Кралят на тръните

10.

Почти не познавам Катерин, но въпреки това я искам, искам я с безумна, необяснима ожесточеност. То е като болест, като жажда. И аз, като Парис, съм готов да поругая всичко за Катерин, както той го е поругал за своята Елена. Копнежът е неустоим.

Помня как попивах с очи светлината, галеща лицето ѝ, било под светещите крушовидни мехури на Висок замък, било под дърветата в гробището. Завиждам на слънчевите петна, които се плъзгат по косата ѝ, пътуват необезпокоявани по тялото ѝ, милват скулите. Помня всичко. Помня ритъма на дишането ѝ. Помня една капчица пот в горещата кухня на замъка, помня как се плъзна бавно по шията ѝ отстрани, покрай сухожилието, после навътре към ямката на гърлото. Убивал съм хора и съм забравял за тях. Случва се да губя представа какво е да отнемеш живот. Но онази капчица пот е впечатана необратимо в спомените ми.

— Здравей, Йорг.

И красноречието ме изоставя. Когато съм с нея, се чувствам на четиринайсет, повече момче, отколкото мъж.

Искам я безумно. Искам да я притежавам, да е моя, да я обожавам, да я погълна. Представата, която съм си създал, може да съществува единствено във въображението, подобно съвършенство не живее в плът и аз го знам. Тя е просто човек, момиче, но стои на прага към един стар свят… и макар че аз не мога да се върна там, може би тя ще успее да премине и да донесе уханието му със себе си, да ми даде глътчица от онази изгубена топлина.

Тези чувства са прекалено силни и ярки, за да траят дълго. Такива чувства изгарят бързо, и ние изгаряме с тях.

Виждам я в сънищата си. Виждам я на фона на планините. Високи, студени като сняг, чисти като сняг, недостижими. Въпреки това аз се катеря, стигам до голия връх и изричам името ѝ, но вятърът го отнася. Отнася и мен. И аз падам, премятам се в бездна.

— Здравей, Йорг.

Настръхвам. Вдигам ръка да потъркам бузата си и по пръстите ми избива кръв, срязани са. Всяка частица от тялото ми гори, като игленик съм, набучен с игли и топлийки. Истински игли, истински топлийки. Надавам писък и като пъпки на клон иглите избухват, десетки тръни избиват през кожата ми, израстват от костите. Има някакви животни, разпънати и набучени като в хербарий, като експонати в хижата на горски пазач. Плъх, белка, пор, лисица, куче… бебе. Висят безжизнени и ме гледат.

Пищя отново и се въртя в мрак. Нощ без друга форма освен едва доловим шепот. Тих напев, който бавно набира сила.

Въжделение, величие, враг, възмездие, възел, вързан, взет, вземане… вземане… взема… какво се опитва да вземе?

Някой драпа по ръката ми, някой, чиито пръсти са твърде глупави да се справят с хитроумната закопчалка на часовника. Едно бързо движение и улових китката му, невъзможно дебела и силна. Забих палец в точката за натиск. Лундист ми я беше показал в една книга.

— Аххх! — Гласът на Райк. — Сори!

Надигнах се рязко, пробих повърхността, поех си дълго отлагания дъх, тръснах глава да изплувам от мрака. Въжделение, величие, враг… паяжината от безсмислени думи се смъкна като мръсна дреха.

— Райк! — Клечеше до мен и закриваше слънцето. Облещеното слънце.

Райк се ухили и седна.

— Сори.

Сори. Така говорим на пътя. „Извинявай, ама ми е в природата.“ Извинение за всяка простъпка или престъпление, когато те хванат в крачка. Понякога си мисля, че трябва да си татуирам тази дума на челото.

— Къде сме, мамка му? — попитах. Неясно, празно чувство се надигна от стомаха ми, разля се по цялото тяло, запулсира зад очите ми.

— Ми, в преизподнята, ако питаш мен — обади се Кент Червения.

Вдигнах ръка. Цялата беше в пясък. Всъщност всичко беше в пясък.

— Пустиня?

Два нокътя на дясната ми ръка липсваха — изтръгнати. Другите ми нокти бяха изпочупени и нацепени. Целият бях в синини и ожулвания.

Гог пристъпи иззад самотен храст, бавно, сякаш го е страх, че може да го ухапя.

— Аз… — Притиснах с ръка слепоочието си, пясъкът погъделичка кожата ми. — Бях с Катерин…

— И после какво? — чух гласа на Макин зад себе си.

— Аз… — Нищо. И после — пак нищо. Сякаш малкият Йоргчо се е бил заплеснал по пролетната топлинка и новите възможности, а после от сенките е долетял камък и го е съборил от клона.

Спомних си тръните. Още усещах сърбежа и болката от убожданията. Вдигнах ръце. Рани нямаше, но кожата беше зачервена и покрита със струпеи. При Кен беше същото, впрочем — червен като прякора си. Обърнах се — и Макин изглеждаше като болен от краста, а конят му беше дори по-зле, гъсти лиги се точеха от устата му, по оплезения език лъщяха мехури.

— Май сме се озовали на кофти място, види ми се. — Посегнах към кинжала си и установих, че го няма. — Какво правим тук?

— Дойдохме да търсим някой си Лунтар — отговори Макин. — Алхимик от Дълбокия изток. Живеел тук.

— А тук е?

— Тар.

Знаех името. От картата — бележеше местност отвъд туртанската савана. Самата местност обаче беше прогорена от въглен или искра, виждаше се единствено името ѝ. А може би изгарянето не е било случайно?

— Отровена земя — каза Макин. — Някои я наричат обещана.

Преди много столетия тук беше изгряло строителско слънце. Обещанието гласеше, че един ден земята отново ще стане обитаема. Зарових пръсти в пясъка — пръстите на здравата си ръка, а не на онази с липсващите нокти. Смъртта се усещаше. Осезаемо. Можех да я напипам с пръсти. Горещо. Смърт и огън в едно.

— И онзи тип живее тук? — попитах. — Как не е изгорял?

Макин потръпна и каза:

— Всъщност той, един вид, си гори.

Макин никога не потръпва току-така.

Празното чувство продължаваше да ме гложди, захапваше ядно въпросите, които най-много исках да задам.

— И защо сме дошли да търсим този маг от Изтока? — попитах.

Макин протегна ръка да ми покаже нещо.

— Заради това.

Кутия. Медна кутийка с гравирани тръни, без ключалка или закопчалка. Медна кутийка. Твърде малка, за да побере глава. Най-много детски юмрук да вкараш в нея.

— Какво има в кутията? — Не исках да знам.

Макин поклати глава.

— Ти беше откачил, Йорг. Когато се върна.

— Какво има вътре?

— Лунтар сложи вътре лудостта ти — каза Макин и прибра кутията в дисагите си. — Тя те убиваше.

— Сложил е спомените ми в тази кутия? — попитах невярващо. — И ти си му позволил да ми вземе спомените!?

— Ти го умоляваше да го направи, Йорг — отвърна Макин. Избягваше погледа ми. За разлика от Райк, който ме зяпаше с нескрит интерес.

— Дай ми я. — Бих посегнал, но ръката не ме слушаше.

— Той каза да не ти я давам — рече умърлушено Макин. — Каза, че трябвало да изчакаш един ден. И ако след това още я искаш, можело да я вземеш. — Прехапа долната си устна и я задъвка енергично. — Повярвай ми, Йорг, не ти трябва да се връщаш към онова.

Свих рамене.

— Утре тогава. — Защото водачът обвързва хората си чрез доверие. И защото ръцете ми не искаха тази кутия. Предпочитаха да изгорят в огън. — Къде ми е тъпият кинжал, по дяволите?

Макин зарея поглед към хоризонта.

— По-добре не питай.

Продължихме на изток, всички заедно. Вървяхме пешком, конете водехме. Задуха вятър, песъчинките жилеха като коприва. Само Гог и Горгот не се впечатляваха.

Гог се влачеше в края на групата, сякаш не искаше да припарва до мен.

— Навсякъде ли е така? — попитах го, не че отговорът ме интересуваше особено, просто исках Гог да ме погледне. — Дори там, където живее Лунтар?

Момчето поклати глава.

— Около колибата му пясъкът се превръща в стъкло. Черно стъкло. Реже ти краката.

Вървяхме. Райк крачеше до мен и току ме поглеждаше. Имаше някаква промяна в начина, по който ме гледаше. Все едно вече сме равни.

Вървях със сведена глава и се опитвах да си спомня. Чоплех дупката в ума си. „Здравей, Йорг“ — беше казала тя.

Ние сме нищо без спомените си. Мигове и чувства, уловени в кехлибар, закачени на влакънца в главите ни като простор с пране. Вземи спомените на един човек и от него не остава нищо. Дялкай паметта му треска по треска и ще го унищожиш със сигурност, толкова сигурно, колкото ако забиваш пирони в черепа му. Щях да си върна своето. Щях да отворя кутията.

„Здравей, Йорг“ — беше казала тя. Стояхме до статуята на момичето и нейното куче, там, където сантиментални дами и глупави деца погребват домашните си любимци.

Нищо.

Научил съм, че ако не можеш да постигнеш целта си, като влезеш през парадния вход, пробвай през някоя задна вратичка. Знаех заден вход към онова гробище. Не беше пътека, по която да поема с охота, но въпреки това щях да го направя.

Бях много малък, на пет или шест, когато при баща ми дойде един дук от Севера с много светла коса, бяла почти, и брада до гърдите. Аларик от Маладон. Дукът донесе подарък за мама, чудо от стария свят. Нещо ярко и движещо се, стъклено, което първо се губеше в огромната шепа на дука, после потъна в диплите на мамината рокля.

Исках онова нещо, което бях зърнал само за миг, колкото да събуди любопитството ми. Но такива подаръци не бяха за недорасли принцове. Чух, че баща ми го взел и го прибрал в съкровищницата да събира прах.

Съкровищницата на Висок замък се намира зад желязна врата с три ключалки. Не е строителска направа, а туркманска, черно желязо със стотици декоративни гвоздеи. Когато си на шест, повечето заключени врати представляват проблем. Тази представляваше няколко.

Най-ранният ми спомен е как съм се надвесил през висок парапет, около мен вилнее хала, вятърът ме залива с пелени от дъжд, а аз се смея. Вторият ми спомен е за ръце, който ме дърпат назад.

Ако си решил да направиш нещо, ако твърдо си го решил, ничии ръце не могат да те дръпнат назад. На шест вече познавах Висок замък като петте си пръста — и отвътре, и отвън. Строителите не бяха предвидили улеснения за катерачи, но в последвалите столетия, когато замъкът бил владение на Анкратите и на дома Ор преди тях, в стените се бяха появили достатъчно изронени места и вдлъбнатини, които едно дете да използва.

Кралската съкровищница има само един прозорец в гладка стена на трийсетина метра над земята. Тесен прозорец с решетка толкова гъста, че дори змия трудно ще се промуши. От другата страна на замъка, близо до тронната зала, има дупка, която води към главата на един водоливник, надвиснал над външната стена. Когато вратата на съкровищницата се отвори, въздушното течение минава през дупката и водоливникът проговаря. В тихо време стене, при вятър вие. Водоливникът проговаря и при силен източен вятър, ако един определен прозорец в кухненския склад е оставен отворен. Случи ли се това, настава врява и някой яде голям пердах. Ако не е прозорецът на съкровищницата, водоливникът няма да проговори и кралят никога няма да разбере, че вратата на съкровищницата му се е отворила.

Измъкнах се от леглото си в една безлунна нощ. Уилям спеше в малкото си креватче. Никой не ме видя, никой освен нашето куче Верен. Изскимтя разтревожено и понечи да ме последва. Смъмрих го да мълчи и затворих вратата под носа му.

Решетките на онзи прозорец изглеждат яки, но като други важни неща в живота, и те са изгнили в сърцевината си. Ръждата ги беше разяла. Дори онези, които бяха ръждясали само по повърхността, се огъваха при достатъчно силен натиск. Една нощ, когато дойката ми спеше, а тримата стражи на стената спореха за собствеността върху сребърна монета, която намерили на стълбите, аз се спуснах по въже с възли и стъпих сред съкровищата на татко. Изтупах ръждата от туниката и косата си, оставих фенера на пода и му свалих качулката.

Анкратското богатство, плячкосано от кажи-речи всички кътчета на империята, лежеше на каменни лавици, повдигаше капаците на ракли, трупаше се на килнати купове. Брони, мечове, златни монети, механизми, които приличаха на части от насекоми, лъщяха под светлината на фенера и излъчваха чуждоземни миризми, на цитрус, но не съвсем, на метал, но не съвсем. Открих своята дрънкулка до един шлем, пълен със зъбчати колелца и пепел.

Подаръкът на дука не ме разочарова. Под стъклен купол, който не беше от стъкло, върху диск от слонова кост, който не беше от слонова кост, лежеше миниатюрна сцена, мъничка църква, оградена от мънички къщи, имаше и още по-мънички хора. Когато вдигнах изненадващо тежкия предмет към светлината и взех да го въртя насам-натам, за да видя по-ясно детайлите, вътре в полусферата заваля сняг, истинска снежна буря, която се надигна от земята и бързо скри църквата и всичко останало. Оставих снежния глобус на пода, притеснен, че неволно съм го развалил. И, о, чудо, снегът започна да се сляга.

Вече не намирам магия в това. Знам, че ако събереш група занаятчии с подходящите умения, те ще ти сглобят подобен глобус само за няколко седмици. Ще използват стъкло и слонова кост. Не знам от какво ще направят снега, но както често става с древните чудеса, вълшебството им се оказва нещо тривиално, освен за детските очи. Но по онова време видях купола като магия, при това от най-хубавия вид. Открадната магия.

Разклатих го отново и бурята се надигна повторно, погълна всичко, после настана спокойствие, снегът се слегна и разкри предишния свят. Пак го разклатих. Имаше нещо нередно обаче. Такава буря и толкова гняв, а не значеха нищо. Целият свят потъваше в хаос, и за какво? Същият мъж газеше през снега към същата църква, същата жена чакаше пред вратата на същата къща. Държах в ръката си свят, но както и да го клатех, както и да падаха парченцата, каквито и нови комбинации да нареждаха, нищо не се променяше. Онзи тип никога нямаше да стигне до църквата.

Дори на шест знаех всичко за Войната на Стоте. Марширувах с дървени войници по картите на татко. Виждал бях войските да се връщат през Високата порта, окървавени и оредели, виждал бях жени да плачат, докато други се хвърлят да прегръщат оцелелите си мъже. Четях историите на битки, истории за атаки и отстъпления, за победи и поражения, в книги, които не биха ми позволили да отворя, ако баща ми ме познаваше достатъчно добре. Разбирах всичко това и знаех, че държа целия си свят в ръка. Не някаква играчка, измислена земя с миниатюрна църква и миниатюрни човечета, изработени от древните. Не, държах своя свят, целия. Колкото и да го тръсках, нищо нямаше да се промени. Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща — чакаща мен, брат ми, майка ми.

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта. Това го бях прочел в книгата на Кърк. Без да му мисля, вдигнах снежния купол над главата си и го ударих с все сила в пода. Извадих човечето от влажните парчетии — наистина беше съвсем малко, почти като пшеничено зърно между палеца и показалеца ми.

— Вече си свободен — казах и го хвърлих в едно кьоше да си търси дома сам, защото все пак не знаех всички отговори, нито тогава, нито сега.

Измъкнах се от съкровищницата, без да взема нищо — и по-добре, защото трудно изкатерих въжето и без допълнителна тежест. Бях уморен, но доволен. Стореното от мен си беше в реда на нещата, беше нещо хубаво и останалите несъмнено щяха да разберат това и нямаше да ми се карат. С изтръпнали от усилието ръце, целият в ръжда и драскотини, се прехвърлих през парапета.

— Какво правиш тук? — Нечия голяма ръка ме хвана за врата и ме вдигна във въздуха. Изглежда, стражите бяха приключили преждевременно спора си относно подхвърлената от мен монета.

Малко по-късно вече стоях в тронната зала на баща ми, а един сънен паж палеше факлите. Не китово масло в сребърните лампи за тази непланирана среднощна среща, забележете, а напоени с катран факли, които издигаха вонливия си дим към черния таван. Сър Райли беше отпуснал ръка на рамото ми, металната му ръкавица тежеше и се впиваше. Чакахме в празната зала и гледахме танца на сенките. Пажът си тръгна.

— Съжалявам — казах. Не съжалявах обаче.

Сър Райли изглеждаше натъжен.

— Аз също съжалявам, Йорг.

— Повече няма да правя така — казах. Щях да правя обаче.

— Знам — отвърна сър Райли, нежно почти. — Но сега трябва да изчакаме баща ти, а той е суров човек.

Имах чувството, че сме чакали с часове, а когато вратите се отвориха с трясък, подскочих, макар да си бях обещал, че няма да се стресна.

Баща ми, с цикламената си роба и желязната корона, сякаш е станал отдавна или изобщо не си е лягал, тръгна към трона. Седна и положи ръце на страничните облегалки.

— Искам Верен — каза той. Каза го достатъчно високо, да го чуе целият кралски двор, макар че двамата с Райли бяхме единствената му публика.

И пак:

— Искам Верен. — Гледаше към големите врати.

— Съжалявам — отроних и този път наистина съжалявах. — Мога да платя за…

— Верен! — Дори не ме погледна.

Вратите се отвориха отново и през прага изтрополи количка като онези, с които изкарват затворници от тъмницата. Буташе я Инч, слуга с кротко лице, широкоплещест мъж, който веднъж, в празничен ден, ми беше дал скришом захарна пръчка, а с оковани към количката крака се возеше моето куче, моето и на Уил.

Понечих да се хвърля към него, но ръката на Райли ме задържа.

Верен трепереше целият, толкова силно, че едва се държеше на крака, нищо че имаше четири, а не два като мен. Стори ми се мокър и когато Инч избута количката по-близо, усетих миризмата на каменно масло, от онова, което горяха за осветление в крилото на прислугата. Инч се наведе и извади грозен тежък чук, от онези, с които трошаха въглищата на малки парчета.

— Излез — каза татко.

По очите на Инч личеше, че предпочита да остане, но въпреки това той остави чука на пода и излезе мълчаливо.

— Време е да научиш някои уроци — каза татко.

— Изгарял ли си се някога, Йорг? — попита татко.

Да. Веднъж бях хванал маша, която някой беше оставил с единия край в огъня. Болката беше толкова силна, че ми спря дъха. Дори не успях да извикам. Само съсках без звук, докато мехурите се надигаха, а когато най-сетне успях да си поема дъх, се разпищях толкова силно, че мама ме чула чак от своята кула и хукнала на бегом по стълбите. Пристигна едновременно с дойката и слугините, които нахлуха от съседната стая. Ръката ми горя цяла седмица, мехурите се пукаха и сълзяха, нетърпима болка ме пронизваше до мозъка при най-слабото движение на пръстите. Кожата падна и месото отдолу дълго време остана сурово и влажно, реагираше болезнено дори на въздушните течения.

— Ти взе от мен, Йорг — каза татко. — Открадна нещо мое.

Куполът беше на мама, но аз не бях толкова глупав, че да го поправям.

— Забелязал съм, че обичаш това куче — каза татко.

Уплашен бях, но въпреки това се зачудих. Не ми се вярваше да е забелязал, по-скоро му бяха казали.

— Това е слабост, Йорг — каза татко. — Да обичаш е слабост. Да обичаш куче е глупост.

Мълчах.

— Да запаля ли кучето? — Татко посегна към най-близката факла.

— Не! — Думата изригна от мен, отчаян писък.

Той се облегна назад.

— Виждаш ли колко слаб те е направило това куче? — Погледна към сър Райли. — Как ще управлява Анкрат, ако не може да управлява себе си?

— Не го изгаряй. — Гласът ми трепереше, умоляваше, но на някакво друго ниво съдържаше заплаха, нищо че тя остана нечута за всички в залата, дори за мен.

— Може би има и друг начин? — каза татко. — Нещо по средата. — Погледна към чука.

Не разбирах. Не исках да разбирам.

— Счупи крака на кучето — каза той. — Един бърз удар и ще се въздаде правда.

— Не. — Преглътнах, едва не се задавих. — Не мога.

Татко сви рамене, наведе се от трона и се пресегна отново за факлата.

Сетих се за болката от онази нажежена маша. Ужас изгря в главата ми и аз знаех, че мога да се потопя в него, да се скрия в истерия, в гневни крясъци и плач и да остана там, докато се свърши. Или да побягна разплакан и да оставя Верен на огъня.

Взех чука, преди ръката на татко да се затвори около факлата. Беше трудно дори да го вдигна — оказа се тежък, и буквално, и инак. Верен трепереше и ме гледаше, скимтеше, подвил опашка между задните си крака, не разбираше, но се страхуваше.

— Удари силно — каза татко. — Иначе ще се наложи да удариш отново.

Сведох поглед към крака на Верен. Краката му бяха дълги и бързи, но сега лъскавата му козина лепнеше мазна по костите и сухожилията, железните окови — някакви менгемета от залата за изтезания — се впиваха в глезените му и по метала лъщеше кръв.

— Съжалявам, татко, повече няма да крада, никога — казах искрено. Съвсем искрено.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, момче. — Видях студа в очите му и се зачудих дали винаги ме е мразил.

Вдигнах чука. Усещах ръцете си слаби, треперех почти колкото кучето. Вдигнах го бавно, надявах се татко да ме спре, чаках да ме спре, чаках да каже: „Достатъчно, вече доказа, че си достоен.“

Думите така и не дойдоха.

— Чукът или огън — каза той.

И аз замахнах с вик.

Кракът на Верен се счупи с остро изпукване. После, за миг, тишина. Кракът изглеждаше странно, погрешно, горната и долната му част се събираха под неестествен ъгъл, бяла кост стърчеше сред кървава пяна и черна козина. А после започна воят, озъбената ярост, Верен се дърпаше неистово от оковите, търсеше битка, която да озапти болката.

— Още един, Йорг — каза татко. Каза го тихо, но аз го чух през воя на кучето. Минаха няколко секунди, докато разбера какво иска от мен.

Казах „не“, но явно не бях убедителен, защото той не посегна отново към факлата. Знаех, че посегне ли отново, няма да спре. Това поне знаех.

Този път Верен разбра какво ще последва, като ме видя да вдигам чука. Скимтеше и се молеше, както го могат само кучетата. Замахнах силно и не уцелих, заслепен от сълзи. Количката се разтресе, Верен подскочи и нададе вой, кървеше и от четирите глезена при оковите, счупеният крак се разтягаше с оголени сухожилия. Втория път го уцелих. Счупих другия му преден крак.

Напънът за повръщане дойде без предупреждение, изля се струйно през устата ми, горещо, кисело. Лазех в повръщаното, давех се, не можех да си поема дъх. И въпреки това чух думите на татко:

— Още един.

След като счупих и третия му крак, Верен не можа да се изправи. Лежеше отпуснат на количката, в кръв. Странно, но сега не ръмжеше, не виеше. Вместо това, докато аз лежах, раздиран от хлипове и се борех да си поема дъх, Верен ме побутна с муцуна, както побутваше с муцуна Уил всеки път, когато той се разплачеше заради ожулено коляно или наранена гордост. Ето колко глупави са кучетата, братя мои. И ето колко глупав бях аз на шест, позволил бях на слабостта да ме превземе, дал бях на света лост, с който да огъне желязото в душата ми.

— Още един — каза татко. — Все още има крак, на който да се изправи, нали, сър Райли?

Като никога сър Райли не отговори на своя крал.

— Още един, Йорг.

Погледнах Верен, смазания Верен, който ближеше сополите и сълзите от ръката ми.

— Не.

Тогава татко взе факлата и я хвърли върху количката.

Търколих се назад пред лумналия пламък. Каквото и да диктуваше сърцето ми в онзи момент, тялото ми помнеше урока на нажежената маша и не ми позволи да остана при Верен. Воят откъм количката беше… в сравнение с него всичко случило се преди бледнееше. Наричам го вой, но си беше писък. Хора, кучета, коне. Когато болката е достатъчно силна, всички пищим еднакво.

И в онзи миг, след като се търколих далеч от огъня, макар да бях само на шест и ръцете ми да бяха още слаби и неумели, взех чука, който ми се беше сторил толкова тежък преди минути, и го хвърлих без усилие, силно и точно. Ако баща ми се беше забавил само с част от секундата, сега можеше да съм крал на две кралства. Той, уви, се мръдна, и чукът закачи единствено короната му, завъртя я на четвърт оборот върху главата му, после се удари в стената зад трона и падна на пода, като остави малка вдлъбнатина в строителския камък.

Татко беше прав, разбира се. Време ми е било да науча някои уроци. Онова куче ми беше слабост, а Войната на Стоте не може да бъде спечелена от човек с такава слабост. Не може да бъде спечелена и от човек, който избира по-малкото зло. Отстъпиш ли веднъж, пък било и само с една педя, непременно ще чуеш: „Още един, Йорг, още един.“ И накрая онова, което обичаш, ще изгори. Добър урок ми беше дал татко, и аз го знаех, но така и не можах да му простя начина, по който го направи.

После, когато хванах пътя, доста време се водех от уроците на татко — сила във всички неща, пощада — никому. Убеден бях до мозъка на костите си, така, както само едно дете може да вярва в нещо, че императорският трон ще стане мой само ако се придържам към трудните уроци на Верен и тръните. Слабостта е зараза, един дъх може да съсипе и най-достойния човек. Сега обаче, въпреки злото, което тая в себе си, не знам дали ще мога да дам такъв урок на свой син.

Уилям нямаше нужда от такива уроци. В неговата душа имаше желязо по рождение, той неизменно беше по-умният, по-увереният, по-свирепият от двама ни, нищо че беше с две години по-малък. Помня как каза, че трябвало да хвърля чука още първия път и да не пропусна. Така съм щял да стана крал, а Верен щял да е жив и здрав.

Два дни по-късно се измъкнах от дойката и стражите, излязох от замъка и отидох при боклучарските ями зад конюшнята на придворните рицари. Северен вятър бележеше края на зимата, беснееше и навяваше леден дъжд. Открих останките на своето куче, черният труп смърдеше и капеше, беше отпуснат, но тежък. Наложи се да го влача, но бях казал на Уилям, че ще го погреба, че няма да го оставя да изгние при другите боклуци. Влачих го две мили под ледения дъжд, по Римския път, празен, ако не броим някакъв търговец с покрит фургон и сведена глава. Завлякох Верен при момичето с кучето и го погребах до него, в калта, ръцете ми бяха безчувствени. Само те, за жалост.

— Здравей, Йорг — каза Катерин. И после — нищо.

„Нищо?“ Ако можех да си спомня всичко това. Ако можех да си спомня онази тъмна пътека до гробището на Першез и да живея със спомените през изминалите години… Какво, по дяволите, се криеше в онази кутия и луд ли бях да си го искам обратно?