Кралят на тръните

33.

Морският въздух не разкара вонята на Канталонските блата, само добави щипка солен привкус. Вече виждах сивата водна шир, но от брега ни деляха мили.

— Поне са бавни — каза Кент. Цапаше до мен, стиснал в ръка брадвата си. Хвърли бърз поглед през рамо, което си беше риск. Не е препоръчително да тичаш в тресавище с остро оръжие в ръка и да зяпаш назад. От друга страна, последните ни два дни като цяло не бяха препоръчителни.

Морският бриз носеше със себе си приглушен стон. Опитвах се да не мисля за източника.

Вървяхме упорито напред. Вече знаехме, че почивките тук са лоша идея. Останали ни бяха четири коня, след като добичето на Роу стъпи в кална дупка и си счупи глезена. Роу му преряза гърлото, а аз накарах Кент да му отреже краката.

— Не ща Чела да го вдигне и мъртъвците ѝ да го пришпорят след нас.

С всяка минута морето изглеждаше все по-голямо. Скоро щяхме да се озовем в солените мочури.

— Ису да ни е на помощ — възкликна Роу и се закова на място пред мен. От всички братя той най-рядко отправяше молитви за божествено съдействие.

Настигнах го. Обраслото с туфи трева блато свършваше без предупреждение, заменено от дълга ивица тиня, от онази, която се образува при отлив. Двестатина метра по-нататък започваше море от тръстики. Но не тинята беше спряла Роу, а главите.

През пет метра, като зелки в нива, от тинята стърчаха глави. Най-близките спряха да стенат и завъртяха очи към нас.

Онази в краката на Роу, жена на средна възраст с тежка челюст, се мъчеше да ни погледне в очите.

— Боже, спаси ме — каза тя. — Спаси ме.

— Жива ли си? — Клекнах до нея. Тинята беше неочаквано гъста и твърда, като влажна глина.

— Спасете ме! — изпищя жената.

— Те са отдолу. — Това го каза главата на мъж вляво от нас, някъде на възрастта на Макин, с черна брада. Калта беше полепнала по долната половина на брадата му, другото беше чисто, сякаш го е измил дъжд.

Пресегнах се с некромантството, което се събираше във върховете на пръстите ми. Не усещах повече смърт тук, в тинята, отколкото в другите части на блатото. Освен около самите хора. Усещах как животът изтича от тях… и го сменя с нещо не толкова живо, но по-издръжливо.

— Късат ми кожата! — Гласът на мъжа се извиси във вой.

Вдясно от нас имаше млада жена, черната ѝ коса потъваше в тинята. Жената вдигна лице към нас и видях, че е нашарено с тъмни вени, като онези на моите гърди. Изръмжа. Дълбок гърлен звук, пълен с глад. Зад нея имаше друга жена, двете си приличаха като сестри.

— Идват нощем. Мъртви деца. Дават ни да пием горчива вода и ни хранят с ужасни неща. Ужасни неща. — Главата ѝ клюмна.

— Убийте ме — извика един мъж по-навътре в тинята.

— И мен — извика друг.

— Откога… — казах аз.

— Откога сте тук? — довърши въпроса ми Макин.

— От три дни.

— Две седмици.

— Девет дни.

— От цяла вечност! — Стоновете и гърлените звуци набраха сила.

Изправих се. Ръцете и краката ми бяха ледени, повдигаше ми се.

— Защо? — попитах Макин. Той вдигна рамене.

— Аз знам — каза Райк.

— Ти нищо не знаеш, Райк — казах му.

Но наистина знаеше.

— Бързите мъртви — обясни гигантът. — Тя тук ги прави. Маринова ги. Превръща ги бавно, та след това да са бързи. И преди съм чувал за този начин.

Погледът ми попадна на друга глава, глава с гладни очи и раззината в писък уста. Още няколко подхванаха крясъка.

— Дай им каквото искат, Кент — казах аз.

— Не! Имайте милост — примоли се жената в краката на Роу. — Имам деца.

— А ако не го искат, дай им това, от което имат нужда — добавих.

И Кент се зае да прибере реколтата. Кървава задача, от която те заболява гърбът. И другите се включиха, Райк с невиждан ентусиазъм.

Продължихме на бърз ход, нямахме търпение да се махнем оттук.

— Това едва ли е единствената нива — каза Макин. Тичаше бос, защото беше успял да загуби и втория си ботуш.

Тревожех се не толкова какво друго отглежда Чела, а какво вече е успяла да отгледа.

Движехме се през зелено море, устремени към сиво море. Тръстиките бяха високи до гърдите ни, че и повече, краката ни потъваха до средата на прасците при всяка стъпка. Широки ивици рядка кал разделяха туфите тръстики, подхранвани от потоци, които ромоляха в средата им. Стигнали бяхме до поредния воден синор, когато чух далечния прибой.

— Не. — Грамло сложи ръка на рамото ми, преди да съм стъпил в калта.

В средата на синора, там, където потокът лъщеше като панделка, калта взе да се вълнува.

Роу извади лъка си. Аз натегнах арбалета на Нубанеца.

Калта се сгърчи отново, надигна се в могила и се разтече неохотно настрани. Нещо черно се появяваше от недрата ѝ.

— Т’ва е лодка бе, да я… — каза Райк.

Явно днес му беше ден за правилни догадки. Рибарска лодка от черни изгнили дъски се появи от тинята, екипажът ѝ се размърда на палубата, отърсваше се от полепналата кал и собствената си прогнила плът. Сетих се за дебелия капитан и неговата баржа на река Райм. Изборът му да стои във води, които познава, изведнъж ми се стори изключително разумен.

— Назад! — И поведох братята обратно в тръстиките.

Тичахме през високата тръстика, по-висока от мен, стръкове ме удряха в лицето.

— Нещо идва — извика Райк. Само той беше достатъчно висок, за да вижда над зеленото море.

— Откъм лодката ли? — извиках аз.

— Не. От другата страна.

Свърнахме и затичахме по-бързо.

Чувах ги. Настигаха ни, проправяха си път през тръстиките.

— Какво е? — извиках.

— Не знам — каза задъхано Райк. — Не го виждам. Виждам само как падат тръстиките.

— Спрете! — И пръв последвах заповедта си. Захвърлих арбалета на Нубанеца и развъртях меча си през тръстиковите стъбла. — Разчистете място! — извиках.

Няма смисъл да тичаш, ако е ясно, че ще те хванат.

Трима мъртви нахлуха в разчистеното място още преди да сме го разчистили докрай. Движеха се адски бързо и щом ни видяха, нададоха вой. Хвърлиха се към нас без колебание, протегнали ръце да стиснат нечие гърло. Роу падна. Онзи, който избра мен, се наниза на меча ми. Буквално го погълна, проклет да е. Дръжката стърчеше между разсечените му бузи, острието беше пробило дробовете му, върхът — стигнал стомаха. Сетих се за Томас в цирка.

Четирите стъпки стомана, разсекли вътрешните му органи, вбесиха моя противник още повече. Напираше да ме докопа за гърлото, едва не изтръгна меча от ръцете ми, но аз стисках здраво дръжката и инерцията на мъртвеца ме събори по гръб в тръстиките. Онзи ми налетя отново, на четири крака, сякаш не беше погълнал достатъчно от меча ми и искаше още. Ако можеше да си отвори челюстите по-широко, сигурно щеше да налапа и дръжката с все ръцете ми. Явно не беше твърде привързан към вътрешните си органи.

Мъртвецът продължи да напира, тъмна кръв гъргореше в гърлото му, аз отстъпих назад и нагазих в лепкава кал. Забих дълбоко крака, завъртях меча и натиснах надолу. Острието разпори мъртвеца, от шията, през гърдите, до чатала. Червата му се изсипаха и той се просна в калта, посягаше да ме докопа, но аз се откъснах и забих меча си в по-твърд участък. Ритах в паника да се измъкна от лепкавия вир, който ме теглеше надолу. Ако не беше мечът ми, щях да потъна. Успях да се измъкна от ямата и се проснах по гръб, останал без дъх. Чувах воя на другите мъртъвци и псувните на братята. Тръстиките се издигаха над мен като дървета, полюшваха се на фона на синьото небе.

Когато събрах сили да се върна на мястото, което бяхме разчистили, битката вече бе свършила.

— Роу е мъртъв. — Едната буза на Макин беше раздрана и той търкаше раната с шепа намачкани тръстикови стъбла. На пръв поглед тази терапия само влошаваше нещата, но може би Макин целеше да подлюти раната и изтеклата кръв да я почисти.

— Никога не съм го харесвал — казах. Когато сме на пътя, казваме такива неща. А и в случая си беше вярно.

— Погрижи се да не остане нищо за Чела — заръчах на Кент.

Той се зае да обезглави първия нападател. Някой вече беше отрязал ръцете му от раменете, устата му беше пълна с кал, но въпреки това създанието се гърчеше и се пулеше.

Като гледах как Макин се грижи за раната си, реших да проверя собственото си здравословно състояние. Случва се да минат часове, преди да забележиш рана, получена в битка.

— Мамка му — казах.

— Какво? — Макин ме погледна.

— Изгубил съм кутията. — Прокарах отново ръце по кръста си, сякаш имаше вероятност да съм я пропуснал при първата проверка.

— Прав ѝ път — рече Макин.

Върнах се назад по пътеката от стъпкани тръстики, където се бях боричкал с мъртвеца. Нищо. Стигнах до калната яма.

— Потънала е тук — казах.

— Ми добре — рече Макин, който бе тръгнал след мен.

Огледах се. Чувствах, че не бива да я губя. Че ми е нужна. Че е част от мен.

— Кент! — извиках. Той погледна към мен, вдигнал брадвата над главата си за удар. Трупът на Роу лежеше в краката му.

— Остави го — казах аз.

Върнах се и коленичих до Роу.

Отблизо смъртта е грозна. Старецът се беше насрал и вонеше по-зле от обикновено. Месото на шията му беше съдрано и висеше на розови парцали върху ключиците. Парчета бял хрущял стърчаха около черната дупка в дробовете му. Примесена със сополи кръв засъхваше под носа му, очите му се бяха завъртели наляво под неестествен ъгъл.

— Не съм приключил с теб, брат Роу — казах.

Хванах ръцете му. Ръцете на мъртвите не са чак толкова неприятни на пипане, но когато преплетох пръсти с неговите, ме полазиха ледени тръпки, признавам. Роу лежеше безжизнен, усещах мазолите по дланите му.

— Какво правиш? — попита Грамло.

— Имам задача за теб, брат Роу — казах аз.

Потърсих го. Не можеше да е отишъл много далеч. Усетих пулса на некромантството в незаздравялата рана на гърдите си. Тъмна ръка се затвори около сърцето ми, обви ме хлад като мокър чаршаф.

Знаех, че силата ми е малка, ручейче само, като лентата бистра вода в безкрайната кална шир на блатата. Но Роу още беше топъл. Сърцето му не биеше, но още потрепваше и се гърчеше едва доловимо, и най-важното — аз познавах Роу, познавах го до мозъка на костите. Не го харесвах, но го познавах.

За да изправиш мъртвец, трябва да влезеш в кожата му. Да се намъкнеш в нея, да му заемеш ехо от пулса си, да настроиш мозъка си към неговите мисли.

Плюх, както го правеше Роу. Вдигнах глава и изгледах братята с присвити очи, видях ги през призмата на неговите чувства — разбрах кои е харесвал и кои не, на кого е завиждал, с кои е имал стари спречквания, кой му дължи пари заради загубен облог.

— Брат Роу — казах.

Изправих се. Ние се изправихме. Той се изправи.

Стоях лице в лице с трупа му, а Роу ме гледаше от някакво далечно място, през очи, които доскоро бяха негови. Братята ни зяпаха мълчаливо как вървим към ямата — аз напред, Роу след мен.

— Намери я — казах.

Нямаше нужда да обяснявам повече. Двамата бяхме в една кожа. Роу стъпи в лепкавата кал и ямата го засмука. Клекнах отстрани. Калта се затвори над главата му и чак тогава усетих стоманата отстрани на врата си. Проследих с поглед острието.

— Никога не прави това с мен — каза Макин. — Закълни се.

— Заклевам се — отвърнах.

Нямаше нужда да ме моли или убеждава.