Кралят на тръните

20.

Макин върти някаква магийка с хората. Остави го половин час с хора и всички непременно ще започнат да го харесват. Не че прави нещо особено. Не личи да използва трикове някакви, нито да полага усилия. Всеки път прави нещо различно и то всеки път дава същия резултат. Макин е убиец, лош човек, и в лоша компания прави лоши неща, но само след половин час с него вече ти се иска да си му приятел.

— Добрутро, дук Маладон — казах, когато великанските брадвари на дука ме въведоха в голямата зала.

Изстисках още веднъж дъжда от косата си. Макин седеше на стол едно стъпало под трона на дука. Току-що беше подал халба на Маладон и отпиваше от своята. Направо да си помислиш, че от десет години всяка сутрин правят същото.

— Крал Йорг — каза дукът. Браво на него — не се поколеба да ме нарече крал, нищо че стоях пред него подгизнал и облечен като за път, тоест дрипав.

Залата тънеше в сенки, макар сивото утро да промушваше пръсти през високите прозорци, а по колоните още да горяха лампи. Аларик Маладон изглеждаше внушително на трона си, образ и подобие на легендарните владетели от зората на времето.

— Дано Макин не ви е досаждал с историйките си. Има навика да лъже безобразно — казах аз.

— Значи не си бутнал командира на бащиния си страж във водопад, така ли? — попита дукът.

— Е, може и да…

— Нито си обезглавил некромант и си изял сърцето му?

Макин изтри пяната от мустака си и се загледа в едно куче, което глозгаше кокал. Всички братя бяха пощурели по лицевото окосмение и си отглеждаха я брада, я мустаци. Мисля, че косматите данци им внушаваха чувство за малоценност.

— Е, понякога казва и нещо вярно, но все пак бъдете нащрек с него — казах аз.

— Зарадва ли те с нещо Екатри? — попита дукът. Тези северняци определено обичаха да хващат бика за рогата.

— Не би ли трябвало това да си остане между мене и нея? Чувал съм, че е лош късмет да го разкриваш пред друг.

Аларик вдигна рамене.

— И как да разберем дали гадателката познава, ако никой не казва какво е чул от нея?

— Мисля, че целта ѝ беше да ми предаде едно послание отпреди стотина години. Посланието гласи да се хвана за палците на краката и да си подложа задника на Стрелянския принц.

Макин изпръхтя в бирата си, а неколцина от северняците май се ухилиха. Казвам „май“, защото е трудно да прецениш какво точно се случва зад паравана на гъста брада.

— И аз чух нещо от този род — каза Аларик. — Ясновидец от фиордите, с лед във вените и остро око за написаното с топла карантия. Той ми каза, че старите богове и белият Христос били на едно мнение по въпроса. Дошло е време за нов император и той ще се пръкне от семето на стария. Сред Стоте се говори, че тези знаци сочат към Стрела.

— Принцът на Стрела може да ми целуне брадвата — каза Синдри. Не го бях видял в сенките зад охраната на баща му.

— Ти не си го виждал, синко — каза Аларик. — Чувал съм, че прави впечатление.

— Ще устоят ли вашите порти, ако принцът дойде на север? — попитах.

Дукът се ухили.

— Харесваш ми, момче.

Преглътнах това с „момчето“.

— Винаги съм смятал, че кръвта на империята извира от Севера — каза Аларик. — Винаги съм мислил, че данец трябва да вземе императорския трон, да го вземе с брадва и огън, и че може би е писано аз да съм този човек. — Отпи дълга глътка от халбата си, после ме погледна и вдигна високо едната си бухлата вежда. — Как ще устоят твоите порти, ако някой слънчев ден принцът потропа на тях?

— Това, приятелю мой, ще зависи от разни неща, например колко слънчев е слънчевият ден, за който говориш. Но аз открай време мразя да ме побутват, особено да ме побутват гадатели и вещици, или отколешни мъртъвци с думите си, или по силата на предсказания, основани върху движението на планетите, или нумеролози с тяхната странна математика, или защото някой бил видял нещо в карантиите на заклана овца — отвърнах.

— От друга страна — каза Аларик, — въпросните предсказания са много стари. Пътят на новия император е предначертан преди стотина и повече години. Може би принцът на Стрела е предреченият.

— Старите хора говорят за старите думи със страхопочитание. Аз казвам, че старите думи са изхабени и не струват. По-добре млада невеста в леглото, отколкото дърта вещица — казах, като си мислех за Екатри. — Всеки глупак може да надраска нещо на плоча и ако никой не прояви здравия разум да изчисти плочата, след хиляда години драсканиците се превръщат в древна мъдрост.

Воините взеха да кимат, стори ми се, че съзирам още усмивки сред растителността.

— Посланието, което ми предаде Екатри, ѝ е било продиктувано от Скилфар. На север. — Това бързо-бързо изтри усмивките.

Аларик се намръщи.

— Ледена вещица на север, огнен маг на прага ни. Викингите са родени в земя на огън и лед и черпят силата си от борбата с тези две стихии. Човек сам пише историята си, Йорг. Добре е и ти да напишеш своята.

Харесвах го този тип. Посегнеха ли играчите да преместят дука на Маладон върху дъската си, току-виж изгубили някой и друг пръст.

Подът се разтресе, вибрацията стигна чак до корените на зъбите ми, смълча всички ни, докато трусът отмине. Лампите не се залюляха, само се разтресоха на куките си и сенките се размазаха.

— Как ти хареса Хаймски цеп? — попита Аларик.

— О, супер — отвърнах. — Обичам планините.

Купчината пепел от снощния огън в голямата камина димеше кротко. Сетих се за връх Валас и парата, която се стелеше по склоновете му.

— Готов ли си да отидеш при Феракинд? — попита Аларик.

— Да — отвърнах. Имах чувството, че ако не отида при Феракинд, той сам ще ме потърси, скоро при това.

— Кажи ми за троловете — каза Аларик. Не спираше да ме изненадва — уж дрънкаше за зората на времето и за стари богове, уж не изглеждаше особено умен, а просто инструмент, създаден за война и нищо друго, но умът му сечеше толкова бързо, че устата му скачаше от тема на тема, за да не изостане драматично. — За троловете и за твоите странни приятели — добави той. И сякаш чакали знак, вратите в дъното на залата се отвориха пред Горгот, великанският му силует бе черен на фона на дъжда.

Горгот тръгна към нас и воините на дука стиснаха по-здраво брадвите си. Залата потъна в тишина, ако не броим тежките стъпки на гиганта. Гог подтичваше след него, мокър като кокошка. Всяка лампа, покрай която минаваше момчето, припламваше ярко.

Земята се разтресе. Доста по-силно този път, сякаш великан е стоварил чука си наблизо. Нещо изпъшка навън и падна с трясък, а близо до мен една лампа се откачи от куката си, строши се на плочите и пръсна горящо масло. Няколко капки стигнаха до панталона ми и припламнаха за миг, но платът беше мокър и не се подпали. Гог реагира мълниеносно. Протегна едната си ръка към мен, другата — към камината. Нададе кратък писклив вик и маслото от лампата угасна. В същия миг весели пламъци разцъфтяха в огнището, сякаш гореше сухо дърво, а не вчерашна пепел.

Мъжете наоколо се разшумяха. Чух ругатни и клетви. Дали заради силата на труса, странната история с падналата лампа, или просто за да разредят напрежението от появата на Горгот в сумрачната зала, така и не разбрах.

— Страхотен номер — казах. Клекнах, за да съм на едно ниво с Гог, и му махнах да се приближи. — Как го направи? — Плъзнах предпазливо пръсти по следите от огъня — по пода и по панталона си. Следите бяха студени и мазни на пипане.

— Кое? — попита Гог с пискливо гласче. Не сваляше поглед от дука и блясъка на брадвите около него.

— Как загаси огъня? — Погледнах към камината. — Как го премести — поправих се.

Гог все така гледаше Аларик на трона.

— Има само един огън, глупчо — каза детето, напълно забравило за уважението към кралете и дуковете. — Просто го натиснах.

Свъсих вежди. Имах чувството, че съм на крачка да го разбера, но тази крачка упорито ми убягва. Мразя, когато става така.

— Разкажи ми. — Хванах го за раменете и го обърнах към себе си.

— Има само един огън — повтори Гог. Очите му бяха тъмни както обикновено, целите черни, но в погледа му имаше нещо нажежено, нещо плашещо, нещо, което можеше да те подпали като фитила на лоена свещ.

— Един огън — казах аз. — А всички тези… — Махнах към лампите. — Всички тези са прозорци към него?

— Да. — Гог въздъхна. Личеше си, че му досаждам, че не го свърта на едно място, че си е наумил някаква нова игра.

Сетих се за един килим. Килим с гънка. Помнех този килим от други дни, по-меки. От дни, когато спях в свят, който не гореше и не се тресеше, в хубава стая, където мама винаги идваше да ни целуне за лека нощ. Килим с гънка и една слугиня, която се опитваше да я изглади с крак. И всеки път, когато успяваше да я заглади, гънката се появяваше на друго място. Стъпчеш я тук, появява се в съседство. Но никога две гънки едновременно. Защото килимът имаше само една гънка.

— Можеш да вземеш огън от едно място и да го сложиш на друго — казах.

Гог кимна.

— Защото има само един огън и ние виждаме парченца от него — продължих. — А ти натискаш едно парче и повдигаш друго.

Гог кимна и почна да се върти в ръцете ми.

— И винаги си правил точно това — казах.

Детето не отговори, сякаш въпросът ми беше реторичен.

Пуснах го, то се мушна под най-близката маса и се заигра с една рижава хрътка.

— Троловете? — подкани ме Аларик с вид на човек, който скоро ще изгуби търпение.

— Видяхме се. Горгот може да говори с тях. И те, изглежда, го харесват — отвърнах.

Аларик чакаше. Този номер не е лош. Мълчиш и хората се чувстват длъжни да запълнят тишината, дори с неща, които иначе биха запазили в тайна. Не е лош този номер, но аз го знам, затова също мълчах.

— Дукът на Маладон знае за троловете — обади се Горгот. Данците трепнаха, когато заговори, сякаш бяха очаквали да ръмжи или нещо такова. — Троловете служат на Феракинд. Дукът иска да знае защо онези, които открихме ние, не служат на огнения маг.

— Така е — потвърди Аларик.

— Троловете служат на Феракинд от страх — каза Горгот. — Плътта им гори лесно, точно като на хората. Има и немалко обаче, които се крият от него.

— Защо просто не напуснат Хаймски цеп, щом искат да живеят свободни? — попитах аз.

— Заради хората — каза той.

В първия момент не разбрах какво има предвид. Трудно е да си представиш страховитите тролове като жертви. Сетих се за яките им ръце с черни нокти като на граблива птица — ръце, които могат с едно движение да откъснат главата на човек.

— Някога са били много — каза Горгот.

— Нали каза, че са направени за война, че са войници? Ако е така, защо се крият? — попитах.

Горгот кимна.

— Да. Направени са за война. Направени са да служат. А не да бъдат преследвани. Не да бъдат пръснати и преследвани поединично в чужди земи.

Изпънах се в пълния си ръст, отскоро над метър и осемдесет.

— Мисля…

— А ти какво мислиш, Макин? — прекъсна ме дукът.

Макин улови погледа ми и изви устни в бегло подобие на усмивка.

— Мисля, че всички тези неща са пламъчета от един и същ огън — каза той. — Всичко тук води към Феракинд. Мъртвите дървета, болестта по кравите ви, слабите реколти, трусовете, които рушат крепостите ви, троловете, шансовете ви да се включите в надпреварата за императорския трон… в центъра на всичко това е Феракинд с неговите огньове.

Магията всеки път е различна. Днес Макин я извъртя с помощта на бързия си ум. Но методологията е без значение, защото резултатът неизменно е един — искаш Макин да ти е приятел.