Кралят-воин

25. Последната битка

Не оставихме време на Тенедос да си поеме дъх, а веднага щурмувахме през моста. Укрепили се здраво на брега, други атакуващи части се прехвърляха на полуострова, завземаха други мостове и щурмуваха по тях.

Битката се превърна в месомелачка, ден след ден. Изпращах някоя част на бой и след няколко часа или дни бойците се връщаха — едва кретаха, имам предвид малцината оцелели. Вече не бях Дамастес Хубавеца, нито Дамастес Храбреца. Бях Дамастес Касапина.

От всяка такава шепа оцелели формирах отново частта, като ги назначавах за команден кадър и попълвах редиците с новобранци, които се изливаха в лагера ни, жадни да вкусят от войната. Едва ли много от тях харесваха вкуса, след като го преглътнеха. Нито дозите кръв и ужас, които следваха.

Стичаха се товиети и промених политиката си към тях: разреших да се бият заедно с моите хора, само с по няколко ветерани в редиците им, за да ги научат достатъчно, колкото да останат живи в първите решителни часове.

Съдбата на всеки редови войник в онези ужасни дни бе или да загине, или да бъде ранен. Повечето падаха още в първите часове на боя, но оцеляваха достатъчно, за да се превърнат в закоравели ветерани, годни да убиват без жал, без милост и без злоба.

Най-малко щастливите в армията ми бяха кавалеристите, тъй като по затлачените с отломки улици нямаше място за маневриране. Трябваше да ги спеша, да ги превърна в пехота и конете им да останат зад бойната линия.

Нито една от двете страни не взимаше много пленници, още повече след като виждахме какво прави Гвардията на мира с всеки пленен, а по-късно, навътре в града — с нашите братя товиети.

Обикновените войници на Тенедос все пак имаха нищожен шанс да оцелеят в ръцете ни. Но магическите му създания, макар да знаехме, че всъщност са мъже, жени и деца, изобщо не се предаваха, нито правехме опити да ги пленим. Биехме се до смърт.

С хода на битката тези войници-машини подобряваха бойните си умения. Все още не можеха да се противопоставят на опитните бойци, но бяха много по-добри от новобранците, които хвърлях в предните редици. Като че ли изобщо не се уморяваха, а и нямаха нужда от храна и отдих.

Синаит се опита да направи заклинание, което да премахне създалата ги магия, но без успех.

Колкото до градската стража на Никиас, разбрахме как са поддържали мира в града още щом надушихме вонята от жилищата на товиетите. Явно по изричната заповед на Тенедос бяха избити всички, не само сражаващите се, и стражите бяха проявили ужасно въображение в това клане.

Изчаках няколко от тях да се предадат, след което ги предадох на товиетските части и им казах да постъпят с тях, както пожелаят. Всеки, който вярва, че само врагът може да прояви въображение в изтезанията, никога не е бил на война. Бях отвратен от своите съюзници и от себе си затова, че го позволих. Но слухът бързо се пръсна и след това намирахме все по-малко изкормени жени и деца в къщите, белязани със знака на товиетите.

Очаквах Тенедос да атакува с Велики заклинания, след като улиците на града бяха плувнали в достатъчно кръв, та дори Сайонджи да се задави от радост, но не последва нищо. Нашите чародеи с лекота отбиваха заклинанията му и тези на Корпуса на маговете.

— Виждаш ли — подхвърли Йонджи. — Това доказва, че истината и справедливостта са на наша страна и че доброто винаги тържествува. Хе-хе.

Двамата с Линърджис го зяпнахме, и тримата — опърпани и капнали като всеки от воините ни, и за първи път от няколко дни намерихме сили да се изсмеем.

Схватките бяха ужасни. Всеки малък сблъсък беше като предишния, сражавахме се от сграда на сграда, от каре до каре, от улица до улица. Съгледвачите притичваха напред и намираха поредния опорен пункт на врага. Понякога — не често, но понякога — се оказваше възможно да ги измъкнем навън с магия, но обикновено трябваше да бъдат изтръгнати от мъже, готови на смърт. Знаеха епитафията си, например: „Убити при щурма на четириетажната бяла жилищна сграда на пресечката на улици Кер и Мамин“. Знаеха, че това ще е единственият им паметник и че имената им няма да влязат в баладите.

С напредването на битката войниците ми ставаха все по-ловки. Вместо да щурмуват фронтално, се качваха на покривите и мятаха долу копия, стрели, керемиди и камъни. Или разбиваха стените с тарани и нахлуваха в гръб на противниците си.

Жителите на Никиас се свиваха по мазета и стаи, предаваха се, когато беше възможно. Но ставаха грешки, по някой стрелец пускаше тетивата при първия звук и някое дете падаше с писък, дете, бягащо към него да потърси закрила.

Всички едва залитахме изтощени и някои започваха да правят грешки, заставаха на позиции по места, където знаеха, че ще са в обхвата на вражеските стрели, палеха нощем огньове да се стоплят, притичваха на открито за по-добра стрелба — фаталните грешки на останалите без сили.

Зървах от време на време Кимея, докато всеки от нас притичваше към нов критичен участък на боя.

Бях прехвърлил щаба си през реката и той се придвижваше с нас, много близо до предните линии. Бях заповядал да вдигат шатрата ми на първото удобно място и от време на време си позволявах да се измия набързо или да отдъхна за час. Понякога намирах Кимея вътре задрямала и се стараех да не я безпокоя. На два пъти се срещнахме будни и и двата пъти правихме страстна, изпълнена с ярост любов, за да се убедим, че още сме живи и че съществува нещо отвъд тази война на живот и смърт.

Сражавахме се денем и нощем, нощем бе най-зловещо, защото прочутата газ на Никиас продължаваше да гори, само че понякога изригваше през процепите в уличната настилка или подпалваше някоя обезлюдена сграда.

Воювахме не само с обичайно войнишко оръжие, но и с огън, палехме сгради, пълни с упорити защитници, пълнехме бутилки с масло, затъквахме гърлото с парцал, запалвахме го и мятахме огнената бутилка по вражеската позиция. В по-долните квартали сапьорите изпомпваха речна вода към мазетата, още пълни с противници. Или погребвахме с пръст цели позиции, за да не хабим човешки живот с превземането им.

Не ни беше останало време за строеж на обсадни машини, но намерихме няколко в един голям складов двор. Това ни осигури мангонели и балисти и намали броя на жертвите. Други намерихме в един военен музей. Бяха изложени по-скоро заради красотата на дърворезбата и украсите, но след като подменихме кожените връзки, въжетата и изгнилото дърво, заработиха също толкова ефикасно като по-младите си братовчеди.

Сграда след сграда, улица след улица, каре след каре настъпвахме с бой към центъра на града.

Но почти към края на Жаркото време все още владеехме едва една трета от Никиас. Армията ми оредяваше, а воините на Тенедос се сражаваха все така упорито. Не бяхме успели да обкръжим града и можеха да получават продоволствие от север и от изток.

Трябваше ми съкрушителен удар — и си спомних за една легенда.

Бойците бяха строени за обща атака и им раздадоха малки омагьосани дървени късчета, които щяха да се превърнат във факли, щом се потъркат и всеки изрече над тях три определени думи. Бяха предупредени да очакват необичайни неща, да не изпадат в паника и да не губят надежда. Съжалявах, че не мога да поставя магове във всяка рота, за да ги успокояват, но всички магове бяха много заети. Някои хвърляха контразаклинание, за да не разкрие Тенедос нашия план. Останалите творяха свръхзаклинанието.

Ден преди това тридесет и девет — тринадесет по трима — магьосници бяха започнали монотонно:

И все така, отново и отново. В монотонно бръмчене, което се усилваше и усилваше, макар че никой от пеещите не повишаваше глас.

На деветия час около концентричните кръгове, в чиято среда върху черен пясък бяха изписани странни символи, бяха запалени мангали и послушници хвърляха в тях сухи треви — алое, махония, синя върбинка, мушкато, анасон, черен оман, листа от трепетлика. Мангалите димяха и пушеха, все едно че не искаха да пламнат.

След още девет часа, когато започна да се стъмва, Синаит, с Кимея и една друга могъща магьосница от двете й страни, и трите облечени в сини халати в чест на Варум, бога на водата, всяка пред своя мангал, започнаха своя припев:

Напевите се сляха, втъкаха се един в друг, почти като музика.

Песента на трите магьоснички се извиси. Послушници им подадоха купа със сол, купа с вода и малък наръч зелени клонки.

Синаит започна отмерени движения с клонките, другите две я последваха с купите. По сигнал и трите хвърлиха вода, сол и клонки в мангалите. Тлеещите огньове лумнаха и в същия миг всички други мангали угаснаха.

Пълна тишина, пълен мрак.

И тогава от нашите редици и от града се надигна вой, вопъл на пълно отчаяние.

Газовите огньове на Никиас, огньовете, които му бяха дали името Града на светлините, угаснаха.

И се понесоха писъци. Според легендата, ако дадените от боговете огньове на Никиас угаснеха, Нуманция беше обречена.

Всичко бе потънало в мрак, в ужас и безнадеждност.

Офицери и сержанти, не по-малко уплашени от всички останали, зареваха да се запалят факлите и пламъците затрептяха по редиците ни.

Извиках на отделението тръбачи, сигналът проехтя в нощта и бойците ми тръгнаха напред. Отначало се движеха бавно, с неохота, после — все по-бързо. Дълго удържаните позиции падаха, враговете излизаха от тях, вдигнали високо ръце и с облещени от ужас очи.

Първата вълна се понесе напред, както бе заповядано, като подминаваше гнездата на съпротива. Втората и третата вълни настъпиха срещу тези последни опори и ги пометоха.

Движехме се бързо напред и нямах друг избор, освен да включа резервите си и настъплението да продължи. Изпратих конни вестоносци да изтеглят спешената кавалерия и да се върнат при конюшните. Вече се биехме по чисти улици, сред неразрушени сгради, и имаше място за конницата ми.

Изведнъж мракът посивя. Можех да виждам. Отпуснах се вяло в седлото; бях изгубил глас.

Но беше триумф. Владеехме повече от половината Никиас, а защитниците се бяха оттеглили в плътен кръг около самия център на града, дворците на властта, казармите и самия Имперски дворец, където беше Тенедос.

Заповядах настъплението да спре и първите ни четири редици да се укрепят.

Свалбард донесе чай, хляб и сирене.

Видях, че Синаит и Кимея бързат към мен, с угрижени, уплашени лица. Изпих чая и оставих храната. Умората ми беше изчезнала.

— Надига се заклинание — задъхано каза Синаит. — Голямо заклинание. Много голямо.

Умората ми бе изчезнала, защото знаех какво е това заклинание. Най-могъщото от всички заклинания, хвърляни някога в Нуманция. Онова, което Тенедос бе принудил своето кралство да понесе.

Беше магията, призовала чудовищния тъмен демон, унищожил Чардън Шир в неговия замък, ужасът, който по-късно той бе развихрил срещу майсирците и срещу самия Никиас. Заклинанието, което бях прекратил.

Точно в този момент Тенедос сключваше сделка с този демон, сделка за кръв и за смърт. Последния път, когато бе сключена тази сделка, в отплата трябваше да платят със смъртта си милиони майсирци и не по-малко нуманцийци.

Каква щеше да е цената на демона този път?

И докъде, колко дълго щеше да остави Тенедос този ужас да вилнее?

Имаше само един начин демонът да бъде спрян.

Очаквах Линърджис да започне да спори, че отново хуквам като идиот, но този път спорове нямаше. Той само ме изгледа странно, измърмори под нос нещо за прекъсната дълга връзка и каза, че ще направи лъжлива маневра където пожелая, за да ме прикрие.

Синаит заяви, че трябвало да дойде с мен, но отказах. Беше създала и обучила маговете ми и продължавах да смятам, че е малко по-голяма магьосница от Кимея. При неизбежно могъщата магия, която се очакваше, исках Синаит да остане с армията, за да може моментално да реагира на всичко, което последва.

Отведох Кимея настрана и й казах какво възнамерявам да направя.

— Добре — отвърна тя. — Щях да се ядосам, ако беше тръгнал без мен. Какви са шансовете ни?

— Сигурно седемдесет на трийсет, че ще се доберем до двореца, четиридесет на шейсет, че ще успеем да проникнем вътре… а оттам нататък Сайонджи държи заровете.

— Каква благородна реч — каза тя. — Направо ме кара да хукна презглава и да умра заради някого. Взимам Джакунс. Имаме да уреждаме с Тенедос много по-голяма сметка от теб.

— Не — отсякох. — Тук грешиш.

Озърнах се за Свалбард и видях, че идва към нас с Йонджи.

— Щом тръгваме срещу Тенедос, реших, че Йонджи трябва да е с нас — каза едрият мъжага.

И този път нямаше спорове. Йонджи беше с мен от самото начало, още в Кайт, с ясновидеца Тенедос.

— Десет от най-добрите ти мъже — казах му и той само кимна.

Измих се, почистих и наточих меча и камата си, уверих се, че леко излизат от ножниците, после излапах набързо храната, която вестоносецът бе донесъл от полевата трапезария. Със себе си взех само оръжията си и манерка с вода. Ако се забавехме за повече от ден, значи нямаше да сме успели.

Йонджи се върна с десет мъже.

— Създал съм корпус от тъпаци — гордо заяви той. — Всички идиоти поискаха да дойдат, въпреки че не им казах какво готвим, а само че със сигурност ще умрат.

Мъжете се ухилиха добродушно.

Накарах Кимея да вдигне Квадрата на мълчанието и им обясних задачата. Един от щурмоваците изръмжа:

— Бива. Време е да го пратим тоя шибан демон в ада, откъдето е дошъл.

— Да я свършим тая шибана война, че да се върнем и да поживеем и ние като хората — изсумтя друг.

Канехме се вече да тръгнем, когато притича Кутулу.

— Чух, че имате малко работа оттатък.

— Как пък го чу това?

— Спокойно де — отвърна той. — Никой освен мен не знае. А аз знам най-добрия път до Имперския дворец.

— Имаш толкова право да дойдеш с нас, колкото всеки друг. Не че си въобразявам, че може да те задържи нещо друго освен въже.

— Прав си, не може — отвърна той. — Трябва да платя един стар дълг.

И се засмя, доволен като дете на рождения си ден.

Казах на Линърджис къде искам да атакува, след като Кутулу ми показа маршрута си на картата. Наистина беше много практичен.

И тръгнахме, за да убием краля-демон.

Преминаването на все още разкъсаните вражески линии се оказа лесно. Продължихме на изток през грамади от трупове, горящи сгради и оцапани в сажди и кръв воини към река Латейн, към ръкава, течащ към Имперския дворец.

Намерихме канал, пълен с лодки — над петдесет. Избрах една с подходяща големина, работна лодка с малка каюта. Изглеждаше ужасно разнебитена, но поне нямаше да потъне прекалено бързо.

Качихме се, отвързахме я и се оставихме на течението да ни понесе надолу с бавни, безцелни завъртания, все едно че на борда и на кърмата няма никой.

Бреговете на този ръкав бяха великолепно място за езда преди девет години, под дървета и високи храсти — подобна на парк ивица, минаваща през правителствения квартал на Никиас.

Отдавна бяха престанали да я поддържат и дърветата бяха отсечени за огрев или за други цели. Човешки и животински трупове плуваха по течението, лежаха струпани по двата бряга и всичко наоколо в зноя вонеше на смърт.

Усещах пред себе си надигащата се тъмнина и натиск, както човек усеща гръмотевичната буря, преди да се разрази.

Блъснахме се в един полусрутен мост, бележещ предните ни линии, речният ръкав се ушири и се понесохме навътре във вражеския тил.

Няколко минути след това зад нас прозвучаха тръби и Линърджис започна прикриващата атака недалече от мястото, където бяхме преминали фронта.

Надникнах от каютата. Видях отпред извисяващите се бойници на Имперския дворец.

Канех се да скоча на брега с още двама мъже и да издърпаме лодката, но Кимея поклати глава, размаха много странно магическата си пръчка и зашепна. Течението отново ни завъртя, лениво, след това ни отнесе в крайбрежния храсталак и заседнахме — съвсем естествено, съвсем невинно.

Никой не наблюдаваше. Скочихме във водата, загазихме и изпълзяхме по брега. Имперският дворец беше съвсем близо.

Онези, които проектират градини за дворци, особено в смутни времена, обикновено попадат в интересен капан. Господарят, който ги е наел, обикновено иска укреплението му да е красиво, да е обкръжено с паркове и алеи. Но с всяко посадено дърво, с всеки изящно подрязан храст, с всяка градинка със скали и всяка статуя опасността за господаря и приближените му нараства, защото всичко гореспоменато може да предложи прикритие за врага.

Така беше и с Имперския дворец. Много добре помнех как в старите дни войниците мърмореха колко много патрули били необходими само защото императорът искал да има красиви градини. Помнех например една от тези градини, скрито и усамотено място, където тримата с Маран и Амиел за първи път правихме любов. И веднага се изругах наум, че се държа като пиян маймуняк.

Плъзнахме се безшумно през парка, като мъгла, движеща се между дърветата. Имаше стражи, но ги подминавахме; зейналите прозорци на палата бяха все по-близки.

На моста над рова имаше петима-шестима пазачи, с еднаквите и безизразни лица на „хомункули“. Ако успеехме да ги свалим, без да вдигнем шум, след няколко минути щяхме да сме вътре.

Чувството за обреченост ставаше все по-силно, все по-близко. Тенедос трябваше да е започнал заклинанието си. Айрису само да ни дадеше още няколко минути…

Но не ни ги даде. Или може би бе поискал, но Сайонджи го бе помолила за благодеяние, с радостен смях, в очакване на прилива от души, който щеше да потече към нея, за да стигне до Колелото.

Два пъти в небето изплющя гръм, макар че не се виждаше никакъв облак. Земята се разтърси.

Оттатък Латейн, отвъд града, в небесата се очерта тъмна фигура. Растеше и растеше, докато не стана по-висока от най-високата сграда в Никиас. Гръмотевицата отново изтрещя и чудовището се очерта на фона на небето с ужасна зейнала уста и зъби, от които капеше отрова. Четири ръце се протегнаха нагоре и демонът погледна към небесата, както бе направил и предишния път. Само че сега беше още по-ужасно, защото беше ден, а не връхлетяна от бурята нощ. Демонът изрева предизвикателно към всички богове в триумф, че е възроден.

А после се плъзна към нас, към града. Един от щурмоваците до мен изхлипа и едва се овладях — искаше ми се да падна на колене и да се моля, искаше ми се да побягна с писък, дори да се преклоня пред тъмния ужас, за да пощади душата ми от прегръдката си.

Но потиснах слабостта, извиках: „Хайде!“ и половината, после всички затичахме към двореца.

Демонът вече газеше през Латейн.

Един от стражите откъсна погледа си от кошмара, видя ни и вдигна тревога.

Миг след това се нахвърлихме върху стражите, повалихме ги и затичахме по моста и през разтворените порти към един от каменните дворове.

— Нагоре! — посочих личните покои на Тенедос, където беше живял, докато беше император, и в този момент нови двайсет от чудовищните му воини се изсипаха от вратата пред нас, добри воини, готови да изпълнят до смърт своя дълг.

— Ще ги задържим! — каза задъхано Йонджи. — Напред! — и се понесе към тях с хората си.

— След мен! — ревнах и тръгнахме нагоре по дългото стълбище с Кимея, Джакунс, Кутулу и Свалбард. Завих на площадката, насреща ми изскочи слуга, размаха тромаво дългия си меч, ударих го в слепоочието с ефеса на моя и го преметнах през перилото.

Втурнахме се по дълъг коридор, към нови стълби, заизкачвахме се по тях. Чух пронизителен писък и видях как Кимея пада. Нещо отскочи от тялото й, какво, така и не разбрах, сърцето ми секна, трябваше да се върна при нея…

Но не можех, не можех да я прегърна в предсмъртния й миг, ако все още беше жива, и продължих тичешком напред, кипнал от гняв, и последните капки живот умираха в мен, исках само да повлека със себе си Тенедос до смъртта, защото всичко вече бе свършило.

Стигнахме до залостена врата, Свалбард я натисна с рамо, но гневът ми даде нечовешка сила и дебелите дъски изтрещяха под петата на ботуша ми.

Вече бяхме на открито, с моста над вътрешния двор отдолу, с дворцовите градини и Никиас отвъд тях, с Йонджи и неговите мъже, които продължаваха да задържат хомункулите. За миг се заковахме на място, щом чудовището излезе на брега и чух зловещия му хриплив дъх — ако изобщо беше дъх.

То замахна с опакото на юмрука си, небрежен удар, и огромната сграда на Министерството на войната рухна, все едно че беше направена от детски кубчета; демонът изрева в дивашко ликуване и около нас изтрещя стъкло.

Кракът на чудовището се изпружи напред и сградите по крайбрежния булевард започнаха да падат, сред тях — и бившият ни дом с Маран.

Оживелият ужас изрева от възторг. След миг обаче воят му секна.

На запад, в границите на Никиас, се надигаше ново привидение. Завихриха се кафяви мъгли, втвърдиха се и се роди воин. Воин-жена, с кафява броня и шлем, с пурпурен щит. С копие в десницата. Познах лицето й: ясновидката Девра Синаит.

Жената безстрашно закрачи срещу демона, въпреки че беше едва две трети от неговия ръст, и кошмарът изрева и настъпи. Замаха с ръце, копието се стрелна напред и демонът изпищя от болка и от рамото му бликна мръсна слуз. Копието отново се стрелна, но този път чудовището го изби настрани и удари с ноктестата си ръка, покрай щита, и жената-воин залитна назад и нещо червеникаво, като бледорозова вода, плисна във въздуха.

Жената замахна пак и този път улучи демона и болезненият му вой отекна отново. Но огромните му ръце се вкопчиха в копието, изтръгнаха го, стиснаха жената за гърлото и я притеглиха към ужасните зъби.

Жената-воин крещеше и се гърчеше. Привидението прегриза гърлото й, надигна тялото й във въздуха, хвърли го и изрева като лъв над жертвата си. И разбрах, че там, далече от града, ясновидката Девра Синаит бе загинала, за да спаси страната си.

Откъснах замаяния си поглед от гледката, затичах към вратите в края на моста — Джакунс тичаше до мен — и рязко ги блъснах. Изсвистя стрела и се заби в корема на Джакунс, той се завъртя и падна, и вече бяхме само трима; една желязна топка изхвърча от ръката на Кутулу в лицето на стрелеца, после той го намушка в корема; продължихме бежешком по дългата извита рампа и най-сетне видяхме високите врати в края й.

Зад тях бяха натруфените императорски покои. Изритах с все сила и крилата се разтвориха с трясък, по-силен от воя на демона, беснеещ по улиците на Никиас.

Стаите бяха по-други. Бяха се преобразили. Стените изглеждаха извити, усукани като в криво огледало, мебелите — странно огънати, като разтопени.

Самият въздух трептеше като в мараня.

— Добре дошъл — стигна до ушите ми тихият глас на Тенедос. — Добре дошъл при смъртта, Дамастес.

Стоеше пред мен. Не както го бях видял последния път, а млад, жизнен, облечен в бронята си отпреди двайсет години, с меч в ръка.

— Слугата ти няма да ни притесни — чух въздишка до мен и Свалбард се свлече на пода. Кутулу стоеше като вкаменен от другата ми страна.

— Не съм склонен към романтика — каза Тенедос. — Но пожелах да те убия сам, лично. Магията ми ще помогне на моя приятел да довърши задачата, която трябваше да му поверя преди години, докато все още бях император.

— Да унищожи Никиас. За да мога да съградя отново и него, и хората му по образ и подобие, каквото аз желая — продължи Тенедос. — Да. Точно така. Това е краят, Дамастес. Краят за теб, но моята нишка, нишката на моя живот ще продължи до безкрай.

Яростта ми разби заклинанието, скочих напред със замах и мечът ми изсвистя в празното — Тенедос вече стоеше на пет стъпки встрани. Замахна и парирах, стоманата изкънтя в оръжието ми, за миг изпитах надежда, че все пак не е привидение, че е истински, че може да бъде ранен, че може да бъде убит.

— Империята ми вече ще е вечна, като мен — продължи той с насмешка. — Нищо не може да спре това. Никой вече не може да ме лиши от предопределеното ми.

— Някога почитах Сайонджи, но после разбрах, че мога да стана по-велик от нея, защото кой е изпратил на Колелото повече души от мен? Какво са боговете, ако не демони, успели да наложат своя култ и да извличат могъща сила от това почитание? Не е ли истина, че всички онези, които наричаме богове — Умар, Айрису, Сайонджи и всички други — някога са били простосмъртни, превърнали се в демони и после в богове? — той се засмя. — Сега аз ще бъда като тях, ще бъда по-велик от тях, защото зная какво искам, знам, че всичко, което съществува, е едно и че всичко, което има значение, е сила и власт, защото с власт и сила владеем огън и вода, земя и въздух, война и любов дори.

— Е, хайде, Дамастес — продължи той с някаква наслада в гласа. — Хайде, ела и се опитай да спасиш от мен своя свят.

Закрачих към него и привидението затрептя, и пред мен стояха четирима Тенедосовци, все едно че гледах в огледала.

Замахнах с меча и в този миг Кутулу се съживи, хвърли се напред да поеме удара, мечът се стрелна и излезе от тялото му и дребният мъж рухна на пода и се сгърчи.

Тенедос погледна трупа и сви пренебрежително устни.

— По-добър като шпионин, отколкото като воин. И преди всичко — най-обикновен неверен слуга, наказан заслужено. Хайде, Дамастес, сражавай се с нас… бий се с мен, защото кое от нас е истинско и кое — илюзия?

Замахнах срещу една от фигурите, тя отскочи, усетих болка в хълбока и видях блясъка на отдръпващата се стомана.

— Малко ужилване! — изсмя ми се Тенедос в лицето и замахнах към един от петимата Тенедосовци, отстъпих встрани и посякох към друг. Едно от привиденията отново посече към мен, парирах и усетих отпора на стоманата, бързо забих напред и по ръката на фигурата потече кръв.

— Добре — изръмжа през зъби Тенедос. — Забравих колко добър си с меча. Хайде тогава да си дадем още малко предимство.

Виденията отново потръпнаха и вече бяха девет.

— Нечестно ли, Дамастес? Защо не се оплачеш? Кажи нещо. Помоли се, призови боговете си, ако искаш. Може би те ще се намесят.

Изсмя се и смехът му отекна, после секна изведнъж.

— Дотук с игрите. Стига шегички. Създанието ми зове да го насоча какво да разруши и нямам повече време за теб.

— Сбогом, Дамастес а̀ Симабю — викна той. — Приеми ориста си и се надявай Сайонджи да те дари с друг живот, преди да съм готов да завладея и нейното кралство.

И присви очи, готов да замахне.

Отскочих назад и за миг го разсеях.

— Не умираш лесно — изръмжа той и запристъпва към мен, с ловката стъпка на опитен фехтовач.

Напрегна мускули и в този миг се чу женски глас:

Стаята около мен се промени, изведнъж отново стана просто стая, трептящият въздух застина и пред мен вече имаше само една фигура.

За миг Тенедос не разбра какво става, после замахнах и той се дръпна назад, и изрева от болка, и кръвта потече пурпурна от хълбока му.

Тенедос вдигна меча си, стоманата изсъска във въздуха, скочих напред и мечът ми го прониза в рамото. Той приклекна, острието изсвистя към краката ми и ме перна в коляното.

Той се надигна и замахна, но вече се бях отдръпнал, бях встрани от него, прободох го с все сила и мечът ми излезе през гърба му.

Тялото му се вцепени, лицето му пребледня, сгърчено от болка, от омраза и страх, и устата му се отвори, за да ме прокълне, но не излезе нищо, и той се отпусна.

Изтръгнах меча и Тенедос се свлече на пода.

Чу се писък — не, беше нещо много по-ужасно от писък, беше отчаян вой, сякаш се раздра самата тъкан на този свят, и земята под нозете ми се разтърси. А може би просто умът ми ми каза, че точно това трябва да стане, когато умре най-могъщият от всички магьосници.

Тенедос лежеше на една страна, съвсем застинал, но не можех да съм сигурен. Изритах го по гръб, извадих камата на Йонджи и забих нагоре под гръдния кош, в сърцето му.

Очите му бяха празни, мъртви, но помнех как веднъж бе излъгал за смъртта си. Без глава нямаше да има съмнения.

Но преди да нанеса удара, въздухът около мен се сгъсти, чух плющене на криле и отстъпих назад.

Вече не знам дали вярвам в богове, поне във формата, в която ги почитаме.

Но това, което видях, беше съвсем истинско. Във въздуха, макар и само за миг, висеше женско лице и рамене, с безумно развята, разрошена коса и жадно блеснали очи. Не можах да видя голите й гърди, но на шията й имаше наниз. Наниз от черепи.

Може би беше халюцинация, а може би — не.

После образът на Сайонджи се стопи и изчезна.

Тялото на Тенедос лежеше вкочанено. Този път наистина си беше отишъл и връщане нямаше да има. Повече предпазливост не беше нужна.

Видях Кимея, свита на прага. Надигна се бавно и изпъшка:

— Този проклет от боговете камък ми изкара дъха.

Скочих към нея и я прегърнах. Искаше ми се да я прекърша в радостта си, но се овладях, запрегръщах я нежно, усещах как животът се връща в мен.

Прегръщах я и се вслушвах. Градът отвън беше притихнал. Ужасният грохот, трясъците и гневът на демона си бяха отишли.

Създанието сигурно беше изчезнало със смъртта на своя господар, разбрало, че сключената сделка така и няма да се изпълни. Надявам се, че смъртта на Тенедос е унищожила и него, но не знам какво властва над живота на демоните.

Кимея ме увери, че може да стои права и сама, тъй че коленичих до Свалбард. Очите му бавно се отвориха, ококориха се, той скочи бързо на крака и сграбчи меча си. После видя тялото на Тенедос и без да казва нищо, затъкна оръжието в ножницата.

Погледнах тялото на Кутулу. Странната усмивка от последните дни все още беше на лицето му. Дано Сайонджи да го бе дарила с това да разбере, че някогашният му господар най-сетне е срещнал съдбата си.

Двамата с Кимея излязохме навън, на моста. Долу под нас, на двора, трима души с дрипави униформи моите щурмоваци — отдъхваха, подпрени на мечовете си. Другите, които бях взел със себе си, лежаха мъртви или ранени около тях. Чудовищните стражи, с които бяха останали да се бият, бяха изчезнали и каменните плочи бяха затрупани с тела на мъже, жени и деца. Още една от злините на Тенедос бе изчезнала с неговата смърт.

Един от оцелелите беше Йонджи. Видя ме и извика:

— Симабюецо! Мисля, че свърши!

И наистина беше свършило.

Най-сетне кървавото царстване на краля-маг, на краля-демон, беше свършило.