32.

Брат Сим не обича да споделя, което не значи, че е мълчалив. Може да си говорите цял ден, без да научите нищо за него. Ала прошепва нещо в ухото на всеки, когото убива. Подозирам, че ако намери в себе си сили или причина да каже това нещо на някого и да го остави жив, то аз вече ще съм загубил един убиец.

Четири години по-рано

В горещото и безкрайно тресавище на Кантанлона много неща се губят, тайни биват погълнати, хора биват повлечени в мрака. А понякога мудни течения връщат на светло онова, което никой не иска да вижда.



Да тичаш в блато е лоша идея. Когато теренът под краката ти е осеян с локви лепкава кал, дълбоки застояли вирове и затревени могилки, които дебнат да ти изкълчат глезена, трябва да стъпваш бавно и предпазливо. Случва се обаче лошата идея да е добра поради липса на друга.

— След мен! — извиках и хукнах между локвите и туфите трева вляво. Чела потъна бавно в калта, а Нубанеца скочи да ме пресрещне.

Некромантството, което бях откраднал от брата на Чела, не можеше да се сравнява с нейното могъщество. Ала тайните имат своя сила. Тайната, която имах предвид, бях чул от д-р Тапрут, информация, която той никога не би ми дал безплатно, ако мислеше, че все още има някаква стойност.

— Освобождавам те, Кашта! — Ударих го с отворена длан по раната в гърдите тъкмо когато той посягаше да ме сграбчи.

Когато едно име се пази в тайна, силата му се умножава. Нубанеца се срина мигом и аз почувствах, че повече никога няма да се изправи. И когато той падна, моят гняв се въздигна.

Цапах през блатото, живите братя ме следваха, а мъртвите братя следваха тях. Зад и вдясно от мен Бърло Дебелака понечи да отреже пътя на Райк. Аз продължих да тичам напред и след още няколко крачки стъпих на ниско възвишение, където земята беше сравнително твърда. Обърнах се и видях как мечът на Райк отсича ръката на Бърло. Бърло го сграбчи с другата, но Макин отряза и нея, после двамата с Райк хукнаха отново напред, но попаднаха на кален участък, който ги забави. Калта засмука единия ботуш на Макин, но той все пак се добра до мен. Уплашените ни коне хукнаха в разни посоки. Някои препуснаха след нас, Барт включително, но два се забиха право в дълбока кал и започнаха да потъват, мятаха се и цвилеха, но вече нищо не можеше да ги спаси.

На няколко метра от моята могилка една кална яма изведнъж възвря и започна да плюе трупове — те се измъкваха един след друг от дупката, сякаш са чакали там, складирани плътно един до друг от повърхността чак до дъното на мочура.

Немъртвите очевидно не изпитваха страх и трябваше буквално да ги разсечеш на части, за да спреш устрема им, но бяха бавни. На открито и с твърда земя под краката си отдавна щяхме да сме им избягали; в блатото силите бяха до голяма степен изравнени. В блатата на Кантанлона калта е пропита с аура на бавна смърт, сякаш е наполовина жива — или наполовина мъртва, зависи от какъв ъгъл я погледнеш. В блатата на Кантанлона калта повръщаше немъртви и за разлика от нас, те не потъваха.

Труповете от калната яма успяха да ни пресрещнат, когато твърдият терен зави наляво.

— Не спирайте! — извиках аз.

Макин замахна с меча си и посече един труп в гърдите, удар, който би убил жив човек, но изобщо не направи впечатление на немъртвия. Подведен от обучението си, Макин попадна в калната прегръдка на създанието. Райк дори не изтегли меча си от ножницата. Ритна своя труп в корема, толкова силно, че той отхвърча няколко метра назад и повали друго кално създание. От всички братя Кент Червения се оказа най-подходящо снаряжен — северняшката му брадва сечеше крайници и разкрасяваше блатото с артистични щрихи във вид на отрязани пръсти, ръце и глави.

Тичахме, създанията тичаха след нас и мълчаха, решени да ни настигнат и разкъсат, чуваше се само джапане на крака в кал и нашето накъсано дишане. Не след дълго числеността им стана стряскаща, цяла войска от кални немъртви се тътреше след нас, но с всяка миля преднината ни се увеличаваше и след известно време преследвачите се изгубиха от погледа ни.

Спрях на ниска могила, където теренът под краката ни беше твърд, а гледката към блатото — добра. Кръг от древни камъни показваше, че някога тук е бил погребан важен човек, местен големец вероятно, но гробницата изглеждаше отдавна опразнена, а и аз не долавях тук повече смърт от онази, която витаеше навсякъде в блатото. Гневът беше тичал заедно с мен по време на дългото бягство. Повече от половин година Чела бе държала при себе си трупа на Нубанеца, като играчка или домашен любимец. Не знаех дали нещо от човека остава, когато некромантската магия съживи плътта му, но мисълта, че е възможно Нубанеца да е страдал, мисълта за ужаса, който може би е преживял, ме изпълваше с ярост. И аз се заклех да отмъстя. Само веднъж бяха давал такава клетва. И сега, като тогава, я дадох без думи и твърдо решен да я изпълня, та ако ще да разкъсам света на парчета.

— Не ща да изкарам още една нощ тук — каза Макин.

— Сериозно? — изръмжа Райк и седна на най-големия камък. За пръв път го чувах да използва сарказъм. Сигурно го беше кътал за екстремна ситуация като тази.

— Я стани за малко, Райк — казах аз.

И той го направи. Вдигнах меча си и насочих върха към хълбока му. Завъртях умело острието, срязах парче от туниката на Райк и го запратих в блатото заедно с отсечената ръка на Бърло, която го стискаше в мъртва хватка.

— Попаднали сме право в ада — каза убедено Грамло. — Изгубили сме се и сега сме в ада. — Едната страна на лицето му беше омазана с кал, кръв се беше стекла от носа му на алени ручейчета и беше засъхнала по мустаците му.

— Адът мирише по-добре — казах аз.

Конете тъпчеха и пръхтяха край нас и заради тях малката могилка изглеждаше още по-малка, претъпкана направо. Плеснах сивушкото по хълбока да се отмести, за да огледам терена. От петте коня, които ни бяха останали, само той беше що-годе спокоен, даже си късаше по малко от рехавата тревица.

— Не бива да спираме — каза Макин.

Не биваше, но накъде да тръгнем? Хоризонтът не предлагаше нищо. Освен може би…

— Онова там не е ли морето? — Посочих. Намек за черно или тъмносиньо обточваше далечината.

Писък възпря евентуалните отговори. Завъртях се към звука. Току зад нас, до бедра във вода и до гърди в тръстиката, Чела държеше Младия Сим за гърлото и главата. Направи крачка назад, отдалечавайки се от могилата, като влачеше Сим. Изглежда, му беше направила нещо, на врата може би, защото ръцете му висяха безжизнени, макар очите му да се въртяха диво и в ужас. Наричахме го Младия Сим и той наистина беше млад, на шестнайсет най-много, но беше старо куче в убиването и не би се дал толкова лесно без основателна причина.

— Йорг, не бива да бягаш от мен — каза Чела. Водата беше отмила калта от тялото ѝ, но не и тъмния цвят на блатото с оттенък на тиково дърво. Келтските мотиви по кожата ѝ не бяха нарисувани с обикновена боя, както бях сметнал при предишната ни среща. Завъртулките и възлите по ръцете и хълбоците ѝ със сигурност бяха татуирани.

— Не искам нищо от теб, некромантке. — Още държах арбалета на Нубанеца, но не го бях презаредил. Насочих го към нея, с надеждата че няма да забележи липсата на стрели в жлебовете. — Каквато и сила да съм погълнал със сърцето на брат ти, тя избледнява. По-бавно, отколкото бих искал, но рано или късно ще изчезне напълно и аз няма да съжалявам. Не искам нищо нито от теб, нито от гадния ти занаят.

Тя се усмихна.

— Мъртвия крал няма да те пусне, Йорг. Той ни събира при себе си, всички нас. Черни кораби чакат, готови да ни отнесат към Удавените острови.

Не казах нищо. Гневът ми се беше стопил в мига, когато се заклех да унищожа Чела. Когато е нужно, отмъщението може да чака. Чела се опитваше да използва братята срещу мен, да ме вбеси, за да я подгоня през блатото. Не ѝ позволих да види колко дълбоко са се забили куките ѝ.

— Няма ли да ме помолиш да пусна братчето ти, Йорг? — Чела завлече Сим още метър навътре в блатото.

Роу я държеше на прицел, а този път, за разлика от предишния, Грамло изглеждаше готов да метне ножовете си. Сим му беше слабост и страхът нямаше да вкамени ръката му.

— Хванала си брат ми, разбрах. Изяж му сърцето и ще сме квит. Както бяхме в началото — казах аз. Знаех, че няма да пусне Сим. Просто искаше да я моля.

— О, не можеш да се върнеш назад, Йорг. Би трябвало да го знаеш. Никога не можеш да се върнеш назад. Дори ако некромантството те напусне без следа. Виж! — Промени мълниеносно захвата си и изви главата на Сим надясно. Твърде много надясно. От звука на счупена кост ме заболяха зъбите. — Ииии… — Завъртя бавно главата му към нас. — Той се връща. Но вече не е същият, нали?

— Кучка! — Роу стреля. Не знам дали ръката му трепна, или Чела се премести с нечовешка скорост, но така или иначе стрелата се заби в окото на Сим.

— Видя ли сега какво направи. — Червената ѝ уста се усмихваше, очите ѝ гледаха съблазнително. Прошепна нещо в ухото на Сим.

Грамло метна ножа си, но Чела вече потъваше във водата. Така и не разбрахме дали я е уцелил, защото водната повърхност се затвори над нея.

Сим, въпреки стрелата в окото и счупения врат, още стоеше на крака. А после пристъпи колебливо към нас. Бистрата вода между тръстиките се размъти — калта отдолу очевидно се беше раздвижила.

— Към морето — викнах аз и за всеки случай посочих. Принцът на Стрела ме беше посъветвал да видя океана и по всичко личеше, че това може да е последната гледка, която да зарадва очите ми. Братята нямаха нужда от втора подкана. Хукнахме с надеждата, че брат Сим ще се окаже бавен като другите мъртъвци, а не бърз, какъвто го помнехме.

Загрузка...