Кралят-воин

23. Последното предложение на Тенедос

Иронията беше потресаваща. През цялото време бях замислял да се приближа в обхвата на армията на Тенедос, а сега той беше съвсем наблизо. Но никой от двама ни не можеше да атакува другия без известна промяна в ситуацията: да се атакува през реката беше самоубийствено, освен ако не разполагаш с многократно повече сила, с изненада или с опорен пункт на другия бряг.

Двете възможности, които имах, бяха отблъскващи и самоунищожителни.

Едната бе да се оттегля с надеждата, че ще мога още да укрепя силите си, да тормозя Тенедос и да го въвлека в бой в друг момент и на по-изгодна позиция. Нямаше как да стане, защото той разполагаше с по-голямо предимство, особено с лъжливите истории, разпространени от Трерис за моята измяна. Войниците ми бързо щяха да изгубят духа си и да побегнат, или да бъдат покосени от болести и битки — и поражението ми щеше да е предрешено.

Другият план беше да чакам на място, за да бъда атакуван, тъй като Тенедос не можеше да пренебрегне гнойния трън в държавата си. Но армията ми се нуждаеше от огромно количество храна, а вече бяхме опоскали цялата околност. Тогава Тенедос щеше да нанесе удара си, най-вероятно с могъща магия в добавка към силата на оръжието.

Просто нямах избор.

Ето защо реших аз да атакувам.

Имах няколко идеи и първата ме задължаваше да се посъветвам със Синаит и Кимея. Може ли магия да преведе един съд по реката? Не много добре и не съвсем точно, в сравнение с един опитен човек и весло, последва отговорът. Поставих въпроса си по-точно и припомних на Кимея какво бяхме направили преди известно време.

— Може би — отвърна тя.

— Определено — заяви по-твърдо Синаит. — Давате ми материала, достатъчно далече от терена, за да има място заклинанието ми да укрепне, и ще го направим.

За мен това беше достатъчно, за да събера съветниците си и да им изложа плана си.

— Адски сложно е — изръмжа Линърджис. — Сложните планове обикновено пропадат.

— Вярно — съгласих се. — Имаш ли по-добър?

Той се замисли, а ние продължихме обсъждането.

— Възражението ми е, че ще е много кърваво — каза Йонджи. — Особено за щурмоваците ми.

— Мрежата ми, доколкото я има в Никиас, ще се разкъса — рече Кутулу. — А и шпионите невинаги са добри убийци.

— Много от моите братя и сестри го могат, и са убивали, но ти сега искаш да станат войници без тренировка — каза Кимея. — Опитат ли веднъж открито, няма къде да избягат и нищо няма да им остане, освен да умрат.

— И тримата сте прави — отвърнах унило. — В най-добрия случай, дори да успеем, ще е кървава баня. Никак не ми харесва, защото ако се провалим, това ще е последният шанс, който Нуманция ще има за поколения напред.

— Сигурно помните какво ми каза Тенедос за плановете си да стане безсмъртен — продължих. — Не знам дали беше празно самохвалство, но ако наистина е открил начин да живее вечно… провалът ни може да доведе до вечен мрак не само за Нуманция, а за целия свят, защото страстта му за власт е безгранична.

— Колко весело — подхвърли Йонджи. — Поне няма да сме живи да го видим този кошмар.

— Ако вярваш в боговете като мен, грешиш — каза Синаит. — Ще се връщаме непрекъснато от Колелото, за да живеем под камшика на Тенедос.

— Значи друг избор няма — рече Линърджис. — Аз поне не виждам такъв повече от Дамастес. Казвам да опитаме с този план. Но с една добавка.

— Моля.

— За пореден път повтарям: няма да се замесваш в нищо, докато не започне последната битка.

Изгледах го ядосано, но той не мигна.

— Няма отново да ми излизаш с аргумента, че трябва да съм благоразумен, сдържан военачалник, който се пази от всякакви рискове, нали? Защото ако е това, отхвърлям го категорично.

— Не — каза Линърджис. — Ти наистина си тъп, защото точно сега е моментът да водиш, да си в авангарда на битката. И между другото, аз ще остана за известно време в този лагер с теб по абсолютно същата причина.

— Защо тогава трябва да се пържа… да се пържим в палатките си, докато всички останали са навън и изпълняват заповедите ми, като поемат всички рискове?

— Защото Тенедос се бои от тебе повече, отколкото от всеки друг, и с право. Ако ти си в лагера и работиш ден и нощ над тактиката, която ще предложа след малко, и аз работя редом с теб, Тенедос ще реши, че армията ни не прави нищо друго освен това, което вижда пред себе си. На маговете на Синаит ще им е по-лесно с прикриващите заклинания, ако Тенедос се вторачва часове наред в теб и дори не се досеща за Йонджи и останалите.

Този път изобщо не се ядосах, защото Линърджис беше прав.

— Значи го правим, така ли?

— Така.

— И боговете дано да са ни на помощ — каза Синаит.

Истината в думите на Линърджис се доказа още същата нощ. Отново сънувах, както в затворническата кула в Никиас, но и този път не беше сън и кралят-маг се появи пред взора ми. Кимея се размърда неспокойно до мен, все едно че я беше споходил кошмар, но не се събуди.

— Ето, че пак дойдох при теб — заговори той и гласът му повече от всякога напомняше на грак на ястреб, готов да връхлети върху жертвата си. — Два пъти ми отказа. Трети път не може да има.

Понечих да стана от леглото в съня си.

— Мога да задържа това заклинание само за още няколко секунди — каза Тенедос. — Достигнах те по необичаен начин и твоите магове скоро ще срежат тънката нишка.

— Сега ти си най-големият ми враг, Дамастес а̀ Симабю — продължи той. — Но си нищо в сравнение със силите, които вече владея, и по-малко от нищо спрямо силите, които трупам с всеки ден, и ще те унищожа, както чистачката хвърля паяка в огнището, без дори да мисли затова. Но реших да ти предложа милост. Последна милост. Ако уредиш войските ти да ми се предадат незабавно, ще те оставя да живееш. Ще пощадя живота ти и ако не успееш да го постигнеш, но се прехвърлиш през Латейн и ми се предадеш лично.

— Разбира се, в бъдещото ми величие за теб няма да има място в двора ми — той ме изгледа надменно. — Вече ти беше предложен пост, но ти го отказа, а за измяната ти никога няма да мога да ти простя. Но ще ти бъде дадена някаква сума и с конвой ще бъдеш отведен до която граница си избереш, в изгнание. Давам ти думата си, че няма да те преследвам — нито с платени убийци, нито с магия. Това е единственото предложение, което съм готов да ти направя.

Попитах го:

— А моите войници и офицери? С тях какво ще стане?

— С тях ще постъпя така, както пожелая. Те няма повече да са ти подчинени, така че не е нужно да се грижиш за тях. На някои ще позволя да служат в армията, други ще трябва да изкупят греховете си, като служат на Нуманция по начин, който аз намеря за подходящ, трети ще трябва да бъдат наказани за престъпленията си срещу мен.

— Спомням си нещо, което каза — отвърнах бавно, — преди години и много далече, когато срещнахме един разбойник в ледения проход Сулем. И не мога да измисля по-добър отговор на любезното ти предложение: ебал съм те, ебал съм курвата, която наричаш своя майка, ебал съм бащата, когото така и не познаваш, защото не си е платил — гласът ми беше толкова сдържан, колкото на Тенедос в онзи отдавнашен ден на лед и смърт.

Тенедос се стъписа, все едно че го бях зашлевил.

— Нагло говно! Как смееш?!

Не казах нищо.

— Добре, Дамастес. Добре. Отказа ми за трети път и ти обещавам, че смъртта, която ще те сполети, ще всява ужас, когато я разказват и след хиляда години. Повече заплахи няма да ти отправям. Знаеш, че думата ми е закон и каквото кажа, става винаги. Винаги!

Шатрата отново беше празна, а аз — съвсем буден.

Пийнах вода, замислих се над арогантността му и разбрах, че е успял да се самоубеди, че всичко, което е заявявал, е ставало. Забравил беше за погрома в Майсир, а и за многото лъжи, които ми беше казвал през годините.

Кралят-маг и кралят-демон вече бе полудял съвсем.

От мен зависеше този път да не стане кралят-безумец.

Изборът беше повече от ясен: или Тенедос, или Нуманция.

Колкото и странно да беше, заспах спокойно.

В полусън отново си спомних онова пророчество, изречено при раждането ми: „Момчето ще язди тигъра известно време, а после тигърът ще се нахвърли върху него и ще го разкъса.“

Смътно си помислих, че това се беше сбъднало, а после си спомних и другите думи, думите на брадатия старец в планините при изтеглянето ни от Майсир — че животът ми щял да продължи много по-дълго, отколкото си мисля, и че му се явявал цвят: жълтото на товиетското въже за душене.

И това се беше сбъднало.

Какво предстоеше тогава?

И пак си припомних думите на заклинателя, които майка ми беше повтаряла — че отвъд тигъра има мъгли и че той не може да види и предрече повече.

Скоро щеше да започне Времето на мъглите.

Призори приведохме плана си в действие. Адютанти, неуведомени за същината на мисията, се пръснаха из доказалите качествата си пехотни полкове и от всеки полк взеха по една рота вместо обичайните доброволци. Трябваха ми цялостни и сплотени подразделения. Повечето ми инженерни бяха зачислени към тези части, с всичките си инструменти.

Синаит беше изобретила хитро прикритие. Около лагера бе хвърлено заклинание, тъй че всеки магьосник с помощта на Зрящата купа или друго подобно устройство да може да вижда нещата смътно, като през вода, течаща между него и целта, без това да блокира магическия му взор. Ясновидецът щеше да различава замъглени детайли и да е доволен, че „блокиращата магия“ не е достатъчно добра.

Но заклинанието беше непостоянно, спадаше и се усилваше като облаци, плъзнали по небето. Например блокираше напълно заделените войници, докато се придвижваха в усилен марш на юг в продължение на два дни — достатъчно дълго, за да напуснат района на непосредствено наблюдение около лагера ни. С тях замина Кимея и екип от нейните магове, за да поддържат твърдо заклинание, което да пречи на Тенедос и Годжам да ги видят, докато вършат тежката си работа в Делтата.

Щяха да изсекат гористите острови, да окастрят грубо дънерите и да ги довлекат до брега.

Втората част от плана ми, заблуждаващата, се вършеше в лагера. Във всички посоки тръгнаха работни групи с триони, брадви и коли. Отсичаха прави дървета, докарваха ги в лагера и дърводелците се залавяха да правят големи салове, явно за предстояща атака през реката.

Синаит знаеше, че ни наблюдават, „надушваше“ наблюдателите. Тенедос трябваше да е изпаднал във възторг, че предприемам нещо толкова глупаво — да атакувам фронтално. Щеше да подготвя своите водни магии, чудовища и бури; шпионите на Кутулу донасяха за нощно придвижване на войски към полуострова точно срещу нас — приготвяха скрити позиции за контраатаки, след като се прехвърлим на техния бряг.

Губех безцелно часове с щаба си в езда напред-назад покрай реката. Преструвах се, че търся възможни маршрути за атаката. Избрахме няколко очевидно подходящи места, където земята се спускаше полегато към водата, накарахме да докарат там салове и заповядах на част от щаба да подготви схема за атака. Не вярвах някой от невидимите ни наблюдатели да е разбрал, че офицерите, на които възложих тази задача, не бяха от най-добрите ми, а просто неизбежното котило, което всяка армия завъжда около щаба си.

Авторите на приключенски романи сигурно биха се отегчили от това грижливо приготовление, но без подготовка войната се превръща във варварска сеч. Не че и в най-добрия случай е нещо много повече.

Една вечер в шатрата си имах рязък и неприятен разговор с Джакунс, Химчай и Ябиш.

— Обезпокоени сме — без предисловия започна Джакунс — от този ваш план. По-точно от участието на товиетите в него.

Колкото и сериозни съмнения да хранех за стратегията си, определено нямаше да разкрия колебанията си пред хора с по-низш ранг от най-близките ми съветници. Изчаках търпеливо.

— Разбирам защо пазите в тайна точните подробности за военните ви ходове срещу Тенедос — продължи той. — Не е необходимо да знаем тези неща.

— Възразявам — намеси се Ябиш. — Имаме пълното право да знаем всичко, след като вие, генерале, възнамерявате не само да ни намесите, но тази намеса може да причини пълното заличаване на ордена ни.

— Ако товиетите бъдат унищожени — отвърнах, — моята армия също ще загине… и ще ви срещна на Колелото.

— Някои хора предвиждат и малко по-друга възможност — вметна Химчай.

— И тя е?

— Правим каквото искате. Вдигаме се на бунт, както вече направихме под водачеството на по-малко мъдри хора. Това въстание беше пагубно за нас, както знаете много добре, и оттогава полагаме усилия да си върнем поне част от предишната си мощ.

— Какво ще стане, ако се вдигнем и магията на Тенедос и стражите на Никиас тръгнат срещу нас? — попита Джакунс.

— Няма да могат — отвърнах. — Защото в същия момент ще ги атакуваме. Нищо няма да могат, освен да ги е страх и да се озъртат през рамо за камата или жълтото въже.

— Да допуснем, просто да допуснем, че…

Ябиш изсумтя. Явно това, което щеше да допусне Джакунс, тя го смяташе за неопровержима истина, не за хипотеза. Той я изгледа сурово и продължи:

— Да допуснем, че армията закъснее с атаката си? Да допуснем, че стражите все пак имат време да се обърнат срещу нас? Тогава какво?

— Защо да закъсняваме? Е, не мога да отрека, това може да се случи, а и ще ни трябва и пространство, и време за маневриране. Никоя битка не се развива точно така, както е планирана.

— Да допуснем, че плановете ви са точно такива, каквито ги предвижда Джакунс — каза Ябиш. — Само че вие съзнателно решавате да се забавите с няколко часа или дни, за да дадете възможност на Тенедос да ни унищожи? Това няма ли да опрости нещата за вас, както и за благородните ви събратя? Така след войната повече няма да има товиети. Няма да остане нито един жив от нас, който да ви накара да си спазите обещанията за ново време, време на справедливост за всички, нали?

Чак сега разбрах защо са дошли. Можех да се ядосам, но реших да запазя спокойствие.

— Ябиш, бих ви посъветвал да поразпитате за репутацията ми. Бих могъл да заявя, че твърде много държа на честта си, за да направя такова нещо. Но знам, вие сте убедени, че честта е нещо невъзможно за положението ми. Така че задайте друг въпрос на хората, които са служили с мен преди.

— Не съм толкова коварно чудовище — продължих. — Ако искам някой да умре, по-вероятно ще го предизвикам на дуел, отколкото да сипя отрова в чашата му.

Ябиш гледаше недоверчиво, но забелязах лека усмивка на лицето на Джакунс. Химчай както винаги изглеждаше кисел и умислен.

— Но току-що ми хрумна още по-добър аргумент — казах. — Вие ми напомнихте за товиетското въстание преди… колко, петнайсет или седемнайсет години? Тогава двамата с император Тенедос се заклехме да унищожим вашия орден. Избихме най-висшите ви водачи, унищожихме демона Так и започнахме да измъкваме укрилите се товиети от всяка част на обществото, опитахме се да ги унищожим до крак. Не се ядосвай, Ябиш. Точно така стана и миналото не може да се промени.

— Не се перча с това. Мисълта ми е… — и заговорих отмерено, като натъртвах на всяка дума. — Мисълта ми е, че все още има товиети! Вие отново сте силни, имате свои войници, които служат открито и добре при мен, вашите агенти са голяма част от мрежата, която заплитам около Тенедос, вашата магия и магьосниците ви се използват и се ценят. Ако исках да ви унищожа, защо помолих, още тогава, по време на парада ни през Никиас, вашите членове да не показват див възторг? От опасение, че ще се издадат пред градската стража или Гвардията на мира. Нямаше ли да е по-простичко, ако бях помолил да развяват знамена със змийското гнездо, за да сте лесни мишени?

— Щом двамата с Тенедос не успяхме да унищожим ордена ви преди седемнайсет години, откъде тази арогантност да си въобразявам, че бих могъл да го направя сам сега? — понечих да продължа, но замълчах, налях си чаша вода и я изгълтах.

Ябиш беше стиснала устни. Химчай кимаше бавно и замислено.

— Само още едно нещо. Ако сега не направите нищо, ако останете настрана от тази последна битка, каква според вас ще е благодарността на Нуманция, след като войната бъде спечелена, след като Тенедос бъде съкрушен? Погромът като онзи, който преживяхте преди години, е нещо ужасно. Но много по-лошо е когато хората започнат сами да се избиват взаимно.

— Виждали сте го това, виждали сте каква разруха могат да причинят на всички разгневените маси. Колко от най-добрите ви планове тогава се провалиха само защото хората полудяха от жажда за кръв и всичко потъна в хаос? — изгледах ги един по един.

— А ако победи Тенедос? Тогава какво? Мога съвсем искрено да ви заявя, че той изпитва ужасен страх от вашия орден. Знае, че съществувате, знае, че воювате на моя страна. Ако той победи, не мислите ли, че ще ви отмъсти ужасно, точно както ще отмъсти на мен и на всеки, който му се е противопоставил? Съжалявам. Но този път не можете да си стоите в скривалищата и да чакате бурята да премине.

Знаех, че аргументите ми не са достатъчно подредени и цялостни. Най-сетне намерих достатъчно благоразумие да млъкна.

Тримата се спогледаха. Не знам как взеха безмълвно общото си решение, но Джакунс заговори пръв.

— Ще изпълним заповедите ви.

— Да — потвърди Химчай.

Ябиш ме гледаше навъсено, със свити устни. Двамата с нея никога нямаше да се сприятелим.

— Ще се бием — заяви тя. — Но дори за миг не помисляйте за измяна.

Излезе от шатрата и двамата я последваха. Джакунс хвърли поглед през рамо, сви рамене като за извинение и платнището се спусна.

Последното, което ми трябваше толкова близо до битката, беше раздорът. Скръцнах със зъби и заразглеждах отново картата, която бях започнал да проучвам.

Не минаха и пет минути и Свалбард почука на дървения стълб на шатрата.

— Да?

— Кутулу иска да те види.

Сега пък какво?

— Пусни го.

Дребният мъж влезе.

— Добре се оправи с товиетите.

— Чул си?

— Разбира се.

— Е, добре — бях леко развеселен. — Обясни как все пак подслушваш в шатра, пред която стои Свалбард, без никакви проклети мебели, зад които можеш да се скриеш, с половин дузина други часови около нея, при което е невъзможно да се приближиш скришом. С магия?

— Не съм магьосник — отвърна намръщено Кутулу.

— Но си имаш начини?

Кимна, видя, че се усмихвам, и също се подсмихна.

— Радвам се, че одобряваш това, което направих. Надявам се, че проблемът е решен и можем да продължим да се тревожим за същинския ни враг. Нещо друго има ли?

— Мислех си дали положението няма да се подобри, ако тази жена, Ябиш, я сполети злополука.

— Фатална?

— Не мога да измисля нещо друго, което да й попречи да създава проблеми.

— Изкушаващо е — признах. — Но не.

— Сигурен си, така ли?

— Сигурен съм — подбрах думите си внимателно: не исках да обиждам Змията, която никога не спи. — Това е стилът на Тенедос. Не моят.

Кутулу понечи да се надигне от стола си, но се отказа. Лицето му беше съвсем бледо.

— Съжалявам. Укорът ти е основателен. Не мислех, че…

— Приятелю — отвърнах му кротко. — Не те упреквам. Просто ти припомням как действам аз.

На лицето му отново се появи усмивка и той стана.

— Благодаря ти, Дамастес. Аз… хм, май съм избрал подходящия човек, на когото да служа.

Излезе бързо, преди да съм успял да отговоря. Поклатих глава. Много странен човек. Никой не можеше да твърди, че го познава.

Отново се върнах към картата с простичките й линии, извивки и цветни петна.

Работата с фалшивите салове вървеше добре. От Делтата ни известиха, че трупането на дървета също върви по график. На юг тръгнаха още войници, този път с оръжието си, под командата на Линърджис, а с него — и Илкли, с много от воините ни товиети. Те първи щяха да влязат в действие и се надявах това да убеди Джакунс и останалите, че нямам никакво намерение съзнателно да ги пожертвам.

Съставих и резервен план, един ужасен последен ход, който щеше да е много по-кървав от всичко, което вече бях предвидил. И се помолих дано изобщо да не ми се налага да го приложа.

Командването на лагера беше предадено на Чуваш и определих часа на началото на битката. Битката, която трябваше да сложи край на войната.