Кралят на тръните

24.

От високото дори многохилядната армия на Стрела изглеждаше малка, плъзнала спретнато по склоновете пред Призрачния и по билата на изток. Гледката сигурно би ме окуражила, само дето собственият ми замък изглеждаше още по-малък, обграден от три страни, копия и шлемове улавяха лъчите на зимното слънце в човешката гмеж.

Още не беше ясно дали плановете на принц Орин клонят към моите предвиждания за масивна атака, или към дългата обсада на Макин и Кодин. Ясно беше, че нашата втора атака ще ни струва скъпо. Принцът на Стрела беше пратил войници в нашата посока, развърнал ги беше пред основното тяло на армията си в рехава буферна зона, основно пешаци, които се възползваха максимално от прикритието на камънаците и стъкмените набързо отбранителни съоръжения във вид на преобърнати каруци и купчини с продоволствие и екипировка. Пешаците клечаха зад укритията си, докато Стражът ги засипваше със стрели. Убивахме и ранявахме десетки, но времето работеше за врага — колоните лъкометци, привикани от източните била, скъсяваха разстоянието на бегом. По моя преценка до пет-шест минути поне хиляда от четирите хиляди стрелци на принца щяха да отговорят на стрелбата ни.

— Не са доволни — каза Макин. Самият той също не изглеждаше доволен.

— Прав си, не са — казах аз. Ревът откъм армията на принца утихваше и набираше сила с всеки повей на вятъра. Никой войник не обича стрелците. Смъртта долита невидима от разстояние и нито уменията ти с меча, нито годините опит на бойното поле могат да те спасят. Сетих се за Маикал, преди четири години — хързулнал се беше от гърба на коня, сякаш изведнъж е забравил как се язди. Самият аз също не се радвах на вражеските стрелци. Една късметлийска стрела на грешното място и малкият ми хазартен трик можеше да приключи преждевременно.

— Трябва да се изтеглим — каза Кодин.

— Няма да тръгнат след нас, докато стрелците не пристигнат — отвърнах.

— А на нас каква ни е ползата да тръгнат след нас? Онова със свлачищата беше впечатляващо, признавам, но няма да се повтори — каза Кодин.

— Няма ли? — попита Хобс вдясно от мен с надежда в гласа.

— Няма — казах аз. — Но трябва да подмамим колкото се може повече войници далеч от битката. Замъкът може да ни помогне, но не при такава разлика в числеността. А да не забравяме и за красивата кралица… Ми… как беше?

— Миана — подсказа ми Кодин.

— Да, същата. Кралица Миана. Напомни на хората си за кого се бием, Хобс.

Такъв си беше Кодин. Наблюдаваше и запомняше. Беше почтен и предпазлив, смесица, която ми беше важна, качества, които аз не притежавах, но въпреки това ценях високо. Кодин беше първият анкратец, когото срещнах при завръщането си в родината преди четири години. По онова време ми се стори висок, а сега той ме гледаше отдолу нагоре. По онова време ми се стори стар, а сега го виждах като мъж в разцвета на силите си, макар в черната му коса да се бяха промъкнали бели косми. Бях го издигнал от гвардейски капитан в командир на Горски страж, защото долавях, че е човек, който няма да ме предаде. По същата причина заметнах раменете му с робата на дворцов шамбелан.

На отсрещния склон мъжете на стария Кепен запращаха стрелите си високо във въздуха над пръснатите пешаци и те валяха безредно върху стрелянската армия.

Първите вражески стрелци вече излизаха пред войската, мъже от Белпан с дълги лъкове, както и стрелянски наборници с червените дракони на принца върху кожените си табарди.

— Време е. — Нагласих цикламената панделка на върха на лъка си и го вдигнах високо, та мъжете от Стража да видят знака.

Сега си мисля, че е трябвало да оставя тази задача на друг, някой не толкова важен. За щастие лъкометците на принца още търсеха добри позиции за обстрел и стрелите им паднаха встрани. Встрани от мен поне. Един мъж на десетина метра пред нас падна, пронизан под ключицата.

— По дяволите! — възкликна Кодин.

Завъртях се към него. Гледаше надолу към подножието на склона, но не виждах какво е привлякло вниманието му.

— Проблем? — попитах.

Кодин вдигна ръка. Пръстите му бяха алени. Отначало не разбрах. Помислих, че се е порязал.

— Леко. — Макин пристъпи да му подложи рамо, преди да е паднал.

Едва сега видях стрелата, перцата ѝ по-точно. Другото не се виждаше, защото се беше забило в корема на Кодин.

— Мама му стара!

Никой не оцелява от рана в корема. Това всички го знаят. Дори ако носиш копринена риза под кожените доспехи, която да се омотае около върха на стрелата и да улесни изваждането ѝ, пак не оцеляваш след рана в корема.

— Ще го носим — казах.

Другите ме погледнаха мълчаливо. Сетих се за северняшката вещица, усетих пронизващия поглед на самотното ѝ око и подигравката в съсухрената ѝ усмивка. „Надежда има за всички, дори за простреляния в корема.“ Така беше казала. Възможно ли беше да е погледнала в бъдещето, да е видяла днешния ден?

— Проклети да са и предсказанията, и предсказателите! — Плюх и вятърът отнесе плюнката ми.

— Какво? — Макин ме погледна, дори Кодин обърна глава към мен.

— Повикай няколко мъже, да го вдигнат и да го носят — казах аз.

— Йорг… — започна Макин.

— Ще остана тук — каза Кодин. — Гледката е хубава.

Харесал бяха Кодин от самото начало. Четирите години с него в Призрачния задълбочиха чувството. Харесвах го заради бързия му ум, заради чудатата му честност и за куража му пред труден избор. Но най-вече го харесвах, защото той харесваше мен.

— От по-високо гледката ще е още по-хубава — отвърнах и посочих нагоре към билото.

— Ще умра, Йорг. — Погледна ме в очите. Това не ми хареса. Заболя ме, а аз не обичам да ме боли.

Стрелите в корема убиват бавно. Раната гноясва. Отичаш, потиш се и пищиш, после умираш. Два дни, четири най-много. Един от братята, преди време, издържа цяла седмица. Не познавам нито един, който да ми е показал белег на корема си и да се е похвалил колко е боляло, когато са вадели стрелата.

— Длъжник си ми, Кодин — казах аз. — И дългът ти към твоя крал е най-малкото. Стрелата може и да те убие, но няма да е днес. И ако си мислиш, че дълбоко в себе си съм достатъчно сантиментален да те довърша тук и сега и да се лиша от полезните ти съвети, когато най-много се нуждая от тях, грешиш.

Не познавах човек, който да е оцелял от такава рана. Но бях чувал за един такъв. Знаех, че се е случвало.

— Ще го отнесем горе. Пратете хора напред да му изровят дупка в камънака. Ще го сложим там и ще го покрием. Ако има късмет, по-късно ще се върнем за него. Ако не, поне ще сме го погребали.

Мъже от Стража вече се трупаха около нас и сплитаха ръце да вдигнат Кодин. Никой не протестираше. Те също го харесваха.