Кралят-воин

17. Преследване

Намерението ни беше да завием на юг, после на запад и на север, през отбранителните линии на майсирците и до сборния пункт, където трябваше да ни чакат коне.

Но беше невъзможно. Майсирците бяха кипнали като оси, чието гнездо е ударено от детска пръчка. Гъмжаха навсякъде, било в полкови формации или в отделения, било поединично. Не разбирах дали ни търсят, или просто са се разшетали без определена цел, объркани и побеснели от загубата на Байран.

Но бяха навсякъде и един неволен сблъсък щеше да е точно толкова фатален, колкото ако ни пометат организирано.

Продължихме на юг, по самия край на долината, натъкнахме се на конен отряд и замръзнахме. Реших да се скрием за малко. Напълнихме манерките с вода от близкия поток и погазихме по него, за да скрием следите си от преследвачи или магове. Потокът лъкатушеше покрай хълм, достатъчно висок за наблюдение и обрасъл с трънаци.

Скрихме се там и зачакахме. Въодушевлението се беше изпарило, бе останал само страхът. Ако ни откриеха, щяхме да паднем с бой — иначе най-изобретателните инквизитори на Майсир щяха да упражнят таланта си върху нас.

Денят свърши и се спусна дълга студена нощ. Надявах се Кимея и Кърти да са извадили повече късмет от нас и да са се спасили. И си дадох сметка, че се безпокоя за нея повече, отколкото за обикновен войник. Добре, помислих си. То е, защото е жена. И да, много красива. Но това все пак не беше убедително обяснение.

Изтръгнах се от тези мисли и извадих картата. Не ми хрумна нещо кой знае какво, освен да стоим на място, докато не стане по-малко напечено. От думата „напечено“ ме побиха тръпки — ставаше все по-студено и усетих, че приближава буря.

После дойде утрото. Йонджи копаеше тунел, къртичина до края на храсталаците — не за бягство или за укритие, а за наблюдение. Някъде по обяд, прогизнал от дъжда, той приключи бавното си мълчаливо копаене и стана съвсем тихо, ако не се броеше ромонът на дъждовните капки и окаяното цвърчене на някоя мокра птица.

Възхищавах се на Свалбард, че може да спи или да седи като вкаменен часове наред.

Колкото до мен, мъчех се да мисля въпреки капещите бодливи трънаци. Спомнях си топли огньове, подсладени с мед чаши дъхав чай, а това естествено ме доведе до мисълта за ядене. Нищо не си бяхме взели за храна, за да не се товарим излишно.

За едно ядене си спомних в най-големи подробности. Беше преди години и бях получил мисия от император Тенедос в Хайлу — мисия, която странно как не включваше железния имперски ботуш, притиснал нечий гръб. Връщах се от съвещание с местния управител в един влажен мразовит ден като този, без ескорт, без охрана, когато нощта ме застигна на пътя. Сигурен бях, че няма измъкване, и се мъчех да се уверя, че клоните на някое дърво са съвсем приличен покрив, когато се натъкнах на малко крайпътно ханче.

Ханджията не беше от най-приятните типове, нито половин дузината му изтърсаци и мърлявата му жена. Но стаята беше без петна, ленените завивки — чисти, а храната… ах, тази храна! Започна с бистра супа, с две гъби, люти подправки и зелен лучец. След това ми поднесоха местния специалитет: печена пъстърва, топена в странна подправка, хем горчива, хем сладка; агнешки мръвки в сос с горчица, с най-пресни градински зеленчуци; хладна напитка от много плодове, а след нея…

Йонджи изпълзя припряно от тунела, махна с ръка и прошепна:

— Цялата шибана армия на Майсир е тръгнала в поход. Право към нас!

Само след няколко мига бях в тунела и туловището ми едва се влачеше през теснините, в които Йонджи щеше, да изпълзи като змия. И надникнах.

Планинският воин не преувеличаваше. От двете страни на нашия хълм се точеха дълги колони пехота и кавалерия, все на юг и на юг. Назад, към Майсир!

Бяхме победили! И тогава видях пушеците, издигащи се на хоризонта на север.

Майсирците наистина се оттегляха, но нанасяха мъст по пътя си. Палеха всичко — ниви, къщи, села. Знаех, че зад тези далечни пожари по земята лежат трупове и ехтят писъците на невинни души.

Ърей отново беше подложен на меча и аз бях виновникът за това.

Бях се опасявал, че точно това ще стане, ако успея. Но нямах избор: залогът беше цяла Нуманция или Ърей.

Беше преценка, достойна за крале и за възможната слава за тяхното прозрение и сила. Но ми прилоша. Не исках да гледам повече причиненото от собствената ми ръка и изпълзях назад.

— Прекършихме ги — прошепна яростно Йонджи, а Свалбард кимна, ухилен до уши. Сигурен съм, че според двамата нещо не беше наред с мен затова, че не ме обзе отново прилив на радост.

Майсирците се приближаваха, ставаха все повече, и повече. Свалбард долепи ухо до земята, махна ми с ръка и го последвах. Земята тътнеше от стъпките на стотиците хиляди воини, от тропота на фургоните и конските копита.

Оставаше ни само да чакаме, докато отминат, след което да се промъкнем назад към Кальо и да се върнем при армията ни.

Престанах да си мечтая за ястия и си възвърнах войнишкия стоицизъм — просто да чакаш, докато нещо стане, без страх и без надежда, без да мислиш дори. Просто седяхме, полузадрямали, с ръце на дръжките на мечовете, опрели ботуши един в друг така, че всеки, който чуе нещо, да може да събуди другия.

Някъде в късния следобед Йонджи изведнъж ме изрита. Но вече бях буден. Чул бях звука миг след него. Някой се провираше бавно през шубрака точно към нас — като гълъб, най-сетне видял кафеза си.

Свалбард се измести в единия край на полянката, Йонджи — в другия. Натрапникът щеше да попадне между тях и щеше да е мъртъв, преди да е подал сигнал за тревога.

Шумоленето се приближи и изведнъж секна. И се чу глас:

— Аз съм. Кимея. Не ме убивайте.

„Като насрани“. Този стар вулгаризъм напълно описваше и трима ни. Най-сетне успях да изхриптя: „Ела насам“, и калната разчорлена магьосница се провря през трънаците, и я взех в прегръдката си. Беше не по-малко стъписана, после ме прегърна с едната си ръка. Другата продължаваше да стиска меча. Пуснах я, смутен.

— Проследиха ни. След като хвърлих онова заклинание в градината — задъхано заговори тя. — Кралските магове явно бяха много нащрек, макар и мудни. Измъкнахме се иззад шатрата, където се бяхме скрили, а към нас вече идваха петима войници. Побягнахме, но кракът на Кърти го забави. Каза ми да не спирам, той щял да ги задържи.

По бузите й потекоха сълзи.

— Отказах и той ме наруга. Тогава се подчиних. Нямах време за магия! Сгреших ли? Трябваше ли да остана с него?

Преди да успея да й отвърна, Свалбард избоботи:

— Не си сбъркала. Какво щяха да спечелят две смърти вместо една?

Тя пусна меча и се смъкна на земята.

— Така казва умът ми. Но не и душата ми.

— Той ми каза, че е обречен, преди да тръгнем от замъка — изсумтя едрият мъж. — Може би е искал смъртта. Може би му е писнало. Изпитвал съм го това. И умря, спасявайки друг. Не е най-лошият начин да се върнеш на Колелото.

Думите на Йонджи бяха верни, макар и изречени хладно:

— Един маг се заменя по-трудно, отколкото един стрелец.

Кимея ме погледна. За миг изпитах скръб по Кърти. Беше с мен още от Кайт, най-добрият стрелец с лък, когото познавах. Винаги го бях приемал като нещо дадено, приятел и не съвсем, и трябваше да съм му казал колко много значи за мен — винаги зад гърба ми, човекът, в когото нито за миг не се бях съмнявал. Бавно и полека най-добрите ми воини си отиваха и можех само да се надявам, че Сайонджи ще ги съди милостиво.

Набързо пробягаха тези мисли в главата ми и осъзнах, че не мога да се колебая.

— Кимея. Нищо друго не е могло да се направи. Забрави за това. При всяка битка някой до теб загива и единственото, което ти остава, е да продължиш. Щом се спасим, ще принесем жертви за Кърти и ще пием за него, докато не умрем.

И друг път съм казвал такива думи. И съм бил искрен. Този път ми прозвучаха някак кухо. Но нищо по-добро не можах да измисля.

Кимея вдиша дълбоко.

— Добре. Станалото — станало. Твоят план подейства. Майсирците бягат от Ърей. Какво ще правим сега?

Казах й какво съм намислил.

— Значи просто ще чакаме?

— Да. Щом се стъмни, може да се отвори възможност да тръгнем. Или чакаме до заранта.

— Да си донесла нещо за ядене? — обади се Свалбард.

— Не. Освен ако не искаш сухи билки, които могат да те превърнат в маймуняк.

— Хм. Мисля, че стомахът ми ще почака.

— Тогава да чакаме — каза Кимея.

Но не чакахме дълго.

Някъде на свечеряване чухме барабанен тропот. Звукът се носеше в дъга, от изток към северозапад, и този път аз пропълзях в тунела.

Беше лошо. Много лошо. На около една трета левга към нас пристъпваха две редици войска и барабаните подаваха ритъма на стъпките им. Придвижваха се бавно и методично и целта им можеше да е само една. Извих врат и видях на север самотна, облечена в халат фигура, която ги насочваше.

Върнах се и съобщих на другите какво става.

— Проследили са ме — каза Кимея. — По дяволите!

Погледнах я озадачено.

— Магът оставя след себе си, ами… нещо като миризма — обясни тя. — Друг магьосник може да я проследи с хитрините си. Ако разполагах с време, щях да залича следите си, но не можех да си позволя този лукс. Честно казано, освен това не мислех, че се налага. А ето, че доведох майсирците при вас.

— Стига си се обвинявала. Какво можем да направим? Да бягаме?

— Щом са около нас, не са ли като онези твои селяни, дето вкарват самбура в капана? — каза Йонджи. — Дали нарочно не искат да тръгнем на юг, където чакат да ни убият?

— Вероятно.

— Мога да рискувам със зрящо заклинание — въздъхна Кимея. — Но ще е като магнит за желязото.

— Какво ще са оставили да ни чака, ако побегнем?

Кимея сви рамене.

— Магьосници. Войници.

— Единственият начин да разбиеш капан — почна Свалбард наизуст, все едно повтаряше нещо научено — е да направиш нещо неочаквано. Разбиваш засадата, като тръгнеш право срещу тях.

— Нещо не ни достига войска за тая работа — отвърна Йонджи, а Кимея добави:

— Ако можехме да се отървем от онзи магьосник… Тогава може би…

— Поне ще се пораздвижим, вместо да стоим тук в тази клопка.

Промъкнахме се до края на шубраците. Кордонът се приближаваше, бавно и методично, и да, напомняше за гонците при лов на диви зверове.

Огледах бързо терена за изход. Поточето, което бяхме изгазили, се извиваше покрай хълма и продължаваше на север, с голи храсти по бреговете, на около четири стъпки над плитката вода.

— Има изход — посочих. — Но проклетият от боговете маг със сигурност ще ни надуши… Йонджи, можеш ли да го улучиш със стрела от това разстояние?

Той помисли.

— Не. При този насрещен вятър и грамадната буца до мен не би могъл, даже да имаше две ръце и око като моето.

Свалбард изду устни, но си замълча. Хрумна ми нещо.

— Кимея… знаеш ли заклинание, което може да привлече онзи чародей към нас?

— Разбира се, но…

— Не може ли да се преобърне?

— Аха. Да. Лесно е.

— А нещо пречи ли ти да накараш една стрела да полети като птица?

— Проста работа.

— Много ясно, че го може — избоботи Свалбард. — Нали затова не пускат вещици на състезания по стрелба.

Кимея зарови в торбата си. Йонджи зърна едно проскубано птиче перо в храстите и й го донесе, докато тя драскаше някакви странни букви по парче пергамент. Самият пергамент също беше странен, тъмнозелен, а не жълтеникав или бял. Докато пишеше, тя шепнеше — едни и същи думи, няколко пъти. Накрая каза:

— А сега, Дамастес, дай ми една от стрелите си.

Подчиних се, тя докосна перата й с мокрото перце и зареди тихо и монотонно:

Може да е било от въображението ми в гаснещия ден, но се кълна, че стрелата се размърда като оживяла. Кимея овърза с конец късчето пергамент около дръжката и се обърна към мен:

— А сега, прицели се най-точно в онзи магьосник.

— Само да не ме виниш, ако стрелата се завърти като пумпал. Дори само да изхвърчи ще е цяло чудо.

— Аз се занимавам с чудесата — сряза ме Кимея. — Хайде, стреляй.

Затворих очи — колкото за да усетя вятъра, толкова и за да се помоля на Паноан, на Айса и на Танис, и изпънах тетивата до края.

Отворих ги и се загледах към далечния маг, към мъжа, който искаше смъртта ни, и бавно, без гняв си помислих за него, като за моя жертва.

За миг отново съжалих, че Кърти е мъртъв. Той може би щеше да направи този изстрел, немислим за мен. Спомних си всичко, което ме беше учил през годините за стрелбата с лък, как майсторът стрелец изчаква мига, в който стрелата е готова, в който ще се изстреля сама.

Навярно духът му се върна от Колелото или където там беше, навярно бе само от спомена за него, но страховете ми отпаднаха и се слях ведно с тиса и с ясена, с тетивата, пръстите ми се отвориха и стрелата полетя.

Изви се във висока дъга, отнесе се по-надалече, отколкото бях изстрелвал стрела през живота си, после се спусна отгоре, все едно че летеше в линия, изпъната между лъка ми и далечната фигура в черен халат.

За миг я изгубих от погледа си, после видях как магът размаха ръце, залитна и падна.

Изшепнах благодарност към Танис. Погледнах Свалбард. Очите му се бяха разширили от възхита.

Но все още си мисля, че не аз направих този изстрел, а Кърти.

Войниците се развикаха в паника, видели, че господарят им е мъртъв, и стройните редици на търсачите се разбиха. Насам-натам се разтичаха мъже, някои към мъртвия маг, други завикаха, замятаха стрели кой накъдето види.

— Сега надолу към потока и изчезваме.

— Не — каза твърдо Йонджи. — Това е твоят път. С нея. Свалбард, ние с теб тръгваме в друга посока.

— Не бъди глупав!

— Не съм, проклет нуманциецо! Двамата сте по-важни от нас и това е най-добрият път. Не си мисли, че се правя на герой. Не съм нито смотан нуманциец, нито парализиран майсирец.

— Но…

— „Но“-то си го задръж за после — прекъсна ме той. — Да тръгваме, преди да са се съвзели. Хайде, Свалбард! Дай да видим откъде да ги жилнем още веднъж и си разкарваме задниците.

Беше прав. Двамата с Кимея се спуснахме по хълма, без никой да ни види. Прегазихме поточето и се скрихме в настъпващата нощ.

Умът ми се късаше от скръб за смъртта на още двама от най-добрите ми приятели.