Кралят на тръните

ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН

28 март, година 99 от Междуцарствието

Висок замък. Параклисът.

Дегран е мъртъв. Момченцето на сестра ми е мъртво. Не мога да пиша за това.

29 март, година 99 от Междуцарствието

Йорг го е направил. Оставил е пътека от трупове до и от стаята на Дегран.

Ще го убия, ще се погрижа да плати с живота си.

Такъв гняв ме разкъсва, че не мога да говоря. Ако брат Глен не беше мъртъв. Ако Сагеус беше тук. И двамата щях да убия със собствените си ръце.

31 март, година 99 от Междуцарствието

Днес го погребахме. В гробницата, където лежи семейството на Олидан. Малък ковчег от бял мрамор. Невръстният Дегран. Ковчегът е толкова малък. Само като си помисля, че детенцето лежи вътре самичко… и плача. Маери Кодин изпя Последната песен за него, моя племенник. Маери има висок чист глас, който ехтеше в гробницата. Плаках. Придворните дами на сестра ми положиха върху ковчега бели цветя, лилии, всяка по едно цвете, и плачеха.

Наложи се отец Елдар да дойде от църквата на Светата майка в града, защото си нямаме свещенослужител в замъка, който да опее детето. Йорг е виновен и за това — единия отведе със себе си, другия уби. Когато отец Елдар приключи, когато прочете съответните пасажи от библията за долината на смъртта и края на страха от злото, всички си тръгнахме. Сарет я отнесе сър Райли. Тя не искаше да си тръгне, пищеше. Разбирам я. Ако бебето беше мое, и аз не бих могла да го оставя. Мога да тровя бебета в корема си, докато изпаднат оттам в кръв, но ако съм държала свое дете, ако съм видяла очите му, ако съм докосвала устните му… сигурна съм, че дори сър Райли не би могъл да ме откъсне от него.

2 април, година 99 от Междуцарствието

Прегледах дневника си от началото и проследих пътеката на сънищата си. Поне онези, за които съм писала, а аз, изглежда, съм писала за доста от тях. Не ги помня, но явно са ме тормозели достатъчно, за да ги запиша. И записвайки ги, съм ги забравила.

Не ми е лесно да чета за тях. Дори страниците разгръщам трудно, сякаш някой натиска ръката ми, спира я на всеки лист. Но аз няма да се откажа.

Чета и разбирам… виждам как езичникът ме е разигравал, как ме е насочвал като кон с леки первания на камшика, завой тук и завой там, определял е пътя ми, чертал е маршрут по карта. Тази магия я мога и аз, трябва да я мога, сигурна съм. Щом гадно копеле като Сагеус я владее, значи трябва да е достъпна и за мен. Другото е неприемливо.

Не мога да управлявам кралства като Йорг или Орин. Войници не изпълняват заповедите ми, мъже не умират заради мен в битка на чужда земя. Тези неща са недостъпни за мен. Заради пола ми. Защото не ми расте брада. Защото ръцете ми не са толкова силни. Но генералите не се нуждаят от силни ръце. Кралете нямат нужда от брада.

Може никога да не управлявам и да не давам команди, но мога да съградя кралство в главата си. Да събера армии. Ако анализирам онова, което езичникът ми е направил. Ако го разглобя на съставните му части. Мога да си направя свои оръжия.

8 април, година 99 от Междуцарствието

Днес Орин от Стрела разговаря официално със зет ми. Казах, че ще се омъжа за него. Но първо го накарах да обещае, че ще ме отведе далеч от този замък, който вони на убиеца Йорг Анкрат, и че никога няма да ме върне тук.

Орин казва, че ще стане император, и аз му вярвам. Йорг Анкрат ще се опита да го спре и в деня, когато се опита, аз ще се погрижа да плати за престъплението си. Дотогава ще анализирам методите на езичника и ще се уча от тях. Всеки може да овладее тези сили, но на повечето хора им пречи страхът. Единствено страхът. Не вярвам, че онова същество Сагеус е по-способно от мен, няма да повярвам в това. Страхът ни държи слаби, страх от онова, което не знаем, и страх от онова, което знаем. Знаем какво прави Църквата с вещиците. Но Папата в Рим и всичките ѝ свещеници могат да вървят по дяволите. И те не са недосегаеми, особено в тежки времена като нашите. А тази сила, тя е достъпна колкото за мъжете, толкова и за жените. Ще дойде ден, когато Йорг ще разбере какво е да те разкъсат собствените ти сънища.

ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН

1 юни, година 99 от Междуцарствието

Стрела. Замък Йотрин.

Оженихме се. Щастлива съм.

23 юли, година 99 от Междуцарствието

Стрела. Нови лес.

Яхнахме конете и дойдохме в Нови лес. Наричат го така, защото някакъв прапрадядо на Орин наредил да засадят гора в чест на победата си над бретанците, след като ги изтикал обратно в морето. Това е първата ми възможност да разгледам Стрела, макар че май ще гледаме основно дървета. Еган настоя Орин да отиде на лов с него, а Орин покани и мен. Последното май не влизаше в плановете на Еган. Орин му бил обещал да отидат на лов само двамата, така каза, без придворни, без тарапана. Орин отвърна, че колкото по-богат ставал, толкова по-рядко можел да си позволи подобен лукс, но обеща да съкрати максимално ловната дружинка.

Стрела е прекрасна страна. Може да ѝ липсват величествените планини на моята родина, но горите ѝ са разкошни, дъбове и брястове, бреза и бук, а не вездесъщите борове и борчета на Скорон. А и тукашните лесове са светли и проветриви, можеш да яздиш спокойно между дърветата, изобщо не приличат на гъстите и мрачни гори у дома.

Направихме си бивак на една полянка, слугите разпъват павилиони и палят готварски огньове. Орин покани лорд Джакарт и сър Талбар да ни придружат, също лейди Джакарт и дъщеря ѝ Джесет. Подозирам, че функцията на лейди Джакарт е да ми прави компания, докато мъжете убиват разни неща в гората. Мила е, но възглупава и незнайно защо смята, че трябва да крещи, за да разбирам акцента ѝ. Чувам я много добре, просто ми се иска от време на време да си поема дъх и да си довършва думата, преди да подхване следващата. Малката Джесет е чудесно момиченце, на седем е, тича постоянно, крие се в храсталаците и камериерът на баща ѝ, Дженин, трябва да я измъква оттам.

И аз бих искала момиченца, две, руси като Орин.

Орин се върна, Еган яздеше с него, двамата на един кон, Джакарт и Талбар — отляво и отдясно. Станах с намерение да попитам за сърната, но бързо си промених решението — мъжете бяха мрачни до един, с изключение на Еган, който изглеждаше готов да убива. Малката Джесет хукна право към баща си, смееше се и питаше какво ѝ е донесъл — сърна или сръндак? Лорд Джакарт буквално се изхлузи от седлото си и я грабна на ръце, преди Еган да е скочил от коня на брат си. Чудо е как Джакарт не избухна в пламъци, предвид начина, по който го гледаше Еган. А после видях кръвта, тъмна и лепкава по ръцете на Еган, като черни ръкавици; имаше пръски чак до лактите му.

— Ще ида да насека дърва — каза Еган и тръгна през поляната, като крещеше някой да му даде брадва.

Лорд Джакарт занесе дъщеря си до павилиона на семейството, лейди Джакарт подтичваше след него. Може да беше глупава, но знаеше кога да млъкне.

— Еган вкара Ксантос в една шипка — каза ми Орин и разпери ръце. — И аз не я видях.

— Но нали изрично го предупреди да язди бавно и да внимава за проклетите шипки. — Сър Талбар поглади дългите си мустаци и поклати глава.

— Не е в стила на Еган да се отказва от гонитбата. А и онзи елен имаше разкошни рога. Осемнайсет разклонения, ако не и повече. — Орин умее да представя слабостите на другите като достойнства. Сигурно защото е толкова добър. Това кара мъжете да го следват, да го обичат. Може би ще омагьоса и мен по този начин… не знам.

— Горкият Ксантос. — Жребецът беше великолепно животно, кръстен на коня на Ахил, черен като каменно масло, мускули трепкаха на вълни под лъскавата кожа. Искало ми се беше да го пояздя, но с Еган е трудно да се говори. Каквото и да му кажа, все изглежда ядосан. — Не знам много за конете, в Скорон те са по-скоро рядкост, но… Толкова ли са опасни шипките за тях? Смъртоносни чак? — А после разбрах или поне реших, че съм разбрала.

— Крака ли си е счупил? Бедничкият Ксантос.

Орин поклати глава, сър Талбар плю.

— Бодливата шипка е гадно нещо — каза Орин. — Чудо е, че Ксантос не си счупи крака, но хълбоците му бяха раздрани жестоко.

— Главният коняр… или лекарят, не можеха ли да го зашият? — Не разбирах как такива рани могат да са фатални.

Орин отново поклати глава.

— Виждал съм го преди, а доктор Мастриколс го е описал в учебника си, има го дори в бележките под линия на „Ботаник Франко“ от Хентис. Бодлите на шипката са закривени, връхчетата се отчупват в плътта, раните гноясват, отравят кръвта и животното умира. Дори хора умират от това. Чичото на сър Талбар така си отиде. Два тръна се забили в дланта му, раната била изрязана дълбоко и почистена, наложена с мехлеми, но нищо не помогнало. Раните гноясали и почернели. Първо му отрязали ръката до китката, после до рамото, но той въпреки това почина.

Вече знаех откъде е кръвта по ръцете на Еган.

— Е, поне Еган му е спестил мъките.

Орин сведе глава.

— Да, Ксантос си отиде бързо.

Сър Талбар хвърли поглед на Орин, после отклони очи и не каза нищо повече.

По-късно през деня разходих малката Джесет по края на полянката, детето бъбреше безспирно, но аз не го слушах. Някъде сред дърветата ехтяха удари на брадва. Еган беше насякъл цяла планина цепеници, много повече, отколкото слугите можеха да използват за готварските огньове. Сега сечеше цели дървета. Час по-късно се появи откъм групичка брястове, недалеч от мястото, където с Джесет играехме на дама. Кръвта по ръцете му я нямаше, а по тялото му — атлетично и силно като на Ксантос — се стичаше пот. Кимна, почти без да поглежда към нас, и продължи нататък с брадвата на рамо.

— Не го харесвам — прошепна Джесет.

— Защо? — попитах и се наведох към нея със заговорническа усмивка.

— Убил е коня си — каза Джесет и кимна енергично.

— Било е проява на милост.

— Мама каза, че му отсякъл главата с меча си, защото изпуснали елена.

25 юли, година 99 от Междуцарствието

Замък Йотрин. Библиотеката.

В библиотеката на Орин намерих свитъци, в които се говори за сънищата като за приливи и течения. В село Ханам има жена, която си изкарва хляба с ясновидство, но на някои хора казва повече от това. В една малка таванска стая в къщата си жената ми разказа за плаването по морето на съня.

18 август, година 99 от Междуцарствието

Замък Йотрин. Кралската спалня.

Орин замина на запад с армиите си. Ще ми липсва. Но аз смятам да се възползвам добре от почивката. Имам чувството, че цял месец не сме излизали от спалнята. Ако е нужно повече от това, за да си направим бебе, значи до зимата ще съм изпосталяла, а до пролетта ще съм се спаружила като старица.

ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН

18 юли, година 100 от Междуцарствието

Замък Йотрин. Библиотеката.

Орин е добър човек, може би велик човек. Всички оракули казват, че той ще е императорът и той ще носи императорската корона. Но дори великите мъже понякога издават заповеди, които е най-добре да пренебрегнеш.

Когато е тук, Орин прекарва половината си дни в библиотеката. Рицарите и капитаните, които го търсят там, влизат на пръсти и стрелкат подозрително с очи високите рафтове, сякаш знанието може да потече от книгите и да ги зарази. Намират ни, Орин в единия ъгъл, мен в другия, той вдига поглед от някоя дебела книга с кожени корици и казва: „Генерал Еди-кой си.“ А генерал Еди-кой си пристъпва от крак на крак, смутен сред толкова много писано слово, смутен от учения вид на бъдещия император. А той наистина причина на книжен плъх, липсват му само очилата за четене.

Орин чете великите книги. Класиката отпреди епохата на Строителите, книги от времето на древните гърци и Омир. Не че избира най-дебелите и най-впечатляващите книги, за да си придава важност, но накрая резултатът е същият. Обича да чете философски трактати, военна история, животописи на велики мъже и книги по естествознание. Често ми показва рисунки на странни животни. Когато е тук де. Същества, които според мен са рожба на нечие развинтено въображение. Но Орин твърди, че изображенията не били рисунки, а уловени образи, все едно са застинали в огледало, и че са истински. Казва, че бил виждал някои от тях с очите си. Показва ми картонче с рисунка на кит и слага пръст до устата на звяра — да съм си представела, че нокътят му е кон, такава била разликата в размера на двете животни. Казва, че е виждал гърба на кит недалеч от бреговете на Африк. Гигантското животно плувало, гърбът му лъщял сив под слънцето, достатъчно широк да караш карета по него, а на дължина надхвърлял кралската трапезария.

Аз чета малките забравени книги. Онези, които стоят в дъното на рафтовете, зад другите. Или в заключени сандъци. С разкъсани гръбчета и липсващи страници. Изглеждат стари. Някои наистина са стари — на сто години, на триста, на петстотин дори, но книгите на Орин са много по-стари от тях. Моите обаче изглеждат по-древни, сякаш написаното в тях е взело тежък данък от пергамента и кожата. Моите са написани и подвързани след Пожара, след като Строителите запалили своите многобройни слънца.

Древните книги разказват ясни истории. Евклид ни дава формата. Математиката и науката вървят напред с отмерени крачки. Разумът преобладава. По-новите книги са хаотични. Пълни са с противоречащи си идеи и идеологии. Нови митове, нови магии, описани със сериозно намерение, но в стотици варианти, всяка обвита в собствените си суеверия и нелепици, но всяка с по нещо вярно в сърцевината си. Светът се е променил. По някое време през годините светът се е променил и невъзможното е станало възможно. Разумът и истината са тръгнали по различни пътеки. Да се съберат отново, да се съгради някаква ясна архитектура, някаква нова наука, която да наложи контрол над днешния хаос… би било непосилен труд за поколения напред. Но аз полагам началото. Предпочитам това пред бродирането.

Орин казва да не се занимавам с тези щуротии. Че това знание носи развала и че ако се наложи да прибегнем до него, то ще е чрез други, както Олидан използва Сагеус, а Ренар е използвал Корион. Казвам му, че бърка кой е марионетката и кой — кукловодът. Той се усмихва и казва, че може и да е така, но когато му дойдело времето, той щял да дърпа конците, а не те неговите. Казва също, че сигурно бих могла да черпя от същия кладенец като Сагеус, но че онези води щели да ме направят кисела, а той ме харесвал сладка.

Обичам Орин, знам, че го обичам. Но понякога е по-лесно да обичаш човек, който има недостатъци. Недостатъци, за които да му простиш, както той ти прощава за твоите.

В червения хаос на битката брат Кент прилича на изчадие, изпълзяло от ада. В друг живот сигурно би орал кротко нивите си и би починал от старост в собственото си легло, заобиколен от деца и внуци, но в битка Кент Червения притежава самообладание и ясна мисъл, които ужасяват и сеят смърт. Във всичко той е човек, измъчван от противоречия — инстинкти на убиец, венчани за душа на фермер. Не е нито висок, нито широк, но е набит и бърз, с широки скули, тъмни очи — които са тъмни не само на цвят, — нагризани устни, ръце в белези, дебели пръсти, лоялен. Нуждата да бъде верен някому е записана в денка му.