там и щеше да ме съжали. Жалко, че не си бях избрал малко по-заможно на вид облекло. Щом приближих, разбрах, че и трите са курви и си търсят първия клиент за нощта. Едната ме изгледа накриво и подхвърли някак механично:

— Ей, да не си търсиш момиче?

Другата се изсмя — знаеше, че бедняк като мен не може да си позволи и най-долна уличница. Третата си замълча.

Струваше си да се опита.

— Може и да си търся — отвърнах дръзко.

Заговорилата ме и другата, която се изсмя, бяха в занаята от дълги години — улицата се беше изписала на лицата им. Третата беше млада, към осемнайсет някъде, много по-чиста и ако не изглеждаше толкова окаяна — хубава. Носеше синя рокля, дълга и широкопола някога, с високо деколте, което ми напомни за униформа в девически лицей. Полата беше скъсена високо, с широк изрязан кръг под корсажа.

Усмихнах й се, тя ме погледна стъписано и ми отвърна с вяла усмивка.

— Нищо против да легна с момиче кат’ тебе — заговорих на селяшки диалект, който помнех от бойците си. — Ако имаш къде да ме заведеш де, ама близко да е, за тая нощ.

Момичето си пое дъх и пристъпи от нишата.

— Не така де, Линтон — скастри я онази, която се беше изсмяла. — Забрави ли к’во те учехме? Виж му първо парата.

Момичето — Линтон — спря и ме попита, както я бяха учили:

— Имаш ли да си платиш?

Бръкнах в куртката си, измъкнах няколко изтъркани петака, после — с голяма неохота, като някой скитник, показал всичко, което си има — и два сребърника.

Двете стари уличници ме изгледаха изненадано.

— Знаеш ли — започна първата, — то ако искаш… можеш да си имаш две… че и трите ни, ако щеш. Само да можеш още един сребърник да сложиш отгоре.

— Не става — изсумтях. — Не съм аз за такива глезотии. Искам само едно легло, да го стопли някой, и малко ядене, ако може.

— Имам къде да те заведа — каза малко нетърпеливо Линтон. — И може да се отбием в една бакалия, ако искаш.

— Искам.

— Късмет извади малката — измърмори втората жена. — Може пък и за нас нещо да падне, Джаен да ни благослови.

Прегърнах Линтон през кръстчето и тя неволно се стегна, после се отпусна и склони глава на рамото ми. Продължихме напред към стражите, те ни погледнаха безразлично и обърнаха незаинтересовано глави. Когото и да търсеха, едва ли беше някой бедняк с местна пачавра.

След две пресечки Линтон спря пред една бакалия и каза:

— Тази е най-добрата в квартала. Или искаш нещо по-евтино?

— Става — отвърнах и купих хляб, толкова пресен, че можех да помириша пещта, в която е печен, пушена наденица, два вида сирене, пресни домати и краставици и хубав зехтин — все неща, които доста рядко бях виждал на моя остров-затвор.

— А вино? — попита изненадано момичето.

— Не пия — отвърнах и си беше самата истина. Алкохолът само замъгляваше ума ми, правеше ме глупав, а на заранта бях готов самоубиец, докато не ми стане малко по-добре.

Добавих към покупките калъп сапун и четка за зъби, платих, като се постарах да не показвам златото си на Линтон и бакалина, и после продължихме, завихме и след няколко пресечки се озовахме в една внушителна сграда, много по-добре поддържана от съседните. Качихме се на третия етаж и спряхме на площадката. Имаше само три врати, тъй че жилищата вътре трябваше да са били обитавани преди от богати хора. Момичето почука два пъти на едната врата, после — още три пъти.

— Има крадци — обясни ми.

Вратата се отвори и се показа застарял мъж с рошави побелели мустаци. Погледна ме, присви устни и бързо извърна очи.

И добре, че го направи, защото го познах. Беше домин Берда — първото му име не помнех — и беше командвал един от пехотните полкове по време на Товиетското въстание. Корав войник, в чиято душа нямаше много милост, но за разлика от много други, беше безукорно откровен с това кого е обесил на уличните стълбове и кого е освободил.

Пристъпих вътре и бях благодарен, че жилището, голямо колкото очаквах, тъне в сумрак, от което още по-трудно щеше да ме познае. Мебелите в стаята не бяха много — диван, маса до стената, три лампи, огромен шкаф само с няколко чинии в него и хубаво излъскана дълга маса за дванадесет души. Все още имаше картини по стените, но забелязах няколкото тъмни петна от вече свалените.

На дивана седеше слабичка жена, съпругата на Берда, с тъжни сиви очи на посърналото лице. Изгледа ме за миг мълчаливо.

На стената зад нея висеше мечът на Берда.

Нямаше нужда от обяснения — на острова бях чул, че всички войници, преживели войните на императора, са изхвърлени от Съвета без никакво възнаграждение или пенсия, оставени всеки да оцелява както може. А какви дарби имат повечето войници освен да стискат зъби и да страдат, все едно дали си редник, или генерал? Малко по малко домин Берда щеше да разпродаде всичко, което бе притежавал, и да затъне във все по-дълбока бедност.

Обзе ме гняв, без да знам към кого е насочен. Към Берда, затова че бе позволил дъщеря му да стане курва? Към жена му? Към шибания Велик съвет? Към императора? Или към самите богове? Едва се овладях.

Линтон явно беше очаквала да кажа нещо и се притесни, понеже мълчах.

— Ела — прошепна ми тя. — Стаята ми е насам.

Последвах я и гневът ми се стопи, щом влязох в стаята за игра на момиченцето, с детските куклички на лавицата, няколкото жълти креди за рисуване и нелепото огромно двойно легло, явно добавено след като Линтон бе започнала да продава тялото си.

Тя запали две свещи, за да разсее усилващата се мрачина, взе пакетите от ръцете ми и ги разгъна.

— Ще ти донеса чиния — каза ми все така шепнешком. — А нещо за пиене?

— Вода — казах със свито гърло и погледнах храната, с която бях мислил да се нагостя добре. Апетитът ми беше изчезнал. Линтон се върна с прибори и бокал с вода от великолепен кристал, малко поолющен.

— Седни — покани ме тя. — Ето, сега ще ти нарежа наденичката.

— Не. Кажи ми нещо — макар че знаех отговора. — Тези двамата са родителите ти, нали?

Тя кимна.

— Те какво ще вечерят?

Линтон ме погледна изненадано.

— Ами… останал им е хляб от снощи. И мама свари супа… преди два дни.

— Занеси им това — посочих продуктите пред мен. — И още… — извадих един сребърник от торбата си. — Ако баща ти пие вино, да си купи едно шише.

— Но… ти…

— Просто днес е денят на една от фамилните ни богини. Трябва да постя, а в живота си бездруго съм направил достатъчно неща, за да не искам да я гневя повече.

Линтон се поколеба.

— Хайде, момиче — подканих я и тя се подчини.

Изтегнах се на леглото. Чудех се какво да правя. Тя скоро се върна, погледна ме и се усмихна.

— Благодарим ти. Добър човек си.

Поклатих глава и отвърнах, като се помъчих да скрия яда си:

— Не. Боя се, че вече няма добри хора.

Тя седна на леглото, сложи ръка на коляното ми и промълви:

— Има — стана и бавно започна да разкопчава роклята си. — Аз ще ти харесам. Заклевам ти се. Ще направя всичко, което поискаш… и ще ми хареса. Всичко.

Роклята се смъкна около глезените й. Отдолу носеше само тънък комбинезон. Пъхна пръсти във връзките му и го смъкна. Голото й тяло беше безукорно гладко, с малки гърди и нежни къдрици между бедрата.

Курът ми се размърда. Беше… не можех да си спомня колко време беше минало, откакто бях лягал с жена. Откакто… велики богове, откакто се любих с Алегрия в нощта, преди да умре, толкова отдавна и толкова далече, в замръзналите майсирски свеби. Странно, щях да помисля, че споменът ще охлади страстта ми, но не би. Алегрия, най-голямата любов в живота ми; Маран, бившата ми жена; Амиел Калведон, която обичаше и двама ни, всички те вече потъваха в спомена и осъзнах, че е минало достатъчно време и че спомените за тях вече няма да могат да властват над живота ми, за добро или лошо.

Искаше ми се да стана, да смъкна селяшките си дрехи и да взема в обятията си това момиче, тази гола жена, която стоеше пред мен и чакаше.

Но само я хванах за ръката и я придърпах да седне до мен. После отидох до торбата си, извадих обещаните два сребърника и добавих още един.

— Аз съм от онези, които го обичат различно.

Линтон се постара да прикрие страха си. Облиза устни.

— Казах „всичко“ и го казах сериозно.

— Обичам да гледам жени, които спят.

— Какво?!

— Като момче често надничах през една цепнатина в стената и гледах съседското момиче — излъгах. — Беше по-голяма от мен и, разбира се, не знаеше, че я гледам. Всяка нощ, преди да си легне, сресваше косата си, черна като твоята, и след това лягаше, гола, и гледаше към нещо, което не можех да видя. Може да е било портрет на някой, когото е обичала. После очите й се затваряха и заспиваше.

— Това ли обичаш?

Кимнах.

— Нищо ли не искаш да правиш… след като заспя?

Поклатих глава.

— Но това е… — и замълча.

— Странно ли?

— Да.

— Но точно това обичам — подадох й монетите.

Станах, отидох до един стол и седнах. Тя продължаваше да ме гледа — чакаше да извадя камшик несъмнено или нещо такова; после легна и вдигна крака.

— Искаш ли да се галя?

— Не.

Тя остана да лежи сковано няколко мига.

— Какво стана после с онова момиче?

— Избяга с някакъв войник. Аз бях само на десет.

— Женен ли си?

— Да. С три деца. Чакаме четвърто.

— Но все пак обичаш да…

— Да. И да си със затворени очи.

Тя замълча. Седях неподвижно. Очите й се отвориха два пъти, погледна ме и пак ги затвори. Дъхът й се успокои. Продължавах да чакам. След малко тя задряма. Завих я с одеяло, взех от лавицата куклата, която реших, че й е любимата, и я поставих до нея.

Изпих си водата, свих се на пода и след като изредих наум всички видове глупак, които бях, заспах.

Събудих се точно когато исках — винаги съм могъл да го правя, — около час преди съмване. Линтон продължаваше да спи, с куклата, вече сгушена под одеялото.

За пореден път се направих на глупак — оставих всичкото злато на Салоп до нея на леглото, излязох безшумно от стаята и тръгнах навън под бавния утринен дъжд.

— По каква работа, ако мога да попитам? — попита мършавият, почти съсухрен мъж с дебелите очила, поклащащи се на върха на дългия му нос.

— Изкупувате ли скъпоценни камъни?

— Така пише на табелата ми.

— Нося нещо за продан. От чичо ми. Беше войник, умря миналата седмица.

Извадих откършената дръжка на меча на Ерни и отрупаната му с геми кама. Версията ми беше гнила, но по-добра не можех да измисля.

Мъжът ги огледа внимателно, после мен, после отново оръжията.

— Офицер е бил, предполагам — каза сухо.

— Не. Но се е бил срещу Кальо и ми каза, че са били на някакъв благородник, когото убил в битката.

Той кимна, огледа ги замислено и отвърна предпазливо:

— Ако ми казвате истината, а, разбира се, нямам причина да се съмнявам, това несъмнено ще повиши много колекционерската им стойност. Случайно да помните името на благородника, от когото ги е взел чичо ви.

Поклатих глава.

— Тези разкази съм ги слушал преди години. Чичо ми умря миналия месец и си помислих, че ще мога да им взема по-добра цена, ако ги продам в града.

— Така е. В града има повече купувачи, отколкото из селата. Проблемът с продажбата им цели е, че по-трудно ще намеря идеалния клиент, макар че се сещам за трима. Има и втора възможност — да се извадят камъните, а златото и среброто да се претопят, но ще ги изкупя на нормалната им цена, нищо повече.

— Точно това искам.

— Жалко, че ще развалим такива изделия, въпреки че са малко претруфени за вкуса ми — продължи той, — но пък така ще стане съвсем трудно да се познае чии са камъните.

Престорих се на объркан.

— Не ви разбрах.

— Разбира се, че не сте. Сега ще ме извините за минута, искам да си доведа съдружника.

Усмихна се малко насила и тръгна към задната врата на дюкяна.

— Ако съдружникът ви е със сива униформа или прилича на градски страж, няма да ви остане време да си вземете наградата — подвикнах след него.

Мъжът се усмихна отново.

— Не обичам агентите на закона повече от вас, повярвайте ми.

И се скри зад завесата.

Нямаше го около десет минути и едва се сдържах да не изхвърча навън. Открехнах вратата, наведох се и уж небрежно огледах улицата за клопки.

След малко мъжът се върна с една жена, която беше направо грамадна — не просто дебела, а огромна във всяко отношение.

— Интересни изделия ни предлагате — гласът й пасваше напълно на едрото й туловище. — Защо избрахте точно нашия дюкян?

Казах й истината:

— Беше вторият, покрай който минах. Първият нямаше нищо ценно на витрината и реших, че няма да могат да си позволят да ми платят цената.

— Имаш ли от Таланта? — попита жената.

Смразих се.

— От магия не разбирам нищо.

Тя се поглади по брадичката.

— Тези камъни са много ценни. Ако ги купим, ще ти дадем доста пари. Как ги искаш?

— В злато. С възможно най-ниската стойност. Там, където живея, едри монети се разменят трудно.

— Дребни пари лесно се харчат. Тук в Никиас ли смяташ да ги изхарчиш?

— На този въпрос няма да отговоря.

— Значи се каниш да пътуваш — рече тя, все едно че е задоволила любопитството си. — Но няма да ми кажеш накъде.

Поклатих глава и ръката ми пипна дръжката на меча в торбата.

— Нищо лошо не ти мислим — успокои ме тя. — За разлика от някои други в Никиас, дето търсят един с дълга руса коса, мъж с хубаво лице и стройна фигура.

— Не съм аз — постарах се да го кажа безгрижно. — На никого не съм направил лошо.

— Лошото и доброто са доста променливи оценки напоследък — каза жената.

— Забелязал съм го.

— Горе, в жилището ни, имаме баня. И аз се къпя в нея, ако те интересува — каза тя. — В килера до нея има стъкленица с боя, тъй че някой русокос може да стане чернокос. И някой с дълга коса може да излезе късо подстриган.

Изгледах я предпазливо.

— А вие защо се интересувате от моите работи?

Тя сви рамене.

— Обичаме клиентите ни да са доволни.

Изведнъж положението ми се стори наистина смешно и се засмях.

— Колко ще ми приспаднете от цената за това?

— Нищо. Бих предложила да ти дадем двеста седемдесет и пет… — вдигна камата от тезгяха и я огледа съсредоточено. — Не. Триста и седем жълтици. Това е някъде между четвърт и половина от цената им на бижутерския пазар. Бих добавила, че ако бях нечестна, каквато не съм, и стисната, каквато не съм, обикновено се дават десет процента от цената.

— И аз така съм чувал. Ще приема цената ви.

— Не си чул всичко — продължи тя. — От змии страх ли те е?

Погледнах я изненадано и отвърнах:

— Не повече от всеки разумен човек. Някое отровно влечуго мога да убия, но другите ги смятам за приятели на човека, понеже се хранят с отровни насекоми и други влечуги.

— Това е добре. Само че трябва поне да разбера в каква посока се каниш да пътуваш.

Колкото и да бях объркан от злокобния й въпрос за змиите, бях готов да изпълня молбата й, но се сетих, че изобщо не съм мислил накъде да побягна. На север? Никого не познавах в Делтата, нито на изток към пустините. На юг, нагоре по Латейн, можех да намеря няколко стари приятели, които да ме подслонят. Всъщност оставаше ми само един избор.

— Тръгвам на запад — отвърнах.

— Така си и мислех — каза тя. — Най-далечният запад, в джунглите.

Лицето ми остана безизразно.

— Добре. Хайде, качвай се горе и ги махай тези ужасни дрипи. Измий се и ще дойда да се заема с косата ти.

Забеляза изражението ми.

— Не бой се. Съмнявам се, че можеш да ми покажеш нещо, което съпругът ми и трите ми сина си нямат.

— Качвай се, казах! — гласът й беше властен като на сержант на учение и не ми оставаше нищо, освен да се подчиня.

След половин час бях чист. След още половин бях късо подстриган и чернокос. Стоях гол и тя ми подаде дрехи. Бяха чисти, с много кръпки, панталоните бяха на пехотинец, ризата — от домашнотъкан плат, плащът с качулката — също войнишки.

— Облечи ги.

Послушах я и тя се обърна към мъжа си.

— Е?

— Уволнен след мира — каза той. — Скитал е дълго, хваща се на каквато работа му попадне. Щом си пази меча и тази опасна кама, явно е човек, готов да си има работа със смъртта.

— Хубаво — одобри тя. — Добре е да изглежда така. Такива мъже не ги закачат по пътищата, защото никога не носят сребро, а за да му прибереш жалките петаци не си струва кръвопролитието. Няма да го притесняват много, ако си стои настрана по пътя си до Симабю.

Подскочих.

— Откъде знаете, по дяволите?! — не беше най-деликатното признание, което съм правил.

Тя ме изгледа загадъчно и смени темата.

— Още нещо — отвори малка кесийка и извади нещо. — Сега стой мирно — опря нещо на слепоочието ми, продължи надолу до брадичката, като през това време мърмореше. Беше хлъзгаво и студено, после кожата ми се загря.

— Какво…

— Добрият войник обикновено има по някой белег — каза мъжът й. — Хората са много интересни. Забележат нещо по лицето ти и забравят всичко друго. Тъй че ще гледат на теб като на „Белязания“ и никой няма да различи формата на носа ти или цвета на очите.

— Използват го пътуващите артисти — продължи жената. — Омагьосано е, тъй че можеш да се миеш, да ядеш и да плуваш с него, не се безпокой. Думите за свалянето му, и ги запомни добре, защото се съмнявам, че ще припкаш обратно дотук, за да ти ги припомня, са „енем, енем, летек, нисрап“, казани два пъти.

Повторих ги няколко пъти наум.

— Запомни ли ги?

Кимнах.

— Долу има хляб, сирене и вода, тъй като вино не пиеш — рече тя. — Яж бързо, защото работодателят ти скоро ще дойде.

Мършавият мъж ми подаде тежка кесия с монети, с каишка. Зяпнах я, все още изумен от знанията на жената.

— Вземи я. Вържи я на врата си. Достатъчно си широкоплещест, та имането ти да не си личи. Хайде, побързай!

Човекът миришеше на пот, въпреки че дрехите и лицето му бяха чисти. Имаше рошава брада и носеше тежки ботуши, дебели гащи и риза — едва ли най-подходящото облекло за тропическия климат на Никиас.

— Аз съм Якуб — весело се ухили той. — Ела да видиш дечицата ми отзад.

В една ръчна количка бяха натъпкани десетина клетки, с по една голяма змия във всяка. Някои се бяха свили на кълбо, будни и нащрек, други като че ли спяха, трети пълзяха насам-натам, неуморно търсейки свобода.

— Якуб — обясни ми жената — ти предлага шест, не, седем медни монети и да ти плати превоза, ако му помогнеш да прекара стоката си през Латейн. Рампите на сала са опасни и му трябва силен мъж, който не се бои от нищо. Съмнявам се, че стражите ще държат много да оглеждат такава стока или собствениците й.

— И е по-добре вече да тръгвате, защото следващият кораб, който минава през цялата делта, заминава след два часа — добави тя някак сърдито.

Якуб се засмя и чак заподскача от радост.

— Да, да! Вън от града, отново на воля, далече от камънака и мръсотията!

Отново се захили и се усъмних дали е наред. Но пък ми беше все едно.

Поклоних се на жената, после — на мъжа й.

— Благодаря ви. Не знам защо ми помогнахте.

— Не беше избор, а заповед — каза жената. — Но не ти трябва да знаеш от кого. Макар че бездруго щях да ти помогна, предвид това, което бъдещето ще… което трябва да донесе. Запомни това, Дамастес а̀ Симабю, и също така помни, че всичко се променя и нищо не остава същото. Не съществува никакво Колело, противно на вярата ти, а само Пътека, която продължава и продължава, без да се връща назад, и това, което правим по Пътеката, предопределя края й.

Зяпнах, а тя протегна ръката си. Стиснах я, а блузата й леко се разтвори под шията… и зърнах за миг смъртоносното жълто въже за душене на товиетите!