Кралят на тръните

47.

Сложих Миана на леглото си и я оставих там. Досега беше показала, че е по-корава от очакваното, затова реших, че просто е изгубила съзнание за кратко. По навик прибрах счупената кутийка в кесията на кръста си.

Не виждах огъня в двора, но го усещах. Когато събудих строителското слънце под връх Хонас, неговата мощ възпламени таланта на Гог. Имах неприятното чувство, че огнената магия на рубина, която Миана беше освободила с един удар, е събудила в мен отглас от уменията на момчето, нещо от него, което се е загнездило в плътта ми преди години, в пещерата под вулкана Халрада, когато Гог умря. Изтласках решително това чувство. Помнех Феракинд. Нямах намерение да се превръщам в негово подобие.

Призрачния има четири кули. Моята спалня е на върха на най-източната. Качих се на покрива. Млад страж седеше свит на най-горното стъпало, точно под капака. Новобранец, като го гледах, ризницата висеше възголяма на тънката му снага.

— Чакаш тук, в случай че гигантски птици кацнат на моя покрив и се опитат да влязат? — попитах го.

— Ваше величество! — Младежът скочи на крака. Ако не беше толкова нисък, щеше здравата да си фрасне главата в капака. Изглеждаше ужасѐн до дъното на душата си.

— Ела — казах. Възможности да умре за мен щяха тепърва да му се предоставят в изобилие. Нямаше смисъл сам да го ритам надолу по стълбите. — Родрик, нали? — Нямах представа как се казва пъзльото, но Родрик е често срещано име сред моите планинци.

— Да, ваше величество. — Дори се усмихна. Облекчен.

Отлости капака и го повдигна. Оставих го да се качи пръв. Никой не го застреля, така че го последвах.

От върха на кулата виждах ясно войската на принца по склоновете. Там хаосът изглеждаше дори по-голям, отколкото сред моите хора. Щеше да мине най-малко час, преди капитаните му да въведат някакъв ред, преди ротите да бъдат съкратени на брой и попълнени с оцелели от други формирования, преди мъртвите да бъдат събрани на купове, а ранените — откарани при обоза. Димна мъгла висеше над паянтовото градче, простирало се доскоро пред портите на Призрачния. Лекият вятър нямаше шанс да я разпръсне.

Въпреки огньовете в двора на покрива беше студено. Тук вятърът хапеше зимно. Изпълзях към бойниците по източната стена и надникнах към възвишението, където беше струпана основната част от стрелците на принца. И там цареше хаос. Тролове се бяха появили от няколко неразкрити все още излаза и сееха кървава смърт сред беззащитните лъкометци.

Сниших се. Показал си бях главата за два удара на сърцето. Нужни бяха три, за да прелети стрела разстоянието от хълма до кулата. Както можеше да се очаква, няколко изсъскаха над главата ми. Нито една не уцели Родрик, който си стърчеше преспокойно. Подкосих го с ритник.

— Не мърдай.

Извадих строителския пръстен и го вдигнах пред едното си око. Понечех ли да стесня образа до определен район, все още ми се завиваше свят и изпитвах усещането, че падам от невъобразима височина. Знаех, че най-вероятно е номер с подвижни лещи, каквито Лундист ми беше показал в обсерваторията на татко, но въпреки това имах чувството, че съм яхнал ангел и двамата се спускаме от небесата.

— Йорг! Йорг! — долетя отдолу гласът на Макин. Стори ми се притеснен.

— Тук сме, на покрива — извиках аз.

След минутка главата на Макин се показа през дупката. Така де, показа се шлем, но аз реших, че под шлема е неговата глава, и му извиках:

— Не си изгорял, виждам.

— За една бройка! Не мога да намеря Кент. Мисля, че е умрял.

— Ела да видиш нещо. — Махнах му да се приближи. — Очаквам гледката да е страхотна. Но не си надигай много тиквата.

Взех щита на Макин и го вдигнах над главата си като допълнителна предпазна мярка. Надникнахме над бойниците. Бойното поле беше притихнало след експлозията. Е, писъците бяха налице, но ги нямаше трясъка на оръжия, бойните викове, специфичните звуци на обсадните машини. Барабаните също бяха замлъкнали — шестте големи бойни барабана на чичо ми, по-широки от бъчви за вино, с рамка от калай и абаносово дърво и с мембрана от волска кожа, сега димяха обгорени сред труповете в двора. Някъде иззад всичко това обаче чувах нов ритъм, като далечни гръмотевици. Макин наклони глава. И той го чуваше. Беше почти като звука на нова лавина.

— Това е кавалерия! Принцът вкарва кавалерията си в боя, Йорг. — Макин запълзя към стената, която гледаше към разрушената фасада на Призрачния.

Дръпнах го назад.

— В близката и далечна околност има само едно място, където може да препусне кон, сър Макин.

И те дойдоха — порой от плащове в синьо и виолетово, сребристи ризници, — минаха в галоп покрай скрития отряд на Мартен, авангардът свел копия за атака.

— Какво? — Макин едва не се надигна.

— Веднъж казах на Сим как Ханибал превел слонове през Аупите. Е, сега моят вуйчо е превел тежки коне през Матераците в сърцето на зимата.

— Как?

Завъртях пръст в бързи обороти, сякаш подканях Макин да раздвижи зъбните колелца на мозъка си.

— Проходът на Синята луна! — ухили се той и показа повече зъби, отколкото би трябвало да има човек.

— Позна — рекох. — За тях го разчистих. А лорд Джост очевидно е дал някакъв уговорен сигнал, че бракът ми с Миана е подпечатан подобаващо… и ето ги.

Кавалерията на дом Утрен се вряза в пешаците, които принцът беше пратил да тормозят троловете на Горгот. Вряза се и не срещна особена съпротива, защото стрелянските войници си имаха достатъчно главоболия с многочисленото тролско пълчище и в по-голямата си част бяха обърнати с гръб към Бегалото. Всъщност троловете и без чужда помощ отваряха сериозна пролука във войските на Стрела. Движеха се като атакуваща глутница диви кучета, хвърляха се връз всяка по-голяма група войници и оставяха след себе си диря от разкъсани трупове. Който и да ги беше създал за война, явно беше надминал собствените си планове.

Склонът принуди кавалерията да забави темпото, но въпреки това конете го изкачиха в тръс и по пет-шест в редица, а ездачите им сееха смърт в движение. Стрелците нямаха никакъв шанс срещу бронирани рицари. Повечето хукваха да се спасяват по нанадолнището.

Дядо беше пратил петстотин рицари. Горгот изтегли своите тролове според уговорката и остави хората да се сражават помежду си. Нямах представа какви загуби са понесли троловете, но подозирах, че са значителни, и знаех, че Горгот няма да ги вкара отново в боя. Той бе поискал дом за своите нови поданици и те бяха платили поисканата от мен цена.

— Невероятно! — извика Макин. Продължаваше да клати глава.

— Не е достатъчно — казах аз.

Атаката беше размазваща, стотици мъже загинаха под копитата на връхлитащите коне. Рицарите също не стояха със скръстени ръце — сечаха с мечове и брадви по главите на паникьосаните стрелци, беше си истинско заколение. Но няма начин да насъскаш петстотин мъже срещу четири хиляди и да се измъкнеш безнаказано. Рицарите стигнаха билото на възвишението, обърнаха конете и се спуснаха назад към Бегалото. Броят им се бе смалил почти наполовина.

— Страхотни бяха! — Макин скочи на крака. — Ти какво, не видя ли?

— Да, страхотни бяха. И когато дойдат при нас, ще разполагаме с малко над седемстотин мъже в замък с разбита крепостна стена. Не знам каква част от войската на принца ще е в състояние да се включи отново в сражението след последната атака, но по груби сметки врагът ще прати срещу нас между пет и седем хиляди души.

Преместих се при другата стена да погледна към основните сили на принца. Загубите му в жива сила бяха огромни и в битка на открито армията му отдавна щеше да е минала в отстъпление, ако не и в паническо бягство. Но войската на Стрела не беше понесла загубите наведнъж. Не, аз бях отрязвал цели парчета от армията им, едно по едно, бях ги примамвал, отделял ги бях от основните сили, избивал ги бях. Бях успял да намаля драстично числеността им, рязал бях до кокал, но не толкова, че да съсипя бойния им дух. Допреди експлозията на Миана основната част на стрелянската армия едва ли беше усетила нещо от битката.

Колкото до експлозията… тя не бе успяла да обърне в бягство многочислената армия на принца, макар несъмнено да притежаваше нужния за това потенциал. Факт, който ми подсказваше, че хората на принца са му точно толкова верни и точно толкова добре обучени, колкото се твърдеше.

Погледнах към Бегалото — рицарите от Конски бряг се бяха изтеглили от бойното поле и влизаха един по един в тунела при излаза. Остана малка група мъже, които да отведат конете обратно в планинския проход. Мартен и неговият отряд щяха да останат като ариергард.

— Да идем да ги посрещнем — казах аз. — Между другото, това е страж Родрик. Страж Родрик, лорд Макин от Кен.

— Вече съм лорд, а? — ухили се Макин. — И за какво са ми тресавищата Кен? Не че са твои, та да ми ги даваш.

Тръгнах надолу.

— Е, ако не спечелим, няма да има значение, че повишението ти е жест, лишен от съдържание. А ако спечелим… какво пък, напоследък принцът на Стрела е прилапал доста земя, която аз да раздавам с щедра ръка.

— И точно на мен ще дадеш миризливото блато? — попита Макин зад гърба ми.

— Ще те запозная с вуйчо си — казах. — Той знае куп рецепти за жабешко.

Надзърнах пътьом в спалнята си. Миана седеше на леглото ми и разтриваше предпазливо главата си с две ръце, сякаш се боеше, че може да падне от врата ѝ.

— Лорд Робърт пристигна — казах ѝ. — Ти стой тук. Страж Родрик ще те пази. Той е от най-добрите ми хора. — Обърнах се към младежа. — Да не излиза оттук. Освен ако не измисли план как да унищожим остатъка от вражеската армия. Измисли ли, можеш да я пуснеш.

С Макин продължихме надолу. Зърнах един от рицарите си, ранен в рамото и с опърлени мустаци.

— Ей, ти! Хеком ли беше? Иди в мазето под оръжейницата. Онова с огромните бъчви. През една от тях всеки момент ще пристигнат съюзниците ни от Юга. Нека лорд Робърт и капитаните му дойдат в тронната зала.

Хеком — ако беше Хеком — нещо се смути, но все пак кимна и се разбърза да изпълни задачата, а ние с Макин продължихме към тронната зала. Коридорите бяха пълни с ранени. Дръпнах един, който ми се стори в прилично здравословно състояние, и му наредих:

— Да донесат бронята ми в тронната зала. Онази, хубавата. И по-бързо.

Вуйчо Робърт пристигна с двама от капитаните си, докато три момчета от прислугата ми помагаха да си стегна бронята. Неколцина от собствените ми капитани дойдоха с него, включително Хобс, командирът на Стража.

— Врагът е доста по-многочислен, отколкото ми бе дадено да разбера, племеннико! — Вуйчо Робърт явно не държеше на официалностите. Всъщност едва изчака да влезе през вратата.

— Сутринта бяха двойно повече — отвърнах аз.

— А замъкът ти е разрушен, като гледам — добави вуйчо Робърт.

— За това можеш да благодариш на кръщелницата си. Не че се оплаквам. Зестрата ѝ свърши добра работа.

— Мили Боже! — Робърт си свали шлема. — Рубина ли имаш предвид? — Поклати глава. — Предупредиха ни да внимаваме с него. Но не подозирах, че крие чак такава опасност!

— Рубините не се чупят лесно — казах аз. — Трябва доста да се постараеш, иначе са склонни да си стоят цели.

Той нацупи устни и ме измери с поглед.

— Е, племеннико. Дойдох. Какво е положението?

Все още го харесвах. Минали бяха четири години от последната ни среща, но имах чувството, че двамата продължаваме разговор, който сме прекъснали само за кратко. И той наистина беше дошъл, точно както си беше мечтало едно кльощаво момче, преди да избяга предадено от Висок замък. Вуйчо Робърт беше дошъл и беше довел кавалерия. Лъч светлина в мрака на душицата ми.

— Положението е, че сме затънали до коленете, вуйчо — казах аз.

— По-скоро до кръста. Или поне на мен така ми се стори, докато бях на бойното поле. — Раменете му леко провиснаха, сякаш умората от сражението го настигаше чак сега. Кръв беше размазана по лъскавия му нагръдник, дълбока вдлъбнатина отразяваше светлината под странни ъгли, а лявата страна лицето му започваше да потъмнява от голямо кръвонасядане. Синината щеше да е чудна.

Вдигнах рамене.

— До коленете или до кръста, ботушите ни несъмнено са омазани с лайна, а положението вони. Той има хиляди, ние — стотици. Дори преди в крепостната ми стена да се отвори гигантска дупка, една обсада щеше да ни види сметката за няколко седмици, не повече.

— Щом битката е загубена — щом поначало е била загубена, — защо похабих живота на двеста свои рицари? Защо изобщо си направихме труда да прекосяваме планината? — Свъси вежди, бръчки прорязаха челото му, очите му грейнаха опасно. Познавах този поглед.

— Защото той не иска да чака, та било то и няколко седмици — отговорих.

Макин, който стоеше зад трона ми, пристъпи напред.

— Принцът очевидно бърза. Сякаш е искал да ни смаже още в първия ден.

— А сега няма друг избор — добавих аз. — Имал е планове за бърза победа, а сега бързата победа му е задължителна. Не е искал да зимува тук. Трудно се изхранва голяма армия като неговата, а и ние не сме единственият му противник. Човекът си има график, фактори извън нас, с които да се съобразява, новозавладени земи, в които да поддържа реда. Задържи ли се тук, ще попадне в плен на ренарската зима, а това не е влизало в плановете му. Сега обаче победата му е нужна днес, най-късно утре. Защото след ден-два войниците му ще осъзнаят мащаба на претърпените загуби, капитаните му ще започнат да мърморят, ще се появят дезертьори, които ще плъзнат по земите на империята и ще разказват история, която ще окуражи враговете на принца. Ако ни бие днес обаче историята ще е друга. Историята ще разказва как принцът на Стрела е смазал Йорг Анкрат, същия Анкрат, който сравни Гелет със земята и унижи граф Ренар. Вярно, претърпял големи загуби, но пък го смазал само за един ден!

— И как ни помага на нас всичко това? — попита вуйчо Робърт.

— Не мисля, че може да ни бие за един ден. Той също го знае — казах аз.

— И така да е, пак всички ще умрем, нали? Може и да съсипем плановете на принца, но това е слаба утеха, както аз виждам нещата. — Вуйчо Робърт погледна към капитаните си, високи мъже, загорели от южното слънце. Мъже, които мълчаха.

— Помага ни, защото ще го принуди да приеме моето предложение — казах аз.

— Предложение? Нали каза на Кодин да не приема никакви условия! — Макин слезе от подиума, за да ме вижда по-добре, сякаш имаше вероятност междувременно някой да ме е подменил.

— Никакви условия! — Не беше ехо, а дойде от устата на Миана, която тъкмо влизаше в залата, подкрепяна от младия Родрик. Изглеждаше бледа, но само толкова.

— Не му предлагам капитулация — казах аз. — Предлагам му дуел.