Кралят на тръните

36.

В пещерата имаше стотина мъже, но тя тънеше в тишина и мрак.

Последният грохот на лавината утихна. Бях паднал, ожулил си бях задника на някакъв безмилостен камък и псувнята ми беше първият звук, който се чу:

— Еба си! — Тази псувня беше любимата на брат Елбан и се чувствах задължен да я изръсвам от време на време, защото никой друг не я използваше.

Нищо, никаква реакция във вид на звук, сякаш орда тролове бяха откъснали главите на всичките ми хора.

— В дъното има фенери и прахан — извиках.

Шум от тътрещи се крака.

Още тътрене, после острият звук на кремък в стомана. Светлината изряза от мрака силуетите на десетки мъже.

Погледнах сребърния часовник на китката си. Имах чувството, че не съм го поглеждал от цяла вечност. Дванайсет и четвърт. Стрелката, която отброяваше секундите, тиктакаше в поредния си кръг.

— Знам, че собствената ми лопата е стигнала дотук. Когато я изпуснах в дупката — казах и се изправих, като внимавах да не си фрасна главата в ниския таван. — Със сигурност има и други. Намерете ги и да се изкопаем.

— Трябва да се преброим — каза Хобс и пристъпи напред. Грейнаха още фенери и снежната стена зад Хобс отрази светлината им.

— Бихме могли — казах аз. Знаех, че интересът му не е канцеларски. Хобс беше загубил приятели, протежета, синове на приятели и искаше да знае какво е останало от Стража, от неговия Страж. — Бихме могли, но не снегът те убива в лавина — добавих. — Онези войници отвън не са мъртви.

Сега вече ме слушаха внимателно.

— В момента те усилно се задушават, притиснати под снега. И точно това, приятели мои, се случва и с нас. А докато губя време да ви обяснявам, че се задушаваме, пилея от силно ограниченото количество въздух в наличност. Докато вие ме слушате, вдишвате хубавия въздух и издишвате лошия. А фенерите, които ви осигуряват светлина да ме виждате, също ядат от малкото ни въздух. — Благодарих мълчаливо на учителя Лундист и неговите уроци по алхимия. Може и да не преживеех сватбения си ден, но нямах намерение да угасна като свещицата в стъкления буркан, който Лундист беше използвал, за да демонстрира урока си.

Нямаше нужда да обяснявам повече. Трима вече бяха намерили лопати и се заеха да копаят, други се разтърсиха за още. Скоро при задръстения изход се струпаха достатъчно копачи. Можех просто да се разпоредя и те пак щяха да се хванат на работа, но сметнах, че е по-добре да знаят защо копаят и защо съм отложил проверката на личния състав. Хобс не беше единственият, който проявяваше интерес към списъка на дадените жертви.

Погледът ми се спря на капитан Кепен — облегнал се бе на един голям камък и се държеше за хълбока. Макин седеше до стената в дъното, свит, опрял чело на коленете си.

— Нека някой се погрижи за ранените — казах на Хобс и сложих ръка на рамото му. От кралете се очаква да правят такива неща.

Отидох при Макин. Мъже лежаха по пода на пещерата, но дали изпопадали от изтощение, или заради рана, не знаех. Плъзнах гръб по ледената стена и седнах до Макин. Гледахме как хората копаят и се опитвахме да дишаме плитко. Макин миришеше на карамфил и пот.

Странен път бях изминал, път, който ме беше довел тук, хванат в капана на затрупана пещера високо в планината. От Висок замък до пътя, от пътя до трона на Ренар, после година и нещо скиталчества из империята, преди планината да ме призове отново. А в планината… в планината открих, че наградата не струва колкото преследването, в планината възмъжах като крал на дребно кралство, сражавах се с ежедневието във вид на болести и глад, научих се да изграждам стопанството на земята си както мечоносец трупа мускули, мобилизирах войници, обучих ги… и за какво? За да дойде някакъв предречен император и да смачка всичко това под ботушите си на път към Златната порта.

Затворих очи и се вслушах в раните и болежките, които бързаха да ме уведомят за присъствието си. Спирах се за пръв път, откакто отец Гомст ме беше оженил за Миана същата сутрин. Тежестта на деня се срина отгоре ми и изстиска думи, които иначе бих премълчал:

— Навън има мъже, които умряха, защото твърде дълго си говорих с Кодин — казах. — Ренарски мъже и анкратски мъже.

— Да. — Макин не вдигна глава.

— А сега сме тук и умираме в пещера, точно като Кодин. Имаш ли да ми споделиш нещо, сър Макин? Нещо, което ти тежи? Или ще чакаме някоя още по-критична ситуация, когато времето ни ще е още по-малко?

— Ми не. — Макин ме погледна, лицето му тънеше в сянка, само извивката на скулата и върхът на носа му улавяха светлината на фенерите. — Онези мъже те последваха по свой избор, Йорг. А ако не бяха твоите номерца, всички щяхме да сме мъртви.

— А защо изобщо ме последваха? Ти защо ме следваш?

Не го видях, но го чух как облиза зъбите си, преди да отговори.

— В света прости отговори няма, Йорг. Всеки въпрос си има страни. Твърде много страни. Всичко е на възли. Но ти правиш въпросите прости и това сработва, не знам как, но сработва. За другите хора светът не е такъв. Сигурно можех да те преметна някак и да те върна при баща ти години преди ти да се върнеш там на собствен ход, но… исках да видя как изпълняваш обещаното. Да видя дали наистина ще спечелиш.

— Когато си имах граф Ренар да го мразя, наистина изглеждаше просто — казах аз.

— Да, тогава ти беше… — Усмихна се. — Фокусиран.

— И много млад. Онова момче… сякаш не съм бил аз.

— О, ти беше. И сега не си много по-различен — каза Макин.

Снегът покрай копачите се беше сдобил със собствено сияние, дневната светлина напираше през тънкия слой.

— Исках нещо, исках го много силно, и това ме изяждаше, поглъщаше ме. Не ми пукаше за нищо друго. Нито за собствения ми живот, нито за чуждия. Всичко друго беше цена, която си струва да се плати. Безумен залог при нищожен шанс за печалба. Залог, който приемах без колебание.

Макин изсумтя.

— Всички минават през този етап по пътя от детството към зрелостта. Но при теб не сработиха никакви задръжки.

Бръкнах в кесията на кръста си и свих пръсти около медната кутийка.

— Аз… съжалявам за някои неща.

— Всички съжаляваме за едно или друго, това са тухлите в градежа ни. — Макин гледаше копачите. Сноп дневна светлина проби в пещерата.

— Съжалявам за Гелет… Страх ме беше да не разочаровам баща си. Но ако трябваше да решавам сега… щях да потърся друг начин.

— Нямаше друг начин — каза Макин. — Дори начинът, който ти измисли, беше невъзможен.

— Кажи ми за детето си — рекох. — Момиченце?

— Серис. — Изрече името ѝ като милувка, примижал под ласката на дневната светлина. — Сега щеше да е по-голяма от теб, Йорг. Беше на три, когато я убиха.

Вече виждахме небето — син кръг далеч на изток, отвъд снежните облаци.

— Следвам те, защото съм уморен от войната. Искам войната да свърши. Една империя. Един закон. Не е толкова важно как или кой ще го постигне, но знам, че ако се обединим, лудостта ще спре — каза Макин.

— Страшна лоялност демонстрираш, няма що! — Изправих се с мъка и протегнах ръце да се разкърша. — Току-виж си решил, че от принца на Стрела ще стане по-добър император. — Тръгнах към изхода.

— Не мисля че той ще спечели — каза Макин и ме последва.