Кралят на тръните

4.

Събудих се плувнал в пот. Обикновено се будя изведнъж и с бистра глава, а сега имах чувството, че са давя.

— Много е горещо…

Търколих се и паднах тежко от леглото.

Дим.

Викове отдалеч.

Свалих качулката на нощната лампа и увеличих фитила. Димът идваше от вратите, но не под прага или през пролуките, а от самото обгоряло дърво, като накъдрена завеса пред широките крила.

— Мамка му… — Смъртта чрез изгаряне винаги ми е била проблем. Наречете го слабо място, фобия. Някои хора ги е страх от паяци. Мен ме е страх от смърт чрез изгаряне. От паяци — също.

— Гог! — ревнах.

Когато си легнах, детето беше в преддверието. Тръгнах към вратите, отстрани. Горещината, която се излъчваше от тях, беше нетърпима. Или трябваше да мина през тях, или да се промуша през решетките на някой от трите прозореца и после да му мисля как ще скоча от трийсет метра височина.

Взех брадва от лавицата с оръжия и застанах до вратата с гръб към каменната стена. Дробовете ме боляха, не виждах добре. Брадвата ми тежеше ужасно, сякаш размахвах едър мъж, а не обикновено оръжие. Острието захапа тлеещото дърво и вратите избухнаха. Оранжево-бял огън се изля с рев в стаята и я превърна в напалена фурна, гигантски пламък като език се протегна от преддверието, още веднъж, после внезапно затихна като пристъп на кашлица, когато ти свърши въздухът. Останаха само опърлен под и горящо легло.

Преддверието беше по-горещо от спалнята ми, черно от пода до тавана, а в центъра — гигантски нажежен въглен. Залитнах назад към леглото си. Жегата изпари сълзите от очите ми и за кратко проясни зрението ми. Въгленът беше Гог, свит като новородено, топка пулсиращ огън.

Нещо огромно нахлу през вратата към стаята на стражите в другия край на преддверието. Горгот! Великанът загреба момчето с едната си трипръста ръка и го шамароса с другата. Гог се събуди с остър вик. Огънят в него угасна на мига, остана си само детето, отпуснато, с кожа на червено-черни ивици и миризма на изгоряло месо.

Без да кажа и дума, аз ги подминах с препъване и се свлякох в ръцете на стражите.

Чак когато момчетата ме завлякоха в тронната зала, намерих в себе си сили да отворя очи.

— Вода — изхъхрих. Пих вода, подрязах с нож изгорелите краища на косата си и изхъхрих отново: — Доведете чудовищата.

Макин нахлу с дрънчене в залата, като си стягаше в движение металните ръкавици.

— Пак ли? — попита той. — Още един пожар?

— Да. Истински ад този път — отвърнах. — Поне няма да гледам повече мебелите на чичо ми.

— Изобщо не трябваше да го оставяш да спи в замъка — каза Макин.

— Знам — отвърнах. — Сега вече знам.

— Сложи край на това, Йорг, бърз край. — Макин си свали ръкавиците. Така де, явно никой не ни нападаше.

— Не бива да го пускате — включи се Кодин от прага на залата. Под очите му имаше тъмни кръгове. — Прекалено е опасен. Някой ще го използва.

Неизреченото увисна във въздуха. Гог трябваше да умре.

Три удара по вратите и те се отвориха широко. Горгот влезе в тронната зала с Гог, в компанията на четирима от придворните ми рицари, които изглеждаха като деца край него. А край тях левкротите изглеждаха точно толкова чудовищни, колкото и в деня, когато ги видях за пръв път в проходите под връх Хонас. Котешките очи на Горгот бяха присвити въпреки сумрака, а кървавочервената му кожа изглеждаше почти черна, сякаш се бе заразила с тъмнината на нощта.

— На колко стана, Гог, на осем? И упорито се опитваш да подпалиш замъка ми.

Усещах погледа на Горгот върху себе си. Гигантската арматура на гръдния му кош се разширяваше и свиваше при всеки дъх.

— Големият ще се съпротивлява — прошепна Кодин до рамото ми. — Трудно ще го укротим.

— На осем — повтори Гог. Не знаеше на колко е, но обичаше да се съгласява с мен. При първата ни среща гласчето му беше високо и сладко. Сега дрезгавееше с пукота на огън, сякаш пламъците нямаха търпение да се излеят през устата му като от пастта на дракон.

— Ще го отведа — каза Горгот. Гласът му беше толкова басов и нисък, че понякога убягваше на слуха ми. — Далече.

„Разиграй фигурите си, Йорг.“ Мълчанието се проточи.

Нямаше да седя на този трон, ако Горгот не беше подпрял решетката на портите. И ако Гог не беше опекъл войниците на графа. Още усещах кожата на лицето си опъната и суха, дробовете ме боляха, а ноздрите ми се бяха задръстили с миризмата на опърлена коса.

— Съжалявам за леглото ти, брат Йорг — каза момчето. Горгот го перна с пръст по рамото, само с един, но пък пръстите му бяха толкова големи, че Гог залитна. — Крал Йорг — поправи се той.

Нямаше да седя на този трон, ако не бяха много хора и цял куп прояви на неочакван късмет, някои в пълно противоречие с теорията на вероятностите, други откровено откраднати; нямаше да седя на този трон, ако не бях жертвал мнозина, някои добри, други — не толкова. Човек не може да поема товара на нови и нови дългове на всяка крачка, защото ще се прекърши под тежестта им и ще буксува на място.

— Ти беше готов да дадеш детето на некромантите, Горгот — рекох. — И него, и братчето му. — Не го попитах дали е готов да умре, за да защити Гог. Нямаше нужда, защото отговорът беше изписан на лицето му.

— Нещата се променят — каза Горгот.

— По-добре да умрат сега, така рече. — Изправих се. — Двете момчета се променяли твърде бързо. Нямало начин да оцелеят. Промените щели да ги обърнат с хастара навън, така рече.

— Ще поживеем, ще видим — каза Горгот.

— Едва не умрях в леглото си тази нощ. — Слязох от подиума. Макин застана плътно до мен. — Кралските покои са опожарени. Да умра в леглото си не влиза в плановете ми, Горгот. Освен ако не съм император на преклонна възраст, а отгоре ми се труди млада и енергична любовница.

— Нищо не може да се направи. — Ръцете на Горгот се свиха във великански юмруци. — То му е в денка.

— Моля? — Ръката ми лежеше върху дръжката на меча. Спомних си как Гог се беше борил да спаси братчето си. С ярост, чиста като сълза. Тази чиста ярост я познавах лично, преди. Сега ми липсваше. Сякаш беше вчера, когато решенията ми идваха лесно. В черно и бяло. Намушкай Гемт във врата или не. А сега? Отсенки на сивото. Човек може да се удави в отсенките на сивото.

— В денка му. Това е историята на всеки човек, записана в сърцевината му, какъв е, какъв ще бъде, написано е върху една пружина вътре в нас, в сърцевината ни — каза Горгот.

Никога не бях чувал чудовището да изрича толкова много думи наведнъж.

— Отварял съм много хора, Горгот, и ако е имало нещо написано в тях, то то е написано с червено върху червено и мирише зле.

— Центърът на човека не може да бъде открит с твоята геометрия, кралю. Ваше величество. — Не ме изпускаше от поглед. Досега не се беше обръщал към мен с „ваше величество“. Предположих, че това е неговият начин да ме помоли.

Сведох очи към Гог. Момчето клечеше на пода и местеше поглед между мен и левкротата. Харесвах Гог. Харесвах го, и толкова. И двамата бяхме загубили братче по най-лошия възможен начин — пред очите си; и в двама ни нещо гореше, някаква стихийна, разрушителна сила, която напираше да се излее навън.

— Ваше величество — обади се Кодин, като никога усетил настроението ми. — Не е нужно кралят да се главоболи с такива неща. Оттеглете се в моята стая, а утре сутрин ще поговорим отново.

„Върви си, а ние ще свършим мръсната работа вместо теб.“ Ясно като бял ден. При това Кодин не гореше от желание да свърши мръсната работа. Това също бе ясно като бял ден. Помня как конят му стъпи на халтав камък и окуця. Кодин не искаше да му пререже гърлото. Но го направи. Щеше да го направи и сега. Играта на кралете никога не е чиста.

„Разиграй фигурите си.“

— Нищо не може да се направи, Йорг. — Макин сложи ръка на рамото ми, гласът му беше мек, нежен почти. — Детето е твърде опасно. Бог знае в какво ще се превърне.

„Разиграй фигурите си. Спечели играта. Поеми по най-трудния път.“

— Гог — рекох аз. Той се изправи бавно, гледаше ме в очите. — Казват ми, че си твърде опасен. Че не мога да те задържа тук. Нито да те пусна да си идеш. Че си риск, който не мога да поема. Оръжие, което не мога да контролирам. — Обърнах се и обхванах с поглед тронната зала, високия таван, тъмните прозорци, после Макин, Кодин и придворните рицари. — Аз събудих слънцето на Строителите под Гелет, а вие смятате, че не мога да се оправя с едно дете?

— Онова бяха отчаяни времена, Йорг — каза Макин, забил поглед в краката си.

— Всички времена са отчаяни — отвърнах. — Мислиш, че нищо не ни заплашва тук, високо в планината? Отвътре замъкът изглежда голям, вярно. Но от миля разстояние можеш да го скриеш с палеца си.

Погледнах Горгот.

— Може би ми трябва нова геометрия. Може би трябва да открием този твой денк, да проверим дали написаната в него история може да се пренапише.

— Силата на детето е извън контрол, Йорг — каза Кодин. Много смело от негова страна да ме прекъсне, когато съм набрал скорост. Точно от такива хора имах нужда. — И ще става все по-стихийна.

— Ще го заведа в Хаймски цеп — казах аз. „Гог е оръжие и там ще го изкова в пълния му блясък.“

— Хаймски цеп? — Горгот отпусна юмруците си и кокалчетата му изпукаха от освободеното напрежение.

— Място на демони и огън — промърмори Макин.

— Вулкан — казах аз. — Четири вулкана по-точно. И един огнен маг. Или така поне твърдеше моят учител. Да подложим на тест кралското образование, а? Ако не друго, на Гог ще му хареса там. Там всичко гори.