Конан Непобедимия

Осма глава

Яздиха на север до мръкване през ниска хълмиста местност, покрита с оскъдни хилави храсти. Когато спряха да лагеруват през нощта, Конан попита:

— Още колко трябва да вървим?

Карела сви рамене. Тежките й заоблени гърди се раздвижиха под тясната зелена туника.

— Трябва да пристигнем някъде след пукването на зората, ако напуснем рано лагера.

Тя започна да струпва сухи съчки за огън от храсталака наоколо, ала младежът ги разпиля.

— Не е необходимо да разкриваме присъствието си. Какво те кара да мислиш, че те все още ще бъдат там?

Тя прибра кремъка и стоманата в торбата си и му се усмихна весело.

— Ако са заминали, поне ще се намираш по-близо до тях, отколкото сега. Кой е този мъж в Шадизар, който иска обратно своята млада робиня?

— Щом ще тръгваме толкова рано утре сутринта, по-добре да си лягаме — каза той, а червенокосата отново се усмихна.

Кимериецът се зави с наметката си, но не заспа. Вместо това се зае да я наблюдава. Жената се уви в одеялото си и опря глава като на възглавница върху седлото с висока извивка, направено от обработена червена кожа. Конан не изключваше възможността червенокосата да се промъкне през нощта заедно със седлото при конете и да изчезне някъде, ала, изглежда, тя заспа веднага.

Лилавият полумрак се сгъсти и се превърна в непрогледна нощ. Леки облаци пробягваха върху звездите, които просветваха като диаманти върху кадифе. Конан беше буден. Наближаващият пълнолуние месец заплува в небето и когато достигна зенита, на кимериеца му се стори, че чувства върху себе си чужд поглед. Той извади от ножницата тънката си кама, разкопча бронзовата закопчалка, която задържаше върху раменете му наметката, и се обърна по корем в непрогледната тъмнина. Три пъти пропълзя около лагера, без да вдига никакъв шум, без нито за миг да загуби чувството, че някой го наблюдава, ала не видя никого, нито пък откри някакъв знак, че някой е бил наоколо! След това изведнъж чувството, че го следят, изчезна. Той още веднъж пропълзя около лагера и отново нищо не откри. Отвратен от себе си, кимериецът стана и се върна при наметката си. Карела все още спеше. Разгневен, той се зави в дебелия вълнен плат. Жената беше виновна. Това, че непрекъснато очакваше предателство от нейна страна, го бе накарало да вижда и чувства неща, които просто не съществуваха.

Още докато слънцето беше само тънка червена резка, която блещукаше на хоризонта, Карела се събуди и продължиха да яздят на север. Земята бавно се променяше, ниските заоблени възвишения се превръщаха в истински хълмове. Конан вече започваше да се чуди какво ли ще правят хората, които диреше, толкова на север, отдалечени от маршрута на керваните, когато изведнъж Карела пришпори коня си в галон.

— Тук беше — извика тя. — Още два-три хълма и стигаме.

Той бързо я догони.

— Карела, върни се! Карела!

Тя продължи напред и изчезна зад първия хълм. „Глупава жена“, помисли си младежът. Ако поклонниците наистина бяха още там, червенокосата щеше да ги събуди.

Щом заобиколи хълма, кимериецът дръпна юздите на коня и спря. Жената не се виждаше никъде, нито пък се чуваше шумът от копитата на коня й.

— Конан!

Сякаш шибната с камшик, главата на Конан се обърна по посока на силния вик. Карела седеше върху коня си, изправена на билото вдясно от него.

— Кром, жено! Какво пра…

— Името ми е Карела — изкрещя тя. — Червената каня!

Тя остро изсвири и изневиделица от всяка гънка на хълмовете към него полетяха конници — пъстра сбирщина от разноцветни труфила и зле съчетани един с друг доспехи, шлемове, щитове. Само миг и кимериецът се оказа в центъра на огромен кръг разбойници, плътно притиснали рамене един до друг. Той внимателно сложи ръцете си върху лъка на седлото. Само един мускул на ръката му да бе потрепнал, само едно движение към сабята — и четирите арбалета, които бе успял да зърне, щяха да напълнят тялото му със стрели със стоманени наконечници. Съвсем вероятно бе разбойниците да разполагат с още арбалети.

— Карела — извика той. — Това ли е начинът, по който спазваш клетвата си?

— Не съм казала нито една груба дума по твой адрес — отвърна тя подигравателно. — Не съм и повдигала ръка срещу тебе. Нито пък смятам да го направя в бъдеще. Ала се боя, че същото не може да се каже за моите хора. Хордо!

Един плещест мъж с черна брада и груба кожена превръзка на лявото око си проби път през кръга от мъже и се изправи пред Конан. Назъбен белег се промъкваше под превръзката и изчезваше в гъстата му брада. От едната страна устата му бе разтеглена във вечна подигравателна усмивка. Плетената му ризница очевидно бе принадлежала на богат човек — все още личаха следи от някогашната позлата. Големи златни халки висяха на ушите му. Излъскана от употреба извита сабя се полюшваше на хълбока му.

— Тя те нарече Конан — каза едрият мъж. — Е, аз съм Хордо, помощникът на Червената каня. И онова, което искам да знам, онова, което всички ние искаме да узнаем, е защо не ти прережем нещастното гърло тук и веднага.

— Карела ме излъ… — почна Конан, но спря, защото Хордо замахна с юмрука си, голям колкото свински бут. Единственото око на грамадния мъж се изцъкли от почуда, когато Конан улови страшния юмрук във въздуха и го спря.

За момент двамата мъже се напрегнаха, стиснали ръцете си, с изпъкнали би цепен, след това Хордо изкрещя:

— Дръжте го!

Бандитите наскачаха върху Конан.

Дузина ръце го сграбчиха, разкъсаха на парцали наметката му, изтръгнаха сабята му от ножницата, смъкнаха го от седлото. Ала броят им се превърна в препятствие, пък и кимериецът не се предаваше лесно. Камата му се заби в нечии ребра, облечени в мръсна жълта туника — в бъркотията той въобще не видя лицето на човека — една небрежно протегната ръка бе строшена при лакътя, не едно лице бе оплискано в кръв и много зъби бяха изкъртени от огромните му юмруци. И все пак те бяха толкова много на брой, че грубите им ръце успяха накрая да вържат китките му зад гърба и да усучат глезените му с ремъци от необработена кожа. След това го захвърлиха върху скалистата земя и онези, които имаха ботуши, започнаха да го ритат в ребрата.

По едно време Хордо ги прогони, като ръмжеше страхотни заплахи, наведе се, сграбчи Конан за косата и вдигна главата му.

— Ние я наричаме Червената каня — плю той. — Ти ще я наричаш „госпожо“ и „господарке“. Само още веднъж да си посмял да оскверниш името й с мръсната си уста! Направѝ го, и веднага ще умреш!

— Защо въобще трябва да го оставяме жив? — изръмжа мъж с подобно на невестулка лице, който носеше къси, вдлъбнати от удари доспехи и войнишки шлем, чийто гребен бе изчезнал някъде. — Хепакия се задавя до смърт от собствената си кръв. Камата на този тук го подреди така. — Изведнъж мъжът направи гримаса и изплю един зъб. — Дай да му прережем гърлото и да приключваме!

Хордо се ухили и извади една кама с извито острие, изработена във Вендия.

— Е, най-после и Абериус да даде добра идея.

Изведнъж Карела си проби път през плътната група разбойници, които се тълпяха около Конан. Зелените й котешки очи гневно проблеснаха срещу нейния помощник.

— Не можеш ли да измислиш нещо по-интересно, Хордо?

— А, значи още държиш на клетвата си? — изръмжа Конан. — Прекрасна отплата, че те спасих от масата на робския пазар, а дори и от нещо по-лошо.

Юмрукът на Хордо смъкна главата му отново на земята.

— Червената каня никога не е била спасявана от никакъв мъж — изрева лейтенантът. — Тя е по-умела от всеки мъж със своя меч и със своя ум! Запомнѝ това добре.

Карела мило се разсмя.

— Разбира се, че е така, добри ми Конан. И ако нещо неприятно се случи с тебе, то ще дойде от ръката на ей тези добри момчета, а не от моята. Хордо, хайде да го закараме в лагера. Там на спокойствие ще решиш какво ще правиш с него.

Мъжът с грозния белег изкрещя някакви заповеди и разбойниците провряха едно дебело въже под ръцете на Конан. После скочиха на седлата, Хордо сграбчи въжето и всичките се понесоха в тръс напред. Конските копита хвърлиха мръсотия и чакъл в лицето на кимериеца.

Конан скърцаше със зъби, докато го влачеха. С вързани зад гърба ръце бе принуден да се тътри по корем. Остри скали раздираха гърдите му, коравата глина откъсваше парчета кожа, големи колкото човешка длан.

Когато конете най-накрая спряха, Конан изплю мръсотията от устата си и жадно загълта въздух. Болеше го всеки мускул. Ручейчета кръв се процеждаха от раните му, които прахта не бе запушила с мръсна коричка. Ала съвсем не бе сигурен, че онова, което подготвяха за него, щеше да бъде по-добро от вероятността да го влачат по земята, докато умре.

— Хордо — възкликна Карела възхитено. — Ти вече си опънал палатката ми!

Тя скочи от седлото и се втурна към голямата шатра, направена от плат на червени ивици — единствената палатка в лагера, разположен в плитка долчинка между два високи хълма със заоблени върхове. Смачкани постели лежаха разхвърляни около половин дузина полузагаснали огньове. Някои от мъжете се разтичаха да ги подклаждат, докато други измъкнаха каменни съдове с кил — зле дестилиран алкохол, и си ги заподаваха с дрезгав смях.

Конан се обърна на хълбок и погледна Хордо, който скочи от коня си.

— Ти си разбойник — изрече задъхано едрият кимериец. — Какво ще кажеш, ако ти дам възможност да грабнеш част от кралското съкровище?

Хордо дори не го погледна.

— Донесете коловете. Искам да го разпънем още сега.

— Пет медальона — каза Конан. — И едно ковчеже, върху което са инкрустирани скъпоценни камъни. Даровете на Илдиз за Тиридатес. — Кимериецът ненавиждаше мисълта, че трябва да разкрие целта си пред тези мъже — в най-добрия случай щеше да му бъде непоносимо трудно да остане жив и да предяви претенции за дял от онова, което смяташе за изцяло свое — ала иначе въобще нямаше да оцелее, та какво оставаше да иска дял от плячката.

— Размърдайте си краката! — изкрещя брадатият бандит. — Може да се напиете и по-късно.

— Десет хиляди жълтици — каза Конан. — Толкова е съгласен да заплати един човек само за медальоните. Някой друг може да даде и повече. Освен това ковчежето също е много скъпо.

За първи път, откакто бяха пристигнали в долчинката, Хордо се обърна към Конан с гневно блеснало око.

— Червената каня те иска мъртъв. Тя винаги е била добра към нас, затова каквото поиска тя, искам го и аз.

Двайсетина бандити, които се смееха високо и бяха вече полупияни, вдигнаха Конан и го отнесоха до едно разчистено от боклуци равно място, в което бяха забити четири кола. Въпреки съпротивата на кимериеца, те бяха прекалено много и той съвсем скоро бе проснат по гръб, с разперени ръце и разчекнати крака, китките и глезените му здраво вързани с ивици груба влажна кожа, която от своя страна бе стегната към четирите ко̀ла. Суровата кожа щеше да се свие с времето под слънчевите лъчи и щеше да разпъне ставите му, докато накрая се счупеха.

— Защо Хордо не иска да ви даде шанс да заграбите десет хиляди жълтици? — изкрещя Конан.

Всичките разбойници, с изключение на Хордо, замръзнаха по местата си, смехът замря в гърлата им.

Със страшна ругатня бандитът с грозния белег изскочи напред. Конан се опита да отмести главата си, ала пред очите му изведнъж лумнаха огньове — огромният крак на помощника се стовари отгоре му.

— Затворѝ си лъжливата уста! — изръмжа Хордо.

Абериус вдигна глава и погледна студено помощника на Червената каня. Приличаха на озъбени животни — пор и огромно куче с тъпа муцуна.

— За какво говори той, Хордо?

Конан разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Кралско съкровище. За това говоря.

— Млъквай! — започна Хордо, но Абериус го прекъсна.

— Оставѝ го да приказва! — рече застрашително той. Думите му бяха сподирени от ехото на други гласове. Хордо свирепо се огледа, но не каза нищо.

Конан си позволи да се усмихне за миг. Ако послушаха още малко за жълтици, главорезите щяха да са готови да го освободят и да завържат на негово място Хордо и Карела. Е, той не възнамеряваше наистина да им позволи да му отмъкнат медальоните, за които бе работил така упорито досега.

— Пет медальона — заяви младежът — и едно златно ковчеже, украсено със скъпоценни камъни, са били откраднати от двореца на Тиридатес преди по-малко от две седмици. Аз съм по следите на откраднатите скъпоценности. Един човек вече ми предложи десет хиляди жълтици само за медальоните, но се знае, че щом един предлага нещо, друг винаги може да даде по-голяма сума. Ковчежето също ще донесе горе-долу толкова, дори повече.

Мъжете, които го бяха наобиколили, алчно облизаха устни и се промъкнаха по-близо.

— Кое ги прави така ценни? — хитро попита Абериус. — Никога не съм чул за медальони, които струват десет хиляди.

Конан се насили да се изсмее.

— Та това са дарове от крал Илдиз до крал Тиридатес, скъпоценни камъни, каквито не е виждал никой простосмъртен. Също такива камъни има и върху ковчежето — разкраси истината той.

Карела рязко се вряза сред плътно скупчената тълпа мъже и те се отдръпнаха, уплашени от яростта, изписана върху лицето й. Парцаливите дрехи, които бе взела край Кладенеца на кралете, вече ги нямаше. Златен нагръдник, украсен със сребърен филигран, едва смогваше да побере белоснежните като слонова кост гърди, колан от перли с широчината на пръст бе спуснат ниско върху бедрата й. Тесни червени ботуши скриваха краката й, а извитата сабя на хълбока й бе украсена със сапфир с големината на гълъбово яйце върху дръжката.

— Това куче лъже! — изръмжа тя. Мъжете отстъпиха още една крачка, ала върху лицата им се четеше нескрита алчност. — Не търси скъпоценни камъни, а някаква си робиня. Така ми каза самият той. Не е нищо повече от ловец на роби с надути мускули, който се е продал и служи на един малоумен глупак от Шадизар. Кажи им, че лъжеш, Конан!

— Казвам истината. — „Или поне част от нея“, помисли си той.

Тя се завъртя като ураган около него, кокалчетата на пръстите й побеляха върху дръжката на сабята.

— Изчадие на конска муха! Признай си, че лъжеш, или ще накарам мъжете си да те одерат жив!

— Вече наруши половината от своята клетва — каза кимериецът. — Обидни думи.

— Деркето да те порази! — С яростен рев тя здраво заби върха на единия си червен ботуш в ребрата му. Той не успя да потисне изсумтяването, което му причини болката. — Помислѝ за някаква бавна и мъчителна смърт, Хордо — заповяда червенокосата. — Тогава той бързо-бързо ще признае всичките си лъжи. — Изведнъж тя се завъртя на пети и изтегли педя синкава стомана от ножницата. — Да не би някой от вас да си е наумил да оспорва моите заповеди?

Надигна се хор от протести и Конан с удивление забеляза, че не едно загрубяло и покрито с белези лице е обзето от страх. С доволно кимване Карела с трясък прибра извитата сабя в ножницата и закрачи към палатката си. Мъжете едва не изпопадаха от бързане да й сторят път.

— Втората част от твоята клетва — изкрещя Конан след нея. — Ти ме удари. Наруши думата си пред Деркето. Какво отмъщение ще избере за теб богинята на любовта и смъртта, за да те накаже? И не само тебе, но и всеки, който те последва!

Стъпките й се поколебаха за миг, но жената продължи, без да се обръща, и се скри зад кожената завеса на шатрата.

— Ще умреш по-лесно, Конан — каза Хордо — ако внимаваш какво приказваш. Бях си наумил да те разпоря веднага, но някои от момчетата искат да послушат още малко бръщолевенето ти за онова измислено съкровище.

— Умилквате й се като бити песове — каза Конан. — Нима никога никой от вас не се е опитал да помисли със собствения си мозък?

Хордо поклати рошавата си глава.

— Сега ще ти разкажа една история, и ако ме накараш да я повтарям пак, ще набода на шиш черния ти дроб. Откъде дойде тя, никой не знае, но ние я намерихме да се скита гола като бебе. Че то и възрастта й не бе кой знае колко по-голяма, ала и тогава стискаше в юмрука си същата сабя, която носи сега. Мъжът, който тогава ни предвождаше, Констаниус се казваше — помня, реши да се позабавлява с нея, а после да я продаде. Беше най-добрият майстор на меча между нас, но тя го уби както лисица умъртвява пиле, и когато двамата мъже, застанали най-близо до нея, опитаха да я уловят, тя уби и тях, хем със същата бързина. Оттогава я следваме. Плячката, до която ни отвежда, винаги е била добра, и нито един човек, който точно изпълнява нейните заповеди, не е бил пленяван. Тя командва, ние се подчиняваме и сме доволни.

След това Хордо изчезна някъде, а Конан заслуша разговорите на другите мъже, които пиеха около огньовете. Сред плисъци груб смях те обсъждаха как ще се позабавляват с него. Често споменаваха думите „живи въглени“ и предлагаха за разнообразие да ги заменят с горящи трески. Някои се чудеха колко от кожата на човека може да бъде одрана, без да причинят веднага смъртта му.

Слънцето се изкатери по-високо в небето и пекна по-силно. Езикът на Конан набъбна от жажда в устата му, устните му се напукаха и почерняха. Потта засъхна върху тялото му, докато дойде моментът, когато вече не можеше повече да се поти. Слънцето пърлеше плътта му. Абериус и още един бандит с очи на риба се навеждаха над кимериеца и се забавляваха, като разливаха вода на земята близо до главата му и се обзалагаха кой от тях ще приближи струята по-близо до устата на пленника, без да позволи на нито една капка да падне на такова място, където той да може да я достигне. Дори когато чистата струйка беше така близо, че той усещаше нейната прохлада върху бузата си, Конан отказваше да обърне глава към нея. Не желаеше да им доставя това удоволствие.

По едно време другият си отиде и Абериус клекна до главата на Конан, стиснал в ръце глинена стомна с вода.

— Би убил за вода, нали? — тихо промърмори разбойникът и предпазливо погледна през рамо към другарите си, които продължаваха да пият и да спорят какви мъчения да наложат на Конан. След миг Абериус продължи:

— Кажи ми за това съкровище и ще ти дам вода.

— Десет… хиляди… жълтици — пресипнало, сякаш грачеше, изрече Конан. Думите простъргаха езика му като остри парчета чакъл. Абериус нетърпеливо облиза устни.

— Кажи ми още нещо. Къде е съкровището? Кажи ми и ще убедя останалите да те освободят.

— Първо… ме… освободи — успя да произнесе Конан.

— Глупак! Единственият начин да се видиш свободен е само с моя помощ. Хайде, кажи ми къде да намеря… — Той изведнъж изкряска, когато огромната ръка на Хордо го сграбчи за врата и го вдигна във въздуха.

Едноокият разбойник разтърси Абериус така, че краката му се залюляха във въздуха.

— Какво правиш? — попита Хордо. — Забранено е да се приказва с него.

— Просто се забавлявах мъничко — неубедително се изсмя Абериус. — Подигравах му се.

— Значи се подиграваше — рече Хордо и плю. После захвърли дребния мъж, който се просна с цял ръст в прахта. — Е, ние ще му направим две-три други неща, освен твоите подигравки. Хайде, махай се при другите. — Той изчака, докато Абериус се покатери с пълзене при другите бандити, които, го наблюдаваха и се смееха, след това отново се обърна към Конан: — Поискай прошка от своите богове, варварино, за да си отидеш в мир. По-късно не ще имаш време за това.

Конан събра достатъчно влага в устата си, за да произнесе няколко думи, които му причиниха непоносима болка:

— Значи й позволяваш да те лиши от златото, Хордо.

— Ти май на нищо не можеш да се научиш, а, варварино?

Остана му време само да зърне как стегнатият в ботуш крак полита към него, после целият свят се пръсна на хиляди парчета.