Кралят-воин

15. Набег

Водех хората си настрана от Латейн, почти право на юг, по керванен маршрут, минаващ от Полиситара до пристана на Латейн срещу Ренан. Придвижвахме се бавно — в този сезон дъждовете като че ли бяха по-тежки, но може би само така ми изглеждаше, защото все още бях потънал в скръб от поражението ми.

Разкаляният път, чиято настилка не беше поддържана от години, забавяше конете ни, а не биваше да ги изтощаваме — както и себе си, — преди да стигнем до майсирците.

Отначало пътниците бяха малко и повечето се разбягваха, щом видеха колоната, научени, че войниците рядко носят нещо добро. Разплащахме се изрядно за храна и фураж в селата и фермите, през които минавахме, макар да плащахме с хартия, която щеше да свърши работа само ако спечелехме войната.

Съжалявах понякога, че сме тръгнали толкова много, защото се принуждавахме повечето пъти да преспиваме на открито и много рядко намирахме по някой празен обор, в който да се приютим.

Щом стигнехме до някое село, стареите обикновено канеха офицерите ми да преспят в хорските къщи. Бойците можеха да си разпънат платнищата на голото поле. Беше изкушаващо, но не можех да забравя един пир, по време на дългото ни отстъпление от Джарра, как подгизналите от дъжда войници гледаха командирите си да се тъпчат с ястия, които те не бяха виждали седмици наред, при това от златни и сребърни блюда.

След като навлязохме в Ърей, хората по пътя ставаха все повече — бежанци, побягнали от майсирците на юг. Бяха толкова паникьосани, че изоставяха старите и немощните край пътя, а с тях и повечето ненужни вещи, награбени в припряното бягство.

Тези хора не бягаха, щом ни видеха — бяха твърде изтощени, а и разбойниците сигурно им бяха прибрали всичко по-ценно.

Щом ги приближавахме, ни поглеждаха окаляни лица с изписан на тях мигновен страх, после главите им отново се свеждаха унило към безкрайната кал, през която газеха. Някои ни поздравяваха, макар че никой не можеше да разбере бунтовници ли сме, гвардейци, или от армията на Тенедос.

Чудех се аз какво щях да направя в тяхното положение. Дали беше по-добре да се бяга с малкото, което можеш да понесеш със себе си в неизвестното, или да си останеш вкъщи и да се надяваш, че нашествениците няма да са прекалено жестоки? Надявах се, че никога няма да ми се наложи да правя такъв избор.

След това започнахме да подминаваме развалини — отскорошни, от това нашествие, както и от предишното. По ирония точно тук, в тази опустошена и посърнала земя, успявахме по-често да си намерим подслон от дъжда, понякога — в цяло изоставено село или в някой от големите обори, вдигнати от фермерите за изчезналия вече добитък.

Пътят възви на запад, реката най-сетне се появи пред очите ни и продължихме на юг покрай нея, на не повече от половин левга разстояние.

Една нощ видяхме край реката рухнал павилион. Беше огромен и се зачудих кой ли си е въобразил, че на половината хора от Ренан ще им трябва една-единствена зала за танци. Пристройките бяха порутени или изгорели, стените на главната зала бяха хлътнали през бавно влачещите се години.

Покривът обаче още си стоеше върху здравите подпори. Страх ме беше да вкарам вътре конете, защото подът беше прогнил и трудно щеше да издържи дори тежестта на хората. Но около главната постройка имаше достатъчно заслони, вързахме между тях платнища и осигурихме покрив за всички.

Радвах се за подслона, защото дъждът беше валял неспирно целия ден, а сега, малко преди стъмване, се усилваше.

Покрай стените пламнаха огнища, за готвене и за топлене, дърва поне имаше много. Не се притеснявах, че миризмата на пушек ще привлече внимание. Все още бяхме далече от Ренан, магията на Кимея ни уверяваше, че сме в безопасност, а и павилионът беше на половин левга встрани от пътя.

Беше студено. Скупчихме се около огньовете и започнахме да си готвим вечерята. Поне не бяхме жадни и гладни. Преди два дни бяхме купили и заклали пет телета и всеки имаше месо в походната си торба. Минали бяхме и покрай една картофена нива и бяхме попълнили запасите си.

Телешко, картофи, билки, които бяха намерили по-надарените в готвенето, чесън, лук, още зеленчуци, не съвсем изгнили, малко вино, което бяхме взели две села по-назад — и ето ти я вкусната яхния.

Разреших още по чаша вино за тези, които желаят, и се наредихме пред котлетата, офицерите най-накрая, напълнихме тенекиените канчета и си намерихме места за сядане.

Кимея ме попита дали желая компания. Желаех — въпреки вкусната храна настроението ми бе твърде мрачно, за да се отдавам на самота и мечти. Войниците ми също бяха по-тихи, отколкото предполагаше обстановката, и повечето се хранеха мълчаливо.

Свършихме с храната, отидох до реката, изтърках канчетата с пясък, изплакнах ги и се върнах.

— Жалко, че не можем да си попеем — казах. — Веселбата вдига малко духа.

— Можем — отвърна Кимея. — Мога да вдигна прегради, така че никой да не ни чуе.

— Ще е чудесно.

Тя отвори дисагите си, извади някакви треви, запали един мангал и зашепна заклинание.

— Така. Вече никой няма да чуе и най-свирепия рев оттук. Няма да се разнесе извън охраната.

Тъкмо да подканя няколко мъже, за които знаех, че имат най-мръснишкия репертоар, но ми хрумна нещо друго.

— Винаги зависим от това, което си имаме сега. Магьоснице, би ли могла да събудиш миналото? Стига това да не привлече вниманието на друг чародей.

— Може би — колебливо отвърна тя. — Какво минало искаш?

— На това място. Чудя се как ли е изглеждало, преди да рухне, в мирните времена.

— Отдавна е било, изглежда — промълви тя. — Сигурно преди да се родя. Но идеята ти е интересна. И мисля, че едва ли някой майсирски маг ще ме усети. Не е нужна много голяма магия.

Зарови отново в торбата си.

— Ще опитаме с това… малко глог… лавандула… бабина душица… розмарин… може би от това… това — със сигурност — стана, намери в един ъгъл изсъхнало цвете, късче хартия от нечия бележка, бучка пръст.

Мангалът се разгоря отново и се разнесе сладкият аромат на лавандула и други билки. Мъжете загледаха Кимея с любопитство. Предупредих ги какво се опитва да направи. Неколцина се отдръпнаха — хора, според които магията не може да донесе нищо добро — но повечето се струпаха около нас.

Тя поръси стритото в шепата си над огъня и зашепна:

Съвсем бавно, като мъгла, вдигаща се от небитието, подът се изпъна и стана гладък и лъскав. Стените се изправиха, ярко боядисани, хлътналият таван се източи отгоре здрав и покрит с изящна резба, цветните пана заблестяха на светлината на канделабрите. И чухме музика, съвсем смътно отначало, после — все по-силно.

Павилионът оживя от привидения, облечени по модата отпреди двайсет години, когато Нуманция все още се държеше от Властта на Десетимата и когато все още бях млад легат.

Залата беше пълна с мъже и жени, облечени пищно, някои танцуваха, други си бъбреха, трети се бяха облегнали на барчетата покрай стените и пиеха. Видях един капитан в униформата на Седемнадесети Ърейски пиконосци, първия ми полк. Опитах се да го позная, не успях, а той се поклони на една дама и я поведе към дансинга.

— Призраци ли са? — попитах Кимея.

— Не — отвърна ми тя. — Във всеки случай, не и призраци, които имат собствена воля. Не могат да ти поръчат пиене например, нали? Просто видения от миналото, което призовах.

Искаше ми се да са повече. Да можеха духовете на тези мъже и жени, макар повечето от тях да се бяха върнали на Колелото преди много години, да изпитват малко веселие, малко радост, така далечни в новата им същност.

Беше си магия, но и малко повече от просто вълшебство, защото гледката прикова вниманието на мръсните ми войници в друго време — преди войната, преди омразата. Зарадва ги.

После заклинанието се развали — съвсем мъничко, — когато един от войниците, един от най-веселите шутове в отряда, стана, поклони се на друг редник и двамата се понесоха по дансинга в грубичък, но изпълнен с ентусиазъм танц. Разнесоха се смехове, аз също се усмихнах. Илюзията можеше и да е развалена, но не ми домъчня — това, че хората ми бяха въодушевени, че можеха да се шегуват, беше добър знак.

Свалбард стана и затанцува сам. Беше притворил очи и мислите му се бяха отвели и аз не знам къде. Беше грамаден, но се движеше изящно, все едно че някога е бил професионален танцьор, в изкусни фигури.

Зачудих се къде ли се е научил да танцува толкова добре и си дадох сметка, че сигурно никога няма да ми каже.

Погледнах Кимея. Тя също се усмихваше, потънала в своя свят. Забеляза, че я гледам, и се наведе по-близо.

— Знаеш ли… Така и не се научих да танцувам.

— Наистина ли?

— Сигурно баща ми си е мислил, че има други, по-важни неща. Може и да е бил прав — усетих горчивината в гласа й.

— Сигурно. Когато войната свърши, ще ми позволиш ли да ти помогна да се научиш?

Тя примига. После се усмихна и усмивката й бе като слънце в ранно утро.

— Може би.

Нещо ми хрумна… ако я поканех сега, тук? Абсурд. Командирите не се забъркват с подчинените си. Особено ако подчинената е опасна жена, чиито приятели… чиито приятели бяха направили каквото бяха направили.

Кой щеше да си помисли лошо за мен, ако го направех?

Щеше ли Кимея да ми откаже?

Главата ми се замая като на хлапе на първия му празник.

Не знам какво щях да направя, но изведнъж в залата нахлу дежурният по охраната, зяпна, като видя какво става, после забърза към мен.

Кимея махна три пъти с ръка, илюзията изчезна и настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра и дъждовния ромон; в порутения павилион светеха само няколкото свещи.

Офицерът притича към мен.

— Конници. Патрул. Идва по пътя право към нас.

— Стани! — заповядах и забравили всякаква магия, мъжете занавличаха бойното си снаряжение и заприготвяха оръжията си.

В залата влезе още един боец и докладва:

— Обърнаха. Върнаха се на главния път.

Отпуснахме се, но Кимея не се опита да създаде отново видението.

Излязох навън в тъмното, облекчих се, плиснах няколко шепи вода на лицето си от пълната щерна, измих си зъбите, върнах се и постлах платнището и походното си одеяло.

Кимея беше изпънала своите наблизо и след няколко минути се върна, с мокро и сияещо лице.

— Студено е навън.

— Но пък е приятно — отвърнах.

Тя смъкна ботушите си и се пъхна под завивката, разхлаби меча си в ножницата и се отпусна на гръб.

Една по една свещите загаснаха и се възцари тишина, нарушавана само от тихо похъркване и мърморене на сънени гласове.

— Много хубаво беше — казах. — Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, че ти хрумна — отвърна тя. — Лека нощ.

Спах хубаво, докато не ме събудиха, както бях наредил, два часа преди разсъмване. И нямаше в сънищата ми нито война, нито смърт.

Възползвахме се от проливния дъжд, смъкнахме досегашните си униформи, измихме се и си облякохме новото облекло, което шивачите ми тайно бяха приготвили — светлокафяви клинове и куртки, като на повечето майсирски части. Описал бях по памет няколко майсирски знамена и ги бях поръчал, извадихме ги и тях.

Чудех се дали да не отделя мъжете в единия край на павилиона, а двеста тридесет и втория си боец — Кимея — в другия, но тя ми реши проблема, като се съблече най-невъзмутимо с останалите, уж без да забелязва интереса, с който я поглеждаха.

Получи се добре — непринудеността й засрами и най-големите похотливци, макар да съм сигурен, че мнозина си мислеха нощем за стройното й тяло с малките гърдички. Всъщност и аз май бях от тях.

Нахранихме се набързо и потеглихме. В новата си униформа подлежахме на бърза екзекуция като шпиони или подривна част, но беше все едно. Майсирците и без това рядко взимаха пленници, а и за пленниците им най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да ги продадат в робство. Нашата армия знаеше това и беше станала също толкова жестока.

Кутулу се беше сдобил с две подробни карти на река Латейн, от Никиас до Ренан, така че не водех отряда си слепешком в бавната и предпазлива езда на юг.

След един ден видяхме първите майсирци. Забелязаха знамената ни и без да ни обръщат внимание, продължиха работата си, изразяваща се или в незаконно плячкосване, или в наредено „реквизиране“ — разлика, която и най-проницателният трудно би схванал.

Сред тях имаше и негарети — граничните им воини-номади. Бях пътувал с едно тяхно племе, когато за първи път отидох в Майсир като „мирен пратеник“ на императора. Бяха почти разбойници, храбри, когато ги устройва, страхливи, когато оцеляването го налага, и въпреки варварските им донякъде нрави времето, прекарано с тях, ми беше харесало и понякога тъжно си мислех колко хубав щеше да е един такъв живот, пълен с лов, езда и забавления.

От засади не се притеснявах — никой с капка ум в главата нямаше да допусне, че толкова малък нуманцийски отряд ще дръзне да се приближи толкова до майсирския фронт. Освен това разчитах и на хората на Кутулу отпред, а след тях — на конните патрули на всяка удобна позиция. Магията на Кимея също оглеждаше за „неприятни изненади“. Тя държеше около нас и няколко постоянни заклинания, така че дори някой от майсирските бойни магове да ни „видеше“, да не реши, че представляваме интерес.

На другия ден, само на десетина левги от Ренан, двама от хората на Кутулу съобщиха, че са открили вражеския лагер. Подкарах с тях напред през ниските хълмове, като взех с мен само Свалбард и Кимея.

Главният съгледвач, телохранителят на Кутулу Елфрик, ни поведе по козята пътека, лъкатушеща нагоре по скалистия хълм. Вързахме конете малко под билото и продължихме към върха пеша.

Долу, сред широка долина с пълноводна река през нея, се бяха пръснали майсирците. Преброих двайсет лагера и реших, че крал Байран ги е разделил по дивизии. Бяха поне един милион, шатрите и грубите колиби се простираха докъдето стигаше поглед.

Лежахме по корем в калта и мислех какво да предприема. Беше студено и дъждът заваля отново. Но по-мокри не можехме да станем.

Кимея допълзя до мен и прошепна:

— Хрумна ми нещо.

Подканих я да обясни, също тихо, колкото и да беше нелепо — най-близките майсирци бяха на повече от половин левга. Но страхът си има своя логика.

Смяташе, че може да направи заклинание като Зрящата купа. Отвърнах й, че ще е много опасно, длъжен бях да допусна, че маговете на Байран ще наблюдават лагера. Измислила го по нов начин, с локва и с помощта на дъжда, щяло да е много по-скрито и недоловимо. Казах й да действа, макар и неохотно.

Без мангал и без огън, тя само прокара няколко пъти пръстите си над една локвичка, все едно че пишеше невидими знаци. Измърмори монотонно заклинанието си, после — още веднъж и още веднъж. Щях да се прозея от скука, въпреки безпокойството си.

Водата закипя, стана прозрачна и все едно че бяхме високо над майсирския лагер. Накарах Свалбард да опъне наметалото си над картата и я ориентирах по картината.

— Можем ли да се приближим повече?

— Можем. Колкото и каквото ти трябва. По-близо… или да ти покажа части… каквото искаш.

Извадих хартия и докато „окото“ на Кимея кръстосваше над долината, си нанасях бележки. Тук беше фронтовата им линия, тук — втората полоса, тук — резервите им, там — палатките за хранене и интендантите, тук и тук — обозът. Стараех се да не се взирам много дълго в локвата — от вълничките и бълбуканията ми прилошаваше, а и бях загубил всякакво желание да се върна от Колелото като птица.

Забелязах нещо интересно. Майсирците бяха опожарили или съборили повечето постройки в долината, а малкото запазени, изглежда, се използваха за офицерски квартири или щабове на частите. Но в дъното на лагера имаше едно огромно имение, чиито нивя стояха неожънати; лозите бяха натежали от изсъхнали необрани гроздове; плодните дръвчета също бяха необрани. Но самите сгради се издигаха бели, пищни и царствени.

— Можеш ли да ни приближиш? — попитах я. — Струва ми се, че е важно.

— Възможно е да са поставени магически прегради.

Имението се уголеми в локвата и „окото“ на Кимея зашари над него.

— Чисто е засега. Ще се приближа много бавно…

Стражи… напети… но сякаш не бяха много нащрек, като че ли нямаше причина да са особено бдителни точно в този момент. Тук-там се мяркаха коне и хора. Главната къща имаше много комини, но димяха само два.

— Занемарено е? Кой ли го обитава?

Погледнах картата. Имението беше отбелязано, но без легенда, която да ми подскаже нещо.

— Усещам нещо — промълви Кимея. — Нещо идва.

— Отдръпни се. И бъди готова да прекъснеш илюзията.

Тя гребна шепа кал и прошепна нещо в юмрука си.

— Усещам, че нещо се приближава към голямата къща. Ще използвам дъжда, за да обърна гледката към него.

Образът се замъгли за миг и вече гледахме на запад. Ако картината беше по-ясна, сигурно щяхме да видим предградията на Ренан.

Смътно се виждаше някакво движение и Кимея фокусира картината, без да й казвам. За миг видях конен майсирски полк в парадна униформа, с карети и знамена зад него, след това калта от шепата й пльосна в локвата и всичко изчезна.

— Някой направи контрамагия. Стори ми се, че са ни забелязали — прошепна задъхано Кимея.

Веднага ми просветна какво… или по-скоро кого… пазят онези конници. Кралят идваше. Байран трябваше да е взел за своя резиденция имението в покрайнините на Ренан. Държеше да споделя войнишката кал толкова малко, колкото всеки друг майсирски господар, особено през зимата, и го беше превърнал в свой щаб при посещенията си на армията.

Хрумна ми нещо.

Бях видял достатъчно. Вече бях готов да напомня на Байран, че нуманцийците могат не само да бягат или да превиват врат.

Първата ми заповед бе да си намерим убежище — достатъчно близо до вражеския лагер, за да можем да поизтормозим майсирците, и достатъчно далече, за да не ни открият.

Огледах картата за някоя хубава гъста горичка, където да се спотаим и където едва ли щеше да нагази вражески патрул. Натрапваха се две места, но едното беше много далече от лагерите на майсирците, а другото — прекалено близо до реката и Ренан.

Най-сетне намерих една интересна точка и пратих Кутулу с Елфрик да я проучат.

Върнаха се с добра новина. „Точката“ се оказа порутен замък, вдигнат на скалиста височина, стърчаща от дъното на долината. От близкото селце към портата водеше лъкатушещ черен път, дълъг около една левга. Бяха обиколили околността и бяха видели отзад пътека, която можеше да ни послужи за бягство в случай, че ни открият.

Още по-хубавото беше, че бяха спрели един селяк и го бяха разпитали за замъка. Разтреперан от страх и убеден, че „майсирците“ жив ще го одерат, той им отвърнал, че в замъка не живеел никой, откакто се помнел той, че и баща му и дядо му. Че и от по-дълго, защото никой не знаел кой е живял там и кога. Всички знаели само, че в замъка обитава демон. Откъде го знаели? Влизал ли бил някой там? Никой — дори и най-безразсъдното хлапе не смеело да стъпи в замъка. Тогава откъде знаели, че там витае демон?

Селякът ги изгледал слисано, каза ми с насмешка Кутулу, и отвърнал: „Ми просто всички знаят.“

Много добре. Щом „просто всички знаят“, ако се видеха светлини, щяха да си мислят, че са нещо свръхестествено. И майсирците, които бяха по-суеверни и от най-боязливия селяк, щяха да стоят надалече.

Попитах Кутулу дали са разгледали отвътре.

Той изведнъж се смути, а Елфрик отбягваше да ме погледне в очите. Не бяха. Защо? Ами, искали да ми го съобщят колкото може по-бързо.

— Пък и зад тия стени наистина има нещо шантаво — измърмори Елфрик.

Освободих го и налях на Кутулу чаша сладко вино от Дара — бях забелязал, че му допада. Отпи веднъж-дваж — за него това бе колкото цяла бутилка.

— Суеверни ли ставаме?

Кутулу се смръщи.

— Не. Не и аз поне. Но…

— Но какво?

— Все едно — ядосано отвърна той. — Утре заранта ще ида и ще го претърся отгоре додолу.

— Нямаме толкова време. Още този следобед тръгваме и до вечерта сме вътре.

Заповядах да вдигнат бивака, извиках Кимея и й разказах за притеснението на двамата.

— Кутулу се страхува от нещо? — невярващо възкликна тя.

— Не знам дали страх е най-подходящата дума… но нещо около този замък го безпокои.

— Може би ще трябва да сме предпазливи. И ти, аз, онзи твой главорез и още няколко яки мъже можем да поогледаме, преди да влезем с чехлите в ръка и да потърсим спалнята. Нали?

Идеята беше великолепна. След час Кърти, Свалбард, моя милост, Кутулу и кавалерията на Ласлейг потеглихме; другите останаха малко по-назад.

Замъкът се оказа само на два часа езда. Малко преди стъмване бяхме подминали селото и стояхме в началото на пътя, водещ към него.

От пръв поглед разбрах причината за колебанието на Елфрик и Кутулу. Замъкът, ако изобщо можеше да се нарече „замък“, наистина беше чудат. Отначало си помислих, че е представлявал единична кръгла кула, чийто покрив е пропаднал — било от времето, от природните стихии или от нападението на някой завоевател. Но щом приближихме, разбрах, че кулата не е чак толкова порутена, че поначало е била планирана като нисък сплескан цилиндър. Най-странната сграда, която съм виждал.

Около нея нямаше никакъв ров, а зейналият вход се намираше на втория етаж. От едната страна лежеше преобърната рампа с макари, в които можехме да впрегнем коне и да я върнем на мястото й. Вързахме конете и двамата с Кърти се изкатерихме по грубо одяланите камъни до портала. Спуснах въже, останалите се качиха и влязохме.

Стъпките ни заотекваха по древния камък. Ято гълъби се разхвърча разтревожено и мечът се озова в ръката ми. Птиците излетяха през отворения покрив.

Почувствах се глупаво за миг — докато не забелязах, че всички освен Кимея също са извадили оръжия. Кимея пък държеше магическа пръчка и очите й се бяха разширили, все едно че бе доловила нещо.

Драснах питанка във въздуха, тя поклати глава и продължихме. Нагоре водеха рампи, вградени в стените, не стъпала. Докато се изкачвахме, нещата ставаха все по-странни.

Натъкнахме се на каменни маси, изтъркани скамейки и някакви пана, чиито шарки не можех да различа и които се разпадаха на прах, щом ги пипнех. Кимея намери някакъв свитък, изрече заклинание над него и успя да го разгъне. Думите, ако изобщо бяха думи, бяха на някакъв съвсем непознат ми език и изглеждаха така, сякаш са изписани не по законите на човешка логика — една буква беше голяма колкото цяла длан, другата до нея — по-малка от нокътчето на пръста на Кимея. Тя също поклати недоумяващо глава.

Пространството можеше да побере много хора, стаите бяха вградени в дебелите външни стени. Бяха малки и с някак сбъркани пропорции: таваните бяха толкова ниски, че трябваше да навеждам глава, но в същото време помещенията бяха много широки, може би трийсет на двайсет стъпки.

Най-горният етаж беше порутен и без покрив, с изглед към долината долу, но подът му бе достатъчно здрав, за да обикаля стражата по него.

Върнахме се във вътрешния двор и намерих в единия край капак с масивна желязна халка.

— Безопасно ли е?

— Мисля, че… да — отвърна Кимея. — Но бъди предпазлив.

Двамата със Свалбард дръпнахме силно и отстъпихме назад, щом капакът се люшна. Надолу водеше рампа.

Лъхна ни ужасна миризма и запушихме носовете си.

— Не ми харесва това.

— Все още не усещам непосредствена заплаха — отвърна Кимея. — Но можем да излезем от сградата и да спим край стените. Или да си намерим съвсем друго място.

— Не — реших. — Иначе мястото си е идеално. Да видим какво има долу.

Извадихме от торбите си няколко омагьосани парчета дърво, щракнахме с огнивото, разпалиха се като факли и заслизахме в тъмното.

Имаше едно централно помещение с мрежа от водещи навън коридори. На интервали се виждаха залостени врати с малка шпионка на всяка.

— Тъмница — предположи Свалбард. Беше логично. Кърти смъкна лоста на една врата, отвори я и вдигна високо факлата си.

Вътре имаше кости, все едно че някой затворник е бил изоставен при напускането на замъка. Но в тези кости нямаше нищо човешко.

Настръхнах. Продължихме. Всички коридори прекъсваха във външните стени освен един, и той се оказа проход, залостен с четири каменни греди и странен символ, гравиран на едната.

Спомних си за друг един демон, който бе обитавал дълбините на друг древен замък и как заклинанието на Тенедос го беше изкарало да се развилнее горе. Не ми трябваха предупрежденията на Кимея, за да оставя вратата затворена, и с радост се върнах навън.

Ласлейг стоеше на входа на двора — значи останалите ми бойци бяха пристигнали.

Придърпах Кимея настрана.

— Е?

— Никак не ми харесва това място. Преди много време тук се е случило нещо ужасно и витае огромна тъга. Не долавям човешко ехо. Сякаш строителите не са били хора.

— Демони ли?

— Не бях чувала, че на демоните им трябват къщи — опита се да се пошегува тя.

— Е, да се махаме ли?

— Ти решаваш. Все пак не долавям заплаха. Но никъде другаде не съм изпитвала това чувство за мъртво. Сякаш съществото е умряло преди хиляда години и продължава да умира безкрайно дълго — поклати глава. — Знам, че звучи безсмислено.

Много се колебаех, но скоро щеше да се стъмни. Една нощ нямаше чак толкова да ни навреди.

Заповядах да поставят рампата на място и тя се хлъзна с лекота — сякаш бе направена от пемза, но много здрава. Гледах внимателно конете и мулетата, докато ги вкарваха, защото вярвам, че животните могат да усещат разни неща по-добре от хората, дори свръхестествени. Но никое не изглеждаше изнервено и сякаш бяха дори доволни, че ще се скрият от дъжда.

Събрах хората и им казах да заемат стаи на отделения по четирима, в бойна готовност. Назначих охрана и пуснах тези, които искат да се измият, да се върнат до поточето край пътя, на една трета левга. На други наредих да съберат дърва за огньовете.

Сготвихме и се нахранихме, после отново събрах всички.

— Никой от вас още не знае за какво се писахте доброволци, но не е нужен новобрански мозък, за да разберете, че сме дошли да съдерем малко майсирска кожа. Искам да ударим кучите синове — тук, там, навсякъде. Да ги разкатаем, да ги уплашим, та да си разкарват задниците оттук.

— Искам да станат като човек, дето се спъва из гората, хапят го гадини, дерат го трънливи храсти, човек толкова побъркан, че не може да мисли — продължих. — Щом се промени времето, ще тръгнат на север, към нас, към Никиас. Когато стигнат в Кальо, искам да са готови за смъртния удар.

— Някой от вас виждал ли е как улулица грабва някое хубаво зайче точно на разсъмване и каца някъде да си похапне? — огледах ги. — После я вижда ято врани и почват да я кълват, докато не я побъркат. Скоро тя си казва: „Майната му на проклетия заек“ и отлита в гората, а враните се гощават сладко.

Добре се посмяха.

— Ние сме враните. Майсирците са улулицата. Искам им задника… пардон, заека.

Изчаках, докато смехът спре.

— Но помнете още нещо. От време на време някоя врана става твърде храбра и улулицата й откъсва гърлото.

Тишината се спусна като тежка завеса.

— Разбирате ме много добре. Не се ебавайте, за да не станете оная врана. Или мен да ме направите врана. Тук сме, за да накараме други копелета да мрат за отечеството си, не ние.

— Сега се прибирайте по стаите — наредих. — Утре се стягаме. Почистете оръжията, погрижете се за конете, поспете и бъдете готови за тръгване по команда. Излезем ли навън, искам да съберем повече зайци, отколкото сте виждали досега накуп!

Подсилих охраната не толкова заради външни натрапници, колкото заради самия замък.

Кутулу зае стая до моята, Кимея — следващата. Свалбард и Кърти настояха да спят пред прага ми, колкото и да ги убеждавах да си вземат стая и че няма от какво да се безпокоят.

Около час разглеждах картата и съставях плана си за другия ден. Реших, че е добър, после ми се доспа. Все още се чувствах някак неловко — не застрашен, по-скоро все едно, че съм в дома на човек, когото не обичам, но нито ми е приятел, нито враг… засега.

Легнах на каменния под — студен, но не колкото калта навън, угасих свещите и заспах моментално.

Сънувах и сънят ми беше странен.

Не бях нито бог, нито демон, нито човешко същество. Притежавах огромна мощ и можех да променям самото естество на материята. Бях над доброто и злото и с това оскърбявах по-велики сили, по-велики същества.

Бях в изгнание с много други създания, не съвсем семейство, но повече от приятели, на безкрайно далечен свят, където всичко беше грозно, странно, зелено.

Построих тази кула. И продължих с науките си. Правех великите си заклинания. Трябваха ми слуги и затова сътворих, а може би доведох от другаде по-малки същества, бледи, ужасни на вид, жалки с това, че са затворени само в едно тяло и в краткото си съществуване.

Мина време и закопнях отново за сила и власт. Посягах към старите селения, кроях заговори, използвах всичко за своята цел, дори и най-близките ми същества.

Ударен бях в гръб, от най-доверения ми. Докато лежах и умирах, осъзнах, че бях влагал цялата си мощ за нищо, мъчел съм се да уловя нещо несъществено, а най-сетне се бях отказал, за да умра.

Оставен бях да почивам в недрата на тази кула, другите като мен се спасиха или бяха върнати там, откъдето бяхме дошли, а онези ужасни същества, които ни служеха, побягнаха в дивата пустош.

Бях мъртъв и същевременно продължавах да умирам векове и векове, сам на този чужд свят…

… и се събудих, изтерзан от скръб.

Дълго седях потресен, после се облякох, запасах меча и излязох. Кърти дремеше до една от стените; сепна се и отвори очи.

— Стой тук — постарах се да го успокоя. — Просто ще изляза на чист въздух.

Качих се до покрива. Беше студено и облачно, но поне дъждът беше спрял.

Часовите отдадоха чест. Отвърнах на поздрава, но не им проговорих. Загледах се надолу в тъмното, само тук-там с по някоя светлинка в този късен час. После забелязах още една фигура до стената.

Беше Кимея. Исках да я поздравя весело — толкова близо до битката никой не биваше да научи за нелогичното ми безпокойство, — но видях, че плаче.

— Какво има?

— Нищо. Няма значение. Глупава съм.

Изчаках.

— Просто сънувах много глупав сън.

— И аз.

— За това място ли?

— Да.

— Разкажи ми го.

Никога не съм вярвал, че сънищата значат кой знае какво, и винаги съм се отегчавал, когато някои се разприказват надълго и широко за сънищата си и колко са важни. Но послушах Кимея. Докато говорех, тя кимаше.

— Сънувала си същия сън?

— Почти до най-малката подробност.

— Това място… Тук онзи… по дяволите, дори не знам какъв е бил… той го е построил това, нали?

— Така мисля.

— Откога е тогава?

— Толкова старо, колкото може да е. По-старо дори.

Потръпнах. След това ми хрумна нещо още по-ужасно.

— Онези малки същества, които той… или то… е сътворил, или довел отнякъде. Ние ли сме били това? От това ли сме произлезли?

— Не знам — отвърна Кимея. — Надявам се, че не.

— Изоставените лакейчета на един деградирал бог — стори ми се чак смешно. — Значи няма нито Умар Създателя, нито Айрису Съхранителя, нито Сайонджи?

— Не бъди сигурен. Навярно нашият чародей, или демон… ако изобщо е съществувал, е един от тези, които наричаме богове.

— Мисля, че знам как можем да разберем.

— Искаш да отворим онази крипта? Не, Дамастес. Това ще ме подлуди.

— Добре. Както се казва, може да съм луд, но не съм и шантав.

Постояхме известно време мълчаливи, студеният нощен вятър ни биеше в лицата. Тъгата бавно се отцеди.

— Този сън за мен беше може би по-лош, по-тежък, отколкото за теб — промълви тя.

— Защо?

— Защото съм зачената от слабините на магьосник — отвърна тя с горчивина. — Мога да почувствам какво си е мислело съществото. Знам цената на магическата сила. И това, на което са готови някои хора, за да я добият.

Заподбирах внимателно думите си:

— Искаш да кажеш… като заговора на баща ти ландграф Амбойна срещу Тенедос?

Устните й се стегнаха.

— Смяташ, че заговорът е най-тежкият грях, въобразим за магьосниците, когато се домогват до всемогъщество? Дамастес, ти си много наивен човек.

Завъртя се, почти затича към рампата и се скри.

Можех да й отвърна: „Не съм. Знам, че са много по-лоши, поне в моите очи. Тенедос бе готов да предаде всичките си предишни идеали, страната си, народа си, за да утоли жаждата за кръв на демона, за който си въобразяваше, че му служи, докато всъщност той бе негов слуга.“

Но не бях сигурен, че разбирам за какво говори Кимея. Зачудих се дали някога ще ми го каже, а после — дали искам да го узная.

Проучихме грижливо позициите на майсирците. Първо — с магията на Кимея, след това пратих съгледвачите с изрична заповед да отбягват сблъсъци на всяка цена. И малко по малко попълвах подробностите на картата.

Както ни бе уверила Амбойна, в района имаше товиети — селяни, дюкянджии, господари на кервани с коларите си. Кимея ги повикваше — не пожела да ми каже точно как, но всеки ден мъже и жени се прокрадваха по пътя до кулата, тя и Кутулу говореха с тях и картината за всичко в и около Ренан бавно се запълваше.

След което дойде моментът за удара.

Смятах първата ни атака да е най-жестока. Майсирците не знаеха, че имат врагове на по-малко от хиляда левги оттук — патрулите им бяха повече плячкаджии, отколкото съгледвачи. Конвоите от Ренан се пазеха от шепа войници. А охраната на лагерите беше хлабава като в мирновременна казарма.

Щяхме да ударим с магия и огън. Кимея взе няколко клонки, натопи ги в минерален разтвор и изрече над тях магически думи. После запали няколко огъня около двора на кулата, постави около тях войници с по една от омагьосаните пръчки и даде на няколкото сержанти пясъчни часовници. Изпя високо заклинанието, след което на указаните интервали, от три минути до цял час, сержантите извикваха и войниците мушкаха за миг пръчките в пламъците.

Подготви други две заклинания и поехме надолу по пътя към майсирците — заобиколихме до реката, а после тръгнахме покрай нея, за да минем през хлабавата охрана около Ренан.

Кимея усети предупреждаваща магия, оттеглихме се в една горичка и се настанихме за през нощта. Виждах в далечината светлините на Ренан и си го спомних — древния град извън времето, красив и пълен с вълшебства и романтика.

Но армията ни беше отстъпвала през него, гонена от майсирците, опустошили цял Ърей. Едва ли беше останало нещо от някогашния блясък, след като Ренан за втори път бе окупиран от омразния нашественик.

В началото на последната смяна станахме, оседлахме конете и ги отведохме при кладенеца на една ферма, за да ги напоим и да хапнат зоб от дисагите, а ние да потреперим в студената влага, докато унило дъвчем клисав хляб и сушено месо. Все още носехме лъжливите майсирски униформи, но всички си бяхме вързали червен парцал на вратовете, за да не се избием един-друг в предстоящата бъркотия.

Продължихме бавно по лъкатушещата пътека между хълмовете. Тук оставих една пехотна рота. Останах доволен, че се ядосаха, че са лишени от предстоящото забавление, вместо да се радват, че няма да се изложат на риск.

Предния ден бях забелязал едно изпъкващо скално образувание малко след уширяващия се в долината проход и щом го стигнахме, извиках на тръбачите да дадат сигнал „Развърни се“. Това вдигна майсирците, но им останаха само няколко минути, преди да ударим постовете им и те да побегнат или да останат да лежат в калта.

Кимея хвърли първото си заклинание и небето зад нас почервеня, но не с предутринната червенина, а с червеното на смърт и огън. В мъглата, вееща на пелени покрай нас, се завихриха призрачни фигури на конници, чудовища и великани и се втурнаха напред, щом тръбите запяха „В галоп“.

Преминахме фронтовата линия на майсирците — само плитки окопи — и се озовахме сред тях.

Разнесе се пронизителен звук, като от много гайди, но още по-висок, ушите ми писнаха и стиснах зъби. Кимея бе изучила и усвоила някои от най-добрите заклинания на Тенедос. След миг пред нас бяха шатрите, сечахме въжета и платно и връщахме на Колелото всеки, който успееше да се измъкне навън.

Избрани мъже мятаха в движение омагьосаните пръчки, те пламваха, много по-силно, отколкото можеше да се очаква от такива малки клечици, огънят близваше шатрите и те лумваха. Други пръчки щяха да се запалят по-късно и да усилят хаоса.

Звукът се промени, стана по-нисък, като писък на изпаднали в ужас мъже и жени. Усили се с ехото на хорски гърла и майсирците се огънаха.

Някакъв мъж в ярка униформа затича напред — офицер, но въоръжен с пехотинска пика. Посякох я на две, сразих го, продължих в галоп. Друг се метна на коня си, размаха дивашки меча си и го промуших в гърба. Кръвта швирна, конят затича обезумял и тялото на мъртвия ездач се свлече през врата на животното.

Встрани имаше група войници, един калстор им крещеше, но падна със стрелата на Кърти в корема му и войниците се разбягаха, останали без сержанта, който да ги стегне и да ги поведе на бой.

Пробивахме през лагера към същинската ми цел, един от продоволствените складове, пълен не знам с какво, засякохме насмолените платнища и захвърляхме още огнени пръчки. Имаше ограда и конят ми я прескочи. Друг се спъна, трима души изхвърчаха от седлата в бъркотията, други отзад ги издърпаха и продължихме през откритото поле.

Свихме наляво и продължихме в кръг обратно, през нов лагер. Из долината светнаха огньове, вече не от нашите пожари, а от лампите в щабовете със събуждащите се офицери.

Ревнаха отново тръби, забавихме до ходом, пехотата с мулетата догони кавалеристите и ударихме майсирците, както се спъваха сънени в окопите си, без да знаят кой ги напада и откъде. Опустошавахме яростно всичко по пътя си.

Преброих десет обръщания на часовника, заповядах да свирят отбой и поехме назад, откъдето бяхме дошли.

Много се бяхме задържали, или поне така изглеждаше за майсирците, защото след нас идваха конници, много повече от моите сто и петдесет. Побягнахме в пълен галоп, като се направихме на ужасно уплашени, и майсирците продължиха да ни гонят. В този момент Кимея хвърли второто си заклинание, което трябваше да им внуши увереност.

Продължихме през малкия проход отвъд окопите все едно, че ни гонят демони, спряхме и обърнахме.

Частта, оставена в засада, се надигна от двете страни на пътеката. По скупчените конници забръмчаха стрели и засвистяха копия.

Врязахме се в тях, задната част запуши прохода и се развихри неописуем ад. После майсирците успяха да пробият и побягнаха към окопите си.

— По конете! — извиках запъхтян.

— Имаме пленник! Офицер!

— Мятайте го на някое муле и да тръгваме! Проклетата им армия ей сега ще дойде.

Препуснахме назад, с Кимея в тила, за да хвърля заклинания за заблуда, че сме свърнали през този брод или в онази гора. Два пъти спряхме, след като прекосихме вода, и тя направи нови магии, за да обърка преследвачите ни.

Но съгледвачите ми по хълмовете не виждаха никакво преследване. Спомних си, че майсирците можеха да са или много опасен, или ужасно глупав враг.

Кимея ме настигна. Беше задъхана, със зачервени от вятъра и поройния дъжд страни.

— Значи това е войната?

— Това е. Когато си на печелившата страна. Много е курвенско, когато на теб ти устроят засада.

— И в двата случая не ми харесва много.

Погрешно бях разбрал изражението й. Но странно, с това, че мразеше войната, ми хареса повече.

— Човек не е длъжен да му харесва. Достатъчно е да е добър.

Тя кимна разбиращо и изостана назад. Обърках се още повече.

Пленникът отвори очи и се надигна. Затърка ребра и изсумтя:

— Не стига, че въздуха ми изкарахте, ами ме сплескахте на това тъпо магаре.

Подадох му чаша вино. Пресуши я и ме изгледа ядосано.

— Трябваше да се сетя, че си ти. Кучи син.

Погледна Йонджи.

— И ти. Много тъпи кучи синове.

— Откога си станал толкова адски смотан, че да те хванат? — подигра го Йонджи. — Ако ми беше яздил така на границата, щях да те убия преди десет години.

— Ако яздех така на границата, щях да съм си го заслужил. Я дай още вино, разбойнико и бивш крал, и престани да злорадстваш.

Понечи да стане, но краката му поддадоха. Задържах го и му помогнах да се изправи.

— Благодаря ти, Дамастес а̀ Симабю. Жалко, че не те убих, когато те гонехме през границата, вместо да си играя на благородство. Мамка му! Май си станал повече негарет от мене.

Беше джедаз Факет Бакр, водачът на негаретите, който ме беше посрещнал на границата на Майсир и ме бе придружил до Осви. Бяхме яздили заедно, бяхме ловували, риба бяхме ловили и често пъти със завист си бях мислил за живота му.

— Съвсем нормално е, че хванахме точно теб. Винаги си държал да препускаш в челото.

Беше си самата истина. И разбира се, беше съвсем логично тези полуконе-полухора да ни подгонят първи, а Бакр и хората му да са най-първи от първите.

— Малко ги поизпреварих този път.

— Малко ги изпревари — съгласих се.

— От толкова време се бия с глупаци, че съм станал небрежен. Пропуснах, че някой с поне мъничко мозък може да ми заложи капан — Бакр въздъхна. — Ако сте решили да ме убиете, няма да възразя чак толкова. Май остарявам и оглупявам, твърде стар съм да си водя хората.

— Говно на як! — изругах. — Ти си само пленник. Престани да се самосъжаляваш. Като си тръгнем, ще те пусна на драго сърце. Даже думата ти няма да искам. Знам, че бездруго няма да я зачетеш.

— А ти, Йонджи? — попита Бакр. Навремето Йонджи беше изчезнал малко преди да се натъкнем на негаретите. Знаех, че планинецът е контрабандист и разбойник, но не и че познава Бакр явно толкова добре.

Йонджи вдигна бутилката, отпи дълбоко, доля на Бакр и изсумтя:

— Труден враг си. Но не и жесток. Не помня да си убивал някой от ранените ни, освен ако не може да язди, нито името ти да е свързвано с нещо зло. Добре си дошъл, негарет, като гост в лагера ни. И хайде пий си проклетото от боговете вино. Студено е навън.

Правехме набези всеки ден, но не толкова мащабни като първия. Един-двама души се скриваха на някоя пътека и спипваха вестоносец; петима правеха засада на продоволствен конвой извън Ренан и запалваха товара, след като плячкосаха каквото успеят да приберат; двайсет души се надигаха от храсталаците, стреляха по някой конен патрул и след това изчезваха.

Калийците ми бяха особено добри в това — точно така бяха воювали преди срещу мен.

Други, товиети, се промъкваха в лагерите и убиваха когото могат, било с нож или с коприненото въже.

Всявах ужас у майсирците. За половин сезон имах само четирима убити и седем ранени, а бях нанесъл на врага стократно повече щети. Съзнавах, че ми остава много малко, преди Байран, армията му и магьосниците му да се задвижат мащабно срещу мен и да ми се наложи да бягам.

При всеки наш удар с повече от няколко души Байран и антуражът му излизаха извън Ренан. Прекарваха по ден в лагерите, за да разжалват и повишават, и сигурно да убиват провалилите се — доста самоунищожителен майсирски обичай.

С Кутулу и Йонджи си прекарвахме повечето време в приказки с Бакр — развързвахме езика му с винце. Като при всички негарети, патриотизмът у него важеше само докато побеждаваше, тъй че нямаше нищо против да поговори откровено какво е станало след връщането на Байран от Нуманция.

— Прекалено самодоволен стана — говореше Бакр. — За пръв път чух, че кралят ни поглежда извън границите. Защо трябвало да чакаме да ни нападнат старите врагове от юг и изток? Може би трябвало да направим като с вас, нуманцийците, само че да ги ударим първи. Трябва да ви кажа, че както чух, това дворът не го одобрил много — той ме погледна в очите. — Винаги сме си държали на своето и сме очаквали другите да правят същото. Тъй че Байран кротна. За малко. Но мисля, че завоеванията много са му се усладили. Макар всички да знаем, че Нуманция беше победена от джедаз Зима и джедаз Свеби, нали?

— А бе негово си е правото — продължи Бакр. — Той е кралят. Кралете мислят така. Или по-точно не мислят така, щото никаква логика няма в такива фантазии. И значи той реши да направи от нас, негаретите, ударна кавалерия и се опита да ни прати някакви джедаз в разните ланкси да ни обучават, та да заприличаме на редовни войници.

— Чух, че двама от тях ги сполетели странни злополуки — Бакр се ухили. — Нали помниш дето ти разправях за кралския шъм, дето се подхлъзнал, докато се разхождал край реката? Поне един от тези джедаз хубаво го наклепаха с катран и го върнаха в Джарра без гащи. Добре, че беше топло времето.

— После кралят реши да тръгне да унищожи Планинските воини в Спорните земи. Всички си помислихме, че е глупаво, защото ако станеше, всички пикльовци от градовете щяха дойдат по границите за земя и какво щеше да стане с нас, негаретите, тогава?

— Но… — Бакр се почеса по носа. — Това се оказа само хитра маневра и за момента уважавах Байран, нищо, че не е негарет.

— Това, че подпали шибания ми град, не беше само хитра маневра — изръмжа Йонджи.

— Е. Градовете са камъни. Винаги можеш да струпаш нови един върху друг, нали?

Йонджи се усмихна през зъби и му доля. Разбрах, че и двамата са леко пияни, и реших да използвам момента.

— Кой е новият му азаз?

Бакр като че ли се уплаши за миг, но бързо го прикри.

— Не знам, Дамастес. А не бих и помислил да питам. Може и да си няма, щото докато идвахме на юг, не видях някоя определена свиня в чародейски халат да лиже кралския задник. По-скоро беше обкръжен от пасмина от ония мърморковци, дето много искат да станат демони.

Това ми се стори интересно и бях готов за нов въпрос, след като Йонджи и Бакр си поприпомнят стари битки и грабежи. Постарах се гласът ми да прозвучи небрежно:

— Още нещо, джедаз Бакр. Сега, докато кралят е тук, в Нуманция, кой управлява в Майсир? Неговият лигаба барон Сала?

— Глупак си ти, Дамастес. И нищо не разбираш от кралските работи. Лигаба Сала, както съм чувал, е мъдър човек. Разсъдлив и предпазлив, макар че не съм имал удоволствието да се срещна с него.

— Познавам Сала — спомних си мъжа с увисналите мустаци и безкрайно тъжния поглед, все едно че е видял всичкото зло, което хората и Сайонджи могат да развихрят. — Срещали сме се и в Нуманция, и в Джарра. Наистина е мъдър човек и почти съм готов да го смятам за приятел. Но не разбирам защо ме нарече глупак.

— Значи си двойно по-голям глупак. Кой крал ще постави един мъдър човек да ръководи всичко, докато го няма? Нали може да се върне и да завари друг да седи на трона му, този, който е бил доскоро неговият лигаба? Барон Сала е тук, в Нуманция, с краля и живее с него в Ренан, където взеха палати, а за нас, бедните негарети, останаха мръсните шатри — Бакр хлъцна.

— Не отговори на въпроса ми. Кой управлява в Майсир вместо Байран?

— Никой, кой. Ние сме толкова голяма страна, че трябва време, за да се наложи каквото и да е. Кралят сигурно е дал изричните си заповеди на лакейчетата си и тия безмозъчни гъзолизци сигурно още ще се мъчат да ги изпълнят, докато ви покорим и се върнем.

— Байран няма ли наследник?

— Не е признал никого. Всички щяхме да чуем, ако беше узаконил някое от копелетата си. Байран предпочита всички да са в неведение, за да няма заговори и да не му се налага да убие някое принцче, като се върне. Сигурно си мисли, че ако Айрису е толкова глупав, че да го върне на Колелото без законен наследник, значи Майсир е съгрешил и заслужава да рухне.

— Баща му правеше същото, докато не се разболя тежко и не посочи брата на Байран, който беше прекалено тъп за трона, не като тебе, нуманциецо. Излязъл на лов един ден с Байран и се върнал само Байран. Чух, че му устроили пищно погребение — той се засмя. — Баща му умря малко по-късно и след като Байран казва, че бил умрял кротко от естествена смърт, просто трябва да му вярваме — Бакр пак се изсмя. — Разбра ли защо не трябва човек да ламти за трон, Дамастес? Странни работи стават.

Идеята, която ми беше хрумнала и която бях задраскал, се върна в главата ми като напълно узрял план.

— М-да, странни.

— Мисля, че е луд — каза Кимея. — Или е готов на самоубийство. А ти, Кутулу?

Шпионинът помисли.

— Не, не е луд. Но е мечтател. Дамастес, това, което си въобразяваш, не може да се направи и от цял полк. Нито от армия.

— Не може. С полк не може. Но с трима души, не повече, мисля, че мога да разбия майсирците, да ги сритам да се прибират, откъдето са дошли, и може би да доживея, за да го разкажа.