Кралят на тръните

45.

Трясък на голям камък в стената на кулата удави гласа ми. Щит падна от куката си и издрънча на пода, от тавана се посипа прах.

— Портата няма да удържи — повторих аз.

— Тогава ще се бием с тях в двора — каза сър Хеброн.

Предпочетох да не споменавам, че преди четири години го бях принудил да се предаде в същия този двор, при това не с четиринайсетхилядна войска зад гърба си, а само с Гог и Горгот.

Ако Кодин беше тук, непременно щеше да повдигне въпроса за капитулация. Воден не от страх, а от състрадание. Вероятно би казал, че щом загубим битката за двора и се оттеглим в кулата, трябва да поискаме преговори с принца на Стрела, така че селяните, потърсили убежище в Призрачния, да бъдат пощадени.

Но Кодин не беше тук.

Мъртвото дете ме гледаше от един ъгъл, все по-голямо и по-тъжно с всяка изминаваща година. Постоянно ми се струваше, че казва нещо, но погледнех ли право към него, виждах, че мълчи, сините му устни стиснати на черта. Как да се надяваш на победа, когато злата орис те следи от всяка сянка? Този призрак си беше само мой, не беше номер на Чела, нито пратеник на Мъртвия крал, а тъжен и мълчалив спомен от едно престъпление, което дори медната кутийка на Лунтар не можеше да скрие напълно.

Нов трясък ме върна към по-непосредствения проблем.

Рицарите и капитаните ме гледаха напрегнато, светлината от високите прозорци грееше в броните им. Тези мъже бяха създадени за война. Замислих се колцина от тях бих жертвал, за да спра принца на Стрела. Колцина бих жертвал, за да нараня Орин, да отворя по-голяма дупка в армията му.

Отговорът гласеше „всички“.

— Когато портата поддаде, ще се бием с тях в двора. На вратите на кулата, за всяка стъпало, чак до тази стая, ако се наложи. — Бузата ми пулсираше болезнено при всяка дума, там, където се бях порязал. Прокарах пръсти по линията черна съсирена кръв.

— Сър Макин, сър Кент, вие ще поемете отбраната при портата. Искам всички ви там, всички, които сте в тази зала сега.

Тръгнаха към вратата. Кент спря и попита:

— Сър Кент?

— Не се главозамайвай — рекох. — И не очаквай специална церемония.

Кент поклати бавно глава. Очите му грееха. Не предполагах, че рицарското звание ще означава толкова много за него.

— Свалете скорпионите от стените и ги сложете в двора. Отпред и в центъра. След първия залп ще ви послужат за барикади — казах аз. — А ти, Макин, вземи да си сложиш броня.

Призрачния разполагаше с пет скорпиона, гигантски арбалети на колела, които мятаха копия на четиристотин метра. Наредиш ли достатъчно хора на мушката им, ще се получи нещо като гигантски вариант на шишчетата, които помнех от трапезата на замък Утрен.

— За теб не се отнася, Миана. Ти остани — казах аз, когато тя понечи да последва рицарите. — Лорд Джост! — добавих. — Разчитам на помощта ви. Аз изпълних своята част от договорката.

Лорд Джост сложи коничния шлем на главата си и нагласи телената мрежа, която се спускаше на тила и раменете му. Погледна ме, после погледна Миана.

— Условията по договора изискват бракът ви да бъде окончателно подпечатан, крал Йорг.

Вдигнах ръце.

— За бога, човече! Нали видя, че се венчахме. Посред бял ден е и водим обречена битка.

— Въпреки това. — Този човек нямаше да преговаря, виждаше се по киселото му лице. Обърна се и тръгна след сър Макин. — Дядо ви знае, че във вас тече кръвта и на двамата ви родители, кралю. Нищо не мога да направя, докато условията не бъдат изпълнени докрай.

И така, аз останах сам на трона си в празната зала, където тишината ехтеше неприятно. Е, не бях съвсем сам. Миана ме чакаше в бяло, а двамата стражи при вратата гледаха съсредоточено в краката си.

— Мамка му. — Скочих и я хванах за ръка. Поведох я към изхода. Имах чувството, че водя дете на разходка.

Минах покрай стражите и тръгнах с бърза крачка към стълбището на източната кула. Вземах стъпалата по две и по три наведнъж, а Миана подтичваше след мен, събрала полите на роклята си.

Отворих вратите на спалнята си с ритник.

— Вън! — креснах и няколко слугини изприпкаха покрай мен, стиснали парцали и бърсалки. Подозирах, че са дошли тук да се скрият, а не да чистят.

— Лорд Джост държи да те освободя от девствеността ти — казах на Миана. — Иначе дом Утрен няма да ме подкрепи. — Думите прозвучаха грубо дори в моите уши, но бях ядосан. Освен това се чувствах неловко.

Миана прехапа устна. Изглеждаше уплашена, но решителна. Посегна към връзките на роклята си.

— Спри — казах аз. Не обичам да ме тласкат. Независимо от посоката. Миана не беше грозна, а и дванайсет години са си сериозна възраст. На дванайсет аз убивах хора. Но някои жени разцъфват рано, други — късно. Миана може да имаше ума на пиратка, но изглеждаше като дете.

— Не ме ли искаш? — Ръцете ѝ застинаха във въздуха. Към страха и решителността се прибавиха обида и гняв.

Докато обикалях пътищата с братята, бях забелязал, че старите мъже харесват млади момичета. Брат Роу и Лъжеца винаги си избираха младичките. По-млади от Миана. Аз и брат Сим, от друга страна, предпочитахме опита и пищните форми на по-зрелите жени. Така че, да, не я исках. А да ти тръснат на масата нещо, което не искаш, възлюта сепия, да речем, вместо телешко с картофи, задължително ти убива апетита. Всички видове апетит.

— В момента не те искам, да — казах. Това ми се стори по-дипломатично, отколкото в прав текст да я нарека възлюта сепия.

Сложих ръка върху задната част на лявото си бедро. Болеше ме ужасно след спринта по стълбата. Отворил бях рана, която не помнех да съм получавал. Сигурно си бях разпрал крака, когато пропаднах в пещерата точно преди лавината да ни затрупа. За една сутрин бях убил шест хиляди души и бях платил за това с рана на задника, която сам си бях нанесъл. По пръстите ми имаше кръв.

Стигнах до леглото с четири бързи крачки. Отметнах завивките. Миана подскочи, като да я бях ударил. Изтрих ръка в чистите чаршафи; изстисках още малко кръв от раната на крака си и повторих процедурата.

— Така — рекох. — Изглежда ли ти достатъчно?

Миана се стресна.

— Аз… не знам…

— Ще трябва да свърши работа. На мен ми се вижда достатъчно. Повече кръв не ми се дава.

Смъкнах с едно движение чаршафа от леглото и го пъхнах през решетките на прозореца. Две стрели се валяха на пода, сигурно бяха попаднали тук по време на силния обстрел от възвишението. Вързах чаршафа за една от решетките, за да го развее вятърът и всички да видят, че съм направил Миана жена.

— Кажеш ли и дума за това на някого, лорд Джост ще поиска да го направим на масата в банкетната зала пред очите на всички — казах аз.

Тя кимна.

— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.

— Долу.

— Добре — каза тя. Тръсна се с отскок на леглото. Краката ѝ не стигаха пода.

Сложих ръка на дръжката.

— Има да пеят песни за Йорг Бързия. Бърз с единия меч, бърз и с другия — каза тя.

Свалих ръката си от дръжката, обърнах се и тръгнах назад към леглото. Победен.

— За какво искаш да си говорим? — попитах и седнах до нея.

— Познавам Орин от Стрела, познавам и брат му Еган — каза тя.

— И аз ги познавам, бегло. — Споменът за края на въпросната среща още ми докарваше главоболие. — Ти къде си ги виждала?

— Дойдоха в двора на татко, в Уенит. Обикаляли империята, за да я опознаят, така казаха. Орин беше с невястата си. — Наблюдаваше ме, следеше за реакция. Явно беше чула някои неща.

— Катерин. — Реагирах, така или иначе. Бракът ми с невръстно дете не би могъл да сложи край на апетита ми към жени, и към тази жена конкретно. — Какво мислиш за принца? — Исках да я питам за Катерин, не за Орин и брат му, но удържах на импулса, не за да пощадя чувствата на Миана, а заради слабостта, в която продължавах да пропадам всеки път, щом чуех името на Катерин. Отвратително.

— Орин от Стрела е най-страхотният мъж, когото познавам — каза Миана. Явно и тя не страдаше от излишни скрупули по отношение на чувствата ми и тяхното щадене! — Брат му Еган е самовлюбен, с такова впечатление останах. И татко каза нещо подобно. Лоша комбинация от слабост и агресия. Орин обаче… Орин прави впечатление на човек, от когото ще излезе добър император, човек, който е в състояние да обедини Стоте в мир. Не си ли обмислял варианта да му се закълнеш във вярност?

Погледнах я. Умни кафяви очи, които нямаха място на детско лице. Истината е, че често бях мислил какво ще направя, ако Орин от Стрела потропа отново на портите ми, със или без войска. Знаех, че в очите на всички Орин е по-добрият кандидат за императорския трон, ала в същото време хиляди бяха готови да пролеят кръвта си, за да го спрат. За да постигнеш каквото и да било в живота, трябва да газиш по трупове, а аз бях павирал пътя си с мъртви тела. Гелет бе изгорял заради амбицията ми. И още гореше.

— Обмислял съм го.

Миана се стресна, искрено изненадана, че изобщо съм проговорил. Явно не беше очаквала да получи отговор на този си въпрос.

— Може и да е имало момент, когато съм бил склонен да служа като стюард на император Орин, а моите козари и неговите фермери да си живеят живота в мир. Но нещата се променят, събитията ни повличат след себе си дори когато вярваш, че ти водиш парада, че ти даваш заповедите. Братя умират. Изборът ни се стеснява.

— Катерин е много красива — каза Миана и като никога сведе очи.

Отвън се чуха викове, съсък на стрели, далечен рев.

— Забавихме ли се достатъчно? — Не я бях питал за Катерин, а имах битка да водя. Понечих да стана, но Миана сложи ръка на бедрото ми, хем нервна, хем храбра. Извади черна кадифена кесийка с връзки. Малка, колкото да побере око.

— Зестрата ми — каза тя.

— Надявал се бях на нещо по-голямо — казах с усмивка и взех кесийката.

— Тази реплика не трябваше ли да е моя?

Сега вече се разсмях с глас.

— Някой е вкарал зла старица в тялото на малко момиче и я е пратил при мен с най-малката зестра на света.

Изсипах съдържанието на кесийката върху леглото. Рубин, голям колкото очна ябълка, обработен от майстор в занаята, с червена звезда в сърцевината.

— Хубав е — казах аз. Усещах го горещ в ръката си. Белегът от изгорено на лицето ми пламна.

— Вълшебен е — каза Миана. — Огнен маг е вкарал в него жегата на хиляда огнища. С него можеш да запалиш факла, да си стоплиш вода за вана, да си светиш. И дори да споиш две парчета метал, когато жегата му е фокусирана в една точка. Нека ти покажа…

Посегна към скъпоценния камък, но аз затворих шепата си около него и казах:

— Вече знам защо заклетите в огъня обичат рубини.

— Внимавай с него — каза Миана. — Ще е… крайно неразумно да го счупиш.

Още щом затворих пръсти около рубина, гореща вълна се разля през мен, през ръката нагоре, неочаквана и силна. Всичко изчезна от погледа ми, виждах само огнената преизподня, стори ми се, че усещам ръцете на Гог около себе си, все едно детето седи зад мен на гърба на Барт като в дните на онази отдавнашна пролет. Чух тънкия му гласец, тих и далечен, неуловим почти като музиката на мама, опитваше се да стигне до мен от огромно разстояние. Нещо грейна в сърцевината ми, обърна потока на огъня и го запрати стихиен през ръката ми в камъка. Чу се остър звук като от счупена чаша и аз пуснах с вик рубина. Миана го улови, бързи ръце имаше. Мислех, че ще писне и ще го хвърли, но рубинът лежеше студен в дланта ѝ. Тя го остави на леглото.

Станах.

— Чудесна зестра, Миана. Ти ще си добра кралица за планините.

— А за теб?

— Трудно е да се каже. — Извадих медната кутийка от кесията на кръста си. Предната вечер бях седял до прозореца и дълго я бях гледал. Чаша с вино, кутията, нож. Пий, за да забравиш, отвори, за да си спомниш, или срежи, за да сложиш край. — Трудно ми е да ти отговоря, ако не знам кой съм.

Вдигнах кутийката пред очите си.

— Тайни. Напълних те с тайни, но има една последна, по-черна от другите. — За някои истини е по-добре да мълчим. Някои врати е по-добре да не отваряме. Навремето един ангел ми беше казал да пусна злото, което държа твърде близо до сърцето си, да се освободя от дефектите, които ме оформят. И че онова, което остане, би могло да получи прошка, би могло да последва ангела в рая. Отказал бях предложението.

Скалното свлачище, лавината, троловете, всичко това нямаше значение. Армията на Стрела пак щеше да ни смаже. Да положиш толкова усилия и победата да си остане все така недостижима. Истина с горчив вкус.

И преди се бях изправял лице в лице със смъртта при нищожни шансове да оцелея, но никога като прекършен човек, никога наполовина заключен в малка кутия. В горящата си пустиня Лунтар беше постигнал онова, в което ангелът се беше провалил. Отнел ме беше от самия мен и беше оставил един компромис да се разхожда в обувките на Йорг Анкрат.

„Не отваряй кутията.“

Мъртвото момче ме гледаше от ъгъла на стаята, сякаш винаги е стояло там и е чакало търпеливо този момент, дните са се точели мълчаливи, а то е чакало, за да срещне най-после очите ми. Беше бледо, но без видими рани — освен мъртвешко бели следи от ръце по кожата, като белезите, които скелетите на Чела бяха оставили върху малкото братче на Гог преди години.

„Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали.“

Завъртях кутийката, светлината се отрази в релефните тръни. Проклет да е Лунтар, проклето да е мъртвото дете. Щях да се изправя пред легионите на Стрела цял.

„Отвориш ли я, край с теб.“

Ръцете ми не трепереха върху метала. Благодарен бях за това. Отворих я широко, откъснах капака и го метнах през прозореца покрай развяващия се окървавен чаршаф.

„Никога не отваряй кутията.“

Стаята на брат Глен, осветена от сиянието на поганеца. Нуждата да го убия се влива моментално в ръцете ми.

— Имало е кръв и мръсотия — казва Сагеус. Усмихва се. — Така действат отровите на Сарем Уик. Но дете не е имало. И едва ли ще има някога. Отровите на старата вещица са силни. Изстъргват утробата страшно, правят я ялова.

Намерил съм ножа и тръгвам към него. Искам да се хвърля отгоре му, но краката ми се движат бавно, сякаш газя в дълбок сняг.

— Глупаво момче. Мислиш ли, че наистина съм тук? — пита спокойно той, не помръдва.

Опитвам се да протегна ръка, да го стигна, но вместо това пропадам.

— Дори в този град не съм — казва той.

Обгръща ме покой. Подсладен сън за грейнало слънце, царевичак и деца, които си играят.

Газя през него, макар всяка стъпка да е предателство, все едно убивам приятели един по един.

— Мислиш си, че съм като теб, Йорг. — Клати глава и сенките се разбягват. — Жаждата за мъст те тласкаше от едно кралство в друго и ти си мислиш, че същите дивашки мотиви движат и мен. Не съм тук, за да те накажа. Не те мразя. Всички хора обичам еднакво. Но ти трябва да бъдеш пречупен. Трябваше да умреш още с майка си. — Вдига ръка и плъзга пръсти по писмената на шията си. — Така е записано.

И тъкмо когато го настигам, той изчезва.

Залитам в коридора. Няма никой. Затварям вратата и пускам резето от вътрешната ѝ страна с помощта на тънкото желязо, с което го бях вдигнал на идване. Брат Глен ще трябва да разчита на божията помощ. Нямам време за него сега и въпреки пластовете от лъжи и сънища, с които Сагеус е скрил истината, имам ясното усещане, че брат Глен все е виновен за нещо.

Не бях дошъл във Висок замък заради Катерин, още по-малко заради брат Глен. Не избрах това разклонение на кръстопътя само за да навестя гроба на кучето си. Дойдох да си видя семейството. И сега трябва да действам бързо. Кой знае какви сънища може да прати Сагеус насам?

Сим ме научи как да се движа безшумно. Всъщност ключът не е в шума, който вдигаш. Номерът е да си в постоянно движение, да вървиш бързо и целенасочено. Всяко колебание те издава. От друга страна, ако не съществува никакво възможно обяснение за присъствието ти, тогава прибягваш към пълната неподвижност — тя може да те скрие дори когато си съвсем на открито. Очите те виждат, но ако си камък, мозъкът може и да те отмине без внимание.

— Ти там. Стой.

Рано или късно всички номера те дънят и някой ти вика да спреш. Дори и тогава обаче е малко вероятно да те сметнат за натрапник. Умовете на стражите са особено невъзприемчиви, затъпели от дългогодишната скука на професията им.

— Извинете? — Вдигам ръка към ухото си.

Ако някой те спре, преструваш се, че не чуваш. Приближаваш се, навеждаш се по-близо. После бързо му запушваш устата, с отворена длан и плътно, за да няма какво да захапе. Ако има стена наблизо, притискаш го към нея. Забиваш ножа в сърцето. Важно е да не пропуснеш. През цялото време го гледаш в очите. Това му дава и друга храна за размисъл, освен как да се развика, а и никой не иска да умре сам. Плъзваш го по стената. Оставяш го в сянка.

Оставям мъртвия зад себе си. Още един умира в края на следващия коридор.

— Ей, ти! — Този ми връхлита иззад ъгъл, с меч в ръка. Едва не ме събаря на пода.

Умни ръце. Това знам от Грамло. Умни ръце. В това се състои неговият образователен курс по бой с ножове. Боят с мечове зависи от куп неща — замах, мушкане, инерция, подбиране на точния момент, преценка на противника. Човек с нож, от друга страна, е човек с умни ръце, точка. Боят с нож е страшно нещо. Затова мъжете мушкат, отскачат, замахват наужким и ако са достатъчно умни — бягат. От Грамло знам, че единствената правилна тактика е да нападнеш пръв и да убиеш бързо.

Нападам бързо. Мечът пада върху дългия килим, без да издаде звук.

Вратата, която търся, е зад ъгъла. Заключена. Вземам ключа от колана на стража. Отключвам и отварям. Пантите са смазани добре, не скърцат. Вратите на детските стаи никога не скърцат. Бебетата и без това не обичат да спят.

Дойката хърка на легло до прозореца. На перваза гори лампа, фитилът ѝ е скъсен. Сенките на люлката се протягат да ме докоснат.

Би трябвало да убия дойката, но ми прилича на старата Мери, която тичаше след мен и Уил, когато бяхме много малки. Би трябвало да я убия, но я оставям да спи. Ако има късмет, няма да се събуди скоро.

Довличам стража в стаята и затварям вратата. Минават няколко минути, докато си съставя маршрут за бягство. Има втора врата, която води към стаята на дойката. Щом са налице два изхода, през които да избягам, всичко е наред. Има и проходи, които извеждат от замъка. Тайни тунели, които свършват със скрити врати във Високия град. Не бих могъл да ги отворя отвън, но мога да изляза през тях.

Поемам си бавно дъх. Бял мускус… ароматът на майка му. Вдишвам отново. Стъпка към люлката и поглеждам надолу към брат си. Кръстили са го Дегран. Толкова е малък. Не съм очаквал, че ще е толкова малък. Посягам и го вдигам, както спи. Събира се в двете ми шепи. Въздъхва лекичко.

Работата на тайния убиец е мръсна.

Заклел се бях да взема императорския трон, да тръгна по най-трудния път, да спечеля Войната на Стоте без значение от цената. И тук, в шепите си, държа ключа към Златната порта. Синът на жената, която зае мястото на моята майка. Синът, заради когото баща ми ме прогони. Синът, на когото е решил да даде моето наследство.

— Дойдох да те убия, Дегран — шепна аз.

Той е мек и топъл, главата му е голяма, ръцете — миниатюрни, косата — тъничка и рядка. Моят брат.

Мъждивата светлина на лампата улавя светлите белези по ръцете ми. Усещам тръните на шипката.

Трябва да му извия врата и да си плюя на петите. В играта на тронове това не е рядък ход, не е необичаен дори. Братоубийство. Толкова често се среща, че даже има дума за него. И почти винаги се извършва лично, а не чрез платен убиец.

Тогава защо ръцете ми треперят?

Направи го и изчезвай.

„Ти си слаб, Йорг.“ Ето, дори баща ми ми казва да го направя.

„Слаб.“

Усещам тръните надълбоко, до кости почти. Дърпам се да спася Уил, а те се забиват още по-дълбоко. Кръвта се стича по мен. Усещам я. Стича се по лицето ми, заслепява ме. Тръните ме държат.

НАПРАВИ ГО.

Не.

Ще опожаря целия свят, ако преценя, ще сея разрушение навсякъде, но няма да убия брат си. Не отново. Дойдох тук, за да направя този избор. Да покажа, че съм можел да избера другото. Да претегля решението си в шепи.

Оставям Дегран в люлката. Дойката е сложила до възглавницата му овца с руно от вълна, къси крачета и копчета за очи. Спи, братче, сладък сън.

Той се търкулва безжизнен от ръцете ми, бял, където пръстите ми са го докосвали. Не разбирам. Покрива ме лед, нещо кухо се разширява в мен, превръщам се в крехка черупка. Побутвам го.

— Събуди се.

Дръпвам чаршафа под него. Разклащам люлката.

— СЪБУДИ СЕ.

Телцето се клати от движението на люлката, но нищо повече, бебето е отпуснато и безжизнено, белите следи от пръстите ми изпъкват по кожата му като обвинения.

— Събуди се! — крещя аз, но дори дойката не се буди.

Сагеус е там, в ъгъла на стаята, грее целият.

— Некромантство, Йорг. Колко ръба има този меч според теб?

— Не го убих аз. Можех, но не го убих.

— Напротив, уби го. — Гласът на Сагеус е спокоен. Моят — писклив.

— Не съм искал да стане така!

— Некромантството чува сърцето ти, Йорг. Чува онова, което не можеш да изречеш гласно. Прави онова, което твоята тайна сърцевина иска, което ѝ е нужно. Него не можеш излъга с пози. Ти носиш смърт за малки неща в пръстите си. И едно малко нещо току-що умря.

— Върни го — моля аз, умолявам. — Върни го.

— Аз ли? — пита Сагеус. — Та аз дори не съм тук, Йорг. Погрижих се тази дебела крава да спи дълбоко, но повече от това не мога да направя. Пък и исках да убиеш момчето. Защо иначе ще те водя тук?

— Ти си ме довел? — Не мога да го погледна, нито него, нито Дегран. Не смея да погледна и към сенките, защото ме е страх, че мама и Уилям ме гледат оттам.

— Със сънища за Катерин, които да те доведат в замъка, и сънища за Уилям, които да те примамят вътре. Стига, Йорг. Мислех, че умно дете като теб отдавна се е досетило как работя. Сънищата-убийци не са най-ефикасните ми оръжия. Другите, по-ненатрапчивите инструменти дават далеч по-дългосрочен резултат. Побутване тук, побутване там.

— Не. — Клатех глава, сякаш това можеше да зачеркне истината.

— Кръв ми капе от сърцето за теб, Йорг — казва той, целият съчувствие и кротки очи. — Обичам те, но ти трябва да бъдеш пречупен, няма друг начин. Трябваше да умреш, но ти оцеля и сега само прекършването ти ще възстанови равновесието, само така нещата ще поемат по правилния път.

— Нещата?

— Принцът на Стрела ще ни обедини. Империята ще процъфтява. Десетки хиляди ще живеят, вместо да умрат. И в мира науката ще се върне при нас. А аз ще насочвам ръката на императора, за да не сгреши. Това не струва ли повече от теб, Йорг? Не струва ли повече от живота на едно бебе?

Крещя и се хвърлям към него, сякаш гневът може да отмие скръбта, но стореното ме е разцепило на две и в тази пролука Сагеус налива лудост, порой от лудост. Залитам сляп и крещя.

Не виждам нищо повече. Нищо до мига, когато седя и се взирам в една кутия, празна и с изтръгнат капак.

Толкова лудост и угризения се бяха излели в мен, че не е останало място за спомени, нищо, което да прибера в кутията. Какви инстинкти, сляп късмет или нечия незнайна помощ са ме извели от замъка, без никой да ме види и спре, и още колко трупа съм оставил по пътя си, не знам.

— Йорг?

Обърнах се и погледнах Миана. Страните ми бяха мокри от сълзи. Магиите на Сагеус пълзяха под кожата ми, но не те отваряха празнотата в мен. Убил съм брат си.

Призракът му лежеше на леглото, зад Миана. Не малкото меко бебе, а момченцето на четири години, което щеше да е сега. И за пръв път ми се усмихна, сякаш сме приятели, сякаш се радва да ме види. Избледня пред очите ми и изчезна, а аз знаех, че няма да се върне, няма да порасне, няма да оздравее.

Някой тропаше на вратата.

— Кралю, разбиха портата!

Отстъпих към стената, плъзнах гръб по нея и се свлякох на пода.

— Убил съм го.

— Йорг? — Миана ме гледаше разтревожено. — Врагът е в замъка.

— Убил съм брат си, Миана — казах аз. — Нека врагът дойде.