Кралят на тръните

14.

Ден след като пясъците на Тар останаха зад гърба ни и ние поехме през туртанските савани, взех кутията от Макин. Усещах острите ръбове на изгубените спомени през медните ѝ стени, долавях горчилката на отровата, скрита вътре. Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко. Сега, когато държах неспокоен медната кутийка с гравираните тръни, си помислих, че изглежда най-сетне съм преоткрил този свой изгубен приятел. Въртях я в ръцете си, разглеждах я. Нищо добро нямаше в нея — само мен. А човек трябва да се бои поне малко от себе си, нали така? От онова, на което е способен. Сигурно е адски скучно да знаеш всичко за себе си. Прибрах кутийката на дъното на дисагите си и не я отворих. Не попитах за Катерин. Избрах си един нож от колекцията на Грамло и поведох братята към Хаймски цеп.

Яздехме на север през безкрайната савана, вятърът брулеше пролетната трева, тревожеше я като бурно море, зелени вълни се гонеха безспир. Земя, създадена за коне, за галопиране, за гонитби в тревата между горичките. Оставих Барт да си начеше крастата и двамата препускахме до пълно изтощение, все едно триста дяволи ни гонят по петите. Братята се стараеха да не изостават прекомерно, а и те, като мен, искаха да оставят Тар възможно най-далеч зад гърба си. Там още горяха стари огньове, невидими огньове. След хиляда години връх Хонас, където аз подпалих строителско слънце, може би ще е като Тар — Обещана земя, която един ден ще се върне при хората, но дотогава ще ги убива.

Онази нощ, когато легнахме да спим, за пръв път видях бебето — лежеше мъртво във високата трева до бивака ни. Отметнах одеялото, станах и отидох при него под зоркия поглед на Горгот и на Гог, който вече спеше до него, а не до мен. В тревата нямаше нищо. Долових лъх на парфюм, нещо мускусно. Вдигнах рамене и се върнах при постелята си. Някои неща е най-добре да ги забравиш.

През следващите два дни яздихме покрай брега на река Райм, която тече между Туртан и съседите му на изток. Поречието на Райм някога е било градината на империята, градина, отглеждана грижливо. Ала преместиш ли десетина пъти границите напред-назад през градината, от нея остават само кал и руини.

По някое време прекосихме поляна с древни камъни, стотици изправени камъни в редица, всеки висок и широк колкото едър мъж, покрити с лишеи, високата трева се люлееше в основата им. Били са древни преди Строителите да дойдат, преди гърците дори, така ми беше казвал Лундист. Тревожна сила пулсираше между монолитите и аз поведох братята по-бързо, с риск някой кон да си изкълчи глезена, само и само да се махнем по-скоро от поляната.

На четвъртия ден ни застигна дъжд и ни валя напоително от зори до здрач. Известно време яздих до Маикал, който се поклащаше кротко на гърба на сивушкото. Така язди Маикал — все едно е на кораб в морето, а не на конски гръб. Клатушка се напред-назад без грам грациозност.

— Обичаш ли кучетата, Маикал? — попитах го.

— Телешко е по-добре — рече той. — Или овнешко.

Ухилих се.

— Виж, това е нов начин да погледнеш на нещата. Аз пък реших, че може би ги харесваш, защото са глупави. — Представа нямах защо подкачам Маикал. Аз всъщност го харесвах донякъде. Почти де.

Помня как преди години се връщах в лагера, след като бях излязъл да разузная ситуацията около градчето Мабертон, на границата с тресавищата Кен. Блатната пътечка вече бе останала зад гърба ми и Герод си пробираше внимателно път през тръстиката и туфите мека трева, когато чух писъците. Отначало реших, че някое селско девойче е проявило глупостта да попадне в ръцете на братята, но скоро се оказа, че две от момчетата са вързали някакво куче и го бодат с нещо остро, за да им пее.

Смъкнах се моментално от Герод, хванах ги за косите — една шепа черна и една червена коса — и дръпнах с все сила. Двамата взеха да крещят, единият дори ми посегна в яда си. За награда му резнах дланта дълбоко и от край до край.

— Не требеше да го праиш т’ва, брат Йорг — рече Гемт, стиснал порязаната си ръка, която кървеше обилно. — Не требеше.

— Тъй ли? — попитах, докато братята се стичаха да видят какво става. — И къде бях аз, брат Гемт, докато ти упражняваше бойните си умения върху това безполезно псе?

Йоб стоеше до Гемт и търкаше примижал главата си на мястото на изтръгнатия кичур коса. Погледнах многозначително към кучето и той коленичи да го развърже.

— Отидѐ да огледаш онуй градче — каза Гемт, почервенял като цвекло.

— Отидох да разузная около Мабертон, да — рекох аз. — С идеята да се стоварим връз мабертонци изневиделица, или както твоят малоумен брат обича да казва — със слонска изненада. И вие какво трябваше да правите междувременно? Да си кротувате.

Гемт се изплю и стисна дясната си ръка с лявата да спре кървенето.

— Кротувайте, така ви рекох, а не да ръчкате разни помияри, та да събудите цялото тресавище. Освен това — добавих, като се завъртях бавно и плъзнах поглед по другите членове на малката си банда, — всички знаят, че да измъчваш куче носи лош късмет. И вие щяхте да го знаете, ама сте много тъпи и не можете да четете.

Макин беше сред първите притичали да видят шоуто и сега се хилеше до уши.

— Аз мога да чета — каза той, с което си изявление изненада немалко от братята. — Та в коя книга, викаш, го пише това, брат Йорг?

— В голямата книга със заглавие „Наври си го отзад“ — уведомих го.

— Значи да тормозиш кучета носело лош късмет, така ли? — Продължаваше да се хили като умопобъркан.

— Край мен, да, определено носи лош късмет — казах тогава.

Сега примигнах да се отърся от спомена. Дъждът все така се стичаше по лицето ми, а ние все така яздехме покрай брега на Райм.

— Помниш ли онова куче, което брат ти намери, преди да ударим Мабертон, Маикал? — попитах. Нямаше да го помни, разбира се. Маикал помнеше много малко неща.

Той ме погледна, нацупи се, после се изплю.

— Да биеш кучета е лош късмет — каза накрая.

— Доказателство за това е случилото се с брат ти — съгласих се. — Не беше минал и ден, когато го сполетя злополука.

Маикал се намръщи объркано, после кимна бавно.

— Сички знаят, че не требе да тормозиш храната си, преди да я убиеш — каза той. — Месото става кисело.

— Още един нов начин да погледнеш на нещата, брат Маикал. — Въздъхнах дълбоко. — Знаех си аз, че има някаква полза от теб.

Онова куче се върна на следващата сутрин, точно преди да ударим Мабертон, сякаш му бях приятел или нещо такова. Досаждаше ми, докато не го наритах здраво, безплатен урок за устройството на света, ако щете.

Сега Маикал ми отвърна с празна усмивка и продължи да се поклаща ритмично на седлото.

Хаймски цеп е в земята на дук Маладон, земя, където гладното море е повърнало малкото от Данско, което не е успяло да погълне. Пътят от Ренарските планини дотук е дълъг сам по себе си, а и ние доста бяхме заобиколили, така че пътуването ни се проточваше вече няколко седмици. Когато си на пътя, дните минават еднообразно, подредени. При мен еднообразието включваше един час упражнения с меча всяка вечер, преди да се стъмни. Хвърлих се в това изкуство с подновен интерес. Предизвикателствата често са най-добрият начин да се спасиш от мрачни мисли за миналото.

Гледал бях на меча като на средство да сееш смърт в тълпа. Докато бродех с братята по пътищата, често се озовавах сред неопитни противници, които предпочитаха да бягат, вместо да се бият, и използвах меча си за клане. Сблъсквал се бях и с по-опитни, разбира се, войници, пратени да ни спрат, добре обучени наемници от охраната на търговски кервани, както и други разбойнически банди, хвърлили око на нашата плячка.

Когато видях поборника на Катерин да се дуелира със сър Макин, и по-късно, когато самият аз се изправих в двубой с принца на Стрела, разбрах каква е разликата между черноработника и артиста. Разбира се, за изкуството си има време и място, най-вече когато не се притесняваш, че някой фермер ще ти излезе в гръб и ще те наниже на вилата си, докато ти се фукаш с мълниеносни атаки и изящни парирания.

Затова ден след ден тормозех Макин да ме учи на меча, трупах сила в правилните мускули, учех се да долавям недоловимото с меча си дори когато го удрят толкова здраво, че едвам го удържаш. И всеки път, когато отбележех подобрение, Макин включваше в учебната програма нещо ново и още по-трудно. Започнах да го мразя този тип, мъничко.

Когато от дълго време размахваш меча и си минал през достатъчно битки, започваш да долавяш нещо като ритъм. Не толкова ритъма на противника си, колкото някакъв общ, вселенски ритъм на различните видове атаки, сякаш очите ти улавят първия намек за всяко движение на противника и го превръщат в музика, в чийто ритъм да танцуваш. Долавях само шепот от този напев, но доловях ли го, Макин изведнъж се стягаше и даваше всичко от себе си, за да удържи на атаките ми. Чувах само отделни фрази от песента, но това беше достатъчно да поддържа огъня на амбицията в мен.

Ако достатъчно дълго пътуваш на североизток от Ренарските планини, рано или късно ще ти се наложи да прекосиш река Райм. Като се има предвид, че реката е поне четиристотин метра широка във всяка своя част, където човек би могъл да я прехвърли, без да води със себе си завоевателна армия, прекосяването ѝ е амбициозно начинание, което изисква съдействието на лодкар.

Има една алтернатива. Мост при свободния град Ремажен. Истинско чудо е, че мост може да прехвърли толкова широка вода, чудо, което реших, че искам да видя с очите си, вместо да се пазаря със собственика на някоя раздрънкана баржа нагоре по течението.

Наближихме Ремажен през Кентроуските възвишения, където пътят лъкатуши през безкрайни тесни долини — повечето от тях каменисти ждрела от онези, в които конете окуцяват. Скуката на пътуването никога не ми е тежала, изминавали бяхме безчет мили в търсене на пакости или плячка, по възможност и двете. След Тар обаче тишината на пътя се превърна в изпитание за мен. Мислите ми се лутаха по тъмни пътеки. Не знам колко начина има да свържа Катерин с липсващ нож и мъртво бебе. Знам обаче, че съм обмислил повечето от тях, и то в подробности. Знаех къде се крие отговорът, но многократно установявах, че не искам да го знам. Е, исках, но не толкова, че да отворя кутията.