Кралят-воин

22. Измяна в Никиас

Времето на росите отстъпваше на Времето на ражданията и ставаше все по-топло, но мрачното предчувствие не ме изоставяше. Сражавал се бях почти непрекъснато от осемнайсетгодишен. Двайсет години кръвопролития, до гуша ми беше дошло.

— Та какво ще правим, като дойде мирът? — попита Кимея.

— Вече сме „ние“? Дълбоко съм поласкан — отвърнах и се поклоних в седлото.

— Ти си единственото, което ме интересува — каза тя. — Да си играя на политика с моите братя и сестри? Та аз дори не знам дали товиетите ще се съгласят да влязат в законното управление. Готова съм да се обзаложа, че много ще им е трудно да правят компромиси с враговете си, след като преди най-доброто решение беше просто да ги душат. Най-вероятно ще измислят някой проблем с пороците на властта, ще минат отново в нелегалност и ще изровят жълтите въжета. Макар винаги да съм се чувствала товиети по дух, не мисля, че това е за мен.

— Каква благодат. Не мога да си представя как ще обяснявам защо дамата ми малко закъснява. „Трябваше да се отбие да удуши един-двама търговци, смята, че я скубят с цените. Няма ли да пийнете чайче, докато я чакаме?“

— Какъв дом си представяш, че ще имаме? — попита тя.

— Не знам — наведох се от седлото, откъснах от близкия храст един червен цвят и й го поднесох. — Не знам дали ще се върна в Симабю, колкото и да съм дрънкал за прелестния живот на благородния тъпак.

— А държиш ли… държим ли да живеем толкова далече от вихъра на събитията?

— Да, по дяволите — отвърнах, без да се замислям. — Твърде дълго се задържах в цялото това трепане и блъскане. Но бихме могли да живеем в… не, не в, но да речем близо до някой по-голям град и ти ще ме държиш в течение. Всяка нощ се връщаш при стареца и му разправяш за последните моди и клюки.

— Дръжки. Където отидеш ти, там ще съм и аз.

— Хм. Току-що ми хрумна нещо. Знаеш ли, никога не съм се тревожил за пари. Или не съм имал пукнат петак, но съм имал войската, или съм имал толкова много, че да не мога да ги изхарча за цял живот.

— А сега… — порових в кесията на колана си и извадих само няколко монети. — Тези са от… кога? Откакто обрахме лодката? И това е единственото злато на мое име.

— Нуманция едва ли ще остави човек, който е направил за нея толкова много, да умре от глад.

— Когато свърши кризата, ще вярваш в хорската щедрост по-малко и от мен. Виждал съм твърде много сакати войници, оставени да просят на улиците. Хм. Може да си намеря някоя работа с Линърджис. Ще хванем пътя и ще продаваме парцалки.

— Два пъти дръжки — каза тя. — Но като си помисля, съмнявам се, че претенциите ми за именията на Амбойна ще бъдат зачетени, така че май сме обречени да живеем бедно, но нечестно. И щом ще е така — по дяволите, дай да прехвърлим границата и да идем при твоя приятел Бакр. Както ми го описа, доста забавно е да си негарет. Пък и винаги можеш да вземеш трона в Джарра. Техните благородници като че ли предпочитат повече да се бият едни други по главите, вместо да се погрижат за страната си.

— Три пъти дръжки — изсумтях. — Майната им на всички тронове. Можеш ли да си ме представиш като крал Дамастес?

Изгледа ме странно и потръпнах. Тя реши да смени темата:

— Поне никой досега не е споменал за женитба.

— Не те ли интересува?

— Не и ако има начин да го правим, без да ставам нечия жена като кон или къща. Не съм собственост и никога няма да бъда — заяви тя пламенно. — Доколкото разбирам, единствената цел на брака е, като някой пукне, да се раздели имуществото, а в нашия случай май няма да има много за делба.

— Или може би ако има деца — наведе глава, подуши цветето, което й бях дал, и добави тихо: — Мисля, че това ще ми хареса.

Смразих се, все едно че беше задухал зимен вятър.

— Моля те, Кимея. Не говори за такива неща.

— Защо?

Скръбта ме стегна за гърлото.

— Защото… сигурно ще ти прозвучи все едно, че изпитвам самосъжаление, и може би е така, но всеки път щом се стигне до това да имам деца и дълго щастие, ми ги отнемат.

Лицето й замръзна.

— Винаги ли ще ми се напомня за това?

— В името на Айрису, не. Не исках да кажа това. За нищо не мислех, просто когато нещата ми тръгнат добре, късметът ми сякаш винаги изневерява. Има една стара войнишка поговорка: ако не беше лошият късмет, щях ли изобщо да имам късмет? Понякога ми изглежда точно така.

— Лош късмет? Бивш Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, избягалият затворник а̀ Симабю, генерал а̀ Симабю се оплаква от късмета си?

— Славата понякога не компенсира пропуснатото.

— Ти наистина изпитваш самосъжаление. Я се наведи да те целуна.

Подчиних се, колкото и да изглеждаше глупаво.

— Значи ти ще се грижиш за външния късмет — каза тя. — Аз ще се оправям с вътрешния, нали? Единствената ти грижа е да утоляваш неутолимата ми сласт. Иначе някоя нощ може да се промъкна в палатката на Йонджи.

— Неговият език е два пъти по-дълъг от моя — отвърнах, зарадван, че сменяме темата.

— Няма как да го знам. При набега ми се стори малко досаден. Нито един намек не ми подхвърли, да не говорим за нещо друго.

— Йонджи? — възкликнах удивено. — Благородство у мъж, който изчука повечето женени дами в Никиас и се би на дуел със съпрузите им рогоносци?

— Не и в това превъплъщение — увери ме тя. — Слушала съм тези истории… по дяволите, ти сам си ми ги разказвал. Този път можеше да мине за храмов пазач. Или храмова девица.

— Слушал съм за тези храмови девици — казах похотливо. — Тема за много войнишки балади. Ти какво знаеш по тази тема?

— Бях такава, около месец. Подхвърляха ме от едно място на друго.

— Не си ми разказала за тази част от живота си.

— Няма нищо за разказване. Спиш на гол камък, ставаш преди съмване, прибираш се в килията, щом се стъмни. Молиш се много и ядеш храната, която се е откъснала от сърцето на някой селяк. После пак се молиш. Толкова ужасно скучно беше, че дори не ми се искаше да се галя — знаеш къде. Въпреки че имаше две-три жени, които предлагаха да се погрижат за тази подробност. Никога в живота си не съм се радвала толкова, че мога отново да тръгна на път… освен когато не излязох от затвора, поне в началото.

И така си вървяха левгите, в лекомислено бърборене, а пътищата ставаха по-широки, фермите бяха по-начесто и мостовете над потоците и малките реки — по-нови, широки и здрави.

Фермери и селяци вече се редяха в шпалир от двете страни на пътя, за да ни видят, къде с възторжени викове, къде само от любопитство. Тук-там по някой младок тръгваше да гълта прахта ни, докато не спрем на лагер, и се записваше, с блеснали за слава и приключения очи.

Агентите на Кутулу съобщиха, че Тенедос е прегрупирал силите си и се придвижва на север, отново с лодки и по суша.

Но бяхме далече пред него.

На около шест левги преди Никиас от конните ни съгледвачи се върна ездач. Авангардът ни беше влязъл в съприкосновение с армията на Съвета. Поех напред с командната ми група и скоро видях спретнат кавалерийски ескадрон, облечен в сивото и червеното на Гвардията на мира. Офицерът, казваше се Кофи, се представи, за голям смях, макар че го затаих, като домин, вместо като шалака. След като майсирците се бяха оттеглили отвъд границата, явно званията им вече не се ценяха толкова високо.

Поздрави ни с добре дошли и каза, че на една левга напред имало празна степ, идеална за лагер, въпреки че никой не бил очаквал толкова голяма войска. Изглеждаше малко притеснен от това.

Каза, че гражданите на Никиас посрещнали с възторг вестта за пристигането ни и в момента към мястото за лагер били тръгнали огромни кервани с храна, за да докажат искреността им.

— Добре — измърмори Линърджис. — Добре е да се угояват войниците. Да не плячкосват.

— Нямаше ли някаква поговорка как храниш прасета и си мислиш за пържолките? — подхвърли Йонджи също толкова тихо.

— Има, има — каза Линърджис. — Усещам, че идваме в столицата без излишни илюзии.

— Освен него — Йонджи кимна към мен. — Той явно си мисли, че всичко това е искрено и показва внезапната обич на подлизурковците.

— Не съм чак толкова глупав — изръмжах. — И млъкнете. Този проклет домин може да има по-остър слух, отколкото си мислите.

В старата редовна армия — зачудих се дали не се превръщам в досаден стар мърморко, като мисля така — войниците вдигаха лагера си методично. Командирът определяше коя част къде да се настани, след като обиколеше терена с адютантите си.

Всеки полк, рота, ескадрон, взвод или каквото е там тръгва в строй към определения район. Подофицерите определят местата за кухненските палатки, коневръзите, фургоните, клозетите, след това се назначава дежурен по лагер подофицер, войниците се явяват при него и получават местата за палатките или за спане под открито небе. После се залавят с платнищата, въжетата, клиновете и чуковете и след час, а понякога и по-малко, всички палатки са подредени изрядно, като войници в строй.

Не точно такъв беше стилът на моята армия. Минах през полето, реших коя част къде да отиде и след това започнаха да вдигат палатките си — онези, които имаха палатки — кой където намери за удобно, за предпочитане по-близо до огньовете и по-далече от отходните ями.

Тъй като беше война, лагерите на частите ми, макар и донякъде разбъркани вътре, бяха разположени като настръхнал таралеж. Барикадирахме района: храсти и клони, дълги колове, наострени от двете страни и забити в земята с наклон навън, окопи и естествени прегради като трънливи шубраци. Преди да се свърши всичко останало, на равни интервали се поставиха постове.

Колкото и да бяха уморени, хората ми винаги се трудеха здраво, защото колкото по-скоро се вдигне лагерът, в толкова по-голяма безопасност сме, а и храната идва и се изяжда по-бързо.

За щаб избрах най-високия хълм, наредих шатрата на двама ни с Кимея да се опъне малко по-назад и започнах да копая тоалетната, докато Свалбард се погрижи за конете, а Кимея приготви леглото ни — два походни нара, които Свалбард беше нагласил да се съединяват, походното ми писалище, нейния скрин с магически неща, ваната ни — това бе цялото ни обзавеждане.

Едва бях обърнал няколко лопати пръст, когато в лагера ни се изсипаха цивилни. Сигурно бяха напуснали Никиас същата заран и бяха останали зад конниците на домин Кофи, докато не стане възможно да продължат. Носеха ни пресни зеленчуци, риба, печено пилешко, мръвки телешко, вино, бренди и най-често самите себе си. Единственото, което наредих на интендантите ни да откажат, беше брендито, а за виното се погрижих да се разпредели поравно, по малко за всеки, да не вземе да се напие някой.

Лагерът заприлича повече на място за пир, отколкото на военен бивак, но никаква опасност нямаше. Или не много голяма поне. Очаквал бях нещо подобно и казах на офицерите си да си затварят едното око за повечето работи, стига да няма насилие и дежурните и горките копелета на постовете да не станат невнимателни.

Бях вече до колене в земята и се канех да изкопая до кръста, тъй като, изглежда, щяхме да се задържим тук повечко време, с голи гърди и потен, когато заехтяха тръби и един вестоносец съобщи, че са пристигнали Скопас и Трерис, с ескорт от сто конници.

Понечих да се измъкна от дупката и да си навлека куртката, но премислих и продължих да копая. И вярно, когато Скопас и Трерис дойдоха, се изненадаха, че виждат генерал да върши черна работа, вместо да си седи и да раздава команди. Точно това впечатление исках да създам. В тази армия всеки работеше, всеки воюваше и ако излезехме заедно на бойното поле, това правило щеше да важи и за войската на Съвета.

Скопас беше облечен в нещо като военна униформа — с високи ботуши, брич и стегната на шията куртка. Но гърдите му бяха толкова нелепо отрупани със златни и сребърни дрънкулки, че се зачудих в каква армия си въобразява, че служи. Трерис, както и преди, беше в проста сива униформа, с готово за бой оръжие и погледът му беше студен като стоманата в ножницата.

Скопас ме поздрави много витиевато, нарече ме „героя на времето“, „един от най-великите пълководци и воини“, които била познавала Нуманция, и прочие и прочие, явно за пред адютантите си и за пред всеки от войниците ми, който можеше да го чуе. Ако го беше направил Барту, сигурно щях да се разсмея, но забелязах, че хитрите оченца на Скопас шарят насам-натам, за да оцени ефекта от хвалбите. Точно това пресметливо хитруване бе причината да не искам да се меся в политиката.

Най-сетне излязох от дупката.

— Радвам се да ви видя, съветник Скопас. И генерал — предполагам, че това е титлата ви сега, Трерис? Може ли да попитам къде е почитаемият Барту? Чух, че е оцелял след бързото донякъде изтегляне на силите ви. Последния път го видях с тях.

— Държавни задължения му попречиха да тръгне с нас — отвърна Скопас.

Думите на Трерис, приготвени да прозвучат учтиво, излязоха накъсано и през зъби — съвсем нормално след казаното от мен:

— Изненадахте ни всички, генерале.

— Дано да сте прав — обърнах се към Скопас. — Добре дошли при армията на народа, Скопас. Бих искал да разполагам с толкова цветисти думи като вас, и с дарбата да ги съчетавам. Но я нямам, тъй че това е най-доброто, с което мога да ви отговоря. Надявам се, че ще ми направите компания в трапезарията и ще намерим някоя бутилка вино, достойна за вниманието ви. Трерис, не помня дали пиете.

— Рядко.

— Също като мен.

— С удоволствие щяхме да се възползваме от гостоприемството ви — каза Скопас. — Но до вечерта трябва да се върнем в Никиас. Трябва да обсъдим с вас спешни, много спешни неща. Насаме, ако не възразявате?

— Може би в шатрата ми?

Влязоха с мен.

— Това е Кимея. Една от съветничките и магьосниците ми.

Двамата се поклониха учтиво, но като се имаше предвид красотата й, беше явно какво си мислят, че ми е всъщност. Тя отвърна със също толкова учтив реверанс и ни остави.

— Тук е безопасно, нали? — каза Скопас.

— Имате предвид срещу подслушване? Защото никой в този лагер не иска да ви навреди. Да. Винаги карам Синаит, главната ми магьосница, да подсигурява спалнята ми срещу натрапници.

Йонджи би се гордял с усилващата ми се способност да лъжа. Освен ако всички не бяха заспали, в този момент Синаит подготвяше Зрящата купа, а Кутулу най-вероятно слухтеше при задната стена.

Естествено не мислех, че двамата ми вярват — не бяха бебета все пак.

Поканих ги да седнат, отново им предложих пиене, но отказаха.

— Вашето положение значително се е променило — каза Скопас. — Когато ви видях последния път, нещата бяха някак по-други.

— Така е. Тогава бях ваш затворник. Сега имам армия от около милион и половина души. Може би още половин милион ще се присъедини в Кальо или върви след нас на север. Бихме се два пъти с Тенедос, на юг от Делтата. Веднъж с оръжие, веднъж с чародейство. И двата пъти го надвихме.

— За единия имаме сведения — каза Трерис. — За другия чухме слухове. Но разузнаването ми смята, че и двете битки не са били решителни.

— Не са. Но и двете постигнаха повече, отколкото с вашите сили при Пестум.

Скопас извърна многозначително поглед. Гневът на Трерис беше явен.

— Тогава ние… нито една от двете страни… нямахме сегашния опит, а Тенедос успя да ни удари в най-уязвимата ни част!

— Добрите пълководци правят такива неща — неудобството му ме развесели. — Сега трябва да се погрижим да не го направи отново.

— Стига да съм прав в предположението си за нещо като съюз между нас, разбира се — добавих предпазливо. — Но вие може би предпочитате да запазите верността си към майсирците. Ако е така, длъжен съм да приема и двама ви за врагове на страната ми.

— О не, не — отвърна припряно Скопас. — Тогава бяхме принудени да го направим. За да спасим каквото беше останало от Нуманция. Но вие, слава на Айрису, премахнахте този проблем, за което всички сме ви безкрайно благодарни.

Трерис не изглеждаше никак благодарен, но си замълча.

— Тогава въпросът е какво ще правим по-нататък.

Скопас примига.

— Как какво? Ами… оправяме се с Тенедос по най-добрия възможен начин.

— За мен това означава само едно. Пълно унищожение — заявих.

— Разумна ли е тази позиция? — каза Скопас. — Ако не оставим… на него и на войниците му никакъв избор, освен пълно поражение, това няма ли да ги накара да се бият много по-упорито? Да ги накара да искат да унищожат всичко, вместо да приемат поражението?

— Чуйте ме, Скопас. Тенедос вече е заел тази позиция. Знаете ли какво прави? Събира невинни селяци и ги превръща с магията си във воини. Чухте ли го това? Вашето прословуто разузнаване съобщи ли ви за онези войници, които след като бъдат посечени, отново се превръщат в деца и жени?

Скопас беше потресен. Трерис се постара да прикрие изненадата си.

— Чухме нещо за значително нарастване на силите му — отвърна неловко генералът. — Но… не. Не сме чули тези подробности.

— Щабът ми ще ви обясни, след като му разреша. Разбирате ли за какво говоря? Никаква капитулация не може да има, освен безусловна. И след като заловим Тенедос, трябва да се погрижим никога повече да не може да се опита да се домогне до властта.

— Тоест да го убием? Без съд?

— Точно така — отвърнах твърдо. — Или — ако искате да не звучи толкова ужасно — да го свържем отново с любимата му, проклетата от боговете Сайонджи. Можем да направим процес, ако толкова държите, след като изгори погребалната клада.

— Генерал Дамастес — каза Скопас. — Разбирам, че като военен вие взимате… длъжен сте да вземете твърда позиция. Но…

— Никакво „но“. Това е позицията, която трябва да вземем. Не само за мен, а за цялата ми армия. Нямаме девиз, но ако имахме, щеше да е „Тенедос или смърт“. А смъртта е нещо много по-чисто, отколкото да позволим той отново да завладее страната ни. Душите ни.

Скопас вдиша дълбоко. Трерис се беше навъсил.

— Разбирам ви — каза Скопас. — И може би точно това ни липсва… липсваше ни. Може би наистина трябва да заемем по-твърда позиция и да се противопоставим по-пряко на бившия император.

На свой ред ги погледнах въпросително.

— Дойдохме, за да ви помолим за следното — продължи той. — Имаше достатъчно победи, които да въодушевят гражданите на Никиас. Дали ще е възможно да организираме триумф? Парад на армията ви, веднага щом е възможно. Хората искат да видят победителите при Латейн, точно така ви наричат. Искат да видят вас, Дамастес.

— Няма да е трудно — намеси се Трерис. — Този район е само за временен лагер. Западно от Никиас за вас се подготвя по-голям лагер, по-добре устроен и вече с вдигнати постройки. Сигурно го помните от времето в армията. Старите плацове за тренировка и прегледи извън града.

Помнех ги. Наслаждавал се бях на зелените паркове и се бях потил по прашните парадни полета. Беше близо до столицата, от другата страна на по-широките разклонения на Латейн. Снабдяваше се с редовен трафик на салове. Помислих. Не видях някакви скрити уловки и се досетих за някои други предимства.

— Да. Бихме могли да го направим. Може и за войниците ми да се окаже добре, като видят за какво се сражават.

Общо взето така завърши разговорът. Но след като се сбогувах с тях и си тръгнаха с ескорта, забелязах на походното си писалище лист, който преди малко го нямаше.

Беше изписан с грижливия почерк на Скопас, който помнех добре от службата си на Властта на Десетимата. Гласеше:

— Интересно — отбеляза Йонджи. — Гаднярите се измъкват и ни оставят да го духаме.

Освен мен в шатрата имаше още петима — Линърджис, Йонджи, Кутулу, Кимея и Синаит. Двете магьосници бяха сътворили два отделни Квадрата на мълчанието, за да не може никой да подслушва.

— Не се изненадвам — каза Синаит. — Барту и Скопас отчаяно се мъчат да запазят властта за себе си и ще се съюзят с всеки, за да я задържат.

— На мен ми се струва, че имат три възможности за избор — каза Линърджис. — Да заложат на това, което имат, и да се задържат, което оттук не изглежда възможно. Да се съюзят с Тенедос, което сигурно ще обсъдят, само дето не мисля, че той ще им даде нещо друго освен нож за жертвоприношение, ако победи; или да се гушнат с тебе, Дамастес.

— Това предложение вече са го правили — каза Синаит. — Какво ги кара да мислят, че този път той ще го приеме?

— Чистото отчаяние — равнодушно каза Йонджи.

— И аз мисля така — заяви Линърджис.

Огледах ги един по един. Кимея кимна, Синаит също. Кутулу помисли малко и каза:

— Най-простото обяснение, което предлага Йонджи, е най-вероятното според мен.

— Значи сме съгласни — казах. — И какво ще правим?

— Не мисля, че можем да пренебрегнем Никиас — започна Йонджи. — За победителите е добре да се покажат пред хората, които ще управляват… прощавай, Дамастес, пред тези, които се бият, тъй като непрекъснато настояваш, че цялото това безумие е единствено заради благородната кауза. Стигат ми парадите, след като убих аким Фергана и завзех Саяна. Но по-различни ли са нещата сега? Не се ли излагаме на опасност, като се въвличаме с това развяване на знамена и другите глупости, които искат?

— С триумфа? — Линърджис се замисли. — Не виждам как. Ще подготвя армията така, че да можем да отвърнем на удар, ако ни нападнат в града. Ще държим оръжията си в готовност и тъй като не можем да си позволим парадни униформи, ще носим това, с което се бием. Гражданите изобщо няма да го забележат и ще решат, че е възбуждащо да гледат истински воини, снаряжени като за бойното поле. Ако забележим някаква заплаха, ще можем бързо да се изтеглим; ако ни ударят в центъра на града, тръгваме към някой от парковете и се бием оттам. Стигнем ли до лагера в другия край на града, сме напълно неуязвими.

— А магия?

— Успях да усетя само най-дребни заклинания — каза Синаит. — Изглежда, нямат могъщи магьосници като нас или Тенедос. Ти долови ли нещо, Кимея?

— Нищо. А и разпитахме братята и сестрите ни, които дойдоха в лагера.

— И аз имам няколко агенти в града — каза Кутулу. — Прочетох и донесенията на товиетите. Като че ли не става нищо особено.

— Значи оставяме ги те да започнат играта. Продължаваме, все едно че тази бележка не е била написана, и чакаме да видим какво ще стане.

— Това изглежда най-очевидният план — заяви Линърджис.

— Защо ли обаче никак не ми харесва?

— На мен също — каза Йонджи. — Но като че ли нямаме друг избор.

В нощта преди триумфа ми хрумна една идея.

— Кимея… Искам да направиш нещо.

— Например? Този колеблив тон ме прави подозрителна.

— Много е просто. Нали поддържаш връзка с товиетите в града. Искам да им изпратиш съобщение. Нека Джакунс, Химчай и Ябиш също да знаят за него. Когато армията тръгне в марш през града, помоли братята и сестрите си да не ни поздравяват прекалено шумно. Особено онези, които ще разпознаят като свои.

— Защо?

— Засега никой не знае кои са товиетите в Никиас, нали?

— Мисля, че да. Иначе стражите щяха да ги задържат и да ги убият.

— Тогава братята и сестрите ви да не се показват много. Това ще е най-обикновен парад, войната изобщо не е свършила. Може да ни потрябват, да се наложи още да са в нелегалност.

Тя ме изгледа замислено.

— Много коварен започваш да ставаш, любими.

— Не. Но всички около мен са коварни. Просто се опитвам да не изоставам.

— Добър товиети ще стане от теб. Искаш ли едно копринено въженце за рождения си ден?

Толкова бях горд със себе си, че даже можах да се изсмея, вместо да се ядосам.

— Да — каза тя. — Да, мисля, че идеята ти е добра. Ще кажа на Джакунс и ако той и другите се съгласят, ще уредим братята ни само да стоят и да гледат, докато набиваме крак.

— Няма нужда да се престарават толкова. Някое и друго приятелско подвикване е съвсем приемливо.

Дойдоха шивачи от Никиас — и Скопас беше с тях. Беше се облякъл като тях, само дето дрехите му бяха много по-фини, отколкото можеше да си позволи един шивач. Попита какво мисля за предложението му.

— Каква точно форма има то сега?

— Искаме, както и преди, да станете върховен главнокомандващ на армиите. На двете армии.

— А Трерис?

Скопас се сконфузи.

— Ако не желае да служи под ваше командване, тогава… ами, ще трябва да го сменим.

— А другите ви висши офицери? Дръмсеат? Тайту?

— Те ще се подчинят на заповедите ни.

— Да обсъдим нещо друго. Какво става, след като съкрушим императора? Кой управлява Нуманция?

— Тогава ще дойде голямата награда за вас. Двамата с Барту ще учредим поста Велик съветник. Вие. И тримата ще управляваме — и ще върнем Нуманция към най-великите й времена.

Помислих дали да не го попитам защо всеки говори за „връщане“ към по-добри времена, вместо за издигане до ново величие, но се въздържах. Помислих и отвърнах, че ще взема решение, след като се прегрупираме в новия ни лагер.

Скопас се върна при останалите. Мъчеше се да не се отличава от тях и явно си въобразяваше, че никой няма да забележи четиримата навъсени мъже около него — ръцете им нервно опипваха дръжките на мечовете. Дано да се беше справил по-добре на излизане от Никиас.

Колкото до въпроса с шивачите… тук се получи малка веселба. Стъписаха се, като видяха дрипавото и най-различно облекло на войниците ми.

— Предлагате да облечете всички ни? — попитах ги. — Само за няколкото дни преди грандиозния парад? Сигурно имате повече мъже и жени, умеещи да боравят с иглата и ножиците, отколкото си мислех. Но ви предупреждавам — не разполагаме с големи сандъци със злато.

— Е, не — призна водачът им. — Такъв подарък, въпреки че хората ви определено го заслужават, да, заслужават да получат най-изящни униформи, обшити със златни ширити, ще ни разори. Предлагаме за всеки от бойците ви по една туника и брич като тези.

Един от мъжете пристъпи до него. Беше облечен в много спретната кафяво-червена униформа, с ботуши до средата на бедрата. Не изглеждаше зле, но се зачудих дали моделиерът й е преценил какво ще се получи, когато носещият я се опита да се скрие в някоя гора.

— Интересно — казах с безразличие.

— Можем да накараме нашите… не точно нашите, но които са работили за нас в миналото и се надяваме пак да работят в бъдеще… магьосници да дублират тази униформа и да ви връчим хиляди, може би даже милион, за два-три дни.

Погледнах го в очите. Изглеждаше ужасно искрен и добронамерен. Не ми се искаше да му го причиня, но нямаше как.

— Разбирате ли нещо от магия?

— Не. Всъщност не много, освен че мога бързо да дублирам нещо скроено от шивачката ми, и може би да използвам различен десен, направен с магия, но… не, всъщност не много.

— Когато армиите тръгнат на война, всяка страна обикновено разполага с чародеи, които да вредят на противника.

— Това го знам — каза той малко възмутено. — Не съм чак такъв глупак.

— Всяка страна също така разполага с чародеи, които правят контрамагии, за да развалят „чудотворството“ на другите — продължих търпеливо.

Шивачът ме погледна озадачено.

— Какво мислите, че ще стане с вашата спретната униформичка с вълшебен произход, когато срещу армията се хвърли заклинание, целящо да унищожи всички магии?

Някой се изсмя. Шивачът най-сетне схвана, изчерви се и заломоти извинения, че е отнел с приказките си скъпоценното ми време. Отпратих ги с вежлив поклон, преди и аз да се разсмея.

Идеята с цяла армия, останала без гащи насред бойното поле, все още ме развеселява.

Река Латейн се разклонява на много ръкави през Никиас, но повечето ръкави са достатъчно тесни, за да се свържат бреговете с мостове. Само два не са — главният ръкав, по който върви повечето речен трафик, на изток: там също така се намира Имперският дворец и бившето ми имение, в което живеех с Маран; и един в западните покрайнини на града, с остров, широк почти една трета левга — занаятчийски квартал, разраснал се с разширяването на града.

Прехвърлихме Латейн на салове, строихме се на крайбрежния булевард и тръгнахме със строева стъпка.

Беше най-странният парад, в който съм участвал, камо ли предвождал. Повечето войскови паради се провеждат или в мирно време, или в началото или в края на война, но не и в разгара й. В много малко участва цялата армия, и то буквално цялата — кавалеристи, разузнавачи, пехота, лавкаджии, налбанти, колари, та чак до хората, вървящи с войската, защото не оставяхме нищо след себе си в степта. Но преди всичко, не знам за много паради, в които водещият ги очаква да бъде нападнат.

Представлявахме дрипава и опърпана сган, малцина от нас разполагаха с някакво подобие на униформа, а за обща — да не говорим. Ласлейг и петдесетимата му кавалеристи бяха изключение в сиво-черните си облекла, макар че и те бяха поизтъркани и опърпани.

Марширувахме в строй, но не бяхме имали време за много строева подготовка и барабаните подаваха един ритъм, а маршируващите си я караха както си знаят. Един милион маршируващи.

Някои части маршируваха добре, други се влачеха. Казват, че строевите навици и дисциплината са белег за добър войник; но разузнавачите, най-опасните хора в армията, бяха най-ужасната гледка и се държаха най-безобразно, въпреки че дрехите им бяха чисти. Непрекъснато подвикваха на по-засуканите женички, притичваха понякога извън строя за целувка, за глътка вино или мръвка, догонваха редицата, дъвчеха и се смееха.

Тълпите ни посрещаха с възторг, свиреха оркестри, но тук-там зървах мъже и жени, които се мъчеха да си придадат безразличие. Щом обаче покрай тях минеха подразделения, водени от хора като Джакунс, Ябиш, Химчай, Илкли или друг товиети, едва успяваха да останат спокойни.

Боя се, че забелязах твърде много и твърде малко от целия парад. Непрекъснато се озъртах и се мъчех да отгатна дали пръсналите се из множеството войници ни поздравяват, или чакат заповед за атака.

Парадът продължаваше безкрайно — отне почти целия ден; колоната се виеше по улици и мостове. Големите речни лодки край града ни превозиха през реката до откритата местност, където беше новият ни лагер.

Нищо извънредно не се случи и се зачудих дали всички тези години на извъртания и интриги не ме бяха превърнали в изнервен, стряскащ се от сенките бъзльо.

Но зарязах тази мисъл и се заех с работата по вдигането на лагера.

На другия ден, посред кипналата милионна гмеж от хора, мъчещи се да вдигнат новия си дом, дойде куриер. Съобщи, че Великият съвет с удоволствие обявява банкет в чест на генерал Дамастес а̀ Симабю, който ще се организира в удобно за същия време. Съобщението се съпровождаше от бележка, написана от Скопас:

Йонджи също прочете бележката и я хвърли на масата.

— Значи, ако бях аз, щях да взема със себе си два полка пехота, и то само като за предястие. Не им вярвам на тия кучи синове.

— И аз. Но какво според тях ще направи армията, ако ме убият?

Йонджи ме изгледа скептично.

— Ако си въобразяваш, че това може да ги спре, значи си тъпак, както обикновено. Барту и Скопас не могат да различат войник от говно и изобщо си нямат представа какво ще направи армията.

— Ти също, изглежда — изсумтя той. — Какво стана, като убих аким Бейбър Фергана, а? Да не си мислиш, че армията му побесня от гняв? Че скочи да ме убие и че си скубаха косите като смахнати? Ха! Припнаха тутакси да ми казват колко се радват, че дъртият разбойник е мъртъв, как те и синовете им, и внуците им, и внуците на шибаните им внуци ще са щастливи да ми служат до ентото поколение.

— Ако се оставиш да те убият, повечето от тези бойци ще направят кой каквото намери за добре — продължи Йонджи вече по-спокойно. — Някои ще дезертират, други ще направят каквото им кажат началниците, трети ще се опитат да влязат в Гвардията на мира, или армията на Нуманция, или както се наричат сега. Единствените, на които абсолютно можеш да разчиташ, сме ние, непосредственият ти щаб и още няколко тъпаци като Свалбард, който нищо не разбира от самосъхранение, и други романтични глупаци като него.

— Много ме развесели.

— По-скоро е реализъм — продължи Йонджи. — Но виж, всъщност не би трябвало да имаш повод за тревоги. Имаме си магьосници, които могат да проверят дали са поставени заклинания, нали? Имаме си товиетите, чиито пръсти са на шията, в смисъл, на пулса на Никиас, нали? Включително и в двореца на Барту и Скопас, предполагам. Добави и Змията, която никога не спи — няма начин Кутулу да си няма приятелчета между стражите. Попитай ги всичките дали се готви заговор и ако никой не каже „да“, можем да идем на вечерята с чиста съвест.

— Ние?

— Ние естествено. Искам да видя дали храната им е по-хубава от тази на императора. А и кой ще откаже ядене на личния секретар на великия генерал Дамастес а̀ Симабю? Може да ти потрябва помощ с десерта. Пропуснах ли нещо?

— Не — отвърнах бавно. — Нищичко.

Никакъв заговор не беше разкрит. Синаит и Кимея бяха единодушни, че от юг се надига заплаха, но то беше от Тенедос, който бавно настъпваше към Никиас. Трябваше бързо да уредим нещата със Съвета, за да сме готови, когато пристигне.

Накарах Кутулу да разпита за Трерис и армията му, което беше най-малкият ми повод за безпокойство. Силите му се били прибрали на лагер, увери ме той и добави с лека насмешка, че тренирали здраво, за да не поставят Съвета в неловко положение, както преди.

Тъй че, макар да имах много по-важни задачи, отговорих, че предлагам да се съберем след три дни.

Реших да се поперча като паун и си избрах стегнати ботуши, стигащи до средата на бедрата и изработени от фантастично подбрани кожи с различни оттенъци и преобладаващо черно, плоска шапка от същия материал с бяло перо, падащо почти до раменете и допълващо грижливо сресаната ми коса, копринена блуза с дантела и шалче на шията, и двете бели, вишневочервени панталони, разширяващи се при коленете, и черна пелерина с червена копринена подплата.

Кимея също се беше облякла в черно — плътен жакет с широки ръкави, висока яка и клин. Но това привидно скромно описание пропуска широките копчета отпред, които бе закопчала само под гърдите и надолу до пъпа. Копчетата бяха омагьосани и блестяха с вихрени цветове, също като кръгчетата на обиците й и колието, наподобяващо усукано сребърно въже.

— Забележи хубавите ми чувствителни обувчици — каза тя.

— Чувствителни ли?

— Без токчета са — обясни тя. — Лесно се бяга с тях.

— Аха.

Беше стегнала кръстчето си с колан от чортова кожа, а от него висеше калъфът на магическата й пръчка и ножницата на острата й като игла къса рапира.

— Имам си и една кама от вътрешната страна на бедрото, тъй че внимавайте, когато опипвате, сър.

И аз не бях съвсем без оръжие. Носех скрита камата на Йонджи и простия си боен меч — съвсем открито. В една кесийка бях прибрал две от железните „прасета“ — ставаха за хвърляне или да се скрият в юмрука, когато се наложи да счупиш кост.

Решил бях да повиша Свалбард в капитан, а Йонджи си избра същия ранг. Хората на Ласлейг щяха да са единствената ми охрана и се бяха нагиздили с най-доброто облекло — и бяха въоръжени от глава до пети.

Видях, че Синаит и Линърджис си говорят вглъбено за нещо, допуснах, че уговарят допълнителни мерки.

Изведнъж ми хрумна, че всички тези тревоги и хитрини са нелепи. Ако имах малко мозък, щях просто да си намеря извинение и да отменя банкета.

Но след като бяхме проверили всичко, което можехме да си представим, а и беше важно да се разберем със съюзниците ни, реших да тръгнем.

Названието на двореца бе претърпяло три изменения за последните двайсет години: отначало беше Дворецът на Властта на Десетимата; след това той бе преустроен основно и стана Имперския дворец. Забелязах, че сега е просто Двореца, и се произнасяше или с досада, или цинично — според това колко очаква говорещият, че ще оцелее сегашният режим.

Войниците, пазещи входа, не бяха много — не повече от обичайната почетна стража, което ме накара малко да се отпусна.

Дворцовият шамбелан заяви, че за ескорта ми е приготвена трапеза, и Ласлейг и неговите петдесетима бяха отведени — някои облизваха пръсти при мисълта какви поразии ще нанесат на дворцовата кухня.

Тълпа бъбриви придворни и кланящи се слуги ни поведе през главния вход и под звучния ек на тръбите пристъпихме в голямата зала на втория етаж. Добре познавах тази зала, понасял бях в нея много банкети на Тенедос, отегчен от прекомерната храна и скучните речи и тостове.

Помещението беше дълго и с много висок таван, с три летящи врати, водещи към кухните отзад. На петнайсет стъпки високо имаше малък балкон — оркестърът там вече свиреше. Банкетната можеше да се разширява или смалява с плъзгащи се стени. Тази вечер беше поставена само една дълга маса, в задния край, близо до кухните. Из залата имаше колички, отрупани с купи с пунш, бренди и вино, и слугите кръжаха около тях.

Залата вече беше пълна с придворни — все благородници в натруфени облекла. Съвсем рядко се мяркаха вдовици или съпруги — за съжаление, такива бяха порядките в Нуманция, когато събирането е по-малко светско и повече — работно.

Този път Барту и Скопас бяха решили да не натрапват невежеството си във военното облекло и носеха почти еднакви бели халати, извезани с червено и златно, с невъзможни и безсмислени шарки по гърдите.

Поздравиха ме радушно, държаха се съвсем учтиво, макар и леко снизходително с Кимея, а Йонджи го пренебрегнаха. Озърнах се за Свалбард, но беше изчезнал. Свих рамене и реших, че явно е по-разумен от мен и е слязъл долу с другите войници, за да не търпи ораторстването, докато си яде телешкото.

Минах из залата да разменя по някоя дума с този-онзи, да ме поздравят, че „съм се справил“ с крал Байран, макар да беше ясно, че никой от тях няма представа каква мръсна работа бе това. Несъмнено вярваха, че сме се срещнали с него на бойното поле в бляскави одежди и сме се млатили могъщо с мечовете, докато по-добрият не победи. Ако преживеех тази война, щяха да се появят огромни платна с този двубой и никое нямаше да намеква колко мръсен и миризлив бях и колко брутално беше убийството на Байран.

Досмеша ме, като видях как се трупат и гукат благородничетата около Кимея. Щеше да е още по-смешно, ако изведнъж си увиеше врата с жълто въже и им заговореше за своите „братя“.

След около половин час слугите ни придружиха до местата ни. Разположих се между Барту и Скопас, Кимея беше по-надолу на масата, до някакъв младичък барон, който изглеждаше превъзбуден от компанията си. Йонджи, както се полага за секретар-адютант, беше още по-далече, при слугите.

Сервирането естествено беше съвършено. Банкетът започна с пенливо вино — бях впечатлен, че някой се е сетил и ми поднесоха минерална вода — а с него скариди с копър върху резенчета краставици. Следващото блюдо беше с друго вино и супа от диви гъби, която щеше да ми хареса повече, ако не я бяха подправили със сладко-кисело вино.

Привършихме супата и масата бе почистена. Барту и Скопас полагаха всички усилия да ме забавляват, тъпчеха ушите ми с най-последните дворцови клюки. Слушах учтиво, без да им казвам, че не давам и задника на един плъх за това кой какво на кого казал и кой с кого е спал или не е спал. Повечето имена бездруго ми бяха непознати. През последните няколко години бях „извън града“, както се казва, и трудно можех да следя кой се радва на благоволението на Великия съвет.

Чакането на следващото ястие се проточи, после — още и още, и хората около масата започнаха да поглеждат към вратите на кухните най-напред с любопитство, след това — малко ядосано. Зад тях се чуха няколко изтупвания и се зачудих какво ли бедствие трябва да е станало, дали някой готвач не се е напил и вилнее, или следващото блюдо се е запалило — и изведнъж средната врата се отвори с трясък.

На прага стоеше домин Кофи, в парадна униформа с всичките му медали, и с високо вдигнат меч.

— Предатели! Никой да не мърда! В името на армията на Нуманция, ние, които държим сърцето на Нуманция…

Гласът му изведнъж секна. Бях скочил и бях извадил наполовина меча си от ножницата.

Кофи пребледня. В огромната зала настъпи мъртва тишина.

— Ъ! — само това излезе от устата му, преди кръвта да швирне. Пръстите му вяло се разтвориха и мечът му издрънча на пода. От гърдите му щракна една педя плувнала в червено стомана.

Свалбард изтръгна меча си с ритник, изхвърча през вратата, дръпна я, затисна я с една от количките и викна:

— Смотаняците от Мирната нападнаха! Завзели са палата!

Барту се облещи. Притича до един от прозорците и надникна навън. Нададе странен писък, завъртя се — от гърлото му стърчеше стрела — и рухна.

Дясната кухненска врата зейна и от нея изскочиха трима войници.

— Никой да не мърда! Всички сте…

Вече бях прекосил залата. Пронизах единия, другия посякох, третият зяпна и след миг рухна под меча на Свалбард. Още една количка с пиене се затъркаля към вратата, за да я запуши, но третата врата, лявата, се беше отворила и през нея нахлуха още десетина души.

Успях да погледна за миг през прозореца долу към двора и видях кипналата гмеж от сражаващи се мъже, кои в зеленото на Ласлейг, кои — в сивото на Гвардията. Хората на Трерис бяха повече от моите, но явно не бяха подготвени срещу добре въоръжените ми опитни бойци — отстъпваха и Ласлейг ги притискаше здраво.

Но ме грозеше по-близка опасност. Един затича към мен, Кимея го спъна и късата й рапира го промуши в гърба, преди да успее да стане. Един главорез, едър почти колкото Свалбард, се беше счепкал с Йонджи, мечовете им не се отлепяха един от друг, и ръмжеше като глиган. Йонджи освободи едната си ръка, награби един кристален бокал и го пръсна в лицето на грозника. Той изкрещя, залитна назад с окървавено лице, Йонджи го довърши и се хвърли срещу друг.

Банкетната зала се превърна в кланица. Няколко благородници се опитваха да се противопоставят с жалките си церемониални саби или с оръжия, взети от труповете. Повечето тичаха да избягат, без и те да знаят къде, трети вдигаха ръце да се предадат. Милост нямаше — видях как един вдигна ръце, една жена се присви зад гърба му — и тримата войници срещу тях посякоха и двамата.

Все още никой не беше нахлул през главния вход и реших, че хората на Ласлейг го бранят от атаката на Трерис.

— Давай! Да изчезваме! — изрева Йонджи.

Погледнах отново инстинктивно през прозореца — долу хората му се биеха и загиваха.

— Забрави ги! — ревна Йонджи. — Правят каквото трябва! Умират, за да те опазят жив! Да изчезваме, симабюецо!

В първия миг не можах да съобразя какво да правя, но бързо си спомних плана на двореца.

Дръпнах дългата покривка от масата, кристалът и съдовете изтрещяха на пода. Вързах единия й край и притичах под балкона, където шашнатият оркестър продължаваше тъпо да свири.

— Дръж! — извиках и метнах покривката на диригента. Той хвана инстинктивно края й, реши, че ще е по-добре да не се забърква, и понечи да го пусне.

— Пуснеш ли го, ще те убия! — ревнах отдолу и той закима вдървено и стисна покривката до гърдите си, все едно че беше най-скъпата вещ в живота му. — Вържи я за перилото!

Той уви непохватно края на покривката около перилото, върза го и Йонджи бързо се изкатери горе.

Към мен идваха четирима. Дръпнах се на една страна, за да си преградят пътя един на друг. Счепках се за миг с единия, смъкнах се на коляно и го промуших с меча си в бедрото. Той изрева, отскочи встрани и замахнах към корема на друг, мечът ми се заби до дръжката. Той залитна настрани, рухна и оръжието се изплъзна от ръката ми. Третият замахна да ме посече, влязох в гарда му, главата ми се натресе в лицето му, камата на Йонджи се озова в ръката ми и прерязах гърлото му. Четвъртият се дръпна назад за удар и Свалбард го прониза в гърба — мечът му го прободе точно в сърцето.

Измъкнах оръжието си от мъртвия, огледах се за друг нападател и видях, че един се боричка със Скопас. Скопас го беше стиснал за врата и го душеше. Колкото и да изглеждаше мекушав, имаше сила като на младеж и лицето на войника беше посиняло. Той вдигна ръце, стовари ги върху хватката на Скопас и докато тичах към тях, ножът му прониза гърдите на съветника.

Скопас изскимтя като изритано псе, стисна дръжката на ножа, бавно започна да се свлича, като кукла, чиито конци внезапно са пуснали, и падна. Посякох убиеца му.

В залата имаше шепа войници, но всички изглеждаха не по-малко объркани от придворните.

— Бързо горе! — изрева Йонджи. Видях как Кимея се прекатери през перилото и затичах, като прибирах меча в ножницата. Свалбард ме догони точно когато започнах да се катеря, награби увисналия ми крак, тласна ме нагоре и изхвърчах; Йонджи ме докопа и ме доиздърпа.

Един войник тичаше към Свалбард и тъкмо замахваше с меча си да го посече. Хвърлих една от железните топки в лицето му, черепът му изпращя и той падна и прекатури един стол.

Свалбард прибра меча си, издърпа се по покривката колкото можеше и успях някак да го доизтегля на балкона. Оркестърът продължаваше да свири — всички музиканти бяха вперили очи в нотните си листове и се мъчеха да не поглеждат четиримата плувнали в кръв между тях.

— След мен! — извиках и хукнах през вратата и по дългия коридор към отсека за слугите. Дворецът беше планиран много грижливо, тъй че благородничеството да вижда колкото може по-рядко хорицата, които правеха живота му по-лек, и се надявах, че това ще улесни бягството ни.

Познавах добре заплетения му лабиринт, защото преди години имах една-единствена грижа — да не би някой да успее да се промъкне и да нападне императора. Много дни бях обикалял из двореца с шамбелана, за да науча всичките му проходи и проходчета.

Натъкнахме се само на трима войници, убихме ги, без да ни мигне окото, и забързахме към изхода. Загубихме се само два пъти.

Колкото повече се приближавахме до изхода, толкова повече слуги срещахме — някои бяха награбили оръжия, готови да се бранят от войниците на Трерис, без да знаят, че господарите им са мъртви. Други искаха само да избягат. Трети бяха съвсем стъписани и обикаляха объркани. Някои бяха понесли метли, свещници, дори вази с цветя.

Намерих вратата, която ми трябваше, понечих да изляза, но Свалбард ме дръпна за ръкава, изрита я и изскочи навън.

— Чисто е! Хайде.

Слънцето още не беше залязло. Видях постове по стената. Извикаха ни да спрем, но когато побягнахме, не ни последваха.

Излязохме на булеварда. Беше пълен с фургони и въоръжени конници.

— Онази там! — посочих най-близката лека карета с четворен впряг и Свалбард сграбчи сбруите на първото животно, а Йонджи се метна на капрата при коларя, събори го и издърпа юздите от ръцете му.

Отворих рязко вратата, видях прегръщаща се двойка, награбих мъжа за смъкнатите гащи и го издърпах от каретата. Той заквича като недоклано прасе, а почти голата му дама писна — може би помисли, че съм съпругът й. Кимея я хвана за ръката, дръпна я, тя се спъна на стъпенката, падна в ръцете ми и изхвърча в канавката.

Скочих вътре, докато Йонджи пришпорваше конете в галоп. Свалбард се метна на стъпенката и го издърпах.

Йонджи обърна впряга на пресечката, изфучахме през тясната уличка, излязохме на широк булевард и забавихме до лек тръс.

Карахме през града към покрайнините — най-обикновена богата двойка, излязла да се поразходи на чист въздух. На два пъти покрай нас в галоп мина конница, но никой не си направи труда дори да погледне каретата.

Боях се, че ще са блокирали мостовете, но бунтът все още не беше стигнал толкова далече. На пристана оставихме впряга и намерихме лодкар, който да ни прехвърли през главния ръкав.

Малко се притесних, че никой освен Свалбард няма пари, за да му платим.

После стигнахме до градската стена и извиках на поста да свирят тревога.

Много бях подценил Трерис. Явно беше наясно какво кроят Барту и Скопас и умело беше подготвил своя контразаговор.

И тримата — моя милост, Барту и Скопас — трябваше да загинем. Несъмнено след това Трерис щеше да обвини някой зъл благородник за коварното дело и щеше да огласи чудесната вест как Гвардията на мира отново е спасила Нуманция.

Сега той владееше Никиас. А който държи Никиас, държи Нуманция.

За миг поскърбих — за Ласлейг, барон Пилфрен от Стоуви. Надявах се, че ме е лъгал за девствеността си и е оставил някъде копеле, което да наследи именията му. Надявах се също Сайонджи да ги възнагради всички с по-добър живот, когато ги осъди на Колелото. Но за нищо повече нямаше време. По-късно, щом дойдеше мирът, щях да принеса жертви за него и неговите петдесет мъже, които загинаха, изпълнявайки дълга си.

Но сега мъртвите трябваше да отстъпят на живите. Трябваше да се погрижа за много по-важни неща.

След по-малко от половин сезон положението стана още по-тежко.

Бяхме укрепили лагера си, за да предотвратим атаките на Гвардията през ръкава на Латейн, и виждахме, че силите на Трерис правят същото на своя бряг. Бяха реквизирали всички съдове нагоре и надолу по реката.

Шпионите на Кутулу донесоха, че Трерис накарал печатниците в града да прокламират обяснение за станалото: клика селски барони била влязла в заговор за премахването на Великия съвет: бароните искали да се самопровъзгласят за управници на Нуманция.

Изборът на „врагове“ беше добър — старите барони рядко се вясваха в Никиас, с което е по-лесно да се изпитва презрение към врага; при това имаха стара традиция да се смятат не само за хора над закона, но и да налагат свой закон в огромните си имения, нещо, което за много от тях беше доста близо до истината.

Гвардията на мира — армията на Нуманция — била разбрала за заговора в последната минута и щурмувала двореца, за да спаси Великите съветници.

За жалост закъснели и само аз съм бил успял да се спася от злите барони. Армията наложила сурово наказание на заговорниците. Тъй като измяната им била очевидна, не бил нужен никакъв съд, а и освен това „праведният гняв на армията“ избухнал, така че не били взети пленници.

Объркващо беше само как все пак съм успял да се измъкна от злите благородници и защо съм избягал от Никиас, вместо да се присъединя към силите на Трерис и да възстановим реда заедно.

След няколко дни се появиха черните клюки и прокламациите бавно започнаха да ги налагат. Не съм бил избягал; всъщност аз съм бил водачът на целия заговор, нали самият аз съм един от тези провинциални барони — и страхливо съм изоставил съзаклятниците си, за да си спася кожата при дрипавите бунтовници.

Ако не бил Трерис, нов деспот щял да завземе Никиас и Нуманция, най-злият от злите, Дамастес а̀ Симабю, чудовището, чиито престъпления са безброй, от това, че предал императора си на майсирците, че убил висши офицери от армията на Нуманция — предположих, че се има предвид убиването на Ерни, когато избягах от затвора си; че съм се съюзил с почитащите демон товиети и най-черните магьосници, за да заграбя властта и да дам на бароните свободата да стъпчат страната под желязната си пета. Един пропуск ми се стори доста интересен: изобщо не се споменаваше, че Трерис, приел вече титлата армейски генерал, е имал нещо общо с марионетното майсирско управление на Барту и Скопас.

— Да не би да си въобразяват, че нуманцийците са чак такива идиоти? — изръмжах възмутено.

— Точно това си мислят — съгласи се Йонджи. — Майсирците вече се разкараха и понеже доста никиасци им сътрудничеха, миналото трябва не да се забрави, а да се пренапише колкото може по-скоро, за да стане поносимо за небцето. Свинете по улиците ще изгълтат тази помия, без дори да се задавят.

— Не бъди толкова сигурен — каза Кимея. — Йонджи, ти все пак си благородник, макар и от планините, тъй че не знаеш какво мисли народът. Не смяташ ли например, че товиетите няма да забравят?

— Не смятам, че на Трерис му пука — отвърна й той. — Бас слагам, че той и офицерите му смятат, че товиетите са твърде малка група, за да им създават грижи. След като „народът“ е зад него, какво друго му трябва?

— Доста късмет — намеси се Линърджис. — Защото сега трябва да се справи и с Тенедос. Което ни довежда до един хубав въпрос, Дамастес. Какво ще правим сега?

— Мисля засега да забравя за Трерис. Ще го оставя да се крие в Никиас. Мисля, че трябва да се обърнем на юг и да се подготвим да посрещнем Тенедос. Той е по-опасният враг. След като го победим, ще се заемем и с Трерис.

— На ми харесва да оставяме този кучи син в тила ни — притеснено каза Линърджис.

— Няма да ни е в тила. Защото нямаме тил. Ще се придвижваме като на парада — прибираме със себе си всичко и всички. Ще си пазим тила и фланговете и ще приемаме, че щом напуснем един район, той е вражески.

— Ще се наложи да воюваме по нов начин — като съпротива, — без да мерим успеха си с територията, която владеем. Единствената ни цел трябва да е унищожението на Тенедос и армията му.

Но не стана точно така.

Дванадесет дни след метежа Синаит ме събуди посред нощ. Маговете й бяха донесли, че се вдигат големи заклинания и че първото вече се е проявило.

Призори видяхме, че реката близо до лагера се е превърнала в кипящ въртоп, по-лошо и от Времето на бурите, въпреки че небето беше ясно и духаше съвсем лек ветрец. Нищо по-малко от най-големия ни кораб не можеше да рискува срещу подмятащите вълни и въртящите се във вихър течения — а и той щеше много да се затрудни.

С помощта на Зрящата купа Синаит откри, че бурята беснее само в този ръкав на реката. По другите водата беше спокойна като небето отгоре и времето беше ведро. След това нещо я порази от Купата — нещо тъмно и смъртно опасно, и ако помощникът й не беше обърнал медния съд, щеше да я убие. Явно Тенедос се беше научил да нанася удари срещу хора, които си навират носа, както демонът Так за малко не ни уби и двамата преди години.

Заповядах на Синаит да събере маговете си, както и Кимея своите за помощ, и да се опита да превъзмогне водното заклинание, но ако не успее, да го приеме и да го разпространи по всички ръкави на Латейн. Каквото и да ставаше, а имах много добра представа какво става, ако реката станеше непроходима навсякъде, щяхме да успеем да предотвратим най-лошото.

Изпратих разузнавачите-щурмоваци на юг, с най-бързите коне.

Лагерът бе готов да тръгне на поход или да отблъсне атака. Но не последва нищо — никакви атаки на смъртни освен периодичните бойни заклинания, вдъхващи отчаяние и страх, разваляни без голямо усилие от маговете на Синаит.

Щурмоваците започнаха да се точат обратно в края на деня и през цялата нощ. Някои бяха ранени, други така и не се завърнаха, всички бяха останали без дъх от припряното бягство след сблъсъка с предните патрули на тежката конница.

Новината, която донесоха, бе най-черната от черните.

С магията си Тенедос ни беше внушил, че се придвижва на север по-бавно, отколкото в действителност: бе задържал назад малки части с илюзията, че са по-големи, докато главната му сила бързо се бе придвижвала през Делтата към Никиас.

Нищо не ни оставаше, освен да кипим безсилно от гняв, докато корабите и лодките, заграбени от армията на Нуманция, тръгваха на юг, за да посрещнат Тенедос и да пренесат войската му в столицата.

След два дни бурята спря така внезапно, както се беше появила, и шпионите ни и товиетите в Никиас вече можеха да ни пращат съобщения.

Трерис беше сключил позорна сделка с Тенедос. Вече беше Първи трибун, старата ми имперска титла, както и генерал на армиите на Никиас, и по негово настояване, както и на „великия народ на Нуманция“, Лайш Тенедос се бе съгласил да състави временно правителство.

Връщането на императора на трона беше почти факт.