Кралят-воин

16. Дебнене на крал

Идеята ми беше съвсем проста — влизам в лагера на Майсир и принуждавам крал Байран сам да ми дойде.

След което го убивам.

В суматохата, която щеше да настъпи, може би дори щях да успея да се измъкна.

— Трима души — каза Кутулу. — Кои?

— Аз. Йонджи. Той е най-добрият съгледвач, с когото разполагам. За трети ми се ще да взема стрелеца, Кърти, но той не може да се движи толкова добре. Ще взема Свалбард. Макар и еднорък, той е по-опасен от всички с пълен комплект крайници.

За миг ми се стори, че Кутулу иска да се включи, но здравата хладнокръвна логика у него надделя и ми спести неудобствата. Проблемът обаче дойде от другаде.

— Ще ти трябва маг, да ви пази от заклинанията на Бойните магове — заяви Кимея.

— Ти — не — тутакси схванах уловката й. — Ти си единствената ни магьосничка. Начинът, по който смятам да се приближим до краля, е осъществим най-много от трима души. За предпочитане двама.

— Ще бъдеш открит за заклинанията им — каза разпалено Кимея. — И ще умреш като глупак.

— Според някои съм живял точно като такъв. Не.

— Да! — отсече Кимея. — Каза ми как смяташ да проникнете в лагера им. Ще дойда с вас и ще се отделя преди нападението ви. Ще бъда съвсем близо — добави тя разпалено. — За да ви пазя от всичко, което може да ви разкрие.

В думите й имаше здрав смисъл. Заклинателка като нея в групата ни наистина щеше да увеличи много шанса ни за успех. Най-добре щеше да е, ако вземех магьосник с боен опит вместо Свалбард. Но нямах такъв нито в този подривен отряд, нито в цялата ми армия, освен Синаит.

Помислих си да я попитам какво ще стане, ако майсирците я открият, но и двамата знаехме отговора. Щеше да е ужасно и най-доброто, на което можеше да се надява, щеше да е бързата смърт. И ми хрумна нещо мрачно.

— Добре — Кимея и Кутулу ме погледнаха изненадано. — Можеш да дойдеш. Но ще има и пети. Кърти. И ще му заповядам да не позволи никой от вас двамата да бъде заловен жив.

— Самата аз бездруго няма да го допусна — отвърна тя. — Но мисля, че няма да е зле някой да ми пази гърба, докато мърморя глупости и махам с ръце. Какви са шансовете ни за успех?

Помислих и отговорих честно:

— Едно на двайсет… Не, едно на десет.

— По-добре от някои други случаи, които знам — каза Кутулу.

— По-добре от повечето, които съм виждала — съгласи се Кимея.

Кутулу ме изгледа, облиза устни, понечи да каже нещо, после ги стисна и бързо излезе.

— Този човек те харесва… дори може би те обича — каза Кимея. — Не в сексуален смисъл.

Помислих си да й кажа за някогашната преданост на Кутулу към Тенедос и как императорът бе изменил на тази обич, но си замълчах. Кимея понечи да си тръгне, но спря и се обърна.

— Долавям… чувствам… нещо странно в тази твоя идея. За теб това не е само маневра или тактика. Нали?

— Да.

— Мразиш Байран.

— Да.

— Мисля, че трябва да знам защо. Не от любопитство, а защото трябва да прикрия тези чувства с магията си, иначе врагът ще ги усети много лесно.

Поех си дъх. Принуден бях отново да разкажа историята си.

— Седни.

Отне ми много по-малко време, отколкото мислех, защото пропуснах подробностите. Кимея бе запозната с вида на заклинанието, с което азазът ме бе омагьосал, макар и да не знаеше как точно се прави. И разказът не се оказа толкова болезнен като преди. Може би с времето убийството на Карджан бе престанало да ми тежи толкова, или дългият процес на самоопрощение беше подействал.

Когато свърших, почти бях изпил голямото тенекиено канче с вода и почти ми се искаше глътка вино. Не можех да погледна Кимея и не знаех дали ме гледа.

— Казах, че усетих нещо — промълви тя. — Но не толкова ужасно.

Чак тогава вдигнах очи към лицето й — беше пребледняло от гняв.

— Какво чудовище е! — каза тя.

— Всъщност не е. Той просто е крал. Като всеки друг, който няма пред кого да отговаря, няма нищо над себе си освен присъдата на боговете, когато умре. А знае ли човек дали те изобщо съществуват?

— Съществуват. Вярвам в тях.

— За себе си не съм сигурен. Вече не.

Тя тръгна към вратата. Опитах се да приключа разговора с шега.

— Усетила си нещо, а? Мъжът, който се влюби в теб, трябва да внимава да ти е верен. Иначе всяка измяна ще го обрече на несподелени чувства.

Тя спря, но не се обърна.

— Мъжът, когото аз избера, никога няма да погледне друга жена. Ще го направя толкова щастлив, че няма да има нито време, нито сили за друга!

Постарах се да не реагирам, но се боя, че се усмихнах. Тя направи още една крачка и пак спря, пак без да се обръща.

— Толкова арогантно ли прозвуча, колкото си мисля?

— Боя се, че да.

— По дяволите — засмя се Кимея. — Не можах да се измъкна с достойнство.

— И аз никога не съм успявал — отвърнах и също се засмях.

Странен смях за двама, които след няколко дни най-вероятно щяха да умрат по най-неприятния начин.

Стратегията ми беше съвсем проста: ако успеехме да убием крал Байран, какво щяха да направят останалите му вече без водач армии? Видял бях под какъв здрав контрол ги държат във война и как ако се премахнеше командването, майсирските воини се мятаха като пилци с откъснати глави.

Според това, което ми разказа Бакр, това нашествие не беше популярно — само кралят държеше на него. Без Байран…

Кимея попита как — в случай че успеем или в случай че ни разкрият — смятам да се измъкнем от майсирските лагери.

Нямах кой знае какъв план, освен да поровя по картата за възможни пътища, затова отвърнах:

— Хитростта и страхът ми ще ми предложат изход в подходящия момент. Надявам се.

— Явно ти трябва магьосница — отсече тя. — Или бавачка. Погледни се. Защо да не можем да се измъкнем по същия път, по който ще влезем?

— Мислих за това. Но не знам колко дълго ще продължи дебненето. Най-доброто, което можем да направим, е да се опитаме да излезем от периметъра им на сборното място, което посочих на картата. Надявам се там да има коне и няколко души, които да ни чакат, след което можем да препуснем назад към Кальо — замълчах. — Знаеш ли, когато измислих този план, ми се стори изпълним донякъде. Но сега…

— Мога да омагьосам нещо. Да го дам на Кутулу и то да реагира на сигнала ми — каза Кимея. — Ще ми трябва също слюнка и по капка кръв от всеки. Вече съм приготвила амулети, които ще ни водят като компаси до сборния пункт.

— Мислех, че магията ще ме подкрепя, а не че ще се наложи над всичко.

— В подходящия момент най-доброто винаги изплува отгоре. Като каймака — каза Кимея.

— Или пяната в локвата — добавих.

Тя направи физиономия и излезе, а аз се върнах над картите. Помислих си, че може би е добре, че Кимея мрази толкова страстно войната. Започваше да се държи като най-неустрашимите войници. Като роден воин.

С помощта на Зрящата купа огледахме целта три пъти. Щом наближи часът на атаката, забраних използването на Купата от страх, че може да ни усетят магьосниците на Байран. Забелязах близо до целта горичка, удобна за скривалище. Кимея също я забеляза и каза замислено:

— Май ще мога да направя нещо, което да те изненада.

— Например?

— Е, ако ти го кажа, няма да е изненада, нали?

Веднъж при Сидор бях объркал майсирците, като нахлух съвсем открито сред тях. Предложих да направим същото, с много малка разлика.

Един от товиетите на Кимея ни беше казал за стар път, който водеше до Ренан, изоставен и забравен от десетки години. Части от този път бяха използвани за построяването на нов — идеално за намерението ми.

Ударът ни отново щеше да е с пълна сила и на свечеряване се приготвихме да напуснем замъка. Никой от нас нямаше да го види повече, както и да се развиеха нещата.

Планът ми беше да атакуваме майсирците и екипът за убийството да се възползва от объркването, за да проникне до целта. Ако успеехме да убием Байран или ако се окажехме принудени да прекратим, втори лъжлив удар от моя ударен отряд щеше да ни прикрие и да се измъкнем.

Цялата част щеше да се оттегля през серия сборни пунктове, докато не се прибере в Кальо.

Надявах се, че петимата ще успеем да се съберем с останалите някъде по пътя.

Дъждовното време беше свършило и Времето на промяната донесе рязък студен вятър.

— Е, Кутулу. Винаги си искал да командваш войници. Ето, че получи своя шанс.

— Надявам се само да се справя добре.

— Ако не се справиш, всички ще те видим на Колелото.

— Значи няма начин да не се справя — погледна коня си. — Както ти казах веднъж, някой ден ще си намеря професия, в която няма да ми трябват тия чудовища.

Петимата щяхме да препуснем в челото на отряда и щях да поведа първата атака. Кърти и Кимея бяха облечени като майсирски шамбове, офицери с достатъчно нисък ранг, за да не им обърнат внимание по-старши, но с достатъчно висок, за да им се кланят низшите войници. Останалите — като майсирски калстори, подофицери без особено значение. Униформите ги бяхме смъкнали от убити майсирци и Кърти ги беше прекроил така, че да им прилягат — прояви изненадващ талант с иглата, конеца и ножиците.

Тримата, които щяхме да нападнем Байран, носехме лъкове — къси, но силно извити, каквито използваха съгледвачите и ловците в джунглите, окачени на гърбовете ни, и къси мечове и ками. В джобовете си носехме железни топузи, удобни както за хвърляне, така и за удар със стиснат юмрук.

Метнах се на седлото. Свалбард потупа Кърти по гърба и каза:

— Пак тръгваме. Смърт или слава, а?

— Нещо такова — измърмори Кърти навъсено.

— Стегни се бе, човек — рече Свалбард. — Усмихни се. Бас държа, че ще те догоня, като хукнеш, щом почнат говната и стрелбата.

— Ще те видя — измърмори Кърти. — Но не в този живот, приятел.

Качи се на коня си и Свалбард го последва, без да отрони и дума повече.

Бях мислил да оставим тримата си пленници, двама майсирски офицери и Бакр, вързани с омагьосани въжета в замъка, но Кимея ме отведе настрани и ми каза:

— Ако наистина искаш да оцелеят, не ги оставяй вързани между тези стени. Това, което е мъртво, но не е мъртво, може да изкушава.

Помислих… Рекох си, дано не е свръхчувствителна, но все пак наредих да отведат тримата до потока под замъка и да ги вържат за дърветата.

Заповядах на колоната да спре, когато минахме покрай тях, и се приближих до Бакр. Другите двама майсирци бяха пребледнели от страх — явно бяха убедени, че ще ги заколя веднага, вместо да им оставя и най-малка възможност да се спасят.

Бакр подръпна въжетата, с които беше вързан.

— Сигурен ли си, че твоята вещица, невраидата ти, не греши?

— Надявам се. Но ако е сгрешила, ще се върна тук в мирно време и ще принеса жертви над костите ти.

— Не ми се прави на много умен, шъм а̀ Симабю. Но искам да ти благодаря, че се отнесе с такова уважение към мен. Е, не ми предложи жена. Аз щях да ти дам.

— Нямах подръка — ухилих се. — Ужасно съжалявам.

— Ще ти го простя. Но нека да те попитам нещо. Спомена за мирно време. Какво ще правиш в мирно време?

— Не очаквам да доживея дотогава — отвърнах сериозно.

— Я стига бе, човек! Я вдигни глава! Да речем, че успееш. Тогава какво?

Поклатих глава — нищо не ми хрумна.

— Типичен войник — каза Бакр. — Що не се прехвърлиш през границата? Макар че Айрису само знае как ще изглеждат границите, щом битките свършат, а се съмнявам дали и той е сигурен.

— Какво, да стана негарет ли?

— Естествено. Ще си измислиш друго име и никой в Джарра няма и пет пари да дава кой си всъщност. Влизаш в моя ланкс за година, примерно две, после ще ти дам твой ланкс, като се съберем на риет. И ще си свободен като мен. Няма да отговаряш пред никого, освен пред боговете и пред себе си, като се погледнеш в огледалото. Доведи си магьосничката и се оженете, ако искаш. Хубава е и като че ли няма нищо против да живее като животно. Е? Не е ли привлекателно предложението ми?

Хрумнаха ми няколко възможни отговора, но конят ми запристъпва нетърпеливо.

Отдадох му чест, без да отговоря, и продължих към колоната и към майсирците.

Радвах се, че Кимея не беше чула последните му думи. Подозирах, че щеше да се ядоса, че някакъв глупак си въобразява, че може да има нещо общо с човек, който не е нейният тип.

След което се зачудих на самия себе си, че изобщо мисля за нея.

Началото на стария път се оказа обрасло с храсти и ни трябваха доста усилия, докато се проврем през тях. След това обаче отъпканият път беше чист и поехме по него в колона по двама.

На около три левги в тила на майсирците спряхме.

Кимея слезе от коня си, нарисува някакви фигури по земята и поръси сухи билки.

— Имат наблюдатели — каза тя, след като привърши. — Но все едно че са на билото на хълм: поглеждат насам-натам и засега не виждат нищо, струва ми се. Не усетих никаква тревога. Интересно, майсирците досега не направиха нито една от големите магии, за които ми разправя. Може би само азазът, за който ми каза, е притежавал такъв могъщ талант, или се е отървал от даровитите и е включил в корпуса си само бездарници. Но това е само хипотеза. Истинският проблем с магията им според мен е в това, че прибягват до билки и други неща, които са си донесли от Майсир. Затова заклинанията им не са толкова действени, колкото ако се правеха с местен материал. А и се чувстват малко неуверени на чужда земя. Великата магия изисква голяма арогантност, защото налагаш волята си над упорита материя. И още по-упорити хора и демони.

— А освен това може би го правят механично, както ми разправя, че правели всичко — цвиленето на един от конете я прекъсна и Кимея се намръщи. — Много се разбъбрих, нали? Защото ме е страх.

— Кой не го е страх? Да тръгваме.

Тя се усмихна криво и изпитах внезапното, странно желание да я целуна.

Кимея ме погледна за миг, сякаш очакваше нещо. После се качи отново на седлото. Изпратих челния патрул по фланговете, докато излезем на новия път, и подкарахме.

Яздехме нагло, с двама ездачи в челото, с високо вдигнати пики, с вързани на тях парчета плат, като знамена. Приличахме на отряд негарети или на лека кавалерия, връщаща се от разузнаване — така поне се надявах.

Веднъж ни спря пост, ревнах им нещо неразбрано на майсирски и мисля, че това се оказа достатъчно, защото не стреляха по нас, нито вдигнаха тревога.

Навлязохме в центъра на долината и поехме към няколкото полеви конюшни за резервни коне, които изглеждаха леко охранявани, поне в Зрящата купа.

Зад загражденията имаше шатри, празни в момента, доколкото можехме да преценим, а зад тях беше имението, реквизирано за крал Байран.

Канех се да заповядам тръс, когато предният ездач изведнъж спря. Ако не яздехме в разтеглен строй, щяхме да изпопадаме един връз друг като наредени камъчета, бутнати от детски пръст.

В последните часове, след като съгледвачите се бяха изтеглили през фронтовите линии, някой бе вдигнал на пътя дървена барикада, с бодливи храсти отгоре.

Защо беше това неочаквано заграждение? Дали не бяха разбрали, че идваме, и не ни бяха подготвили засада? Ако беше така, значи бе поставена лошо — трябваше да ни оставят да влезем слепешком в мъртвата зона, преди капанът да щракне. Заповядах:

— Четирима с въжета. Отстранете я.

Барикадата бе издърпана бързо. Покрай главата ми не звъннаха стрели и продължихме.

Дадох сигнал за тръс и конете поеха нетърпеливо, сякаш и те като хората бързаха час по-скоро неизвестното да свърши.

Стоборът беше точно пред нас и по заповед хората ми извадиха първата от двете торбички, които държаха под куртките си на сухо.

Кимея беше използвала заклинания за влияние и подобие. Трима-четирима от хората ми можеха да свирят на дървени свирки и бяхме пратили патрул на обраслия с върби речен бряг, за да донесат пръчки. Всяка от свирките бе омагьосана, после ги нарязаха на парчета и същия следобед всяко късче бе покрито с трето заклинание, тъй че второто да се задейства, щом се докоснат до вода.

Късчетата полетяха през стобора, в калта под конските копита, и щом паднаха, засвириха, но не с обичайния весел звук, а с пронизителен грак — като уплашено ято гарвани, само че по-силно и кресливо.

Конете заритаха от страх, зацвилиха и се задърпаха от коневръзите. Гракът се усили, животните изпаднаха в паника, закъсаха въжета и затичаха като обезумели. Мразех това — обичам конете повече от хората, — но и аз хвърлих торбичката си с другите.

Препуснахме в галоп към шатрите, извиках отново и хвърлихме вторите пакети, със запалителните пръчки.

— Кутулу, поеми командата! — изревах, отделих четиримата с мен и препуснахме в бесен галоп покрай редицата шатри, далече от врявата и безумието, докато щурмоваците ми сечаха откос през майсирците. Врагът се оказа малко по-бдителен този път, но като че ли все още се заблуждаваше, че няма да дръзнем да щурмуваме в ядрото на бойния лагер. Само двама притичаха да ни спрат и бяха посечени на място.

Имението на Байран беше пред нас и препуснахме към него. Беше заобиколено от каменна стена, бяла като сградите вътре. Смъкнахме се от седлата, награбихме екипировката си и плеснахме конете по шиите. Те изцвилиха на инат, плеснахме ги още веднъж и този път побягнаха.

На двеста крачки от двете ни страни се намираха портите и чух виковете на стражата.

— Хайде! — заповядах и Кимея с Кърти затичаха назад към шатрите. Стори ми се — може би съм се надявал, — че за миг тя ме погледна през рамо.

Използвах шепата на Свалбард за стъпало и се надигнах върху стената. Нямаше стъклени парчета или железни остриета — Ърей беше съвсем мирна провинция, преди да дойдат вълците. Опрях се, подадох ръка на Йонджи, той се издърпа и скочи долу. Свалбард опря ботуш на стената, изкатери се и двамата също се озовахме вътре.

Огледах за миг, да си припомня плана на чифлика. От двете ми страни се извиваше в дъга главният входен път, от едната порта до другата, средата на дъгата беше пред входа на главната сграда. Отпред, на около една трета левга, се простираше неожънато житно поле, после — нещо като кладенци, след това — декоративната градина пред имението. Вляво, на изток, имаше плодни дървета и лозя след тях. Вдясно, на запад, имаше други нивя, а след тях бяха конюшните, пристройки от едната страна. До главната сграда бяха дългите бараки за работниците, после — овощни градини и още ниви, до задната стена на имението.

Шумът от битката заглъхваше — ударната ми част се изтегляше.

Йонджи се беше присвил на няколко крачки от мен — малко по-черно петно сред нощния мрак. Приближих се и драснах питанка във въздуха.

— Изорали са полето около стената — прошепна той. — Може да е за посев, или да личат стъпките. Води, аз ще ги залича.

Тръгнах бавно, ниско приведен, към нивата. Свалбард стъпваше в дирите ми, а Йонджи в тила заглаждаше стъпките ни в рохкавата пръст.

Няколко пъти замръзвахме на място, щом някой конник със запален фенер препуснеше през портата към голямата сграда, явно за да съобщи за набега. Стигнахме до житото и Йонджи поведе — показваше ни как бързо да се движим между редовете, да оправяме класовете, които докоснем, и да притичваме на зигзаг така, че следата ни да остане незабелязана от наблюдател — било от някое дърво, от покрив или с магия.

Трябваше да се придвижим бързо, преди да е настъпила зората — иначе щяхме да оставим съвсем видима следа в росата.

Надявах се скоро да сме на позиция отвъд нивата, да се скрием някъде в градината и да изчакаме пристигането на крал Байран до час-два.

Бяхме изминали две трети от пътя, когато дойде бедата.

През последните два дни не бях посмял да пратим магията на Кимея над района.

През това време бяха започнали да жънат.

Между нас и потъналата в мрак градина пред главната сграда имаше няколкостотин крачки голо стърнище.

Но не беше чак толкова тъмно, че да не видя майсирските стражи пред нас.

Помислих дали да не тръгнем косо през житото към входния път и да опитаме с изстрел, когато Байран се появи. Но щеше да е прекалено далече, а и Байран сигурно щеше да е в карета. Щяха просто да ни убият, без да постигнем нищо.

Йонджи и Свалбард изчакваха. Сигурно мислеха, че ще се откажа. Смъкнах се на земята и запълзях — бавно, без да забравям, че нощта съвсем скоро ще свърши.

Само след десетина разтега умирах от болки. Мускулите ми не бяха привикнали с това странно упражнение, стърнището бодеше дланите ми. Продължихме да пълзим, а нощният мрак се разсейваше и светът посивяваше.

Пълзях, Йонджи и Свалбард също пълзяха след мен. Коляно и длан нагоре, после другото, натискаш с юмрук — и пак така.

Мрачното утро настъпи и зашиба студен вятър. Прогизнал бях от мократа земя и исках да спра, за да отдъхна, но знаех, че не бива.

Ръката ми се придвижи напред и нещо изсъска.

Вкамених се и зяпнах зеленото змийче. Беше дълго не повече от лакът, но знаех колко смъртно опасна усойница е. Езикът й се стрелкаше — може би в тревога, или защото просто така усещаше околната си среда. Зад мен не последва движение — с годините Йонджи и Свалбард се бяха научили да не оспорват никога движенията на водещия патрула, колкото и да са странни.

Змийската уста се отвори още повече, белите зъбки блеснаха. Не помръдвах, дори не дишах.

Змията се плъзна напред, по ръката ми, и нервите ми писнаха. Тя пропълзя по хълбока ми, после се обърна и се отдалечи на зигзаг в стърнището.

Дъхът ми излезе хриплив. Колко ли го бях таил — миг, месец, година?

Изведнъж се разтреперих неудържимо. След няколко мига обаче се успокоих и отново запълзях напред.

Къде ли беше в този момент крал Байран? Сигурно му бяха съобщили за набега и беше тръгнал към долината. Освен ако не беше свикнал вече с ужилванията ми и не си правеше повече труд да се съветва с командирите си или да ги ругае.

Не знаех. И нищо друго не ми оставаше, освен да пълзя напред.

Чухме гласове — резки команди на майсирски и по-тихи, които не успях да различа. Не знаех какво става, притиснах се съвсем ниско и останах неподвижен.

Чух стъпки, погледнах настрани и видях двама майсирски войници, извисили се като великани на по-малко от десет стъпки от мен. Бърбореха си за набега и как единият от тях за малко щял да улучи един от разбойниците — стрелял поне, пък може и да бил ударил някого, макар да чул, че враговете дали само една-две жертви.

— Като шибани призраци са — изръмжа другият. — Изобщо не мисля, че са пред нас. Според мен се крият тук, в долината, в тайни пещери и цялата ни магия гледа в грешна посока.

— Пещери, как не — изсумтя първият. — Затова гледам как се натискаш всеки ден за външните патрули, щото там ги няма и е безопасно.

— Казах какво мисля — изръмжа другият. — И не съм по-голям глупак от теб, да се натискам за доброволец.

— Редно си е личните гвардейци на краля да ходят да ги трепят в тия шибани патрули — съгласи се другият, но вече бяха подминали и повече не чух.

Приближиха се други гласове и този път веднага усетих, че говорят на ърейски диалект. Бяха съвсем близо, после едно босо стъпало стъпи върху ръката ми. Погледнах нагоре и за малко не скочих на крака, зяпнал в слисаните очи на момчето — не повече от десетгодишно. Беше дрипаво и държеше сърп. Едно от ратайчетата, жънещи житото под майсирска охрана.

Другата ми ръка се плъзна към камата. Можех да скоча като змията, която замалко не ме захапа, да го смъкна в стърнището и да го убия, без да има време да извика и да окаже съпротива. После щях или да побягна назад, или да продължа, с надеждата, че ще намерят тялото му чак след няколко часа.

Но не го направих. Вгледах се в очите му и прошепнах:

— Ние се бием за Нуманция.

Момчето ме гледаше объркано.

— Иди си. Не донасяй за нас, моля те. Ние сме нуманцийски войници. С тайна задача.

Отново нищо. После хлапакът бавно ме заобиколи, без да откъсва очите си от мен, в очакване на смъртта. Бях сигурен, че ще побегне и ще закрещи, но не го направи. Отстъпи заднешком, после се обърна и продължи по пътя си.

Лежах на хълбок, гледах го и видях, че Йонджи и Свалбард са спрели и ме гледат, в очакване на заповед.

Посочих напред. Към къщата.

Йонджи ми се озъби, но се подчини и продължихме да пълзим, да напрягаме изтерзаните си мускули и да чакаме всеки миг пазачите да се развикат.

Стигнахме до края на грубо ожънатата нива. Пред нас имаше три артезиански кладенеца, чух клокоченето на водата, бълбукането й от ръба на тухлените стени и усетих колко е пресъхнало гърлото ми. Огледах за пазачите, но нямаше никого. Или бяха излезли с жътварите, или градината на имението се пазеше само нощем.

Надигнах се и притичах приведен като скална маймуна, с ръце почти опиращи земята, а до тухления зид отново се смъкнах долу. Йонджи и Свалбард се озоваха до мен и за миг изоставихме всякаква предпазливост, шепите ни гребнаха и устата ми се напълни с най-сладката вода, която съм пил през живота си.

Но това бе само за миг, а после бързо се шмугнахме в градината, по пътечките, лъкатушещи през високите храсти, доскоро грижливо подрязвани, но сега — занемарени. Все още можеше да се разпознаят фигурите на дракони, лъвове и слонове; други бяха или неподкастрени, или представляваха непознати ми фантастични зверове. Всички бяха вечнозелени и предлагаха добро прикритие.

Скрихме се и не ни остана нищо, освен да се молим момчето да не премисли.

Измина час, после още един, и вече бях сигурен, че Байран няма да излезе и че всичко е било напразно, когато около къщата се разшетаха стражи, офицери зареваха команди, мъжете се строиха и замаршируваха към входа на имението. На място, стегнати мирно, останаха двама… не, четирима; още толкова офицери крачеха нервно наоколо.

Промъкнахме се между храстите, по-близо до сградата. Каретата на Байран щеше да спре точно пред нас, той щеше да слезе и да се качи по стъпалата, за да влезе.

В този миг трябваше да стреляме и да го убием.

Изпънахме лъковете, заредихме стрелите. Както бях учен, задишах дълбоко, за да се успокоя. Изпънах ръката си. Стискаше здраво и не трепереше.

Зачаткаха копита и конният отряд се появи на завоя. След него идваха три впряга, единият с пищна украса, теглен от шест еднакви дорести коня, другите два — обикновени фургони.

Каретата спря на петдесет стъпки от нас. Лъковете ни се надигнаха.

Вратата бавно се отвори и навън пристъпи загърната в наметало фигура.

Лъковете ни бяха изпънати, стрелите — насочени в крал Байран.

Точно в този миг, малко преди да пуснем тетивите, един от кралските лакеи скочи от капрата на коларя, точно между нас и целта.

Свалбард неволно изръмжа, като лъв, излъган от плячката си. Потърсих възможност да стрелям, каквато и да е, колкото и нищожна да е. Виждах отново пред себе си внушителния крал, с половин глава по-висок от мен, виждах ястребовото му лице, сурово, излъчващо власт и арогантност — но, проклети богове, никакъв шанс, никакъв начин нямаше да го пронижа, изгубили бяхме единствената възможност. Хвърлих лъка и скочих от укритието си, пред очите на всички, и за миг се озовах пред конете, после зад храста до стъпалата на имението, хукнах нагоре по тях и през разтворените, непазени врати, без да откъсвам очи от краля и подтичващите около него придворни.

Коридорът беше широк, водеше право през сградата, със стаи от двете страни. Видях някаква завеса, дръпнах я рязко… окачени наметала зад нея… скрих се и дръпнах отново завесата. Умът ми кипеше, дробовете ми вдишваха хрипливо, все едно че бях пробягал няколко левги. В едната ми ръка беше камата, в другата — късият меч.

Гласовете се приближиха и познах единия — царственото, самоуверено боботене, и други около него, изпълнени със страх или покорство, ласкателни, идваха към мен, все по-близо.

Дръпнах рязко завесата и някой изпищя от ужас, пискливо като жена. Крал Байран стоеше на не повече от три стъпки от мен. Беше откопчал токата на наметалото и един от лакеите тъкмо го смъкваше от раменете му.

Байран ме видя и зяпна онемял. Не съм сигурен, но мисля, че ме позна, спомни си за мен в този миг, в който преодолях разстоянието като тигър — и сребърната кама на Йонджи се заби до дръжката в червата му, дръпнах я нагоре и завъртях острието, и усетих как разпра сърцето му.

Байран изхърка, стонът му се задави, кръвта плисна от устата му в лицето ми. Избутах го с коляно и измъкнах камата. Брадатият с емблемата на раст до него тъкмо изваждаше отрупания си с геми меч — и също издъхна на място. Хукнах към вратата.

До нея бе застанал лигаба Кваджа Сала, някогашен почти приятел, и мисля, че разбра какво съм длъжен да направя, защото беше най-добрият майсирец, надеждата им след смъртта на краля. Камата ми перна гърлото му под дългите мустаци, той се завъртя и се свлече… и вече бях извън вратата.

Един от стражите ме видя, замахна вяло с пиката си, пусна я и побягна.

— Насам — извиках и Йонджи и Свалбард затичаха към мен. Безумната врява остана зад мен, затичах покрай къщата, към задната й страна, с надеждата, че ще се измъкнем в суматохата, а в ума ми кънтеше отново и отново: „Той е мъртъв… кралят е мъртъв… Карджан е отмъстен… аз съм отмъстен… кучият му син е мъртъв, кралят е мъртъв…“

Вляво от мен отекнаха тръби и кралският ескорт се обърна, пиките се снишиха, конниците се развърнаха в разкъсана редица и препуснаха към нас. Всички знаехме, че не можеш да избягаш от конник, затова спряхме и се пръснахме със стомана в ръцете, готови да изпратим колкото може повече от тях на Колелото.

Това бе краят. Но беше войнишки край, а кой може да загине с по-голяма лекота от войника, убил най-големия враг на родината си?

Усетих усмивката на устните си и изпитах странна, кънтяща радост, каквато рядко съм изпитвал, щом първият ездач препусна срещу мен.

Замахнах с меча, пристъпих напред и посякох гърлото на коня. Той изцвили, рухна на колене и притисна ездача си в близкото дърво. До мен се появи друг, забих меча си в хълбока му и той се изтъркаля от седлото и всичко се превърна във вихър от коне и мъже, конниците се стъписаха от дързостта на тримата, атакуващи цял ескадрон. Но изненадата щеше да продължи само за миг и бързо щяха да ни върнат на Колелото. Остана ми време да помисля как ще ме съди Сайонджи, ще бъда ли осъден затова, че съм убил Байран, но двама вече идваха към мен, размахали мечовете си.

И тогава се разнесе лъвският рев. Погледнах за миг встрани и видях огромния звяр, докато скачаше точно над мен, върху гърба на един от конете. Разкъса с нокти ездача. Но звярът беше зелен, зелен като трева, а зад него се появи слон — също зелен, яростният му тръбен рев изригна, понесе се напред, извил хобот, стовари го върху другия конник и го изхвърли от седлото.

Конете, необучени за бой със слонове, за миг обезумяха, заритаха, заскачаха на задните си крака и препуснаха в панически бяг. Имаше и пешаци, но ги нападаха други зверове — тигри и странни крилати змии с нокти и зъби, и всичко беше зелено, и това бе обещаната изненада на Кимея, магията й бе оживила подкастрените като статуи на зверове храсти, велика магия, достойна само за най-великия магьосник, за краля маг и ясновидец Тенедос.

Още и още зверове връхлитаха с яростен рев от градината — мечки, побеснели бизони. Извиках на Йонджи и Свалбард и побягнахме. От ръката на Йонджи капеше кръв, а Свалбард се държеше за бедрото, но бягахме с всичка сила, зад имението, зад конюшните и през овощните градини. Един от ратаите ни видя, помисли за миг да извика, но вместо това залегна в торта.

Чух далечни викове, нашите щурмоваци правеха втория, лъжлив набег, за да отклонят вниманието, да ни помогнат в бягството. След миг задната стена се появи пред очите ми.

Изкатерихме я й продължихме да бягаме още около миля, после забавихме, прибрахме оръжията и закрачихме спокойно покрай един от лагерите — най-обикновени майсирски войници, тръгнали за назначения пост. Мъчехме се да изглеждаме сериозни, но едва сдържахме смеха си, едва не подскачахме от радост като глупци.

Бяхме направили невъзможното.

Бяхме убили краля на Майсир и най-доверения му съветник.

Оставаше ни само още веднъж да направим невъзможното — да се спасим.