Кралят на тръните

38.

— Е, при Аларик ли отиваме? — попита Макин.

Вървях. Стените на прохода на Синята луна се издигаха отвесно край нас, скрити под ледена глазура, тъмната скала се показваше само там, където вятърът беше изстъргал снега.

— Пътищата към Данско сигурно са тежки сега. Но пък тя те покани да се върнеш през зимата, нали, онова неговото момиче. Ела?

— Елин — казах аз.

— Дядо ти ще се радва да ти предложи убежище — продължи Макин.

Знаеше, че сме загубили. Мъртвите, които лежаха под снега на планинския склон зад нас, не променяха това.

Вървях. Новият сняг, който беше довлякла лавината, скърцаше под ботушите ми.

— Хубаво ли е там? На Конски бряг? Поне ще се стоплим — каза той и потрепери.

Има две пътеки, които водят към прохода на Синята луна. Приличат на змийски език, който се разцепва при върха. Лавината беше отворила и двете. Накарал бях планинците да заложат гърнетата си с тази изрична цел.

— Кажи де — подкани ме Макин. — Нали рече „нагоре“?

Продължих надясно към пътеката, която водеше към второто разклонение на прохода, и ускорих крачка.

— Сега казвам „надолу“. — Не случайно бях пратил Мартен да удържи Бегалото.

И така, следван от оцелялата третина на Стража, поех надолу през прохода на Синята луна към високата клисура над Бегалото. А когато наклонът стана по-полегат и земята по-твърда под краката ни… се затичах, а мъжете от Стража хукнаха след мен.

Видяхме дима преди да чуем крясъците, а чухме крясъците преди да видим Призрачния. Накрая все пак го зърнахме, ниско долу, островче планински камък сред море от стрелянска армия. Войските на принца го бяха обградили от всички страни, нападаха със стълби и куки, обсадни машини мятаха камъни по фасадата на замъка, покрит овен млатеше портите, легион стрелци на високия хребет пращаше залпове над стените.

Ако питате мен, обсадните машини са по-скоро проява на грандоманщина и демонстрация на решимост, отколкото добра инвестиция, измерена във време. Вижте ни! Довлекли сме тези гигантски машинарии от дърво и желязо до вашия замък, значи не се шегуваме и няма да се откажем току-така. Ренарските планини са сред малкото места, където наистина има изобилие от достатъчно големи камъни, с които да сринеш замък, но пак ще ти отнеме много време. Овенът е друго нещо! Овенът е кралят на обсадата, особено там, където стените не могат да бъдат подкопани. Без сложна механика, без противотежести и прочие, само як дънер с подсилен връх, с който да млатиш безспир по най-слабата точка, докато отвориш пробойна и насъскаш хората си срещу хората на противника, което в крайна сметка е целта на цялото упражнение. Ако нямаш числено превъзходство пред врага, не би стоварил войската и машините си пред неговия замък, а той не би се крил зад стените му.

Хората на Мартен чакаха по краищата на Бегалото — дълъг откос с малък наклон, който започваше от нашата клисура и свършваше вляво от Призрачния. Височината, която бяха заели стрелците на принца, затваряше Бегалото в другия му край.

Виждахме хората на Мартен, но ние бяхме високо над тях. От по-ниско те бяха почти невидими в сивкавите си дрехи, сливаха се с камънаците. Мартен не представляваше сериозна заплаха за врага, разбира се. Неговите сто човека нямаше да впечатлят трите хиляди стрелци на височината.

— Защо? — попита Макин.

— Защо му викат Бегалото ли? — реших да отговоря на друг въпрос аз. — Защото единствено тук можеш да пришпориш коня си, без да му потрошиш краката. Самият ти често галопираш тук, виждал съм те.

Макин поклати глава. Хобс и Кепен дойдоха при нас.

— През източния излаз ли ще минем? — попита Хобс.

Малцина знаеха за излазите, един на изток и един на запад от замъка. Всъщност не помнех да съм казвал на Хобс за източния, но реално погледнато, достъпът до тази информация беше част от служебните му правомощия. Така де, същата сутрин беше извел Стража през западния излаз.

— Да — отвърнах лаконично.

Изминахме последния участък с крайна предпазливост, придържахме се плътно към стените на клисурата и не бързахме. Стрелците дори не погледнаха към нас, вниманието им беше насочено към цели вътре в замъка, най-вече към войниците, които клечаха зад бойниците по стените му. Стигнахме до Мартен незабелязани.

— Крал Йорг. — Въпреки четирите години в двора Мартен беше запазил селския си акцент. Стоеше до входа на подземния проход — цепнатина в скалата, висока и широка колкото да мине конник. Камънаците над цепнатината изглеждаха автентични, но опитното око различаваше следите от човешка намеса — камъните бяха наредени така, че да се свлекат с минимално побутване и да запушат излаза. Специфична воня обгръщаше цепнатината. Видях Макин да бърчи нос и да се мръщи, сякаш смрадта му е позната, но не се сеща откъде точно.

— Капитан Мартен — казах аз. — Виждам, че сте удържали Бегалото на всяка цена!

Той не се усмихна. Мартен никога не се усмихваше, поне аз не го бях виждал, нито бях чувал да го е правил. Усмивката би седяла странно на лицето му, което беше дълго като всичко друго в него и сиво като късия перчем над очите му.

— Врагът не прояви интерес да ни го отнеме. Според мен изобщо не знаят, че сме тук.

— Толкова по-добре — казах. — Кепен, поведи Стража към замъка.

Кепен се мушна в цепнатината и мъжете от Стража го последваха един по един. Чакаше ги преход от триста-четиристотин метра, който в по-голямата си част минаваше през естествени пещери, издълбани от древни потоци, а в последната си третина — през тунел, прокопан от мъже с кирки и свещи.

Погледнах часовника на китката си. Започваше да ми става навик. Два и четвърт.

— Ти ела с мен — казах на Мартен. Макин и капитан Харолд също тръгнаха с нас.

Пропълзяхме по скалите, които ни скриваха от подножието на склона, и спряхме на място, което предлагаше добър изглед към стрелците на височината. Смъкнах ръкава си върху часовника. Искахме да останем незабелязани, а стъкленият циферблат отразяваше слънцето.

— Много са — каза Макин.

— Да. — Дори да не смятахме пешаците, а само стрелците, принцът на Стрела беше стоварил пред замъка ми четири пъти повече мъже от моите.

Гледахме. Не засипваха Призрачния със стрели, а се целеха внимателно и стреляха по конкретни мишени, което принуждаваше моите хора да клечат зад бойниците. При нужда врагът можеше да вдигне истинска буря от стрели, но засега предпочиташе да не ги пилее напразно.

Гледахме.

— Забележително — каза Макин.

— Чакай — рекох аз и си погледнах отново часовника.

— Ка… — започна Макин, но млъкна след първата сричка. Черно петно се разля под височината.

— Какво е това? — попита Харолд.

Редиците на стрелците започнаха да поддават. Формацията им се разлюля на вълни.

— Тролове — отвърнах аз.

— Какво? — викна Макин. — Как? Кой? Колко?

Разстоянието беше голямо и детайлите се губеха, но и без подробности беше ясно, че на височината се разиграва истинско клане. Скалите почервеняха.

Макин удари дланта си с юмрук.

— Подуших ги при входа на излаза. Ти вонеше по същия начин, когато Горгот те донесе от пещерите на онзи връх в Данско. — Смръщи вежди. — Това май обяснява несметните количества кози, които купувахме в последно време. Знаех си аз, че има нещо гнило. Онова, дето сме се готвели за дълга обсада, винаги ми е звучало съмнително.

— Горгот ги доведе на юг — казах аз. — Предложих им убежище в Матераците, макар да подозирам, че се навиха заради козите… Сто и двайсет трола. И много кирки. Прокопаха тунели, които излизат в подножието на височината.

Мартен почти се усмихна.

— Сигурно затова не ми обърнахте внимание, когато ви убеждавах, че трябва да защитим онзи хълм.

— Не могат да спечелят — каза Макин. — Малко са. Може да са тролове, но пак са малко!

— Така е. Но я ги виж. Клането е зрелищно, не мислиш ли? Както би казал Маикал, добре е слонът на изненадата да е на твоя страна. — Смъкнах се обратно в сянката на скалите. — Така, да тръгваме.

Мартен ме настигна.

— Защо сега обаче, и как разбрахте?

— Това ли? По-добре питай Горгот как е разбрал. Казах му да ги пусне час след лавината. И той се съгласи… но как е разбрал кога е паднала лавината, представа нямам.

Стигнахме до излаза. Последните мъже от Стража вече влизаха през цепнатината.

— От теб искам да удържиш излаза, Мартен — казах аз. — На всяка цена.

— Ще удържим. Аз никога няма да забравя какво направихте за мен, а моите хора ще ме последват навсякъде — отвърна той.

Не бях направил чак толкова. Една играчка и нещо за болката, което да улесни прехода на малкото момиченце в отвъдното. А причините да направя дори това бяха… неправилните причини.

Макин продължи след мен, но пътьом сложи ръка на рамото на Мартен. Имаше връзка между тях. Две изгубени дъщерички. Дори за мен беше ясно колко надълбоко е болката — толкова надълбоко, че Макин ми бе споделил за загубата си едва наскоро, макар да се познавахме от… почти откакто се помнех. Запитах се дали и аз мога да изпитам такива чувства, или наистина съм умното, но коравосърдечно момче, което повечето хора виждаха в мен. Тези двамата с години носеха спомен за мъртвите си момиченца. И аз си имах мъртво дете за компания, дете, чието име не помнех, дете, което вървеше по петите ми, защото не исках да подложа плещи под тежестта на вината си. Медната кутийка беше малка, но събираше в себе си много спомени. Може би повече, отколкото можех да понеса.

Вървяхме по изгладената от дългогодишна употреба пътечка през пещерите. Държах фенер, който бях взел от импровизиран склад при входа на излаза. Пламъкът в него се разгоря, когато го взех, а бузата ми запулсира. Изглежда, бях прихванал малка частица от магията на Гог, когато той ме изгори. Феракинд ми беше дал нагледен урок какво се случва, ако тръгнеш по тази пътека. Урок, който бях взел присърце.

От време на време спирах да позяпам галериите от каменни гори, които се ширеха вляво и вдясно от пътеката. Лундист ги наричаше сталактити и сталагмити, показвал ми бе картинки в книги, но навремето картинките не ме впечатлиха. Не съм сигурен каква е разликата — може би големите са сталагмити. Лундист казваше, че растат, но аз не съм ги виждал да правят такова нещо. Едно знам обаче — че в светлината на фенерите, под немислимата тежест на пластовете скала, тези израстъци са толкова красиви, че да занемееш безсловесен.

Дълго зяпах живата скала и когато най-сетне се отърсих от магията, открих, че съм сам, островче светлина в древния мрак. Хвърлих бърз поглед към пътеката пред и зад себе си. Наистина бях сам. Не се виждаха нито мъже от Стража, нито от братята, дори стъпки не се чуваха.

„Нещо не е наред.“

— Йорг. — И Сагеус пристъпи иззад една каменна колона. Вътрешното му сияние улавяше татуираните писания и ги отпечатваше в светлосенки по стените, там писмената се плъзгаха, лазеха, обгръщаха всяка издатина и вдлъбнатина на каверната.

— Поганецо. — Задържах погледа му. — Има още някой църковен деятел, когото искаш да ти убия?

Той се усмихна.

— Много е трудно да те стигне човек, Йорг. Около сънищата ти има бодлив плет… — Леко смръщване. — Или кутия? Кутия ли е, Йорг? Някой друг има пръст тук. Някой се опитва да те държи далеч от мен.

Ръцете ми не бяха помръднали, очите също — гледах го право в лицето, — но усещах тежестта на хълбока си и скоро Сагеус сведе поглед натам.

— Интересно — каза той. — Но без значение. Вече сме толкова близо един до друг, че мога отново да те докосвам.

— Да ме разиграваш ли си дошъл, поганецо? Да насочиш стъпките ми в посока по свой избор? — Изтеглих меча си, но това не го впечатли. — Не ми казвай… и сега не си тук?

Пак онази усмивка. Сагеус килна лекичко глава.

— Извън обсега ти съм, Йорг, а колкото до посоката, ти още вървиш по пътя, на който те сложих преди години. Можеш да избираш само едно — как да умреш. Отнех ти Катерин. Тя щеше да удвои силата ти. Нейният ин като допълнение на твоя ян, ако щеш. Но сега ти си слаб, а тя ми помага да сложа ръка на една Стрела и да я насочвам там, където пожелая.

— Не. — Поклатих глава и направих крачка към него, като внимавах къде стъпвам.

Една грешна стъпка в пещерите и може да свършиш потрошен на дъното на дълбока пропаст. Ала колкото и грижливо да подбирах стъпките си, поганецът винаги ме караше да се съмнявам в избора си. Той носеше съмнение със себе си, съмнение в мотивите, съмнение в най-дълбоката ти същност, онзи вид несигурност, който те яде като рак.

— Не — повторих аз, в търсене на увереност. — Злорадството е за глупци. Ако играех твоята игра, ти щеше да ме оставиш да я играя. — Насочих към него върха на меча си. — Може би деликатните ти побутвания не са постигнали желания резултат и затова идваш тук, воден от отчаяние, да ме отклониш не толкова деликатно от пътеката, по която вървя. Злорадството е за глупци, а аз никога не съм те смятал за глупак.

Светлината танцуваше по кожата му.

— Не можеш да спечелиш, момче. Не можеш. Така че защо си тук? Какво си намислил? Къде криеш тайните си? — Очите му се спряха отново на кръста ми, на торбичката с кутията, нищо че беше малка и с нищо не привличаше вниманието.

Бърза стъпка и го намушках. Той изсъска, когато острието го прониза. Съпротивление почти нямаше, сякаш не човек, а празни дрехи висяха във въздуха пред мен.

— Не съм тук! — Каза го през стиснати зъби, сякаш силата, с която го изричаше, имаше отношение към правдивостта на казаното, сякаш тя го превръщаше в истина. После изчезна.

— Йорг? — Макин стоеше до мен, намръщен, побутваше ме с ръка. — Йорг?

— Добре де. Отплеснал се бях. — Тръснах глава. — Хайде, върви!

Подземните тунели на излаза свършват в мазетата на Призрачния, изходите са маскирани като гигантски бъчви. Разбутах мъжете от Стража и настигнах Хобс.

— Виж какво можеш да направиш за овена — казах му. — Изглежда добре защитен, но рано или късно някой ще трябва да смени хората, които го люлеят. Гледай да засипете със стрели смяната, когато хукне към портите. Освен това ще откриеш, че в момента замъкът не е под тежък обстрел. Ако не броим камъните, с които млатят стените. Възползвай се от намалението и убий колкото се може повече стреляни.

След това отидох на двора, където моите новобранци, поданици и знаменосци чакаха строени. Рицари от Утрен вляво от спуснатите решетки на портата, с лъскави брони и мечове в ръка. Вдясно — още рицари с плетени ризници, каймакът на град Ход, моята столица в долините на север. Без съмнение бяха дошли да почетат краля си и да защитят честта на своите домове. Младоци основно, богаташки синчета, свикнали с пиките и турнирите, а не с кръв и смърт. Зърнах сър Елмар от Златско, бронята му блестеше подобаващо. И той обичаше лъскавото, но за разлика от другите знаеше да се бие.

Имаше и други опитни воини, разбира се. По галерията и на стълбите стояха арбалетчици от Западен пост под командването на лорд Сколар, обрулени от вятъра и с нетрепващи очи. В плътни редици пред пропуканата порта чакаха мъже от околността на Призрачния, корави бойци от височините с кожени доспехи, наточени брадви и кръгли дървени щитове с пластове козя кожа. Зад тях стояха воини от Покрайнините, железните им шлемове с украса от сребро и калай, всеки мъж въоръжен с брадвичка и боен чук. А най-отзад, в редици пред стените на замъка — ценатските щитоносци, всеки помъкнал щит по-висок от самия него.

Вървях сред тях, рамо до рамо с Макин. Заливаше ме вонята на немити тела, напрежението овкусяваше въздуха, кисело и сладко едновременно. Нямах какво да им кажа, не си бях подготвил кралска реч, с която да надвикам крясъците, които долитаха през стената, и трясъка на овена. Когато се биеш рамо до рамо със свои братя, ги обвързваш към себе си с думи и дела. Когато се сражаваш заедно с поданици, ти си фигура, форма, идея. Хората умират за разни неща; родени и отгледани с любов, хората често губят живота си заради нечий странен каприз. Но ние, мъжете на Ренарските планини, се бяхме събрали тук, водени от дързост. Дързост да отвърнем на предизвикателството. Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва „не“ заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре. А тук, в планините, в нашите планини, високото ражда мъже, които се борят за всяка педя земя.

Вървях сред своите планинци, сред младите и старите, някои брадати, други гладко обръснати, някои бледи, други със зачервени лица, вървях сред разтрепераните и спокойните и накрая спрях пред решетките. Подсилените с желязо дървени порти се цепеха, овенът налиташе с ритмични трясъци, мъжете, които го блъскаха в моята порта, крещяха на кръв. Пръстите ми се сключиха около дръжката на кинжала и аз го изтеглих от канията. Металът беше студен като лед върху кожата на бузата ми, неизгорената. Решетките се тресяха и пъшкаха под напора на овена. Стреляни умираха с писъци под дъжд от стрели. Острието на ножа сряза кожата нежно като целувка. Натопих пръсти в кръвта и мазнах с нея дървото на портата. Обърнах ѝ гръб, застанах с лице към своите, коленичих и начертах кървава линия на каменните плочи. По обратния път към кулата докосвах този и онзи с окървавените си пръсти, двайсетина души, не повече, онези, които нямаха търпение портите да се отворят, онези, в които долавях ехо от собствения си глад.

— Кралска кръв! — ревна сър Елмар от Златско и размаха брадвата си, аленото петно на кръвта ми тъмнееше върху лъскавия му шлем.

— Кралска кръв! — Космат мъж от селата край Призрачния притисна длан към червения отпечатък на челото си.

— Кралска кръв! — Ценатски щитоносец размаха гигантския си щит, сякаш искаше целият свят да види червената следа върху белия полумесец на фамилния му герб.

— Кралска кръв!

Ревът пулсираше на приливи и отливи, следваше ни по пътя към замъка. Кралят е печат, не човек, а идея. Реших, че вече са схванали идеята.

Влязох в тронната си зала заедно с Макин и наредих да доведат придворните ми рицари, Кент Червения и лорд Джост, капитана на отряда от дом Утрен.

Лорд Джост пристигна последен, заедно с друг рицар и Миана. Май трябваше да ѝ викам кралица Миана. Още беше с булчинската си рокля, но без шлейфа и воала, вместо тях — шал с перли да я пази от студа. Лорд Джост изглеждаше доста смутен, че води жена на военния ни съвет.

— Господа — казах аз. — Милейди.

Седнах на трона. Добре де, пльоснах се. Но пък облекчението да сваля тежестта от краката си беше огромно. След толкова тичане, катерене и спускане можех да спя непробудно цяла седмица.

— Какви са жертвите сред врага и на каква цена? — попита Миана. Мъжете бяха чакали да проговоря пръв. Явно моята кралица не страдаше от подобни задръжки. Аз бих задал същия въпрос.

— Приблизително шест хиляди срещу двеста от нашите — отговорих.

— Съотношение трийсет към едно. Доста по-добре от двайсет към едно. — Високото ѝ сладко гласче не биваше да изрича статистическите данни за загубите ни. Беше нередно някак и подразни слуха ми.

— Да. Но тези двеста бяха от най-добрите ми мъже и вече нямам аса в ръката си. Изиграх ги всичките.

— А канцлер Кодин не се е върнал — каза Миана. Беше забележително добре информирана за малко момиче.

Прободе ме болка. Отново зърнах Кодин в гробницата, която му бяхме стъкмили.

— Той е на по-сигурно място от нас — казах. И сигурно щеше да живее по-дълго. И да умре в мъки.

Взех чаша разредено вино от един паж, чиния с препечен хляб и козе сирене.

— Какви са плановете ти? — попита тя.

Издишах шумно.

— Ще трябва да заложим всичко на стените, на камъка и хоросана, с надеждата те да ни купят достатъчно време. И че междувременно съдбата ще реши да се усмихне на нас. — Виното имаше вкус на божествен нектар и ме удари в главата още след първата глътка.

— Може би някой ще ни прати помощ? — каза Миана. Усмивката ѝ беше едва доловима и прекалено стара за крехката ѝ възраст.

— На нещо подобно се надявам и аз — отвърнах.