Кралят-воин

24. Прехвърлянето на Латейн

Едно сражение винаги започва през нощта, дори когато същинските боеве идват по-късно.

Първи са инженерните, тези рядко удостоявани с почести работници-войници, които вдигат укрепленията, строят мостовете, градят пътищата и след това най-често загиват, докато ги бранят.

Можех да си представя всяка част на това бойно поле, въпреки че беше разтеглено на широк фронт.

Тъмнина…

Далече горе по течението инженерните напрягат мишци, спускат огромните дънери в реката и ги връзват по брега в дълги редици.

Маговете също не бяха спали — грижливо подготвяха заклинанията си, за да ги развихрят в подходящия момент.

Пълен мрак…

Маговете, тук и горе по течението, хвърлят заклинания за объркване, страх, паника и съмнение. Малцината ми майстори в магията се опитват да призоват жилещи насекоми и паразити срещу вражеските редове, макар че това рядко успява.

Други заклинания вече бяха направени, например магии против дъжд, за да остане течението на Латейн много бавно и нивото й ниско, дори по-ниско от обичайното за началото на Жаркото време.

И други не спяха — онези, които бяха разгърнати за първата вълна на щурма; онези, които щяха да влязат в първата си битка; и, макар и да не го признаваха, техните командири, преструващи се на спокойни и уверени.

Щурмовите части горе по течението, разузнавачите на Йонджи и избраните пехотинци нагазиха във водата, покатериха се на дънерите или се завързаха за някой клон, а инженерните избутаха дънерите във водата, за да ги поеме течението и да ги понесе надолу, към Никиас.

Майстор бях станал в преструвките — лежах си кротко и дишах дълбоко, уж напълно отпуснат и уверен в победата. Няколко пъти дори успях да се самозаблудя дотолкова, че трябваше да ме събуждат в уречения час.

Не и този път обаче, когато всичко се задвижваше и самият план на битката беше нелепо сложен. Без Кимея, която щеше да влезе в действие с първите, нямаше много смисъл да лежа и да се пуля в мрака на шатрата си.

Издържах до полунощ и отидох в щабната шатра.

Един от шпионите на Кутулу, точно срещу нас на другия бряг, в ядрото на вражеските позиции, дойде и докладва в щаба. Нямаше никакъв знак, че Тенедос ни е разкрил и че армията му е вдигната по тревога.

Някой е казал, че няма боен план, който да оцелее след първото хвърлено копие, когато всичко се проваля и настъпва пълна суматоха — и че само бедният пехотинец може би знае какво точно става: неговата задача е просто да убие този, който се е изпречил на пътя му, после — следващия и следващия, докато не остане никой за убиване или самият той не се задави в собствената си кръв.

Дисковете-огледала, които Синаит беше използвала да ми покаже Тенедос още когато създавахме армията си, бяха подобрени. Беше открила, че понякога може да се получи картина, но по-често магьосникът, който носеше такъв диск, можеше да говори през него и думите му да се разбират от всички останали. Проблемът беше не само маговете на Тенедос да не прекъснат магията, но и да не започнат всички да бърборят едновременно.

Дънерите се бяха понесли по течението, войниците се бяха вкопчили в тях точно както двамата с Кимея бяхме привързали лодката си за огромното изкоренено дърво. Тук-там някой се изпускаше и падаше, или дървото се превърташе и мъжете пльосваха във водата; някои успяваха да доплуват до брега, други потъваха — мъже, чиято храброст ги бе накарала глупаво да заявят, че умеят да плуват.

Но дънерите продължаваха напред, стотици и стотици, с по петнайсет или повече души на всеки.

Същия следобед Синаит поиска да й се вдигне павилион близо до реката, зад един хълм, който да скрие действията й от врага, и започна да копае с малка омагьосана лопатка. Приличаше на детенце, което си играе и си прави вадички за лодките-играчки.

Но изобщо не беше игра.

След като приключи с ваянията си от кал, тя отиде до Латейн с охраната си и церемониално напълни ведро с вода, изля го, като мърмореше монотонно, после напълни други ведра и ги изсипа в малките вадички.

Сега, посред нощ, светнаха огньове, маговете запяха монотонно и странните миризми и искри се усилиха. Калната вода във вадичките потече, все едно че е част от реката, с невидимите й течения. Примигах, като видях как бреговете се замъглиха и се превърнаха в съвършен умален модел на Латейн.

Синаит продължи напева си, вече по-силно, все така на непозната реч, отиде до единия край на вадичката си и отвори една торбичка. Извади от нея тресчици, едва видими за окото, и грижливо ги пусна във водата. Бяха късчета, издялани от дънерите, които носеха войниците ни към Никиас.

Лагерът около нас беше притихнал и тъмен, но хората в палатките бяха будни и чакаха, стиснали оръжията. Щом първата вълна на щурма осигуреше полуострова, армията на Нуманция щеше да се прехвърли и щеше да започне истинската битка за Никиас.

Течението поде дървените късчета и много бавно ги понесе към другия край на вадата.

Едва сега предстоеше да видим дали заклинанието на Синаит ще сполучи. Дали, както бе обещала, щеше да може да насочи дънерите и да ги преведе по Латейн в ръкава от другата страна на полуострова, срещу нас.

Изненадващо, тресчиците направиха точно това — плъзнаха се точно в канала, където трябваше.

Препуснах към командната шатра, слязох от коня и се заслушах. Дълго време — нищо. Дали бойците ми не бяха влезли в някакъв капан и не бяха изклани в тази оглушителна тишина? След това смътно долових тръбни сигнали и видях на отсрещния бряг запалени факли. Войските на Тенедос се пробуждаха.

Свалбард излезе от шатрата.

— Сър. Чародеите казват, че са хванали нещо по ония огледала.

Бързо влязох вътре. Един от маговете на Синаит беше вдигнал диска си — празен.

— Хванахме ги само за миг, сър. Без образ, само няколко объркани думи. Мисля, че беше Ангара — трябваше да е с предните части. Това, което каза, цитирам дословно, беше: „на брега… изненадващо… стражи…“ И връзката прекъсна.

Изджавка друг магьосник. На огледалото му се завихри светлина, усили се и видях лумнали към небето пламъци, тичащи хора, очертани от тях, след което се чу спокоен мъжки глас:

— … второ крило щурмоваци на брега, на сто разтега от точката, където трябваше да излезем, но няма проблем. Няма противник отсреща, всички наши войници успешно стигнаха до брега, придвижват се…

Гласът прекъсна. Трима-четирима от другите ни магове също докладваха. Десантът като че ли вървеше успешно. Тенедос и армията на Нуманция бяха напълно изненадани.

Просветна друг диск, но дълго не се видя нищо.

— Сър — каза магьосникът. — Това е връзка с товиетите.

Изведнъж заговори женски глас:

— Вече се придвижваме по главните улици. Подпалихме двореца на Дръмсеат, той е мъртъв със сигурност. Държим здраво Черчерин. Засега никаква реакция от страна на стражите на псето-император. Моля накарайте войниците ви да побързат.

Наредих на Чуваш да свири сбор, да предаде поздравленията ми на Синаит и да й каже да се върне в щаба и да започне следващия етап от магическата битка.

Двата бряга оживяха от светлини, когато моите бойци излязоха от палатките си и тръгнаха към саловете, а войските на Тенедос се втурнаха към бойните си позиции, за да ни отблъснат.

Ако всичко продължеше добре, Тенедос щеше да реши, че десантът на полуострова е само лъжлива маневра, нямаше да му обърне много внимание и щеше да се съсредоточи върху главния удар, идващ оттук, където бе съсредоточена главната част на армията ми.

Но планът ми беше да ги изпратя едва след като полуостровът бъде подсигурен и опасността от водните му магии стане по-малка.

Зашепна вятър, усили се и зави, Латейн се развълнува. Усмихнах се. Магията на Тенедос беше започнала да действа, за да осуети десанта ни. Наистина се беше излъгал.

Единственото, което ми оставаше, бе да се моля щурмовите части да завземат полуострова и да започнат да изпращат лодки за нас, докато другите атакуват през моста и се укрепят. Тогава щяхме да се прехвърлим на полуострова и да нахлуем в града.

Сложен план, но като че ли действаше.

След това нещата се объркаха.

Накъсано съобщение: „… държат се здраво… мостът е укрепен… не можем да…“

След няколко минути — друго: „… складове… подпалени са… държат… сградата… третата атака отбита…“

Вълните и вятърът над реката се усилваха. Огледах отсрещния бряг и забелязах движение на другата страна на полуострова. Тенедос явно беше решил, че магията му владее водата, и придвижваше войници към другия край на полуострова, за да нападнат десантната част.

Друго огледало просветна и този път съобщението беше съвсем ясно:

— Войниците на Тенедос все още държат моста и атакуват. Ще предприемем контраатака с…

Съобщението прекъсна и огледалото потъмня.

Дръпнах един от маговете настрана, казах му да слезе при павилиона и да нареди на Синаит и останалите да хвърлят контразаклинание срещу магията над Латейн.

Като че ли се налагаше да задействам резервния си, кризисен план.

Ново накъсано съобщение:

— … държат… те се държат… в името на Айрису, елате на помощ! Линърджис е отрязан и… Елате на помощ!…

Гласът прекъсна и получихме картина. За миг просветна мъртво женско лице, помътнели очи и зейнала уста. Образът изчезна.

Вече нямах друг избор.

— Чуваш!

— Сър!

Дадох заповедта, от която толкова се боях.

— Пригответе саловете. Прехвърляме се.

Дошъл бе моментът да изиграя своя блъф. Саловете бяха издърпани във водата и бойците тромаво почнаха да се качват по тях.

Всички огледални дискове бяха замлъкнали. Или заклинанията им се бяха изчерпали, или Тенедос ги беше открил и заглушил.

Отишъл бях по-нагоре по течението със специално отделение чакащи в готовност мъже и жени, подбрани между малкото опитни лодкари, с които разполагах, и с двайсет стрелци от Седемнайсети Ърейски пиконосци. Ако трябваше да загина точно сега, а шансовете за това бяха големи, щях да го направя с войниците си. Носех лък през рамо и два пълни колчана, окачени на колана ми.

Тъкмо се качвахме в тромавата плоскодънна лодка, на чиято кърма беше струпано здраво въже, завързано за друго, още по-дебело въже на брега, с което можеше да се дърпа на буксир цял кораб и дълго стотици разкрачи, когато притича Чуваш.

— Сър, нали не мислите да…

— Не мисля, правя го. Поеми командата на войските и ги прехвърли колкото можеш по-бързо.

Той стоеше на брега, зяпнал безпомощно, после някой го избута и се втурна към мен в предутринния здрач. Блесна кама и ми остана само миг да реагирам — влизане отдолу, удар с блокираща ръка, и нападателят ми се просна от ритника на Свалбард.

Ръката продължаваше да стиска камата, ботушът на Свалбард натисна китката, писък на болка — и разбрах, че е жена.

Едрият мъж я вдигна и видях, че е Ябиш.

— Кучи син! Мръсна свиня! — изхлипа тя. — Точно както си мислех… оставяш ни да умрем, проклет да си от боговете дано! Тенедос е пуснал стражата си с войска в града и избиват хората ни… избиват ги до крак!

Помислих да й обясня, да й кажа, че загива цялата ми проклета от боговете армия. Но нямах време за обяснения.

— Чуваш, отведете я в лагера и я вържете! Само безумци ни трябват в тази нощ. Свалбард! Качвай си задника на борда — и благодаря — след това викнах на мъжете: — Избутай и греби здраво. Да вървим да си навлечем малко беля на главите.

Реката задърпа лодката и се заклатушкахме почти на една страна, въжето се развиваше от кърмата и се влачеше след нас. Нощта бе ветровита и проклех боговете, а може би се помолих, щом усетих, че бурята се усилва. Контразаклинанията на Синаит не бяха прихванали и Тенедос щеше да ме удави тук, в този бесен въртоп… и в този миг вятърът заглъхна, макар че вълните продължаваха да кипят и да мятат парцали пяна.

— Греби по-здраво! — изревах и мъжете напрегнаха мишци да устоят на течението, мъчещо се да ни откъсне и да ни понесе надолу към морето. Отпред се виждаха огньове, все по-близо, ставаха все по-големи и вече можех да видя отсрещния бряг. Човекът до мен изхърка немощно и цопна във водата със стрела в дробовете.

Изсвистя тетива и стрелецът от другата ми страна изръмжа доволно:

— Набучих го, кучия му син!

Чуха се викове. Врагът ни беше видял.

Лодката се заби в плитчините, едва не ме изхвърли, наскачаха мъже и задърпаха тежките въжета, намериха стълбове, за които да ги завържат. Други започнаха да теглят въжето над реката и когато дебелото въже, вързано за него, започна да се влачи, занапрягаха мускули.

Няколко души затичаха нагоре по брега, отблъснаха разкъсаната редица нападатели, върнаха се и задърпаха с останалите.

Двамата със Свалбард също хванахме въжето. Още войници на Тенедос налетяха отгоре, отбихме ги и пратихме хора да приберат оръжията от труповете.

Някой извика: „Хванахме го!“ и видях как краят на тежкото въже се измъква от водата като туловище на грамадно влечуго. Изтеглихме го на брега, вързаха го за статуята на някакъв бог и го затегнаха здраво.

Видях как саловете, предназначени първоначално за заблуда, идват през реката. Въжето щеше да им помогне да преодолеят течението и да дойдат при нас. Но не повече от три-четири сала можеха да го използват едновременно, за да не се скъса.

Отгоре срещу нас се спуснаха още войници, други се опитаха да ни заобиколят във фланг. Едните отблъснахме, вторите принудихме да потърсят укритие. Нощта свършваше, но пожарът продължаваше да бушува, складовете около нас горяха и гъстите пушеци ни задавяха.

Планът ми вече беше напълно разбит — трябваше да остана на командния си пост и да се опитвам да опазя някакво подобие на ред. Но не можех да пратя някого на почти сигурна смърт, без сам да тръгна.

Присвивах се със заредена стрела, надигах се и стрелях, щом видех цел, залягах и нечие копие или стрела изсвистяваше над главата ми, преди да издрънчи в каменните плочи; бронята ми поемаше удари на камъни, хвърлени с прашка.

Зад гърба ми се разнесоха викове и първият сал се показа от тъмнината. Мъжете се изсипаха от него и затичаха нагоре по брега; втори сал се появи зад първия, приближи се и изругах — идваха твърде бързо, въпреки заповедите ми.

Салът спря, мъжете стъпиха на сушата, още един дойде веднага след него, и вече имахме на брега две роти.

Видях един с капитански пояс, поверих му предмостието на десанта, наредих му да върне празните салове за подкрепления и той кимна.

Не можехме да се задържим тук, трябваше да се движим. Изревах за атака и метнах лъка си през рамо. Поехме бегом напред, налетяхме срещу вражеските позиции и закънтяха мечове, и закрещяха издъхващи мъже. Един замахна към мен с боен чук, сниших се и посякох ръката му до костта, друг се появи отпред и настъпи с тежко копие. Знаеше си работата — държеше дебелата дръжка под мишница и нападаше с къси мушкания. Парирах, още веднъж, този път той замахна с цялата дължина и за малко не ме промуши в корема. Извъртях се, оставих го да ме подмине, ударих го през лицето с ефеса на меча… и бойците на Тенедос вече отстъпваха.

— Продължавай! След тях!

Един войник ме задърпа за ръкава.

— Сър! Въжето се скъса!

За малко да рухна отчаян, но не можех да се предам. Изръмжах му нещо и затичах след войниците си, в ядрото на врага. Добре, вече бяхме обречени. Но не бяхме длъжни да го признаем, нали?

Добре поне, че войниците срещу нас не бяха онези безлики убийци, в които Тенедос бе превърнал невинните граждани. Поне засега.

Пред нас имаше група офицери и сержанти. Само миг им остана да разберат, че сме врагове, и вече бяхме сред тях, избивахме ги и продължавахме да тичаме напред, като оставяхме по пътя си диря от ранени и убити.

Вече нямаше врагове наоколо и бяхме в средата на полуострова, между горящите изоставени сгради. Изтичах в челото на задъханата редица и изревах:

— Към моста!

Блеснаха яростни очи и бойците тръгнаха след мен, към виковете и сигурната смърт.

Завихме и видяхме срещу себе си войниците на Тенедос. И барикади от каци, бурета, мебели, бали с плат. А в другия край на площада — мои войници.

Щом ни чуха, тези пред нас се заобръщаха — взеха ни за подкрепление. Само няколко секунди им останаха да разберат кои сме, и вече бяхме между тях, сечахме и избивахме, без да спираме, защото щяхме да загинем, ако спрем, макар да бяхме вече в лапата на Сайонджи и ноктите й да се бяха впили в гърлата ни — по-малко от двеста души срещу хиляда.

Чух протяжен боен вик и мъже — моите мъже — щурмуваха иззад вдигнатите набързо укрития, и настъпи пълно безумие.

Вече нямаше кого да убивам, а пред мен стоеше задъхан Йонджи.

— Великият ти план не изглежда толкова впечатляващо тук, колкото отвъд реката, симабюецо.

— Прав си, мамка му! Какво предлагаш?

Той сви рамене.

— Оставяме десетина души да държат тук и се връщаме при моста. Предполагам, че не са само тези тъпаци тук.

— Грешно предполагаш — казах му за саловете и скъсаното въже.

— Лошо. Все пак мисля, че можем да се позабавляваме, докато мрем.

— Всички офицери и сержанти, при мен! — извиках.

Явиха се трима легати, един ранен капитан и шепа сержанти.

— Строй се! С бойците си, ако са ви останали бойци.

— Губим си времето — изръмжа Йонджи.

— Млъкни. Затова разбойниците като теб винаги губят. Размъкната недисциплинирана сган. По десет, преброй се!

Мъжете се подчиниха.

— Така! Това са новите ви отделения. Първият е командир. Обратно към моста, от който дойдохме! Не чакате заповед! Щом стигнем там, атакуваме.

Дробовете ми пареха, но успях някак да затичам и поехме по тясната крива улица.

— Малко по-натам има булевард — задъхано викна Йонджи. — Хубав, широк и много опасен. Ще ни отведе точно на подстъпа на моста.

Отпред на ъгъла имаше някакъв разбит дюкян, зад него — вода. Излязохме на открито и видяхме пред себе си нови импровизирани барикади, с униформени мъже по тях, някои със сивото на Гвардията на мира, други — дрипави като нас. Войници на Тенедос. Вдигнах ръка за атака.

От барикадите се надигнаха стрелци, една стрела изсвистя край ухото ми, наоколо западаха мъже и отстъпихме.

— Напред, по дяволите! Този път трябва да пробием!

Затичахме под дъжда от стрели, не повече от сто и петдесет души, и бяхме спрени отново.

Този път оставихме прикритие и се оттеглихме в уличката да се прегрупираме. Удивих се, че все още не съм ранен, примигах, щом по лицето ми закапа кръв, после опипах запулсиралото си от болка бедро. Но раната на главата беше повърхностна, а бедрото сигурно бях ударил в нещо. Нищо сериозно.

— Сега какво? — попита с лека насмешка Йонджи. Превързваше с отпран от риза парцал посечената си ръка, беше ранен и в крака.

— Атакуваме пак — отвърнах навъсено.

— Трябва да научим някой нов начин на бой, освен да налитаме като идиоти. Човек може и да умре така.

— Сендрака го убиха точно така. Преди два часа — добави той и въздъхна. После изрева: — Готови!

И в този момент чухме още викове и притичахме към другия край на улицата.

Към позициите на Тенедос се изливаха мъже, стотици мъже, моите проклети от боговете мъже — прииждаха сякаш от нищото. Прехвърлили бяха по някакъв начин реката. Завикахме с тях и затичахме напред в атака, и този път овладяхме началото на моста.

— Не спирай! — изревах. — Осигури другата страна!

Офицерите и сержантите ме познаха, заповедта ми отекна по дългата колона и затичахме по моста сред вихъра от стрели, от двете ми страни падаха мъже, пред мен се изправи облечен в сиво стрелец, стрелата бе насочена в гърдите ми, очите му се разшириха от паника, той изпусна лъка и стрелата изхвърча високо над мен, а мечът ми посече гърлото му, докато другият до него замахваше да ме прониже с копието си, и камата на Йонджи се заби в корема му.

Изтръгнах копието и продължих напред. Свалбард се биеше с трима, освободих го от единия и той уби един, след миг — третия, докато успея да си поема дъх.

Войниците се изсипваха от двете ми страни в плътна вълна — и тогава видях Кутулу, в името на Айса, с две дълги ками в ръцете и с поглед, обезумял като нашите, и го хванах за рамото.

— Какво стана? Откъде се появихте? Нали буксирното въже се скъса?

— Скъса се — отвърна задъхано той. — Но един от саловете го видя, че се отнася, и тръгна след него, издърпаха го и се оставиха течението да ги понесе към другия бряг като дете, люлеещо се на въже! Не знам дали някой помогна с магия. Но през реката вече има и други въжета, армията идва и вече нищо не може да ни спре!

— Нас? Впрочем, какво по дяволите търсиш ти тук?

Кутулу се ухили с широка, щастлива усмивка — за първи път го виждах толкова възбуден.

— Времето за шпионите свърши. Най-сетне мога да бъда войник.

И затича след другите.

Видях накуцващия към мен Линърджис, с двама офицери от двете му страни, после — тичащата към мен Кимея. С магическата пръчка в едната ръка, с окървавен меч — в другата.

След миг се прегърнахме.

— Богове, колко се радвам, че си жива! Не знам какво щях да направя, ако…

— Тихо — отвърна ми тя задъхано. — И аз. Но те обичам — и ме пусна.

— Пробихме — каза Линърджис. — Планът ти успя.

— С много кръв.

— Та какво друго е войната?

Погледнах грамадите от тела покрай парапетите — толкова много, че каменните плочи едва се виждаха — и потръпнах.

Линърджис кимна.

— Лошо. Но истинското клане тепърва започва. Вече е време Тенедос да види меча.