Кралят на тръните

43.

Влязох в столовата на замък Утрен с отекла ръка и размътена глава. От паешката отрова вътрешностите ти се гърчат, а въображението ти ражда най-гадните халюцинации, които са му по силите. А аз, както знаем, съм прокълнат със силно въображение.

Дворцовата стража и стражата, която охраняваше стените, рядко бяха на едно мнение за каквото и да било, но за едно бяха съгласни — че съм тъп северняк и известно време няма да размахвам толкоз зрелищно меча.

Понеже беше неделя, готвачът ни беше приготвил специално лакомство. Охлюви с чесън и вино с гарнитура от ориз с шафран. Охлювите ги събирали от скалите около замъка, така ми бе обяснено. Бяха от големите — тлъсти и дебели колкото детска ръчичка. Нека си го кажем обаче, охлювите са просто плужеци с шапка. Основното ядене приличаше на големи буци сопол в кървав сос. Нямам представа защо Конски бряг държи да се храни с разни лигави неща. Понеже и без това ми се повдигаше, реших да се огранича с ориза. Явно граф Ханса ни оказваше голяма чест, защото шафранът беше подправката на кралете и струваше безбожно скъпо. Ако питате мен обаче, оризът имаше вкус на горчив мед и тотално ми разбърка стомаха. След първата хапка реших да го ударя на строг пост.

Проснах се на койката си с комат хляб и скоро потънах в ярки сънища.

Фактът, че ме хванаха да спя, или по-точно, че ме хванаха, докато спях, отдавам на паешкото ухапване и на неоспоримия аргумент, че ако скочиш с меч на всеки, който си намира повод да намине през казармата на стражата, скоро ще избиеш половината замък.

Събудих се и установих, че силни ръце ме стискат за китките и глезените. Открих също, че без значение колко се дърпам и ритам, с нищо не мога да попреча на похитителите си, които ме извлякоха решително по няколко коридора, надолу по някакво стълбище и оттам — в затворническа килия. Изглежда, имаха високо мнение за способностите ми да ги нараня, затова, с цел да си осигурят безопасно оттегляне, единият ме удари с все сила в корема, докато другите ме държаха разпънат за удобство. Чух ги да излизат на бегом от килията, после чух и вратата да се затваря с трясък. Не видях нищо от гореописаното, защото бях зает да повръщам.

Да удряш по вратата на килията и да крещиш да те пуснат винаги ми се е струвало глупаво. Така де, по този начин трудно ще убедиш хората, които са те хвърлили вътре, че всъщност изобщо не са искали да го направят. Затова не губих време да викам. Седнах на пода и се замислих. Може би Каласади беше казал истината за мен и семейството ми не намираше шегата за забавна. Или, по-вероятно, екскурзията ми до строителската машина под избата бе разкрита и изтълкувана зле.

Мина час. В прозорчето на вратата се появи лице. Адски глупав ход според мен, защото предвид настроението си можех да обезобразя драматично въпросното лице с ножа, който никой не се беше сетил да ми вземе.

— Здравейте, лорд Джост — казах аз. Бях го видял само за минутка, преди той да ме предаде под опеката на капитан Ортенс като най-новия член на дворцовата стража, но човекът имаше намусено лице и малки тъмни мустачки, които се помнеха лесно.

— Уилям от Анкрат — каза той. Изрече думите бавно, сякаш му беше трудно да им повярва.

Подът беше корав и студен. Имах чувството, че ако оставя лорда да си каже каквото има да казва, може и да изляза по-скоро оттук. Затова не казах нищо.

— Каква отрова използва, Уилям? — попита той.

Погледнах към ръката си на слабата светлина. Плюската от ухапването на паяка беше станала тъмночервена със син оттенък.

— Отрова?

— Не ми разигравай театро, момче. Ще те оставя да изгниеш тук. Ако те умрат, преди да си проговорил, графът ще повика мавърски екзекутори да те изтезават. За назидание.

Лицето се отдръпна.

— Чакай! — Скочих на крака. Това за мавърските екзекутори не ми прозвуча добре. Всъщност всяка дума в словосъчетание с „екзекутори“ не звучи добре. — Кажи ми какво е станало и аз ще ти кажа цялата истина. Кълна се в Ису.

Той се обърна и си тръгна.

Хвърлих се към вратата и залепих лице на прозорчето.

— Мога да ги спася — излъгах. — Но трябва да знам кой е пострадал.

Лорд Джост се обърна, а аз благослових онзи, който е измислил лъжата като такава.

— Всички стражи от дневната смяна са в делириум — каза той. — Неколцина ослепяха.

— И понеже само аз нямам такива симптоми, значи съм виновен?

— Ти очевидно си някакъв платен убиец. Сигурно те праща Олидан Анкратски. Ако дадеш противоотрова, ти обещавам бърза смърт.

— Нямам противоотрова — казах аз. Кой би искал да отрови цяла смяна стражи?

— Каква отрова си използвал? Обеща да кажеш истината — настоя лорд Джост.

— Ако съм убиец, едва ли ще си спазя обещанието, нали? А ако не съм, тогава не мога да ти отговоря на въпроса. Защото не съм го направил аз.

Лорд Джост се изплю като последния простак и пак тръгна да си ходи.

— Чакай. Сигурно са били маврите, нали така? Защо му е на крал Олидан да трови няколко стражи? Не е пратил армия в поход да ви тропа на портата. А маврите планират нападение.

Той зави зад ъгъла.

— Не съм болен, защото не ядох месото! — извиках след него.

Ехото на стъпките му утихна.

— Защото храната ви има вкус на лайна, които някой е подпалил! — извиках още по-силно.

Бях сам.

Мъртвото бебе дойде при мен в мрака, сериозните му очи ме гледаха, главата му се люшкаше на прекършен врат. За милионен път се запитах дали не съм убил Катерин там, в гробището. Това моето дете ли беше — макар че как можеше да е то, щом съм убил майка му, — или някое от многото деца, с чиято кръв бяха изцапани ръцете ми? Децата на Гелет. Не се бях замислял сериозно за тях, преди да се появи онова чудовище. Чудовище, което не прилича на чудовище. Наричах Гог и Горгот чудовища, но истинските чудовища бяхме аз и Чела, отвратителни не в облика, а в делата си.

Защо бяха отровили стражите? Може да бяха маврите, но едва ли се надяваха да превземат замъка с един удар, а и не биха могли да отровят всичките му защитници. Освен това е тъпо да предупреждаваш по този начин врага си, ако планираш бърз набег срещу градчетата и църквите в околността му.

Железен юмрук стисна изневиделица стомаха ми и аз го изпразних струйно. Строполих се на ръце в повръщаното.

— Мамка му.

Виеше ми се свят, затова притиснах буза към студения под. Белегът ми все така гореше, сякаш нажежени игли или горящи трески се бяха забили дълбоко в плътта ми.

Може би и аз бях отровен. Но защо симптомите се проявяваха със закъснение? Едва ли заради коравата ми северняшка физика. А и почти не бях ял. Парче хляб. Хапка горчив ориз.

Трябваше да изляза. Уви, това е проблемът с килиите. Някой си е направил труда да ти отреже пътя и ти с нищо не можеш да промениш това.

Станах и отидох до вратата. Лорд Джост си беше отнесъл фенера, друг източник на светлина нямаше, но нещичко все пак се просмукваше отнякъде, може би шепот от слънцето, което напичаше двора — ако междувременно беше изгряло, за да го напече, — или пък ехо от факла по коридорите към подземието. Така или иначе, слабият светлик беше достатъчен и привикналите ми към мрака очи успяха да различат това-онова. Огледах прозорчето. Бих могъл да пъхна цялата си ръка през него, ако не бяха решетките. Самата врата беше от твърдо дърво, дебело три пръста. Можех цяла седмица да дълбая с кинжала си, преди да отворя някаква що-годе голяма дупка.

Нещо притича зад мен. Плъх. Този звук — на плъхове в мрака — ми е добре познат. Метнах кинжала си. С братята обичахме тази игра. Да заковеш плъх в тъмното. Грамло беше истински майстор. Сутрин често намирахме нанизан на ножа му плъх. Понякога смущаващо близо до моята глава.

— Пипнах те.

Понеже сутрините не достигаха тук, в зандана, намерих жертвата опипом и си взех ножа.

Върнах се при прозорчето. Разклатих решетките, опитвах се да разбера как са закрепени в дървото. Не поддаваха. Странно е как понякога животът ни се свежда до парче коравосърдечен метал. Остър ръб на нож, окови, пирон. Горгот сигурно би могъл да извие решетките с една ръка. Не и аз. Дърпах и бутах, ожулих си дланите, но резултат — никакъв.

Седнах отново на пода. Мислих, мислих, и пак мислих. Накрая отидох при прозорчето и се развиках да ме пуснат.

Мина известно време. Достатъчно, за да прегракна, но накрая все пак се появи светлинка. Разлюляна светлинка на фенер.

— Имаш един-единствен шанс да си затвориш устата, момче. След това…

— Ще ми помогнеш да я затворя? — попитах, притиснат плътно към вратата.

— О, това би ти харесало, нали? Да отворя вратата. Чух за теб и учителя Шимон. Не бих отворил тая врата и срещу златна монета. Не, не. Или ще си затвориш устата, или повече вода няма да видиш.

— Недей така де. Съжалявам. — Проврях пръсти през решетките и пуснах часовника си в коша от външната страна на прозорчето.

— Виж, вземи това, струва колкото сто златни монети. Просто ми донеси нещо свястно за ядене, става ли?

Клекнах. Ослушвах се напрегнато.

Тъмничарят пристъпи да захапе въдицата и бум — аз мушнах ръка през отвора за храна в долната част на вратата, обелих си лакътя, но успях да го хвана за глезена. Дръпнах рязко и тъмничарят падна. Стиснах по-здраво и взех да дърпам стъпалото му към отвора, но жертвата ми не се бореше.

— По дяволите!

Копелето си беше фраснало главата и лежеше в безсъзнание. Планът ми беше да му отрежа някой и друг пръст, докато склони да ми даде ключа. Уви, трудно е да сплашиш човек в несвяст.

Взех мъртвия плъх. Още беше топъл.

Мъртъв плъх можеш да използваш за доста неща. Ще се спра на тях друг път. Употребата, която имах наум в момента, ме затрудни. Оказа се, че да накараш мъртъв плъх да заприпка отново е по-трудно от онова, което бях направил на брат Роу — когато го накарах да се гмурне в калта на блатото, за да ми донесе кутийката. Трудно е да влезеш в кожата на плъх. Едва не се отказах, но после реших да се съсредоточа върху усещането за глад и ето че гризачът помръдна в шепите ми. Излиза, че смъртта не е достатъчна, за да отклони мислите на един плъх от следващото му ядене. След като се убедих, че контролирам зверчето, го избутах през отвора във вратата.

Тъмничарят услужливо беше закачил фенера си на една кука, преди да се наведе за моя часовник, и на неговата светлина аз пратих плъха на разузнаване.

Клечах в малкото мозъче на гадинката и ѝ обяснявах как да прегризе каишката, с която ключовете бяха вързани за колана на тъмничаря. После накарах плъха да довлече връзката при мен. В добрите затвори вратите на килиите не се отключват от вътрешната страна, но всяка система за сигурност си има недостатъци. Оставих плъха да си умре отново и излязох в коридора — свободен след дългите часове в зандана!

Стомахът ми се бунтуваше, но не като на умирачка. Виеше ми се свят, втрисаше ме по малко, но когато посягаш към некромантството, си плащаш. Ако някой ме беше отровил, значи не си беше свършил работата добре.

Запуших устата на тъмничаря с парцал и го заключих в килията си. Хвърлих поглед в другите килии и установих, че дядо ми явно не си пада по затварянето на хора. Което означаваше, че или екзекутира провинилите се своевременно, или управлява земята си милосърдно.

Тръгнах бавно към масата на тъмничаря. Прозорче в тавана над нея пропускаше лунна светлина. Беше късно, но едва ли след полунощ. Имал бях време да мисля, продължавах да мисля и сега. Ако аз исках да отровя враговете си, нямаше да си губя времето с трийсетина стражи. Не, бих се опитал да опразня трона и да хвърля в хаос целия замък. Но отровата не е най-подходящият метод, нито най-лесно осъществимият. Кухните се охраняват добре, а готвачите са проверени хора, те и дворцовият бръснар по правило са най-лоялни към господаря си. Пресните плодове и зеленчуци е трудно да подправиш с отрова. Сушените продукти се купуват на едро и предварително и се съхраняват в заключени килери.

Излязох от тъмницата. Още бях със стражарската си униформа, а самотният колега на изхода услужливо ми позволи да фрасна главата му в стената. За жалост не е лесно да скриеш лице с белег като моя. Дори постоянно да въртиш глава, все някой ще види грозния ти профил. Открих един прозорец и се изнесох към покривите.

Седях с гръб към големия комин, изпружил крака върху теракотените плочи на централния покрив, и размишлявах.

Отровата не е била в плужеците… пардон, в охлювите. От тях не бях ял. Значи в ориза. Но да отровиш ориз? Мият го, варят го, отцеждат го… всичката отрова би изтекла в канала. Значи е бил шафранът. Но подправките ги купуваха от кораби на случаен принцип — който се случи на котва в пристанището и носи съответния товар в трюма си. А конкретно шафранът беше адски скъп, по-скъп от златото… колко често домакинството на замъка купува такава подправка, за да попълни резервите си? И колко кораби товарят шафран? И какъв пазар има за тази свръхлуксозна стока изобщо? Като събереш всички тези фактори… каква е вероятността да… и до какъв извод водят? Даже от мисълта за необходимите изчисления ме заболя главата.

Каласади!

Плъзнах се по наклонения покрив, като се надявах да не разместя плочите. Стигнах до широкия каменен улук и пропълзях покрай него — търсех място, където е добре укрепен. Имах редица амбиции за царуването си, но нито една не включваше то да завърши във вид на кървава каша след кратък полет от двайсет метра височина. Чувах приглушени гласове от няколко различни посоки, чувах въздишките на океана, прибоя на вълните под скалите, чувах и неуморното скърцане на нощните насекоми, които тормозеха Конски бряг.

Замък Утрен се пече под южното слънце през по-голямата част от годината. Зимите понякога са бурни, но рядко са студени. Нищо чудно в земите около замъка да има старци, които никога не са виждали сняг. Като резултат от мекото време прозорците са големи, а капаците са широко отворени от ранна пролет до късна есен. Стиснал здраво каменния улук и подврял крак под последния ред плочи, аз увиснах надолу с главата и погледнах през един от високите прозорци на голямата зала.

В далечния край на дългата маса бяха сервирани прибори от кристал и сребро. Стенни аплици горяха с бездимно масло и огряваха приветливо залата. Слуга донесе три гарафи, две с бяло вино и една с червено. Дворцови стражи с лъскава униформа стояха на шест позиции покрай стените на залата.

Слугата излезе. Минутите се точеха бавно. Кръвта се стече в главата ми, иглички боцкаха очите ми, пръстите ми върху каменния улук започнаха да изтръпват. Чух в двора отдолу шум, който бързо прерасна във врява. Реших да не мърдам и скоро всичко утихна отново.

Накрая вратите от черен дъб се отвориха, влязоха двама слуги и ги задържаха почтително за вуйчо ми, който пристъпи през прага в компанията на лейди Агат. Двамата заеха местата си с помощта на слугини, които бързаха да им дръпнат столовете и да осигурят всички възможни удобства за благородните господари. Влязоха още две дами. Дъртофелници, които бях виждал в Дамската зала. Следващ в залата влезе млад мъж с голям корем и с тоалет от синьо кадифе въпреки жегата. Баба ми, която бях виждал само веднъж, във Висок замък, влезе, подкрепяна от паж. Пристъпяше едва-едва, косата ѝ беше чисто бяла, кожата — бледа, тънка, изопната. Дядо ми зае мястото си начело на масата. Граф Ханса ме изненада — не изгледаше много по-стар от баща ми, беше едър мъж с къса сива брада и дълга гъста коса, в която все още имаше черно.

Дойдоха още слуги, натоварени с покрити сребърни подноси.

Капка пот се раздели с носа ми и падна в мрака. Главата ми се мотаеше, имах чувството, че ще се пръсне от притока на кръв.

Капаците на подносите се вдигнаха като един да разкрият днешните лакомства. Охлюви нямаше. Ориз — също.

Плъзнах се по-тромаво от планираното, залюлях се още по-тромаво към прозореца, седнах на перваза и го стиснах с две ръце. Едва не свърших на непредвидена кървава каша. Ако ще правите акробатични номера, не е препоръчително преди това да висите дълго надолу с главата.

Надявал се бях да остана незабелязан още малко, но май лейди Агат беше единственият човек в залата, който не вдигна поглед към мен.

За разлика от дебелия младеж, който скочи на крака, и дамите, които се разпищяха, лорд Робърт запази самообладание и прати стражата да оформи щит пред графа. Колкото до самия граф, той отпи от виното си и извика:

— Имах внук на име Уилям Анкрат.

— А аз имах брат със същото име — извиках в отговор.

Сега вече вуйчо ми се изправи.

Пуснах перваза на прозореца и с едно бързо движение извадих и метнах кинжала си. Той се заби в централното плато и по цялата маса се разлетяха парчета варени картофи — жълти, — поръсени с морска сол и млян черен пипер. Ставите на пръстите ми бяха подути от отровата на паяка и ножът профуча непредвидено близо до ухото на една от възрастните дами.

Нови писъци.

— Онова проклето момче! То е! — писна лейди Агат, най-сетне благоволила да ме погледне.

— Не одобряваш подредбата на трапезата ни ли… племеннико? — попита лорд Робърт.

— Мисля, че ако изядете съдържанието на онова блюдо, скоро ще остана без роднини на юг. Всъщност току-виж съм се оказал законният наследник на графството!

— По-добре слез от прозореца и ела тук, Йорг — каза дядо ми.

Със срам трябва да призная, че се наложи да донесат стълба и да ми помогнат със слизането. Един скок би ми строшил краката, а стените на залата бяха гладки като огледало. Да слизаш по стълба със задника напред не е най-впечатляващият начин да се появиш, но пък току-що им бях спасил живота все пак.

— Мислиш, че в храната ни има отрова? — попита дядо.

Взех сребърна вилица и размазах едно парче варен картоф.

— Викнете Каласади и нека видим дали ще му хареса вкусът.

Лорд Робърт се намръщи.

— Само защото воюваме с Ибн Фейд, не значи, че всички маври са ни вдигнали мерника.

Граф Ханса кимна на стража до рамото си и мъжът излезе да изпълни нареждането.

— Не значи, но той е виновен — казах аз. — Няма доказателства за престъплението му. Затова искам да видя дали ще се съгласи да опита от вашия шафран.

— Шафранът? — попита дядо.

— Поразпитайте и ще откриете, че неотдавна в кухнята са получили нова доставка, която е била съхранявана на сигурно място, както заради високата си стойност, така и за ваша защита. Вашият дял вероятно е бил част от по-голяма доставка, която в момента избива богаташи по цялото крайбрежие. Привидно произволен акт на безсмислено унищожение. Но аз познавам един човек, който е способен да изчисли, че част от отровената партида ще се появи и на вашата маса, граф Ханса. Човек, който освен това знаеше за истинската ми самоличност и следователно е видял в мое лице идеалния злодей, при това злодей, който ще приеме вината си по предсказуем начин.

— Тоест ще размаха меча? — попита лорд Робърт с лека усмивка.

За миг се запитах дали Каласади не е включил и моята поява в уравнението си. Възможно ли беше да съм не просто случайна жертва, на която да припише престъплението си, а част от някаква по-сложна сметка? Прогоних тази мисъл, защото беше колкото невероятна, толкова и смущаваща.

— Нашият матмагьосник направи само една грешка. Всъщност дори за грешка не може да мине. Подозирам, че е обмислил тази възможност и я е сметнал за крайно невероятна. Сметнал е, че не бихте позволили на готвачите да хабят от ценната подправка за храната на някакви си стражи.

Мъжът, който беше изтичал да доведе Каласади, се върна и докладва:

— Каласади не е в стаите си, граф Ханса, няма го и в обсерваторията.

Оказа се, че Каласади е напуснал замъка веднага щом чул за болестта на стражите.