Кралят-воин

21. Набегът на Кимея

Повечето бойци бяха въодушевени от първата си победа над Тенедос. Но виждах и угрижени лица — тревожеше ги, както и командирите им, тази нова злина на бившия император.

Същата нощ се събрахме с Йонджи, Синаит, Линърджис, Джакунс и Кимея. За нищо друго не можехме да говорим освен за този нов повод за тревога.

— Е, и какво ще правим сега? — попита Йонджи.

Смятах, че вече е два пъти по-важно армията ни да стигне до Никиас и да се съедини с Великия съвет: не само за да увеличим силите си, но и за да укрепим легитимността на каузата си.

Барту и Скопас представляваха негативен фактор, тъй като бяха марионетки на Байран. Но този, който държеше столицата, който държеше Никиас, щеше да бъде смятан от повечето нуманцийци за легитимен претендент за кралския трон.

Умът ми се заплиташе във всички тези сложни комбинации и жадуваше за простичките, с нищо неусложнени воински дни, в които посичането на някого с меча бе достатъчно, за да решиш проблема.

Реших армията ми да ускори марша си към Никиас, покрай Делтата, щом я достигне, а в същото време специална част да тормози Тенедос и да му пречи както да ни напада, така и да тръгне към Никиас и да ни изпревари.

— Интересно — каза Джакунс. — Значи магия срещу магия.

— Точно така. Ще го тормозим с огън и магия. Ще му създадем твърде много грижи, за да може да ни последва.

— Значи отново ще се прецакат глупци като моите щурмоваци — каза Йонджи. — Само защото са толкова тъпи, че да се пишат доброволци, понеже не искат да се мешат с мръсната тълпа.

— Точно така. Няма ли кураж, няма слава, както казват.

— Ха!

Линърджис се усмихна злобно и прошепна нещо на Йонджи, а той също се изхили нервно.

— Щурмоваците — разсъди планинецът. — Плюс няколко ветерани от леката пехота, може би и няколко момчета от Курам. Всички на мулета — имаме достатъчно мулета. И добър магьосник.

— Това ще съм аз — заяви Кимея.

— От къде на къде? — настръхна Синаит. — Аз да не би да съм толкова стара за приключения?

— Съвсем не — каза Кимея. — Но ти и твоите магьосници вдигнахте защитните заклинания около армията, нали? Кой друг ще ги пази? Аз съм външна. Ще взема двама от маговете, които познавам. Това ще е достатъчно за работата, която иска Дамастес.

— Направо съм възхитен. Да се дърлите коя да се набута в гърлото на звяра — не бях съвсем саркастичен.

— Единственият въпрос е — каза с по-широка усмивка Йонджи — кой ще командва тази дръзка експедиция?

— Не се прави на тъпак! — сопнах му се. — Знаете отговора.

— Знаем го, и още как — каза Линърджис. — И не си ти.

— Как пък не! — вече разбрах усмивките им.

— Не си — заяви твърдо Линърджис. — Нито ще съм аз. Дамастес, знам колко държиш да водиш. Но, проклети богове, време е вече да станеш истински водач. Точка.

— И какво означава това? — изръмжах.

— Ние тръгваме към Никиас — търпеливо заговори той. — Там чакат Барту, Скопас, Трерис. С кого според теб очакват да се срещнат? Кой според теб тежи най-много? Някой, когото едва помнят, човек като мен? Или славният Първи трибун, убиецът на крал Байран? И ако не ми дадеш верния отговор, ще те посъветвам, тук и сега, да престанеш да бъдеш толкова буен и дързък, и проклети богове, толкова често да си търсиш смъртта!

Симабюйският ми нрав кипна и бях готов да го ударя, и щях да го направя, ако беше продължил да ми се хили. Но физиономията му, както и на Йонджи, изведнъж стана сериозна. Вдишах дълбоко, после още веднъж, и погледнах Кимея. Лицето й беше безизразно.

— Не, Дамастес — продължи Линърджис. — Ти ще водиш армията, по всички причини, които споменах. А и трябва да пристигнем в Никиас като завоеватели. Ако се наложи да кажем на онези идиоти в Съвета, че са те изяли змиите в някое тресавище, какво ще си помислят според теб?

— Точно затова не мога да замина и аз, колкото и да ми се ще, колкото и да си мисля, че дължа на бившия ни император едно дръпване за брадата — продължи той. — Това не ти е тайфа весели щурмовачета. Това е армия. Скоро ще стане единствената армия в Нуманция, надявам се. А ти си нейният проклет от боговете пълководец, така че започни да пълководстваш!

Рухнах на стола.

Никой никога не е казвал, че съм страшно схватлив, но винаги съм можел да се примиря с фактите, особено когато ме зашлевят жестоко през лицето.

— Добре — тонът ми определено не беше вежлив. — Ще водя марша ни към Никиас.

Йонджи размърда вежди.

— Аз пък ще се позабавлявам. С нашата сладичка Кимея, нали? — и се ухили похотливо.

— А козата ти? — попита тя.

— Коза ли? Каква коза?

— Вярно ли е, че планинците, като тръгнат нанякъде, си водят кози за удоволствие? Не бих искала да разваля такава топла и нежна връзка.

Синаит се изкиска, а Йонджи изръмжа:

— Знаеш ли, като почитаща демони удушвачка май ми харесваше повече.

Два дни по-късно сто и петдесет щурмоваци и лека пехота, с Кимея и още двама магьосници, и двамата товиети, бяха готови за път. Тръгнаха пеш, за да е по-облекчен товарът им, а и защото добре обучените войници могат да се придвижват по-бързо за по-дълго време, отколкото всяка яздеща сила.

Тръгването им беше прикрито от бурния дъжд и от магията на Синаит.

Кимея ме целуна. Гледах как разкъсаните им редици изчезват в поройния дъжд и изпитах поредната гадост на войната: безпокойството.

Понякога е по-тежко за тези, които остават.

Дългият марш започна. Нямаше враг, който да ни притеснява, и газехме през последните изоставени поля, навътре в хълмистата земеделска земя. Все едно че бяхме на мирновременно учение, само дето не можех да си спомня военна игра да включва толкова много хора.

Тук-там реквизирахме впрягове — давахме разписки — и те ставаха болнични коли.

Синаит и магьосниците й се бяха разделили. Част от тях яздеха напред с прикриващите части на кавалерията, за да видят дали има поставени капани и засади. Останалите бяха в тила и следяха за всеки възможен ход от страна на Тенедос. Неговите магове опитваха съвсем малко хитрини — вълна на страх, пристъпи на нощна кашлица или много стръвни бълхи, но две от тях можеше и да са естествени, а другата — хвърлена от някой жалък чирак на Годжам.

Чувствах се неспокоен и не можех да разбера какъв е проблемът. През първите няколко дни си мислех, че се тревожа за Кимея, и си беше вярно.

Но и нещо друго имаше. Чувствах, че пред нас, в Никиас, витае нещо тъмно. Реших, че просто ми е писнало от Барту и пасмината около него, и изтласках тази тревога от ума си.

След седмица и половина бяхме преминали едва една трета от Делтата. В един късен следобед от Линърджис, който командваше ариергарда, пристигна куриер. Донесе, че един от магьосниците открил бързо придвижващи се войници след нас.

Надявах се да са десантчиците на Йонджи, но не знаех дали след нас не е тръгнал Тенедос, затова препуснах назад с трима вестоносци, Синаит и охраната ми, като наредих армията да продължи марша си. Намерих великолепно място за засада — дълга права отсечка от пътя, с блато от едната страна, гъст храсталак за скривалище от другата и завои в двата края. Щом стигнахме до Линърджис, му показах мястото и устроихме засадата.

Йонджи може и да беше прав. Но колкото и незаменим да бях, щях да съм проклет, ако се свия и се оставя да ме пердашат. Наредих да вържат Бързогон с другите коне извън зоната, взех назаем лък и стрели и се скрих с Линърджис.

Настъпи тишина. Никакви звуци нямаше, освен шепота на вятъра, жуженето и цвърченето на добилите самоувереност насекоми и птици. Някъде в джунглата изрева маймуна, друга отвърна на зова й. Някой се разкашля и веднага изохка, сритан от сержанта си, но общо взето войниците стояха тихо. И чакаха.

След около час животинските звуци секнаха — по пътя идеше някой. Изпънахме лъковете, готови да щракнем капана, щом врагът влезе в обхвата ни.

От завоя се показаха четирима, след тях — други осем мъже. Бяха опърпани, с разкъсани дрехи, но държаха оръжията си в пълна готовност. На десет разтега след този авангард се показаха останалите от взвода — нащрек и готови за бой като първите, въпреки че трима-четирима бяха с превръзки, а един накуцваше.

Предната част почти се изравни с нас, когато на завоя се показа главната група.

Разпознах между първите домин Сендрака точно когато един от войниците му рязко извърна глава и размаха оръжието си в мълчалив сигнал за тревога.

Изправих се — едно от най-умните решения в живота ми, защото настръхналият войник за малко щеше да шибне стрела в гърлото ми, преди да ме е познал.

— Доста небрежно, домин. Можеше да се окажем вашият враг.

Сендрака се ухили.

— Не можехте, сър. Освен ако не са ви пораснали криле, защото кучите синове нямат лодки да преплуват реката.

— Добре ли се справихте?

— Спукахме ги от бой — отвърна той със зла усмивка.

— Жертви? — казах го, все едно че беше най-важното нещо на света за мен.

— Четирима убити, двайсет ранени — отвърна той и ме изгледа. — Само войници, цивилни няма.

Толкова ли прозрачен бях за всички?

Главната част се бе приближила и Линърджис вдигаше засадата. Видях Йонджи и Кимея до него.

— Поздравления, генерале. И на вас, магьоснице — добавих формално. — Домин Сендрака каза, че сте се справили добре.

— Може би малко по-добре от добре — отвърна Йонджи. — Държиш ли да стоим тука на пътя и да слушаш проклетите подробности? Или като добър пълководец ще ни оставиш да се приберем в лагера, където ще има вино и сапун?

Кимея застана пред мен.

— Каква е правилната процедура за… О, по дяволите! — и се озова в прегръдката ми. Чух весели подвиквания и смях, но без да им обръщам внимание, се наведох и я целунах.

— Добре дошла, обич моя.

— Добре дошла, как не! Искам да те изнасиля.

— На твое разположение съм. Само…

— Знам, знам. Мириша ужасно.

— Ами…

Разделихме се и Йонджи се приближи.

— Спокойно можеш да се ожениш за нея, симабюецо. Неподатлива е за многото чарове и качества на един планинец, а такива жени са безценни.

Някой беше намерил отнякъде удивително изобретение и ми го беше подарил. Представляваше стоманен пръстен от две части, с четири крака, в който се вместваше платнена вана, достатъчно голяма, за да мога да седна в нея. Едно от най-големите ми удоволствия беше да я напълня и да пошляпам в нея няколко минути след края на дневния марш.

Освен това се бях разглезил толкова, че си имах платнена шатра, почти колкото павилион, с прави стени, и бях престанал да спя на открито, освен когато не се наложеше.

Бях наредил да я вдигнат малко встрани от полевия щаб. Свалбард, без да му казвам, беше затоплил вода и беше напълнил ваната.

Кимея ахна, като я видя, все едно че беше най-скъпоценното нещо, което можеше да си представи. Каквато беше мръсна, разбирах добре радостта й. Свалбард беше купил от някакъв фермер сапун с лимонов аромат и я оставих да се накисне, докато се оправя с някои административни неща.

Когато се върнах, пред шатрата имаше четири ведра с гореща вода. Внесох ги вътре.

— И как разбра, че водата тъкмо започва да изстива? — попита тя.

— Разбирам от такива неща, защото съм свързан със зла чародейка — отвърнах. — Сега би ли излязла за малко, за да напълня ваната пак?

Постарах се да не мисля за лъскавата й мургава плът, докато извличах ваната през входа на шатрата. Излях я, вкарах я пак вътре и отново я напълних.

— А сега, милейди, бъдете така добра да се накиснете отново и с най-голямо удоволствие ще ви изтъркам.

— Но аз вече се измих — отвърна тя.

— Но много калпаво. Аз съм генерал, така че се подчинете.

— Само ако си свалите генералските доспехи, за да не се намокрят.

— Щом желаете…

Пляскаше във водата, докато се събличах и хвърлях дрехите си на походния стол. Изправи се, взех сапуна и започнах да я сапунисвам.

— Знам какво искам — промълви тя и се извърна, за да я насапунисам навсякъде. — Искам да легнеш върху мен, с цялата си тежест, и да си вътре в мен. Точно там, на онзи нар и точно сега, докато още съм мокра и хлъзгава.

Излезе от ваната, отиде до нара и легна, вдигна краката си и ги разтвори. Застанах над нея, вкарах го с един тласък целия и легнах върху нея, както поиска.

— Вече наистина съм си у дома — въздъхна тя и повдигна краката си около гърба ми. — И никакви хитрини. Никакво изваждане, дразнене, само го вкарвай и вкарвай, не спирай, докато не свършим и двамата. Това искам.

Подчиних се. Движех се много бавно, дълбоко в нея, ръцете й се впиваха в гърба ми, устните й бяха плътно притиснати в моите и усетих как вълната се надига; тя проплака и тялото й се изви и се притисна в моето, свърших, а след няколко мига — и тя.

Тялото й пулсираше дълго; най-сетне се отпусна.

— Хубаво е да те обичам — промълви задъхано.

— И аз теб.

— Това беше веднъж. Обещах си, при всички онези боеве, че щом се върна, ще се начукам поне три пъти, преди да направя нещо друго.

— Чудесна идея. Но се подготвя нещо като банкет и ще трябва бързо да усвоиш ново умение.

— Какво?

— Да разказваш бойни случки.

— По дяволите бойните случки! Сега искам само да се чукам. Точно сега това е единственото умение, което ми трябва.

Вдигна крака си над нара и започна да го движи напред-назад; търкаше се в мен и отново се втвърдих. Ръката й се плъзна надолу и започна да ме гали по топките.

— Още веднъж, както го направихме преди малко — прошепна ми тя. — А след това ще ти трябва сапунче, защото ще го искам и в трите места.

Страстта ми беше не по-малка от нейната, защото наистина се справихме три пъти, преди адютантът да се изкашля възпитано на входа и да обяви, че командният щаб се е събрал за вечеря.

— Никакви проблеми нямахме през целия поход — започна Кимея.

Бяхме се нахранили, почистили бяхме съдовете си и тези, които пожелаха, получиха още вино. Импровизираната трапезария, в която седяхме, представляваше няколко свързани шатри — доста неустойчива, но можеше лесно да се мести и да се приспособява за други цели. Отпивах от портокаловия сок и слушах.

— Силите на Тенедос бяха на около десет левги назад от мястото, където отстъпиха. Намерихме лодки в едно село и се прокраднахме над позициите им, без да ни открият. Имаше патрули, но ги избягнахме.

— Вас, тъпаците от равнината, ако ви нарече човек слепци, трябва да го приемете за комплимент — намеси се Йонджи. — Шмугнахме се покрай тях като…

— Като планински разбойник покрай пазач? — предложих му.

— Понесъл десет пилци и щерката на пазача — добави Йонджи. — Но разказът все пак е на Кимея.

— Пуснали бяха и магия, но не много. Тенедос сигурно бе решил, че никой няма да прояви наглостта да използва таланта си срещу него — продължи Кимея. — Йонджи реши, че няма да ги жилим с малки набези, както правихме с майсирците, а ще ги ударим много здраво веднъж, с една атака, и ще се изтеглим, без да дадем възможност на Тенедос да ни удари с магията си.

— Тенедос имаше безбройни редове лодки, издърпани от Латейн в блатата около позициите му — продължи тя. — Всеки ден призори пълнеше лодките с около една трета от войската си и течението ги понасяше на север. Останалата армия тръгваше в поход и се мъчеше да не изостава. Обикновено спираха на лагер след като се стъмни. На другия ден тези в лодките тръгваха пеш и друга третина отплаваше по реката. Между другото забелязах, че офицерите му или яздеха, или бяха в лодките, но никога пеш. Вървяхме след тях четири дни, докато се движеха на север — много бързо, както двама души с един кон могат да се движат по-бързо от двама пешаци. Йонджи каза, че ако успеят да задържат тази скорост през Делтата, ще стигнат до Никиас почти по същото време като нашата армия. Помислих си, че най-важното е да унищожим лодките им, но не разполагахме с достатъчно хора. Поне така си мислех. И тогава забелязах нещо. Всички лодки изглеждаха съвсем еднакви.

В трапезарията седяха шейсетина души, всички с високи звания, и слушаха напрегнато разказа на осемнайсетгодишната Кимея. Имаше и други — стояха плътно скупчени под платнището. Единствената друга жена беше Синаит, която като че ли беше не по-малко очарована от мъжете.

— Което означаваше, че са построени с магия — обясни Кимея. — Разбрах как е направено: построили са много грижливо една лодка и са я нарязали на парчета. Всички неща са част от цялото, тъй че с много простичко заклинание всяка част може да се превърне в цяла лодка.

— Това, което може да се направи с магия, може и да се развали с магия — добави тя. — След това дойде редът на Йонджи.

— Хе. Нищо толкова няма за разправяне — сви рамене Йонджи. — Поразтъпках се малко, подялках и донесох на Кимея малко стърготини да си свърши работата.

— Това, което иска да каже, е, че той и още двама се промъкнаха в лагера на Тенедос, без да ги видят, остъргаха късчета от десетина лодки и ги донесоха, без никой да забележи — каза Кимея.

— В останалата част от деня подготвях заклинанието — продължи тя. — Не защото е сложно, но трябваше да е мощно. Затова го повтарях многократно, укрепвах го и го подсилвах с двамата си помощници — обърна се към Синаит. — Жалко, че не взех със себе си от твоите хора. Щеше да е по-лесно. Йонджи каза, че трябва да ударим същата нощ, но продължих да подсилвам заклинанието. Единия от помощниците си трябваше да го изключа, за контразаклинание, да не би Тенедос да усети какво правя, защото заклинанието ставаше изключително силно. Но реакция не последва. Може да е бил прекалено самонадеян, или да е „гледал“ в погрешна посока. Не знам… Преди съмване чухме тръбите в лагера им. Изчаках, докато над реката просветне и мъглата се понесе над водата.

В шатрата се бе възцарила мъртва тишина.

— Стана достатъчно светло, за да видим раздвижването. Лодките им бяха натоварени и видяхме как издърпаха първите от бреговете и блатата и как течението ги повлече. Запалих огъня и той лумна мигновено, билките, и праховете, който бях добавила, отпратиха яростните пламъци нагоре в огромен вихър. Разполагахме само с няколко мига, докато някой види този огън, а той изглеждаше — и беше — съвсем неестествен. Изрекох още веднъж заклинанието и хвърлих дървените стърготини от лодките на Тенедос в пламъците.

Кимея замълча. Вдиша дълбоко, допи чашата си и я напълни пак.

— Лодките по реката пламнаха. Първо — искри, след това пламъчета и хората се опитваха да ги угасят, но пожарът беше свръхестествен и можеше да угасне едва след като моят огън изгори. Пламъците лумнаха и и самите хора пламнаха и почнаха да скачат във водата. Повечето не можеха да плуват. Огньовете бушуваха и водата носеше лодките, празни и обгърнати в пламъци. Реката беше пълна с хора. След това се чуха още по-силни писъци, отекнаха над реката и водата закипя. Крокодили.

Потръпна и отпи от виното.

— Речните животинчета добре се нахраниха тази сутрин — подхвърли весело Йонджи. — А реката, великата Латейн, плувна в кръв. Беше безумие. Пълен хаос. И точно тогава ги нападнахме. Ударихме ги в самото сърце на доскорошния им лагер, където колоните чакаха заповед да тръгнат в марш.

— Това му се вика клане — продължи той. — Сто и петдесет безумци срещу армия от… колко? Милион? Два милиона? Но бъркотията беше пълна, врясъци отвсякъде, никой не знаеше какво става и кой какво прави, мятахме огнените пръчки срещу товарните животни и колите. Тичахме напред и избивахме всички наред.

— Дадохме и жертви, разбира се — той се намръщи. — Но избихме многократно повече, сигурно сто пъти повече, за няколкото минути, докато бяхме сред пълчищата им. Дотичахме до другия край на празния лагер и се смяхме като смахнати. Спряхме, колкото Кимея и другите магове да хвърлят заблуждаваща магия, и побягнахме пак. Кимея каза, че маговете им хвърляли магии по нас, но силата им беше разбита, самоувереността им — рухнала и така се спасихме, и побягнахме по пътя посред бял ден, без никой да ни преследва — нито магия, нито войници. На север намерихме изоставен сал, избутахме го и течението ни понесе надолу, измъквахме се от наносите и тинята с помощта на дългото весло. Покрай нас плуваха парчета и… такова де.

— И трупове — промълви Кимея толкова тихо, че трябваше да наострим уши, за да я чуем. — Не бях виждала толкова трупове. Тела… и части от тела. И крокодилите продължаваха да се хранят с тях.

Пресуши чашата си и стана.

— Ето, това причинихме на Тенедос.

Офицерите наскачаха и почнаха да поздравяват Кимея и Йонджи за невероятната победа.

Не знам дали някой обърна внимание, че Кимея плаче.