Кралят-воин

14. Прегрупиране

Отстъпихме дълбоко навътре в Кальо, далече от реката и от магията на Тенедос. Той не направи опит да ни преследва, макар че според Синаит хвърляше често Зрящи заклинания, за да ни наблюдава. И, с нотка на гордост добави ясновидката ни, тя и маговете й все повече усилвали способността си да ги замъгляват.

Не че положението ставаше по-добро — разузнавачите потвърждаваха сведенията на Йонджи. Крал Байран се придвижваше на север, през прохода Сулем. Планинците го наблюдаваха настръхнали от височините си, но не правеха нищо, за да го спрат.

Байран прехвърли границата и навлезе в Нуманция. Помете малкото гранични части, направили опит да му се опълчат, и завзе Ренан, някогашната красива столица на Ърей.

Но повече не продължи. Наближаваше Дъждовното време и никой разумен пълководец нямаше да започне военна кампания в мусонните дъждове на Времето на бурите.

Поне от майсирците щяхме да сме в безопасност до пролетта и Родитбеното време. Но нито Кутулу, нито Синаит ги подценяваха и получавах най-редовни сведения от юг, докато те най-усърдно плячкосваха Ърей.

Тенедос настъпваше на север към Никиас и жилеше безмилостно армията на Трерис и Съвета. Държах конни патрули от другата страна на Латейн и го наблюдавах. Поддържаха ги товиетските лодкари.

След това Тенедос допусна ужасна грешка. Вместо да продължи щедрата си и логична политика да приема с разтворени обятия всеки, който поиска да се предаде, той явно изтърва нервите си, след като една негова пробивна атака бе разбита от Гвардията.

Заповяда да окачат на куки за изтезание десетина пленници и ги уби по най-ужасен начин. Все едно че невидими мравки заядоха телата им — те се гърчеха, пищяха и издъхваха бавно.

Магията му ужаси Гвардията точно както се очакваше, но също така сведе дезертьорите почти до нула. Гвардейците най-сетне разбраха, че Тенедос се стреми към унищожение, че тяхната смърт ще усили магическата му мощ.

Това им вдъхна решимост и те започнаха да отстъпват бавно, сражаваха се на всяка стъпка към Никиас. В делтата на Латейн се задържаха и тактиката на Тенедос стана колеблива, като по времето на майсирската кампания край Пенда. Навярно Тенедос се тревожеше повече от допустимото от моите бунтовници и от майсирците. Или просто не знаеше какво да направи.

Синаит на няколко пъти се опита да се добере със Зрящите купи до Трерис или до властта в Никиас, но бяхме здраво блокирани от Тенедос, Годжам и техния Магически корпус, а изпратените от Кутулу агенти така и не се върнаха.

Най-сетне реших, че сме се оттеглили достатъчно навътре в Кальо, настаних войската си за зимата и зачаках. Положението не беше много розово. Загубил бях около двеста хиляди души — убити, ранени, болни и най-вече дезертирали. Както винаги най-твърдите части, онези, които смело се бяха опълчили на Тенедос, бяха пострадали най-тежко.

Раздавах щедро медали и повишения, за да съхраня войнишкото усърдие и твърдост. Една от почестите дадох с голямо удоволствие — нарекох кавалерийския полк на домин Танет „Седемнадесети Ърейски пиконосци“, както се бях заклел, ако се представят достойно, а те бяха устоявали най-твърдо срещу настъплението на императора и бяха пострадали най-тежко.

Имаше и няколко плюса: получих силна подкрепа от товиетите, които прииждаха поединично и на групи във войската ми. Отначало Кимея и помощниците й настояваха да служат като отделни части. Не бях чак толкова глупав да го позволя, понеже все още им нямах доверие. Прибягнах до извинението, че цели части със зелени новобранци са опасни за всички, и ги разпръснах из цялата армия.

Тя се отнесе скептично към обяснението ми, но отстъпи, макар и с неохота. Може да беше млада, но умът й сечеше. Надявах се тя и другите товиети да останат с мен, докато Тенедос не бъде унищожен напълно, но не бях особено убеден, че няма да се обърнат срещу мен веднага щом надушат, че победата е предстояща.

Армията гледаше на товиетите със здравомислещ скептицизъм. Всички знаеха за убийствената им репутация на удушвачи, а мнозина бяха изгубили от ръцете им свои приятели и близки. Но товиетите не създаваха поводи за тревога. Държаха се сдържано, не извършваха кървавите си ритуали, доколкото чувах, и се стараеха да се вместят сред останалите войници.

Тревогите ми какво ще предприемат товиетите, ако замирише на победа, бяха малко смешни — и аз самият май се опитвах да си направя хубава постелка от кожата на тигъра, докато той все още ръмжи из джунглата.

Кимея Амбойна си имаше трима заместници: мъжът, който продължаваше да се нарича Джакунс и чиито дарби ценях; един едър мъж с кисела физиономия, казваше се Химчай, който си оставаше недостъпен за мен; и Джабиш, фанатичка дотолкова предана на своя култ, че бе готова да го доведе до гибел с настояванията си всяко решение да се взима в негова полза.

Но бях готов да включа в списъка на съюзниците си и чудовища от долния свят, стига поне за малко да ми се закълнат във вярност.

Друг източник на попълнения бяха местните калийци, много от които се бяха сражавали в бунтовете срещу империята. Ненавиждаха Тенедос толкова, колкото докато бях губернатор в Полиситара под управлението на брата на императора, затова се стичаха под дрипавите ми знамена с хиляди, тъй като бяхме най-верни на каузата им. Пет пари не даваха за миналото ми, нито че сме в най-лоша форма от всичките четири армии в Нуманция.

Още по-хубавото беше, че отваряха тайните си складове с провизии, арсеналите и съкровищниците си, и укрепването на армията ми тръгна по-бързо, отколкото можех да мечтая.

Интересното беше, че доскорошните ми най-големи врагове, калийците и товиетите, сега се оказаха най-твърдите ми поддръжници.

Въпросът беше какво да правя по-нататък?

Започнах плановете си с преценки какво трябва или се очаква да правят всички други:

Великият съвет трябваше да опази Никиас и да държи под контрол Нуманция, а ключът към Никиас беше Делтата, която Тенедос все още не беше атакувал.

Лайш Тенедос трябваше да превземе Никиас веднага щом спре Бурното време, преди крал Байран да успее да се придвижи на север и да го удари в тила.

Крал Байран трябваше да унищожи Тенедос, преди бившият император да успее да обедини страната срещу майсирците.

При което за мен оставаше да…

Да вися по средата с почти разбитата си армия. Без да мога да тръгна срещу Тенедос, както заради наближаващия бурен сезон, така и защото не можех да позволя на майсирците да застрашат връзките ми с тила, в Кальо.

Да вися…

Хрумна ми нещо като идея, но трябваше да я реализирам лично. А това беше невъзможно, нямаше как да оставя обърканото си войнство.

После времето се развали, Жаркото време свърши и почна Дъждовното, пометоха ни влажните мусони и останах заклещен на място с войската си поне до Росното време.

Съвсем ненадейно се появи изход от принудителното ми бездействие, в лицето на човек, за когото си мислех, че е избягал в незнайни земи.

Беше Сирилос Линърджис, единственият от трибуните на Тенедос освен мен и Йонджи, оцелял след боевете в Майсир. По време на Властта на Десетимата беше служил като сержант, после се препитавал като пътуващ търговец, за да приключи с десетина склада, пръснати из цяла Нуманция. Линърджис беше кротък човек, с не особено впечатляваща физика, но невероятно смел. И беше тактик, който рядко губеше сражение.

След като го посрещнах като изгубен брат, той се усмихна и рече:

— Помислих, че може би ще ти трябва малко помощ.

— Да, по дяволите — отвърнах разпалено. — Сега си… Мамка му, още не съм измислил какви да са титлите, но какво ще кажеш за Първи трибун? Смяташ ли, че ще е добре да върнем тая титла?

Той сви рамене.

— Титлите в края на краищата не значат нищо, нали?

— Не значат. Поне не и в някой затвор, в килия или… или където си бил. Някъде извън Нуманция, както чух. Вярвам, че е било невероятно романтично.

— Накарах няколко приятели да пръснат този слух. Всъщност реших, че ще е най-безопасно със семейството на жена ми. Помислих си, че никой няма да тръгне да ме търси там.

— И аз помислих същото — отвърнах горчиво. — Върнах се в Симабю. Сбърках.

— Аз не… за известно време — каза Линърджис. — Хората на Гулана, жена ми де, ме подслониха, научих се на земеделие. Ужасно тежка работа, в случай че не си я опитвал. Не бих ти я препоръчал. Но не мислех, че ще е ужасно умно да отворя поредния дюкян или да тръгна с керван стока.

— Но нямах нищо против земеделието — продължи той. — Мислех си, ще си я карам така — а и войниклъкът престана да ме влече. Само че времената не са такива, че да те оставя сам, нали?

— Не са. И Тенедос не е. Той ме потърси отново да му служа и след като му отказах, нападна роднините ми.

— На мен не ми направи такава гадост. Сигурно не съм толкова важен за него, колкото ти беше… си, явно. А може би съм се скрил по-добре. Чух разни слухове, че ме търси и иска пак да му служа. Не реагирах — не смятах вече да служа на никого, освен на семейството си и на себе си. Но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че не мога да остана извън водовъртежа на събитията. Е, това последното ако не беше помпозно!

— Защо не се върна на служба при императора, ако мога да попитам?

Линърджис въздъхна и се почеса по носа.

— Не обичам прибързаните заключения. Но представянето на императора в Майсир беше ужасно. Мисля — по дяволите, знам — че той наруши клетвата, която положи, когато ти го коронова. Но и други клетви наруши. Тези, които не се изричат на глас. Знаеш какво имам предвид, нали?

Знаех. Клетвите към хората, към армията, към войниците си, към гражданите си. Но само кимнах.

— Тъй че щом не можех да остана настрана, а не можех да се насиля да служа на Тенедос, а и само най-големият тъпак може да стане гвардеец… ами, ти беше последният жалък избор.

— Никога не съм се радвал толкова на новобранец. Знаеш ли, Йонджи също дойде.

— Видях го на идване. Нарече ме кръгъл глупак, че съм се върнал. И ме попита още ли си мисля, че съм безсмъртен.

— И ти?

— Разбира се — не се усмихна. Беше ми го казвал и преди и така и не можах да разбера дали това е представата му за страхотна шега, или е искрен.

— Тогава, о, безсмъртни, време е да си размърдаш рунтавия задник и да се хващаш за работа. Постарай се да им държиш здраво юздите и гледай да не скапеш нещата.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще се измъкна да попалувам малко в дъжда. С Йонджи и с още двеста побъркани глупаци.

Синаит и Кутулу наистина си помислиха, че съм полудял, когато им казах какво съм наумил. Но помнех как преди много време в Кайт бях излязъл в дъжда, когато потърсихме за първи път демона Так, и как никой не можеше и да си помисли, че в поройната буря ще тръгнат войници.

— Не можем да си позволим да те загубим — каза Синаит.

— Можете. Вече имате Линърджис.

— Линърджис е като мен — каза Кутулу. — Или по-скоро като мен, ако бях войник, а не полицай. Никой няма да го следва. Не е като теб.

— Дрън-дрън. Остава и крал да ме направите.

Синаит и Кутулу се спогледаха.

— Е? — сопнах им се. — Какви са тези загадъчни погледи?

— Няма значение — измърмори Синаит. — Решил си го.

— Решил го е — каза Кутулу. — И щом е така, тръгвам с него.

Отворих уста да изръмжа, че армията едва ли ще може да мине без главния си събирач на сведения, но леката му усмивка ме спря. Щом аз можех, можеше и той.

— Е добре. Ти и шест… не, десет души от твоите. Най-добрите ти шпиони.

— Вече знам кого ще взема. И си прав. Може да е забавно.

— Ако бях първият доброволец, щеше ли да вземеш мен вместо него? — попита Синаит.

— Не. Ти наистина трябва да останеш. Ти си най-могъщият магьосник, с когото разполагаме.

— Знаех си, че ще го кажеш. Просто се чудех колко души още не трябва да тръгнат, но все пак ще тръгнат.

Йонджи беше следващият, който настоя — очаквах го. Сигурно се изненада, че не възразих. Но вече си знаех. Щеше просто да се съгласи, че не бива да тръгва, и после да ни пресрещне по пътя.

Трябваха ми петдесет разузнавачи, които могат да яздят, но Сендрака не можеше да е сред тях — той също беше нужен на армията. Йонджи обеща, че ще ги получа — корави, потайни и коварни — най-добрите му.

Взех две роти лека пехота, за да не са отделни доброволци, а хора, крито са тренирали и са се сражавали заедно, и заповядах да се качат на мулета. Водеха ги капитаните Алкиум и Турфан. С това ставаха сто и петдесет души.

Другите бяха доброволци, хора като Свалбард, които не могат да понасят гарнизонния живот, ако се отвори възможност да ги убият.

Ласлейг, барон Пилфрен заяви, че трябвало да тръгне с нас, каквато и да е задачата, където и да е, защото трябвало „да измие горчивия вкус на отстъплението“. Първоначалните му четиридесет още бяха с него, с десет калийци в добавка — те още се обучаваха.

Трябваше ми и малко лека конница за разузнаване по пътя. Колкото и да ми се искаше да взема домин Танет и най-добрите му бойци, не можех да загубя малкото добри кавалеристи, с които разполагахме, в това рисковано начинание, затова реших да взема Ласлейг и да ги учи в движение.

С това станахме двеста и трийсет души и се погрижих всеки да е добре обут, облечен подходящо за времето и снаряжен. Получиха най-добрите коне и мулета във войската. Всеки щеше да носи по двайсет и пет фунта провизии за себе си и още толкова за конете и мулетата.

Свалбард ми доведе двеста тридесет и първия. Новопристигнал, още един от телохранителите ми, който бе оцелял след кървавата баня при Камбиасо. Беше Кърти, най-добрият стрелец с лък, когото съм срещал. Бях го видял да пада в боя със стрела в крака.

Извини се, че не е дошъл по-рано. Живеел чак в Чалт и му отнело много време, докато заобиколи армията на Тенедос и се прехвърли през Латейн. Посрещнах го радушно, разбира се, и му казах, че ще служи редом със Свалбард. С такива двама воини зад гърба си нямах причина да се боя от никого.

На цялата част им дадоха Заклинанието за разбиране, за да могат да разбират други езици освен своя, и отворих работа и на няколко шивачи.

Две нощи преди да оставим войската, Кимея Амбойна влезе в шатрата ми след вечеря.

— Чух, че си замислил авантюра.

— Авантюра? Аз пък чух, че на хиляда левги оттук се вихри бедствие.

Тя килна глава, одобрявайки хумора ми, но не се засмя.

— Няма ли да вземеш и някого от нас?

— От вас? В смисъл, товиетите?

— Да.

— Не. И не го правя, за да ви обидя — казвах истината. Просто не бях помислил за тях.

— В Ърей все още има товиети — рече тя. — Някой наш може да е от полза, да се свърже с тях.

Подскочих.

— Как разбра, че отиваме в Ърей?

— Не забравяй, че разбирам малко от магия — Кимея се усмихна. — А и един от шивачите ти се оказа наш човек.

— Надявам се, че не си казала на никого. Дори тези, които знаят за готвения набег, си въобразяват, че ще тръгнем на север, след Тенедос.

— Предупредих тримата си съветници. Всички умеят да пазят тайна.

— Вашите са такива, да. Така е. Отивам на юг.

— Към майсирците.

Не отговорих.

— Мога ли да попитам какво си намислил?

— Не. Не можеш — отвърнах. — Не искам никой да споменава за това. Не мисля, че наоколо има магьосник, който може да чете мисли, но предпочитам да не рискувам.

— Хубаво е да си предпазлив. Точно затова говориш не само с товиети, но и с магьосница.

— Предложението ти? — макар че вече знаех отговора.

— Аз самата. Няма по-силна от мен тук. Може би Синаит, но едва ли.

Можех да изтърся нещо адски глупаво, например, че е много млада, или че е жена, или нещо също толкова идиотско. Но в строя имаше по-млади войници и от нея и макар да нямахме жени воини, армията гъмжеше от продавачки, „компаньонки“ и разни други, и много от тях знаеха от кой край се хваща камата или мечът и как се борави с тях. Казах само:

— Няма ли твоите хора да възразят, че може да те загубят?

— Както съм чувала да казваш, никой не е незаменим. Реших да тръгна и моите братя и сестри не намериха сериозно основание да възразят. А ти?

— Защо?

— Като че ли се колебаеш.

— Не.

Беше лъжа. Все още се боях от товиетите и ги мразех, а явната им водачка — повече от всички. Кимея ме гледаше право в очите. Опитах се да отклоня вниманието й.

— Е, значи си успяла да разбереш намерението ми. Впечатлен съм. Не бих искал да съм приятелят или любовникът, който се опитва да крие нещо от теб — извъртях го като шега.

— Приятели? Любовници? Странно — отвърна тя замислено. — Май от доста време не съм мислила за тези неща. Струва ми се, че орденът е всичко, което ми е нужно. Както армията е всичко за теб.

— Не винаги е било така.

Лицето й замръзна и тя каза хладно:

— Мисля, че се разбрахме да забравим.

— Извинявай. Нямах предвид това. Просто… имал съм и живот, без да разнасям меча насам-натам.

Беше мой ред да се замисля. Кимея понечи да каже нещо, но спря.

— А може би… може би греша. Може би никога не съм имал истински живот. Може би винаги е било служене, а това, което съм си въобразявал, че е личен живот, са били просто оскъдни мигове — тръснах глава. — Извинявай.

— Няма защо. Е, за кога трябва да съм готова?

— След два дни. В началото на първата смяна.

Извиках Свалбард и му наредих да помогне на Кимея да се приготви. Тя излезе, като ме погледна за миг през рамо.

Налях си от вече изстиналия чай и се замислих. Колко странно. Що за живот наистина бях имал? Да, женен бях за Маран, имах палати, ходех на танци и пиршества. Но за коя част от живота ми можех да твърдя, че наистина е моя? Щом императорът ме призовеше, хуквах на бегом и служех здраво, както и целият ми род открай време, без празници и лични неща.

Палатите, навярно дори мъртвата ми вече бивша жена, всичко това бяха награди за добре изпълнения дълг, не истински живот, какъвто трупат повечето хора с годините. Получавах богатства с лекота, а после императорът или боговете ми ги отнемаха със същата лекота. Нямах деца. Нямах семейство.

Имах само Нуманция.

За миг изпитах детинско самосъжаление, но се отърсих бързо.

Точно така трябваше да бъде, нали?

Фамилният ми девиз, „Държим на верността“, означаваше, че на нещо държим. Служим — на император, на страна.

Какво повече?

Какво повече можеше, трябваше да има?

Два дни по-късно, в поройния дъжд и предутринния мрак, се измъкнахме безшумно от лагера и поехме на юг.

Към войските на крал Байран.