Кралят-воин

12. Забитият клин

Изтече половин сезон, докато армията на Тенедос стигне до Пестум, преминавайки Новра, Чалт и след тях Тагил. Приближаваше се неумолимо към нас, все едно че я привличаме като магнит, макар че леко ме досмеша, когато Тенедос отклони маршрута на похода си, за да избегне Камбиасо.

Следяха го шпионите на Кутулу, както и магията на Синаит. Изглежда, не беше хвърлил заклинания, с които да ни заблуди за целта си. Искаше да ни е съвсем ясно, че държи репутацията му да вдъхва страх и ужас.

Половин сезон преди да дойде, пристигнаха частите на Гвардията на мира, с Трерис. Силите им бяха разделени на три крила, както Имперската армия преди. Дясното крило се командваше от Дръмсеат, центърът — от най-добрия им пълководец, генерал Тайту, а лявото — от Индори. Използваха, разбира се, майсирския ранг „раст“, което трудно можех да преглътна, но стисках зъби заради временното съюзничество.

С тях имаше и няколко високопоставени особи от столицата, не толкова много, колкото трябваше да са, но предполагах, че малцина горяха от желание да се изправят срещу гнева на бившия си император. Изненадах се, като видях Барту, но хитрият Скопас сигурно го бе убедил, че с армията трябва да има някой от Съвета, иначе ще изгубят дух.

Както се бяхме споразумели, Гвардията зае отбранителни позиции на северозапад от Пестум и линиите й се свързваха с нашите, продължаващи право на юг от Пестум. Пестум оставаше точно зад отбранителните ни линии, защото щеше да е глупаво да предоставим на врага предимството да се бие под прикритието на селището.

Гвардейците побесняха от това, че им връчиха лопати и им заповядаха да копаят окопи. Не бяха свикнали с физически труд — повечето се бяха записали във войската само за да избягат от полагащите им се занаяти — хамали и копачи.

Бях впечатлен от Трерис, който, вместо да потъне дълбоко в щаба си като командир на толкова голяма сила, се държеше твърдо, обикаляше на коня си от сутрин до вечер, след което провеждаше заседания чак до след полунощ. Ако хората му бяха обучени добре, можех да го обвиня, че ги тормози излишно, но това беше Гвардията на мира, не войници, и се налагаше да им държи здраво юздите.

Опитваха се да унизяват хората ми, перчеха се, налитаха на бой, обявиха за свои няколко кръчми в селището. Но това, че моите селячета не бяха напълно обучени като войници, все още не значеше, че не могат да боравят съвсем сносно със строшената бутилка. Заповядах на командирите си да изберат най-здравите си биячи за военна полиция, за да поддържат мира и да си затварят очите, като видят гвардеец с подуто ухо или счупена ръка.

Имаше три обира и две изнасилвания. Крадците изправих пред съд и след като вината им се доказа, им смъкнаха униформите и ги напердашиха с камшици.

Изнасилвачите също бяха съдени от военния трибунал, но не им се размина само с бой с камшици. Заповядах полковете им да се строят около платформата ми, с още хиляда свидетели от моите хора.

Вече казах, че бях назначил един кучи син, но този път исках да покажа, че и аз мога да съм безмилостен. Двамата осъдени гвардейци бяха самото олицетворение на контраста, единият — висок и мършав, другият — трътлест дребосък, все едно че беше роднина на получовеците в планинските джунгли на Гианце.

— Погледнете ги! — извиках високо и гласът ми се понесе над множеството, подсилен с магия. — Тези двамата са се заклели да бранят жените на Нуманция, първо като гвардейци, а сега — и като войници.

— Но те нарушиха клетвата си! — продължих. — И сега ще си платят. Но няма да наказвам истинските войници с това да слушат жалкия им хленч, защото ни чака по-важна работа.

Кимнах на палачите. Въжетата се спуснаха от високите греди и ги нахлузиха на вратовете им. Високият заломоти несвързано от ужас, другият като че ли изобщо не разбираше какво става.

— Обесете ги!

Войниците опряха ботуши в гърбовете им и ги изритаха от платформата.

Двамата пропаднаха няколко стъпки надолу, въжетата се изпънаха и вратовете им изпращяха. Догади ми се, но стиснах зъби.

— И запомнете — изхриптях над смълчаното войнство. — За всеки, който навреди на мъж, на жена или на дете като тези свине… правосъдието ще е истинско, бързо и безмилостно. Искам всеки от вас да каже на своя другар какво стана днес и да го запомните добре. Това е всичко. Офицери, поемете подразделенията си и ги освободете.

Трерис побесня. Заяви, че съм намекнал, че неговите гвардейци не стоят по-горе от жалки престъпници. Отвърнах, че не съм казвал подобно нещо и че ако на самия него или на хората му им е трудно да се погледнат в огледалото, може би ще трябва да идат при някой жрец да ги очисти, макар да не мисля, че в армията ми има повече от десетина такива, а в гвардията му — едва ли и толкова. И добавих, като се постарах да скрия злобната насмешка в гласа си:

— Служете както трябва и хората ви няма да имат време да чуват въображаеми обвинения.

Трерис ме изгледа навъсено и излезе, без да отдаде чест.

На другата нощ Кутулу ме уведоми, че из лагерите на Гвардията роптаят. Техният джедаз бил по-добър за главнокомандващ и „някой трябва да направи нещо с оня изменник от Симабю, иначе върне ли се крал Байран, всички ще плащаме затова, че сме го следвали“.

Каза, че трябвало да съм по-внимателен за сигурността си. Изръмжах, макар да знаех, че е прав.

Мислил бях да превърна Ласлейг барон Пилфрен и неговите петдесет драгуни в някакво подобие на моите Червени пиконосци. Снаряжени бяха прилично, а след като поговорих с домин Танет, разбрах, че хората на Ласлейг се справят достатъчно добре, за да ги стегне в ескадрон.

Но имах нужда повече от кавалерия, отколкото от телохранители. Затова помолих Кутулу за няколко от най-ловките му и ненатрапчиви агенти и се заклех, че ако забележа присъствието им, ще ги върна моментално да надничат през хорските прозорци.

Тенедос се приближаваше и тренировките ни ставаха все по-тежки и по-тежки.

Една нощ, някъде по средата на втората смяна — тъкмо бях успокоил Барту, който вече се изнервяше, че няма повод да се върне в Никиас да си поговори със Скопас — леко развеселен реших да се върна в квартирата си и да не мисля за проклетата от боговете армия, от която не бях се откъсвал вече цял ден.

Тъкмо си смъкнах ботушите и си налях малинов сок с малко лимон — сложих и бучка лед, донесен от далечните планини — когато някой потропа на вратата.

Заклех се, че ако е нещо по-дребно от завръщането на Умар, ще заповядам жив да го одерат тоя негодник и да направят от кожата му калъф за карта. Отидох до вратата и изръмжах.

— Един човек настоява да ви види — чу се плахият глас на часовия.

— Кажи, че… Да влиза.

Офицер, който се хвали, че вратата му винаги е отворена, не може да хленчи, ако иска да му вярват.

Но понеже не бях забравил скорошните си посетители, извадих камата на Йонджи в лявата си ръка.

Вратата се отвори.

Пред мен стоеше същински гигант. Аз съм висок, половин глава над шест стъпки, но очите ми стигаха едва до брадичката му. Беше гигант не само на ръст, а и туловището му беше като на бегемот, а лицето му можеше да накара цял куп сирачета да сънуват кошмари. Още в младостта му беше кораво и застрашително, а сега беше обезобразено от два белега: този през челото се събираше с другия, изкривил устната и брадичката му в ужасна усмивка. Липсваше му повечето от дясната ръка и беше облечен в протрити кожени дрехи. От стегнатия през рамото му колан висеше изтъркан от употреба меч, а от единия му ботуш стърчеше дръжката на нож.

— Кучи син такъв! — изругах.

— Добър вечер, сър. Не мога да отдам чест, както се полага.

Прегърнах Свалбард и едва не се разплаках. За последен път го бях видял при Камбиасо, в онзи последен отчаян щурм срещу чудовищата, когато се опитахме да убием крал Байран. Беше убил един майсирец, който се канеше да ме довърши, след това някой отсече ръката му и той беше паднал, целият плувнал в кръв. Беше служил с мен от самото начало с ясновидеца Тенедос, винаги налице, винаги кротък и винаги — смъртно опасен.

Той се стегна, изпаднал в неудобство и явно отвикнал от чувства, и го пуснах. Свалбард обърна глава настрани и отърка лицето си с ръкав, явно за да очисти полепналата прах, и се възползвах да направя същото.

— Бях… другаде — заговори той. — Много далече бях. И чух, че си се върнал. Рекох си, че може да потрябвам.

— Да, по дяволите! Влизай!

Почти го издърпах в стаята си и извиках на пазача:

— Бягай в кухнята и донеси бренди!

— Предпочитам някоя прилична бира — избоботи Свалбард. — Освен ако не си променил навиците и първата пиячка не е за тебе.

— Не че нямам и бира. Значи бира. Четири халби. Не — шест!

— Но нали трябва да ви пазя, сър, и… — почна пазачът.

— Мислиш ли, че съм в опасност с тоя великан тука? Действай!

Затворих вратата.

— Не си се променил много — рече Свалбард. — Е, косата ти се прошарва и е пооредяла. Но поне не си пуснал шкембе.

Ухилих се.

— Никога ли не са ти казвали да не говориш така с командващия си?

— Е, казвали са ми. Не обръщам много внимание на тъпи приказки.

— Как се измъкна от Камбиасо?

Посочих му стола, той седна и изпухтя.

— Никой не дава пет пари за теб, ако си целият в кръв и няма какво да плячкоса. Намери се един да ми дооткъсне ръката, добрах се до реката, намерих една вещица и ме изцери.

— След това?

— Армия вече нямаше, освен шибаната им гвардия. Затуй си намерих работа с меч. Правех това-онова. Тук-там.

Реших, че повече обяснения няма да получа, а може би и не ги исках.

— Трябва ми телохранител — казах му, грубо като него.

— Така чух, докато минавах през лагера. Ще поема работата с радост. Особено ако трябва да се занимавам с гвардейци.

— Може да се наложи. Но преди да кажеш, че ще го правиш, дължа ти един разказ. За това, което стана с Карджан.

Той изпръхтя недоволно, но му разказах как ме беше омагьосал майсирският азаз и как Байран бе настоял да убия най-верния си помощник, за да се провери заклинанието. Не можех да го погледна в очите, докато разказвах. Бирата ми беше преполовена, но когато свърших, видях, че неговата си стои непокътната.

Беше мислил.

— Май трябва да го спипаме тоя Байран и да видим дали ще му хареса да му натрошим всичките кокали един по един и счупените краища да се търкат по една седмица.

Кимнах. Не можех да проговоря. Убийството на Карджан продължаваше да ме разкъсва.

— Това ми го разказа, за да видиш дали няма да се откажа, нали?

— Да.

— Не разбирам какво общо има с работата днес — каза Свалбард. — Пък и се бях досетил донякъде какво е станало, когато не искаше да говориш за Карджан, след като се върна — сви рамене. — Злото на тоя свят може да съсипе всички ни понякога.

Вдигна халбата си и изпъна ръка за наздравица.

— Само едната ще изпия. После трябва да се хващам със службата, да си намеря къде да спя и прочие.

— Никакъв проблем с това. Ти беше легат, нали? Сега те повишавам в капитан, правя те официален адютант, което значи, че ще си имаш личен слуга.

— За какво ми е? — изръмжа старият мечок. — Да се грижи какво да обличам, след като ми е само това по мене? Но повишението ще го приема, няма да се правя на глупак като Карджан. Забелязал съм, че колкото е по-висок рангът, толкова е по-добра курвата — допи халбата, отдаде чест и излезе.

Колкото и да беше нелепо, макар Свалбард да беше само един, вече не се тревожех за безопасността си.

Реех се като орел, високо над хълмистата изсъхнала земя. Долу на запад се виеше път и гъмжеше от войска, тръгнала в марш. Като мравки, поглъщащи всичко по пътя си. Пред войнишките колони се виждаха фермички, обкръжени с узрели за жътва ниви и градини със зеленчуци, напоявани от кладенци и вади. Каменни синори отделяха полята, тук-там пасеше добитък, къщите във всяка ферма бяха оградени с по няколко дървета, грижливо поддържани в тази иначе полупустинна земя.

След това идваха предните отряди, съгледвачите, пешаци или на коне. Зад тях се точеха батальоните на авангарда под разветите знамена, старите знамена на имперската армия, а зад тях — фургоните и талигите на обоза и вечната цивилна тълпа, вървяща след всяка войска.

По пътя на тази войска нямаше… нищо. Гола, обгорена земя, оскубани или стъпкани ниви, опожарени или съборени за дърва за огрев къщи, пръснати трупове на изклани животни и нерядко — на техните доскорошни собственици, омърсена вода и отсечени дървета.

Пустош, каквато оставят след себе си всички армии, всички войни.

Повечето си живот бях прекарал в такива опустошения, често самият аз виновник за тях, но никога не се бях издигал на такава височина, за да мога да видя целия им ужас.

Но не заради това бях настоял Синаит да направи Зрящото заклинание, въпреки предупрежденията й. Исках да видя, да усетя армията на Тенедос, да премеря врага, тъй както боксьорът ходи на състезания, за да прецени бъдещия си противник.

Прикриващата кавалерия не ме впечатли — това, че ще качиш някого на конски гръб, още не значи, че си го направил добър войник, а тези мъже като че ли повече се интересуваха от препускане в галоп насам-натам и развяване на знамена, отколкото от възможни засади или непроходими пътища.

Предните пехотни единици обаче, настъпващи след кавалерията, се движеха добре, подразделенията бяха стегнати, плавно се изкачваха и спускаха по склоновете в стабилен марш.

По-назад по колоната частите бяха по-раздърпани и се придвижваха като червеи, мъжете в челото — по-бързо по нанадолнищата и по-бавно нагоре, тъй че хората в тила или се скупчваха в прахоляка, или тичаха, за да ги догонят.

Не че моята армия беше съвършена… но ние щяхме да разполагаме с предимството, че ще се бием от готови позиции, след като пристигнеше Тенедос. Освен ако нещата не се объркаха.

На едно се възхитих — Тенедос бе разполагал с достатъчно време и магически ресурси, за да снаряжи напълно своята армия. Бяха облечени в черни панталони и червени шапки или високи хусарски шапки от овча кожа. Куртките им бяха с различни цветове и съчетания, за да се отличават полковете.

Все пак бях твърде високо над армията, за да мога истински да „почувствам“ какво е, и със силата на волята си пожелах да се приближа.

Чух как Синаит измърмори предупредително.

В този миг нещо „ме“ удари и „ме“ отпрати с въртене надолу, както сокол удря гълъба и го отпраща безпомощен към земята. Замахах в паника също като ударен гълъб, видях небето над „мен“, но не видях нищо, което можеше да ме е ударило. И все пак пропадах и усетих, че невидима сила се приближава отново, после пълната с живак купа издрънча на пода и отново се озовах в хана на моя щаб.

Никакъв страх не изпитах, но ръцете ми трепереха като в треска, дъхът ми излизаше на хрипове, все едно че бях тичал, и нещо ме притискаше долу от небето отвън.

— Това беше глупаво — каза рязко Синаит.

Отворих уста да я скастря, но си спомних собствената си заповед да казва каквото мисли, освен ако няма подчинени наоколо. Синаит ми наля вода, изгълтах я и за миг съжалих, че не обичам алкохола и мигновеното ободряване, което носи той.

— Тенедос те усети, когато беше привлечен към войниците му — обясни тя. — Или сам е предизвикал това притегляне, както пороят образува въртопи, за да засмуче в лапите си всеки магьосник. Интересно контразаклинание. Мисля, че и аз мога да го направя — усмихна се криво. — Може би не достатъчно силно, за да хвана Тенедос. Но всеки маг от корпуса му, който прекали с любопитството си, може да намери душата си изсмукана от тялото.

Стана ми любопитно, защото почти същото се беше случило с мен.

— Какво става с душата тогава? С тялото?

— Тялото се превръща в празна черупка — обясни Синаит. — Не съм го виждала с очите си, слава на Айрису, но са ми казвали, че може да диша още известно време. Но без вода и храна загива като бурен в пустинята.

— А душата? — продължи тя. — Кой знае? Чувала съм, че големите магьосници можели да задържат такава душа и да я използват като ратайче. Чувала съм също, че известно време душата се рее из въздуха, а после, когато тялото умре, Сайонджи я връща на Колелото, все едно че човекът си е умрял естествено. Според други приказки точно оттам идвали духовете. Стига да вярваш в духове. Аз лично вярвам.

— Никога не съм бил сигурен дали съществуват, или са демони — отвърнах. — Но тази теория не може да е вярна, защото има много повече духове или приказки за духове от хора, осъдени затова, че използват Зрящи заклинания.

— Кой е казал, че това е единственият начин душата да се зарее извън тялото? Хм, постъпи чудесно, като смени темата, докато тялото ти се съвзема.

Вярно. Ръцете ми бяха престанали да треперят и дишах нормално.

Но все още усещах онова присъствие извън хана, надвиснало от небето.

За втори път той — или магьосниците му — се бяха опитали да ме убият.

Надявах се, че вече е моят ред.

Приближаването на врага се предшестваше от заклинания — тревога, страх, общо безпокойство. Но те бяха обичайни за всяка бойна магия, едва ли бяха достойни за майстор като Тенедос и бързо се разсейваха от Синаит и маговете й. Колкото до мен — усещането, че ме наблюдават, си оставаше неизменно.

Чудех се какво ли заклинание или заклинания предстоят, защото Тенедос едва ли щеше да рискува да заложи само на оръжието.

За разлика от Синаит, бях съвсем сигурен, че Тенедос няма да призове ужасния демон, който бе унищожил Чардън Шир. Тази война все още не бе принесла достатъчно жертвена кръв, за да натрупа Тенедос мощта си, а и се бях постарал при Камбиасо да унищожа чародейските му трудове, тъй че съставките на заклинанието нямаше да се сглобят толкова лесно.

Най-сетне — и това беше категоричното ми заключение — тази първа битка, дори Тенедос по някакъв невероятен начин да постигнеше пълна победа, нямаше да сложи край на войната. Все още му предстоеше да завземе Никиас и да го задържи, както и неизбежната реакция от Майсир.

Все пак Тенедос успя да ни изненада лошо. И за жалост аз самият се оказах един от виновниците за тази изненада.

Пред Пестум войската му се раздвои. Една четвърт от силите му продължи на юг срещу бойците ми, а останалата част се развърна срещу гвардията на Трерис.

При сражение срещу укрепен противник е традиция атакуващата сила да подреди хората си в избрания ред за атака, да ги остави да отпочинат и да се нахранят, след което да започне щурма, обикновено преди или на разсъмване, за да си осигури достатъчно дневна светлина да довърши битката.

Когато силите на Тенедос се подредиха, беше следобед и знаех, че до утре заранта няма да се случи нищо.

Бях изнесъл щаба си на позиция извън Пестум и свиках командирите си за последно съвещание.

Тенедос атакува незабавно.

Трерис тъкмо докладваше разположението на войските си, когато затътнаха барабани и зареваха тръби. Един от адютантите ми пристигна в галоп и донесе, че левият фланг на Тенедос се придвижва напред в опит да атакува гвардията по фланга.

Трерис се метна на седлото и препусна, преди да съм успял да му дам заповедите си. Изругах, сграбчих за врата един офицер, казах му да догони Трерис и да го предупреди да е нащрек — маневрата можеше да се окаже истинска, но най-вероятно беше подвеждаща. Трябваше да издърпа назад дясната част на линията си — отбягвайки фланговия сблъсък — и да стои здраво на позиция, докато започне истинската атака.

Не знам какво стана с този офицер — така и не се върна. Тъй че не знам дали Трерис е получил заповедите ми, или е решил да ги пренебрегне.

В този момент Тенедос хвърли първото си заклинание и изведнъж във въздуха писнаха пронизителни звуци. Започнаха непоносимо високо и хората завикаха от болка, запушваха ушите си с ръце в напразната надежда да заглушат агонията. Под първите писъци затътнаха други звуци, толкова ниско, че ги усещахме в кокалите си, през земята. Коне заскачаха на задните си крака и зацвилиха в паника.

Зърнах Синаит в центъра на кръг от десетина магьосници, повечето с тояги, другите просто махаха с ръце. Тук нищо не можех да помогна, тъй че препуснах напред, като се мъчех да удържа коня си.

Армиите на Тенедос вече настъпваха и към нас засвистяха стрели.

В този момент последва второ заклинание. Наоколо закрещяха мъже и започнаха да се дращят с нокти, все едно че са нападнати от разгневени оси. Остра болка ме опари по бузата, измъкнах от нея малка стреличка и разбрах, че сме нападнати точно с такива. Изревах на един от конните вестоносци да се върне при Синаит и да й съобщи за магията, миг след това стреличката в шепата ми изчезна и му извиках да се върне — Синаит вече бе прекъснала магията.

Но звуците продължаваха да пердашат, високи и ниски, и едва успявах да надмогна замайването. Двама затичаха към мен, облещени от страх. Спрях ги с коня си, извадил меча. Заковаха се на място, осъзнаха, че познатото е по-опасно от всякаква магия, и се затътриха обратно към позицията си.

Това отвлече за малко погледа ми от разгарящата се битка. Отново се обърнах и изругах, щом видях как фронтовата линия на Трерис се понася напред откъм лявата страна, към лъжливата маневра, въпреки заповедите ми. Отваряше пролука между моите хора и Гвардията на мира. Точно това искаше Тенедос.

Точно в тази пролука Тенедос хвърли центъра на бойната си линия. Изревах няколко заповеди за Трерис, за офицера, командващ десния ми фланг, за раст Индори — да запушат пролуката. Заповядах да придвижат части от левия фланг, за да укрепят центъра.

Нищо повече не ми оставаше, освен да чакам. Ужасно ми се искаше да грабна някоя пика и да препусна в галоп във вихъра на боя. Но не можех да си позволя този лукс.

Времето се проточи. Редиците на Тенедос стигнаха до нашия фронт и се започна битката на живот и смърт — вихреща се лудост. Цели части се стапяха в кипналия въртоп и след тях прииждаха други.

Изпратих вестоносец за Синаит и маговете й и те тръгнаха напред.

Далече отвъд вихрещата се прах видях как предните редици на Тенедос се отдръпват от бойното поле, за да оформят полукръг — пазеха фланговете си, но оставяха пролуката отворена.

Тенедос пусна напред втората си линия, за да използва предимството, и ударих здраво по фланговете му. Но командирите му не се хванаха на уловката и продължиха да настъпват.

Заповядах на Синаит отрядът й да изпрати магия, каквато и да е, и те опитаха — хвърлиха срещу врага заклинания за страх, прашни бури, жилещи насекоми.

Но напразно. Магическият корпус на Тенедос съкруши повечето от тях и хората му започнаха да предвкусват победата.

Съвзех се, вече осъзнал, че сенките се удължават, че слънцето се е спуснало ниско и че армията ми и Гвардията са се разцепили.

Препуснах в бесен галоп назад към щаба и заповядах командирите ми да се съберат. Пуснах кавалерията да запълни празнината във фронта ни, заповядах им да запалят факли, за да могат хората на бойното поле да отстъпят.

Свалбард ми донесе стомна с вода. Чак сега си дадох сметка, че гласът ми е прегракнал съвсем и че не съм пил вода от няколко часа. Пресуших стомната, казах му да донесе още и подредих мислите си, докато офицерите ми пристигаха.

Накарах Синаит да хвърли Мълчащо заклинание около измъчените мъже около мен, за да не може Годжам с маговете си да ни подслуша. Спомних си за четящия по устни човек на Кутулу, покрих устата си с ръка, преди да заговоря, и обясних защо се правя на селска клюкарка.

Възможностите бяха три: да останем на позициите си в очакване Тенедос да атакува на разсъмване; да се подготвим за атака призори и да се съединим с Гвардията на мира; или да отстъпим към река Латейн, на два дни марш разстояние.

— Аз съм да се бием — заяви домин Танет. — Не за отбрана. Да се опитаме да се доберем до проклетите от боговете гвардейци, колкото и да са скапани. Врагът ни превъзхожда числено и трябва да разберат, че императорът, прощавайте, бившият император, иска скапаните им кожи повече от нашите.

Свалбард изръмжа съгласен.

— Съгласен съм — каза друг офицер. — Отчасти. Но без да вадим скапания гъз на Гвардията от огъня. Врътка да им направим, както казват. Да си останем тука и Тенедос да ни дойде.

— Не — отсече трети. — Гвардейците ни трябват. Ако не за друго, поне да поемат стрелите вместо нас.

Оглеждах и броях гласовете. Спорът продължаваше. Горе-долу половината бяха за едното, половината — за другото. Останах доволен, че никой не предложи отстъпление.

— Добре. Ще атакуваме, защото и аз не мога да седя на място и да чакам.

Заповядах да придвижат части от левия ми фланг пред фронта към десния фланг — рисковано, но необходимо. И да се приготвят за атака рано заранта, за да се свържем с гвардейците. Проблемът бе, че Тенедос щеше да е пълен глупак, ако не усетеше очевидното.

Попитах Синаит дали може да създаде илюзия, че центърът ми е в хаос и че частите се движат произволно напред-назад, готови все едно да се разпаднат. Тя поклати глава — нямаше такива умения. Не мислех, че тя или който и да е, освен може би самият Тенедос или майсирските Бойни магове, може да създаде непроницаема илюзия от такава величина, затова реших да опитам да ги заблудя по естествен начин. Пратих още адютанти (изведнъж осъзнах, че щабът ми почти се е опразнил откъм адютанти) до командирите си в центъра, със заповед хората да запалят факли и да започнат да се движат хаотично. Не се надявах много, че ще разберат какво се опитвам да направя, но всичко щеше да е по-добро от глупавото чакане.

След като и последният конник препусна в галоп, в шатрата влезе Кутулу, много посърнал.

— Проникнах през редиците на Тенедос в лагера на Гвардията — започна той без предисловия. — Нещата са по-лоши, отколкото си представях.

— Обикновено е така — посегнах да му напълня стакан с вино, но той поклати глава и си сипа чаша вода.

— Индори е убит по време на атаката. Трерис е поел крилата му и цялото командване на армията.

— Какви са плановете му?

— Поне според това, което видях, не мисля, че има планове — отвърна Кутулу. — Вероятно ще остане в отбрана където е сега и ще се моли. Всичко е в пълна бъркотия. На ръба на паниката и адски малко разум.

— Знам, че не си тактик — казах му, — макар да подозирам, че си по-добър от повечето офицери, с които разполагам. Смяташ ли, че ще може да издържи достатъчно дълго, за да пробием и да го спасим?

Кутулу се почеса по наболата брада.

— Може би. Не и прекалено дълго обаче. Гвардейците са стъписани и само това мърморят — как може да се бие човек срещу магия, особено императорската. Не мисля, че…

Изведнъж задуха бурен вятър и шатрата се разлюля. Разбрах, че е магия, и изтичах навън.

От неприятелските редици изригнаха пушек и пламъци, а после изневиделица във въздуха се издигна огромна човешка фигура. Беше Тенедос, облечен в броня и стиснал жезъл.

— Войници на Нуманция — прогърмя гласът му. — Днес се срещнахме в битка и аз спечелих бойното поле. Сражавахте се храбро, ала не бива повече да се биете срещу мен. Призовавам ви, като мои законни поданици, да се предадете. Не трябва повече да се биете, иначе ще бъда принуден да пратя най-ужасните демони, за да ви разкъсат.

— Хвърлете оръжията си — продължи той. — Ако така наречените ви офицери се опитат да ви спрат, отстранете ги, преминете фронтовата линия и елате при мен. Обещавам ви, като ваш император, че няма да последват наказания — нито за бунтовниците, нито за Гвардията на мира. Предайте се сега и намерете почетното си място в моята армия. Достатъчно щети бяха нанесени и предстои голяма битка, в която ще ми е нужен всеки мъж, когато ще ударим срещу онези предатели в Никиас, които се наричат „съветници“ и се кланят ежедневно на майсирците.

— Елате, поданици мои — викна той. — Върнете се при своя император. Призовавам ви да изпълните своя дълг като храбри нуманцийци! Елате сега, или ще изпитате най-ужасното наказание!

Вдигна високо жезъла си и чух стонове на отчаяние сред войнишките редици.

После илюзията се замъгли за миг, укрепи се отново и Тенедос скръсти ръце на гърдите си. Замъгли се за втори път и той заговори отново, и макар ритъмът на словото и тонът му да бяха малко по-различни от обичайното, никой не го забеляза, освен мен и може би Кутулу.

— Елате веднага при мен — повтори той. — Защото знаете какво трябва да ви предложа. Смърт. Жалка смърт за всички вас, точно както принесох в жертва вашите братя и бащи в Майсир. Влейте се в моята армия, за да мога докрай да разоря Нуманция, да я хвърля в пожари, отчаяние и…

Призрачната фигура изведнъж изчезна.

— Айрису капата да си стъпче дано! — изругах. — Не знаех, че Синаит може да направи такова нещо!

Кутулу поклати глава и не отвърна.

— Прати хората си отпред — заповядах му. — Да се пръснат по редиците и да връщат всеки, който тръгне да се предаде. Бъди безмилостен — не можем да си позволим да губим повече бойци.

Той отдаде чест и тръгна.

— Хайде, Свалбард — изревах. — Да вървим на десния фланг и да видим каква каша ще трябва да оправяме.

Синаит дотича задъхана. Успя да попита само:

— Е?

— Дяволите да ме вземат, беше страхотно.

— И аз се изненадах — отвърна тя и се усмихна. — Но мислиш ли, че ще свърши работа?

— Поне няма да навреди. Но можеш да направиш още нещо… пусни заклинания срещу страх и тревога и направи всичко, което можеш, за да успокоим бойците. Тенедос има предимство и до съмване трябва да се опитам да си го върнем.

Остатъкът от нощта се проточи безкрайно, сред писъци и суматоха. Малко преди разсъмване вече бях направил всичко, което бе по силите ми, разполагах с две вълни, готови за атака, и бях оголил поддържащите линии. Не знам колко души се бяха подчинили на заповедите на Тенедос, може би десет, може би петдесет хиляди. В цялата отчаяна бъркотия никой не държеше сметка за бройки.

Тенедос удари пръв, заудря по войниците ми като чук по клин. Най-напред разшири пробива между Гвардията на мира и моите бунтовници, след това предприе малка атака срещу гвардейците, колкото да ги изтласка на североизток, по-далече от нас, и накрая стовари срещу нас главната си сила.

Мъчехме се да се задържим, да контраатакуваме, но без полза. Бавно и неумолимо той ни изтласкваше назад. Твърде много опитни войници имаше с него, колкото и разтегнат да беше строят им, докато моите, колкото и да бяха готови да се бият до смърт, просто не бяха достатъчно добри, за да им устоят.

Отстъпвахме цял ден, прегрупирахме се и ни удариха отново. Не бяхме прекършени съвсем, но отстъпихме пак.

Съгледвачите донесоха — знаех го много добре, — че река Латейн е на по-малко от еднодневен марш.

Не успеехме ли да изтласкаме Тенедос, бунтът изглеждаше обречен.