Кралят на тръните

39.

— Отиде си, нали? — Макин заслони очи срещу изгрева и огледа примижал блатото. Стояхме на вълнист терен, обрасъл с ниски храсти, тук-там жълтеникави скали стърчаха над шубраците.

— Надявам се — казах аз. Донякъде ми се искаше лично да убия Чела, със собствените си ръце, но нямаше да се засегна, ако беше загинала в огъня заедно с мъртвите си изчадия. Нищо не бях усетил обаче. Нито помен от удовлетворение, макар от смъртта на чичо си да бях научил, че отмъщението не е толкова сладко, колкото си очаквал. Колкото и да си бил изгладнял за мъст, тя е блюдо, в което няма храна.

Сякаш след цяла вечност най-сетне се качихме на конски гръб. Райк възседна дорестото добиче на Роу — собственият му впрегатен кон се бе оказал твърде тежък за блатото. Кент и Макин яздеха своите коне. Двамата с Грамло яздехме заедно, защото бяхме най-леките сред братята, а Барт — най-силният сред конете.

Киселата воня на блатата ни следва с мили. Черна кал се спичаше по дрехите ни, посивяваше и се люпеше. Ала по-упорит от вонята и калта беше образът на Чела, обвита в пламъци, и последните ѝ думи: „Мъртвия крал е вдигнал платна.“

За три дни минахме през голи хълмове и морета от храсталаци, по забравени пътеки и накрая стъпихме на черни селски пътища, които ни отведоха до свободното пристанище Барлона. Райк постоянно се оплакваше, че от слънцето му е изгоряло лицето, докато не го убедих да намаже раните със свинско лайно. По някаква причина тази терапия го облекчи, макар не това да беше идеята. Самовнушението е голяма работа.

Древните стени трептяха под лятното слънце. Преди хиляда години сигурно са били забележителна гледка. Сега от тях бяха останали само основите, високи четири метра и още толкова широки, разхлабените каменни блокове падаха жертва пред селяните от околността, които ги отнасяха да си строят колиби и синори между нивите.

Градът ми допадна веднага. Въздухът лъхаше на екзотични аромати, на подправки и готвено, прекрасни миризми, от които устата ми се пълнеше със слюнка. Улиците гъмжаха от хора гръмогласни и в ярки премени, пъстра коприна и евтини бижута от стъкло и тенеке лъщяха на слънцето. Самите хора също бяха шарени, някои светли като мен, други черни като Нубанеца, налице бяха и всички оттенъци помежду. Не видях нито един бял и рус като Синдри и дук Аларик обаче. Тяхната порода сигурно би се стопила на тукашното слънце.

От всеки втори ъгъл се лееше музика, и тя шарена като хората. Имах чувството, че гражданите на Барлона стъпват в ритъма и пулсациите на стотици барабани, рогове, гласове. Не бях чувал такива звуци преди, толкова много непознати мелодии, някои ми приличаха на маршовите ритми, които Нубанеца отмерваше с ръка по бедрото си денем, а вечер доразвиваше край лагерния огън. Други ми напомняха за учителя Лундист, който обичаше да си тананика мелодийки в странна тоналност.

Пристанищата са отворено ухо към света, уста, готова да вкуси нови аромати. Наближавах петнайсетата си година и нямах търпение да се гмурна в разнообразието, което ми предлагаше Барлона.

— Знаеш ли, Макин, че тук можеш да се качиш на кораб до кажи-речи всяко място, за което си чувал, и до още стотина, за които не си? — казах аз.

— От корабите повръщам — отвърна той и изкриви лице, сякаш му беше загорчало в устата.

— Не ги харесваш, така ли?

— Мразя вълните. Хващам морска болест. Драйфам от единия до другия бряг. Едва не повърнах и докато прекосявахме Райм.

— Е, това е полезна информация. — Така беше с Макин, винаги откриваш нови факти за персоната му. Нямах представа, че е прекосявал океана, нито че изобщо се е качвал на кораб.

— И защо да е полезна информация? — намръщи се той.

— Ами, до Конски бряг се стига само по море и смятах да ида там сам, а като знам, че корабите не ти понасят, ще ми е по-лесно да те пратя обратно в Призрачния.

— Можем да яздим дотам — възрази Макин. — Стотина мили, че и по-малко.

— През графство Арамас и после през земите на крал Филип Деветстотни — рекох аз.

— Трийсет и втори — поправи ме Макин.

— Все тая. Въпросът е, че няма как да минем оттам, без да привлечем излишно внимание, а с кораб ще стигна пред портите на дядо си само за ден или два.

— Добре де, ще се качим на кораб и аз ще му оповръщам палубата. Къде е проблемът?

— Проблемът, скъпи мой Макин, е, че не искам да водя с мен Райк, нито Грамло и Кент. Дори теб не те искам. Искам да се представя в двора на дядо си сам, както и когато преценя. Това е семейна работа и ще подходя към нея по моя си начин.

— Твоят начин обикновено означава, че накрая остават само трупове — ухили се Макин.

— Може и така да е, но и с това ще се справя без теб. Просто гледай да ги върнеш живи и здрави в Призрачния. Вече загубихме твърде много хора по пътя. Не бих стигнал дотам да ги нарека добри хора, но добри или лоши, предпочитам още да бяха с нас. Макар че ако изгубиш Райк по обратния път, няма да ти се разсърдя.

— Идеята е лоша, Йорг. — Познавах тази му инатлива физиономия със стиснатите устни и бръчката между веждите.

— Нужен си ми в Ренар — казах. — Изобщо не трябваше да идваш с нас. Може и да не помниш, но аз доста се постарах да те оставя в замъка. Кодин е добър човек, но не е лесно да удържиш цяло кралство без компетентна помощ. Върни се в Призрачния, набий колкото канчета сметнеш за нужно и нека хората ми знаят, че скоро ще се върна.

— Ой! — Само Грамло вряскаше така. Обърнах се и видях някакъв мъж да бяга през навалицата. Грамло замахна и хвърли нещо, нож вероятно. Мъжът падна, без да издаде звук, на двайсетина метра от нас, в гъмжилото.

Тръгнах с Грамло натам. Хората се дърпаха настрани, освен децата, които се стичаха с радостни викове, сякаш бяхме част от някакво улично представление. Грамло издърпа дисагите си от безжизнените ръце на мъжа.

— Срязал е каишката проклетникът! Сега ше требе да платя да ми я сменят! — викна Грамло.

— Казах ти да я вържеш по-добре — сгълчах го. Малкото вещи, които Грамло беше успял да уварди в блатата, висяха вързани тук-там по седлото на Барт.

Грамло изсумтя и се наведе да си прибере ножа. Ножът беше фраснал мъжа по тила, с дръжката. Под лицето на мъртвия лъщеше локва кръв, но тя сигурно беше изтекла от носа му или от устата, когато се е ударил в калдъръма. Не си направихме труда да го обръщаме, за да проверим.

— Този град ми харесва — казах аз и двамата с Грамло се върнахме при другите.

Оставихме животните си в една конюшня и седнахме в кръчма при доковете. Наричам го кръчма, но повечето маси бяха отвън, на слънце, моля ви се, а виното го сервираха в бутилчици с формата на сълза, пъхнати в плетени кошнички. Макин беше с боси крака, по които още имаше остатъци от засъхнала кал. Райк, естествено, се оплакваше — от слънцето, от виното, дори от столовете, които нямало начин да издържат тежестта му, — но аз изобщо не го слушах. Седях и гледах корабите в пристанището. Бяха по-големи, отколкото очаквах, и по-сложни, с мачти, въжета, такелаж и големи платна. Чувствах се добре, толкова добре, колкото не се бях чувствал много отдавна. Дори болката в раните от изгаряне по лицето ми се беше кротнала сякаш, може би слънцето смекчаваше гнева ѝ. За пръв път от много време всички бяхме в настроение, усмихвахме се и говорехме за мъртвите. За брат Роу, когото щях да помня винаги, и за брат Сим, който щеше да ми липсва заради свирнята и потенциала си за нещо по-добро. Вдигнахме бутилчиците и пихме за тях.

Единствен Кент възрази срещу идеята да се върнат в планините без мен. Оставих го да протестира, докато аргументите му не свършиха и сам не стигна до заключението, че планът ми е добър. Кент си е такъв. Ако не го притискаш, накрая ще се съгласи с теб.

Станах, разкърших рамене и се протегнах под топлото слънце.

— Ще ви настигна по пътя, братя.

— Веднага ли тръгваш? — попита Макин и остави бутилчицата си.

— Да, освен ако не държиш да пием, докато всички не изгорим от слънцето, не почнем да ревем, да се кълнем в неумирающа любов и да се прегръщаме за сбогом? — рекох.

Райк плю. Изглежда, беше наследил от Роу ролята на плюещия.

— Вашият път лежи натам — продължих аз и посочих на север. — Види ми се редно да отбележа, че първата четвърт миля от него минава по улица с няколко обещаващи на вид бардака. Нямате бърза работа, така че… Колкото до мен, аз смятам да понауча това-онова за корабите.

Тръгнах с бавна стъпка след сянката си по напечения калдъръм.

— И се грижете добре за Барт — извиках през рамо.

Братята вдигнаха бутилчиците си и пиха за мое здраве.

— Ще се видим на пътя — ревнаха до един, дори Райк.

И ако Макин не беше там, сигурно щях да се отърва от тях още в този момент.