Кралят на тръните

3.

Браковете бяха слабото лепило, което крепеше Стоте от пълен разпад. Бяха балсамът, който успокояваше временно инфекцията и осигуряваше кратки интерлюдии от мир, паузи в кръвопролитната Война на Стоте. А този конкретен брак висеше като меч над главата ми близо четири години.

Вървях по пътечката между скамейките в параклиса, а наоколо ми се тълпеше каймакът на Ренар. То пък един каймак, тури му пепел. Проверил бях архивите и знаех, че повечето ми велможи са внуци на козари. Чудно ми беше, че са останали. На тяхно място щях да разсъждавам като Кент Червения и отдавна да съм прехвърлил Матераците с каквото мога да нося на гръб.

Миана ме следеше с поглед, свежа и наперена като лилиите на главицата си. И да я плашеше съсипаната лява половина на лицето ми, не го показваше. Засърбяха ме пръстите да ги плъзна по грапавите белези на бузата си. Жегата на онзи огън се разля за миг по вените ми, споменът за болката стегна възли по цялото ми тяло.

Застанах до невестата си пред олтара и погледнах назад. И в миг на пределна яснота разбрах. Хората, събрали се в параклиса, очакваха от мен да ги спася. Все още вярваха, че със своята шепа войници аз мога да удържа замъка и да спечеля битката. Прииска ми се да им кажа истината, да ги просветля за онова, което знаеха близките ми хора, малцината, които наистина ме познаваха. Че в мен има нещо чупливо, което е готово да се прекърши, но не и да отстъпи. Ако принцът на Стрела беше довел по-малка войска, може би здравият ми разум щеше да надделее и щях да избягам. Но той беше прекалил.

Четирима музиканти в дворцови ливреи вдигнаха гайдите си за празничен напев.

— Карай по кратката версия, отче Гомст — казах тихо. — Много работа ни чака днес.

Отчето се намръщи, сивите му вежди се сбраха над носа.

— Принцесо Миана, за мен е удоволствие да ви представя негово величество Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, наследник на Анкрат и неговите протекторати.

— Здрасти — казах и ѝ кимнах леко. Дете. Стигаше ми до подмишницата.

— Вече знам защо миниатюрата ти беше в профил — каза тя и приклекна в лек реверанс.

Ухилих се. Бракът ни едва ли щеше да продължи дълго, но май нямаше и да е твърде скучен.

— Значи не те е страх от мен, Миана?

Вместо да ми отговори, тя посегна да хване ръката ми. Побързах да си я дръпна.

— По-добре недей — казах, после кимнах на отчето да продължи.

— Скъпи младоженци — каза Гомст. — Събрали сме се тук в лоното Господне…

И така, със старите думи, изречени от един стар човек, и по липса на „тук присъстващ“ с основателна причина да прекрати церемонията, или поне с основателна причина и достатъчно смелост да я изтъкне на глас, малкият Йорг Анкрат стана женен мъж.

Изведох булката си от параклиса сред аплодисментите и виковете на така наречените благородници, които се постараха, но не успяха докрай да заглушат ужасните гайди. Гайдите, местен планински специалитет, са за музиката това, което са глиганите за математиката. Нямат нищо общо помежду си.

Вратите на параклиса извеждат на стълба, откъдето се вижда най-големият двор на Призрачния, същият двор, където бях посякъл предишния господар на замъка. Няколко стотици се бяха натъпкали в двора под стълбата, чак до крепостната стена, и поне още толкова се блъскаха извън портата и под решетките, а върху всички тях се сипеше снежец.

Посрещнаха ни радостни викове. Сега вече хванах ръката на Миана, въпреки некромантството, което дебнеше в пръстите ми, и я вдигнах високо да угодя на тълпата. Лоялността на поданиците към техния господар продължаваше да ме изумява. Вече няколко години живеех охолно от труда на тези хора, а те с мъка си изкарваха прехраната по чукарите. И ето ги сега, готови да се изправят лице в лице с почти сигурна смърт заради мен. Така де, дори сляпата вяра в способностите ми да печеля и при най-нищожни шансове за успех би трябвало да оставя възголямо място за съмнение.

За пръв път разбрах нещичко за този феномен преди две години. Урок, който животът на пътя не беше осигурил нито на мен, нито на братята ми. Урок за силата на мястото.

Във връзка с молба за отсъждане, отправена официално към замъка, завлякох кралското си присъствие в една махала, която според ренарските стандарти минаваше за село, но другаде хората биха я нарекли три къщи и няколко колиби. Високопланинско селце нагоре по чукарите, казваше се Чревца. Чул бях, че имало и Малки чревца, още по-нагоре по чукарите, и ако се съдеше по мащабите на по-големия му събрат, недвижимата собственост на Малки чревца сигурно се побираше в голяма бъчва. Както и да е, предмет на спора беше границата между камънаците на един селянин и камънаците на съседа му. Двамата с Макин бяхме изкатерили близо хиляда метра нагоре в планината, за да покажа аз ентусиазъм към кралските си задължения. Според докладите кръвната вражда в селцето вече бе взела няколко жертви, макар че според последващата проверка загубите в жива сила възлизаха на едно прасе и лявото ухо на някаква жена. До неотдавна просто бих ги избил всичките и бих се смъкнал от планината с главите им на копие, но не го направих, сигурно защото се бях поуморил от катеренето. Така или иначе, подканих селяните да изложат аргументите си и те го направиха с ентусиазъм и многословно. Започваше да се мръква, а бълхите хапеха безобразно, затова по някое време прекъснах словоизлиянията им.

— Гебин, нали? — обърнах се към тъжителя. Той кимна. — Ти, Гебин, просто много мразиш съседа си, бог знае защо. Работата е там, че всички вие сте ми скучни, а вече си починах от катеренето и освен ако не ми кажеш истинската причина да мразиш толкова…

— Борон — подсказа ми Макин.

— Да, Борон. Кажи ми истинската причина, без да лъжеш, или ще издам смъртна присъда на всинца ви, без онази добра жена с едното ухо, на нея ще поверя и оцелялото прасе.

Мина половин минута, докато Гебин проумее, че не се шегувам, после още една-две в мънкане, преди човечецът да признае, че мрази съседа си, защото бил „шуженец“. „Шуженец“, оказа се, означаваше чужденец, а старият Борон бе набеден в този грях, защото бил родом от източния край на долината.

Та значи хората, дето аплодираха двама ни с Миана, размахваха мечове, трещяха с щитове и крещяха до прегракване, тези хора биха обяснили на всеки любопитен колко са горди да се сражават за негово величество и новата му кралица. Истината, в действителност, е по-друга. Истината е, че тези хора просто не искаха войниците на Стрела да им газят камънаците, да им гонят козите и да им заглеждат женорята.

— Принцът на Стрела има много по-голяма армия от теб — каза Миана. Без „ваше величество“, без „милорд“ дори.

— Вярно, има. — Продължавах да махам на навалицата, при това с широка усмивка.

— Той ще спечели битката, нали? — попита Миана. Изглеждаше ни дванайсет, но не говореше като дванайсетгодишна.

— На колко си години? — попитах и сведох поглед към нея, без да спирам да махам усърдно.

— На дванайсет.

„По дяволите.“

— Може и да спечели. Ако всеки от моите хора не убие двайсет от неговите, шансът ще е на негова страна. Особено ако успее да ни обгради.

— На какво разстояние са войските му? — попита тя.

— Авангардът лагерува на три мили от замъка.

— Значи трябва да атакуваш сега — каза момичето. — Преди да са ни обградили.

— Знам. — Девойчето започваше да ми харесва. Дори опитен войник като Кодин, добър войник, ветеран, искаше да се скрие зад стените на Призрачния и да сложи всичките си пилци в една кошница. Ама бива ме в играта на думи, нали? Само дано войниците ни не се окажеха бъзливи като пилци, а замъкът — пробит като кошница. Работата е там обаче, че никой замък не може да удържи при такова съотношение на силите. Миана знаеше онова, което знаеше Кент Червения, а той беше избил патрул от седемнайсет въоръжени мъже в едно горещо августовско утро. За да убиваш, ти трябва пространство. Пространство да се придвижваш, да нападаш, да отстъпваш стратегически, а понякога и просто да си плюеш на петите. Още едно помахване, после обърнах гръб на тълпата и влязох в параклиса.

— Макин! Стражът готов ли е?

— Да — кимна той и добави: — Кралю.

Изтеглих меча си.

Внезапната поява на четири стъпки наточена строителска стомана в божия храм предизвика хорово ахване, което галеше ухото.

— Да тръгваме тогава.