Конан Непобедимия

Двадесет и седма глава

— Конан! — изкрещя Харанидес. — Конан! — Тримата мъже все още лежаха приковани към стените на килията под крепостта на Аманар.

Конан отвори едното си око. Той лежеше със свито тяло, разположено дотолкова удобно, доколкото можеше да се очаква от една каменна постеля.

— Спя — каза той и отново го затвори.

Кимериецът прецени, че е изминал малко повече от един ден, откакто Карела бе идвала в тяхната килия, макар че не им бяха дали никаква храна, а само три канчета застояла вода.

— Спи — измърмори Харанидес. — А кога ще чуем твоя план за бягство?

— Червената каня — каза Хордо с надежда. — Щом тя ме освободи, ще ви измъкна и двамата. Даже и тебе, заморанецо.

Конан се надигна, после се протегна, докато раменните му стави започнаха да пукат.

— Ако тя наистина смяташе да дойде, Хордо — каза той, — отдавна щеше да се мерне тук.

— Може и да не дойде — измърмори едноокият. — Може би е последвала съвета ми и е изчезнала.

Конан нищо не каза. Най-смелите му надежди относно Карела се простираха дотам: тя е приела версията на Аманар за престъпленията на Хордо и се намира в разбойническия лагер, заобиколена от мъжете, които наричаше свои хрътки.

— Във всеки случай — каза Харанидес, — ние не можем да възлагаме надеждите си на нея. Дори и да освободи теб, брадатко, ти я чу, че няма да направи нищо за кимериеца и мен. Смятам, че е жена, която държи на думата си.

— Почакайте — каза Конан. — Времето за всичко ще дойде.

В катинара изщрака ключ.

— Орт е — изръмжа Харанидес. — Без съмнение носи своите железа.

— Орт? — каза Хордо. — Кой е…

Тежката, обкована с желязо врата на килията се отвори с трясък и дебелият тъмничар застана на прага. Зад него имаше мангал с живи въглени, от които се показваха дървените дръжки на железата, които вече искряха, нажежени до аленочервено както самите въглени.

— Кой ще бъде първи? — изкикоти се Орт, грабна едно желязо от огъня и размаха огненочервения му край срещу тях. Хордо подпря гръб в стената, оголи зъби и изръмжа. Харанидес се сви, готов да скочи в която и да е посока, доколкото му позволяваха оковите.

— Ти ли, капитане? — каза Орт и се насочи към Харанидес, който се напрегна. — Орт обича да си играе с офицери. Или ти, еднооки? — Кискайки се, той помаха с желязото към Хордо. — Орт може да ти направи още един белег да ти прогори и другото око. Хей ти там, якия — каза той и обърна свинските си очички към Конан. — Да не мислиш, че ще ти се размине?

Изведнъж Орт се втурна към кимериеца, стиснал проблясващото нажежено до червено желязо, след това отскочи назад. Дълга пришка се появи върху рамото на Конан. Кимериецът изпищя, непохватно вдигна ръка, за да покрие главата си, и се сви до стената, с гръб към мъжа с нажеженото желязо. Тримата мъже недоверчиво се вгледаха в якия младеж.

— Ударѝ го! — изкрещя Харанидес, но веднага му се наложи да отскочи назад, за да избегне жесток промушващ удар, насочен към лицето му.

— Дръж се като мъж, Конан — подтикна го и Хордо.

Орт внимателно се забърза напред, удари и пъргаво се дръпна. Конан пак изпищя, когато втора пришка засвистя върху раменете му, и се притисна по-плътно до камъка.

— Я, та той въобще не е мъж — изкиска се Орт. Почти кръглият тъмничар с перчене се приближи, изправи се зад Конан и вдигна високо нажеженото си оръжие.

Яростен рев се изтръгна от гърлото на Конан, могъщите му мишци отхвърлиха нагоре свитото му тяло и го изопнаха като струпа. Едната му ръка сграбчи туловището на Орт и го привлече по-близо. Другата преметна веригата около врата на тъмничаря и в същото време сграбчи отчаяно размаханата му напред ръка. С изпъкнали бицепси младежът притегна тежката желязна верига. Дебелата плът на тъмничаря набъбна над брънките. Свинските очички на Орт изхвръкнаха, нозете му отчаяно задраскаха по голия каменен под. Тъмничарят имаше едно-единствено оръжие и замушка отново и отново с нажеженото желязо широкия гръб на кимериеца.

Вонята на горяща плът се разнесе навсякъде, ала Конан не позволи на болката да проникне до съзнанието му. Тя не съществуваше. Съществуваше единствено човекът пред него. Само човекът, чиито очи се взираха напред, изхвръкнали от дебелото лице. Единствено човекът, когото той трябваше да убие. Устатата на Орт се отвори в безплоден опит да поеме въздух, или може би да изкрещи. Езикът му се подаде през жълтите зъби. Веригата почти бе изчезнала в маста на врата му. После веригата за миг се охлаби, дъхът изхъхри в гърлото на Орт и утихна. Конан вложи цялата си сила в последно могъщо движение, след което се чу изпукване на строшен врат. Кимериецът бавно отметна веригата, освободи я и остави тежкото тяло да падне на пода.

— Митра! — промълви Харанидес. — Гърбът ти, Конан! Аз нямаше да мога да издържа и една десета от всичко това.

Конан трепна и се наведе да вземе желязото. Не обърна внимание на мъртвеца. Според него това беше единственото възможно отношение, което заслужаваха мъчителите.

— Средството за нашето бягство — каза той, като повдигна оръжието на Орт. Металната му част бе достатъчно гореща да изгори човешка плът, ала червеният й блясък бе вече изчезнал.

Конан внимателно вкара желязото през една от брънките на веригата, отдалечена на педя от китката му, пое дълбоко въздух и завъртя — желязото на една страна, китката на другата. Белезникът се вряза в наскоро заздравелите рани, останали, след като разбойниците бяха разпънали младежа на коловете, кръв потече по ръката му. Двамата други мъже затаиха дъх. С остро щракване веригата се счупи.

Смеейки се, Конан вдигна високо свободната си ръка и желязото. Белезникът все още висеше на китката му, заедно с част от веригата.

— Надявах се, че желязото ще издържи. Можеше да се счупи то, а не веригата.

— Надявал си се! — изхъхри Хордо. — Надявал си се! — Бандитът отметна рошавата си глава и се изсмя. — Заложил си нашата свобода върху една своя надежда, кимериецо, и успя!

По най-бързия възможен начин Конан счупи останалите си окови и тези на двамата мъже. В мига, когато Хордо бе освободен, той скочи, но Конан сграбчи ръката му и го спря. Едноокият напираше да изхвърчи навън.

— Почакай за минутка — каза кимериецът.

— Мина времето за чакане — отвърна Хордо. — Ще отида да се погрижа за сигурността на Червената каня.

— Да се погрижиш за сигурността й? — попита Конан. — Или да умреш рамо до рамо с нея.

— Стремя се към първото, кимериецо, но ще приема и второто, ако се наложи.

Конан гърлено изръмжа.

— Няма да отида на смърт върху копията на С’тара, а ако направиш това, ти няма да бъдеш полезен за мен. Нито за Карела. Харанидес, колко от твоите хора мислиш, че са оцелели? Готови ли са да влязат в бой?

— Може би около двадесет — отвърна капитанът. — А за да се измъкнат от тези килии, те биха влезли в бой и с Ахриман, и с Ерлик.

— Тогава вземи ключовете от тъмничаря и ги освободи. Ако можеш да превземеш и задържиш мостовата кула, значи ни е писано да живеем още дни на този свят.

Харанидес кимна.

— Ще я задържа. Какво ще правиш ти, кимериецо?

— Ще убия Аманар — отвърна Конан. Харанидес кимна сериозно.

— Ами аз? — каза Хордо. Другите двама не му обръщаха никакво внимание.

— Ти с нас ли си? — попита Конан. Хордо кимна и кимериецът продължи: — Събудѝ бандитите. По някакъв начин трябва да преминеш стената, без да те видят. Доведи ги в горния край на пътя към крепостта и чакай. Ти и хрътките на Карела трябва да избиете С’тара и да подпалите колкото можете повече пожари в крепостта. И ти, и Харанидес трябва да изчакате моя сигнал за започване, така че всеки един от нас трябва да е на мястото си. Когато върхът на най-високата кула в крепостта започне да гори, препуснете с конете.

— Ще бъда готов — каза Хордо. — Учили са ме, че планът за всяка битка се проваля още в самото начало на битката. Да се надяваме, че при нас положението ще е различно.

— Сбогом, Харанидес — каза Конан и двамата с Хордо се измъкнаха от тъмницата.

Когато влязоха в централната кула, един С’тара зави по коридора на две крачки от тях. Рамото на Хордо се заби в корема на облеченото в ризница същество, а огромният юмрук на Конан строши врата му. Конан бързо блъсна меча на С’тара в ръцете на Хордо, а за себе си взе неговата кама със странно широко острие. След това двамата мъже се разделиха.

Пътят към стаята на Аманар на върха на кулата бе лесен за намиране. Всичко, което трябваше да направи, бе да изкачва стъпала, много стъпала, докато накрая свършат. Да профучава през мраморни арки, увиснали в пространството, да се катери по полирани стълбища с цвят на абанос, достатъчно широки, за да осигурят движението едновременно на двадесет мъже, и достатъчно стабилни, за да издържат тежестта на цяла армия.

И накрая оставаше само тясното каменно стълбище, което се извиваше около стената на кулата и нямаше парапет, предпазващ от падане. Сложил крака си на първото стъпало, Конан спря. Беше си спомнил разказа на Велита за омагьосаните стъпала. Опасен капан. Ако Аманар не беше в крепостта, следващата стъпка на Конан можеше да означава сигурна смърт, предизвикана от мрачно, жестоко вълшебство. Бавна смърт, спомни си той. Ала ако не се изкачеше догоре, други хора щяха да загубят живота си в ръцете на Аманар, дори ако кимериецът запазеше своя. Той направи крачка, после втора, трета, преди да може да осмисли какво бе сторил, продължавайки да поставя единия си крак пред другия, докато стигна до върха и се изправи, впил поглед в една обкована с желязо врата.

Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му. Беше стигнал дотук, следователно Аманар се намираше в крепостта. Ала младежът не беше стигнал до това място просто за да събере сведения за магьосника.

Той отвори вратата и влезе в стая, където злото бе пропило в стените, а самият въздух тежеше от мрачни прокоби за черна магия. Стаята беше кръгла, без прозорци, около стените бяха натрупани книги, ала нещо в избледнялата кожена подвързия на тези дебели томове караше кимериеца да не ги докосва. Раздрани останки на мумии, части от които бяха откъснати, лежаха пръснати навсякъде сред огромна бъркотия от стъкленици, колби, триножници и малки мангали, в които огънят бе угаснал и имаше само студена пепел. Буркани с течност пазеха странни деформирани предмети, които някога може би са били част от човешко тяло. Мрачна светлина се разпръскваше над цялата стая от стъклени топки, поставени в свещници по стените. Топките искряха със зловещ огън.

Ала Велита я нямаше. Наистина, призна пред себе си той, всъщност не очакваше да я намери тук. Но поне можеше да отмъсти за нея.

Кимериецът бързо откри кристалното ковчеже, за което му бе разказала Велита. То бе поставено на почетно място, върху бронзов триножник, издигнат в центъра на стаята. Конан безгрижно захвърли сивкавия капак, който се разби на пода, разрови парчетата коприна и вдигна инкрустирания върху сребро черен камък за сребърната верижка. В глъбините на камъка танцуваха червени петънца, също както в очите на Аманар.

Младежът пъхна медальона зад широкия си кожен колан и бързо затърси с поглед какво друго от тази стая би могло да му бъде полезно. Тъкмо се канеше да тръгне, когато изведнъж видя сабята си, оставена сред разни други магьоснически принадлежности на една от масите. Посегна да я вземе… и спря с ръка, надвесена над дръжката. Защо Аманар беше донесъл сабята в тази злокобна стая? Конан и по-рано се бе сблъсквал с омагьосани мечове, виждал беше как един от тях, воден от волята на зъл човек, уби мъжа, който го бе грабнал в ръцете си. Какво бе сторил Аманар със сабята му?

Вратата на стаята шумно се отвори. Влезе Сита и пълната му с криви зъби уста зина от изненада, когато видя Конан. Младежът мигновено сграбчи сабята и я вдигна. Поне, помисли си с облекчение той, сабята все още не го беше убила.

— Е, кимериецо — каза Сита, — значи успя да избягаш. — Уж небрежно той посегна към купчина дълги предмети, чието предназначение не можеше да се отгатне на пръв поглед, и измъкна копие, дебело колкото мъжка китка. Върхът му беше дълъг колкото къса сабя. — Господарят не може да ме накаже, че съм те убил тук, на това място.

— Е, първо трябва да ме убиеш — каза Конан. А той трябваше да запали огън. И то скоро. Кимериецът заобиколи една маса, за да е по-далеч от дългото копие на Сита. Чудовището пристъпи към него и вдигна оръжието си.

Изведнъж бронзовият гонг започна да бие. Червените очи на Сита се отклониха встрани за един-единствен миг. Конан се наведе, подхвана с рамо края на една дълга маса и я преобърна. Сита отскочи назад, а тежката маса се стовари на мястото, където допреди миг бяха стъпили краката му. Стъкленици със странен прах и плоски шишета с разноцветни течности се пръснаха на парчета върху пода. Парливи пушеци се вдишаха при смесването им. Звънтенето на гонга продължи, от стените на крепостта долетяха слаби викове. Възможно ли бе Харанидес и Хордо да са решили да не чакат, зачуди се кимериецът.

— Господарят ме изпрати тук за прахове — изсъска Сита. — Прахове, които ще увеличат страха у жертвата — изричайки последната дума, С’тара замахна с копието и върхът му полетя към главата на Конан.

Широката сабя на кимериеца отби опасното оръжие, а ответният му удар разряза люспестата брадичка на влечугоподобиото същество. Сита отскочи, затисна с удължената си ръка кървавата рана и закрещя грозни ругатни.

— Май все още не си ме убил — изсмя се Конан.

Съскащият глас на Сита стана по-тих и хриптящ.

— Жертвата, кимериецо, ще бъде онова момиче, за което си дошъл в нашата долина. Велита. Внимателно ще наблюдавам лицето ти, преди да те убия. Хубаво ще бъде, защото ти знаеш, че тя умира.

Дива ярост заклокочи у Конан. Велита не е сред мъртвите. Ала можеше да запази живота й, само ако отидеше при нея навреме.

— Къде е тя, Сита?

— В стаята за жертвоприношения, човешко нищожество.

— Къде е тази стая за жертвоприношения? — попита Конан.

Сита оголи зъбите си в подигравателен смях. С рев Конан се хвърли в атака. Беше го обхванало безумието на гнева. Той скочи високо, стъпи върху един от краката на преобърнатата маса и се хвърли върху слугата на магьосника. Върхът на вражеското копие раздра бедрото му, докато той беше във въздуха, ала развилнялата се сабя в ръцете на ослепелия от ярост кимериец, решил да убие или да умре и то сега, тъкмо в този миг, разсече дръжката на копието. Конан виеше като звяр, тръгнал на лов за плячка, и непрекъснато се впускаше в нови и нови атаки, без мисъл за собствената си защита, без да оставя време на Сита за нищо друго, освен да се олюлее в паническо отстъпление назад. Вторият удар на Конан, сякаш продължение на първия, отсече дясната ръка на люспестия С’тара. От раната забълва черна кръв, през кривите зъби на змиеподобната твар се промъкна писък. Третият удар потъна в дебелия врат на Сита и го преряза. Червените очи гледаха младежа свирепо, все още запазили миг живот в зениците си, после главата се търкулна от облечените в ризница рамене. Запръскаха тъмни струи кръв и тялото се свлече на пода.

Задъхан от схватката. Конан се огледа. Трябваше да запали огън… но тайнствените прахове и течности, смесили се сред разбитите остатъци от камък и кристал, изведнъж лумнаха в жълти пламъци, около които се закълби парлив облак дим. След миг огънят погълна преобърнатата маса и я възпламени, като че дървото бе пропито с газ от златните лампи.

Полузадушен, разтърсван от кашлица, Конан с олюляване се измъкна от стаята. Зад него трещяха пламъци, въздухът в кулата вече бе започнал да се раздвижва, понесен в огромен въртоп нагоре към небето. Скоро стаята за магии щеше да се превърне в пещ, върхът на кулата щеше да лумне в пламъци и щеше да послужи за сигнал. Екът на бронзовия гонг се носеше над всичко. Може би сигналът на Конан вече никому не бе необходим.

Конан бързо се измъкна от горящия ад и нахълта в стая с прозорец, от който се виждаше централната кула на крепостта и цялата долина под нея. Челюстта му увисна от изненада. Върху крепостните валове тичаха войници С’тара, размахали оръжия, като мравки в разрушен мравуняк. И имаха причина за това — цялата долина гъмжеше от планинци на коне, въоръжени с криви ятагани и копия, овързали главите си с тюрбани.

Конан нямаше представа къде са Харанидес и Хордо. Планът им вероятно се беше провалил, ала той можеше все още да спаси Велита, ако успееше да намери залата за жертвоприношения. Но къде да търси в огромната черна централна кула? Само за да прегледа стаите в главното крило щеше да му е необходим цял ден. Изведнъж го осени странна мисъл. Тя му откриваше шанс — нищожен, ала все пак шанс да успее. Заради Велита.

Със стъпките на пантера той се понесе надолу по коридори от алабастър и мраморни стълбища, край уплашени С’тара, които бързаха да изпълнят нечия заповед и се побояваха да го спрат. Без да се отклонява никъде, той летеше като ястреб към арката, иззидана от обикновен камък, след която следваше стръмният проход. Аманар бе излъгал, че този проход отвеждал до неговата стая за магии.

Конан затича по прохода. Грубо изсеченият в скалата тунел водеше към самото сърце на планината. Краката и ръцете на кимериеца пулсираха от напрежение, огромният му мускулест гръден кош се повдигаше като духало на ковач. Самата смърт надничаше от стоманените му сипи очи и не го бе грижа дали щеше да намери собствената си кончина, ако преди това Аманар се преселеше в царството на сенките.

Върху сивите стени на прохода, осветени от трепкащите пламъци на факли, започнаха да се появяват издълбани в камъка барелефи на змии, по-късно пред очите му се показаха високи врати, украсени с дърворезба — същите тела на змии, оплетени в сложни арабески. Конан широко разтвори вратите и влезе.

Аманар в своята черна одежда, върху която бяха избродирани златни змии, монотонно напяваше заклинания пред черен мраморен олтар, върху който беше вързано голото тяло на Велита. Зад олтара се вихреше обвит в мъгла треперещ пламък, а зад мъглата, додето поглед стига, се простираше черна безкрайност. Конан закрачи край очертания като овал ред на потъналите в сянка колони. Беше оголил зъби, като че се канеше да изръмжи.

Мургавият магьосник, изглежда, бе достигнал до място, където монотонният му напев трябваше за малко да престане. Без да се обръща, той каза:

— Хайде, Сита. Побързай!

Конан, вече съвсем близо до олтара, огледа с напрегнато внимание злия магьосник. Златния жезъл го нямаше в ръцете му, ала с какво ли друго го бе заменил?

— Аз не съм Сита — каза Конан.

Аманар конвулсивно потрепери, обърна се и погледът му подскочи към Конан, който стоеше в сянката на колоните.

— Ти ли си, кимериецо? Как дойде… Няма значение. Душата ти ще нахрани Онзи, който поглъща човешки души малко по-рано, отколкото бях запланувал.

Погледът на Велита пробяга край Аманар и остана впит в Конан. Тъмните й очи блестяха, изпълнени с надежда и отчаяние. Огнената мъгла се сгъсти.

— Пусни момичето — настоятелно каза Конан. Аманар се изсмя. Кимериецът измъкна медальона от колана си и го залюля, провесен на сребърната верижка, върху един от големите си пръсти.

Смехът на магьосника със студените очи замря.

— Това нищо не струва — отсечено изрече той, но докосна устните си с език и нервно погледна към мъглата, която ставаше все по-гъста. Нещо се раздвижи в нейните глъбини. — И все пак то може… да причини доста неприятности на всички ни. Дай ми го и аз ще…

— Това е неговата душа! — изгърмя страшен глас, който като че долиташе от всички посоки. Сред мрака между колоните в отдалечения край на стаята една сянка внезапно се разцепи, прегъна се и стана плътна. Пред очите им се изправи Имхеп-Атон.

Магьосникът от Стигия носеше златна диадема, украсена с изрязан като квадрат смарагд и строга черна одежда, която падаше до коленете му. Той бавно се придвижи към Аманар и олтара.

— Ти? — Аманар плю. — Трябваше да се досетя, че си ти, когато онези двама С’тара умряха, без да имат някаква рана.

— Медальонът, Конан от Кимерия — каза стигиецът. — В него е скрита душата на Аманар и така тя винаги е далеч от Онзи, който поглъща човешки души. Унищожи медальона и ще унищожиш Аманар.

Конан понечи да разбие черния камък в една колона. Ала ръката му увисна безжизнена — в нея нямаше воля да извърши необходимото движение. Напрегна се, но всичко беше напразно. След миг ръката на младежа бавно се отпусна.

Смехът на Аманар плисна — пронизителен, остър.

— Глупак! Мислиш ли, че не съм защитил нещо, което е толкова важно за мен? Никой, който докосне или зърне медальона, не е в състояние да го повреди. По никакъв начин. — Внезапно той се изпъна и вдигна ръка към стигиеца. — Убий го! — изкрещя той. Всяка сричка в думите му звучеше като команда.

Конан изведнъж осъзна каква форма бяха родили частиците на мъглата, след като сраснаха една с друга над и зад олтара. Там се издигаше огромна глава на златна змия, заобиколена от дълги пипала, които приличаха на слънчеви лъчи. Тялото, покрито със златни люспи, се протягаше в мрака зад мъглата, а рубинените очи, които се взираха в Имхеп-Атон, бяха познали магьосника.

Стигиецът успя само да се огледа ужасено, после огромната змия нанесе удар, по-бърз от светкавица. Дългите златни пипала сграбчиха виещия човек и го вдигнаха високо. Изглеждаше като че ли пипалата го държат нежно — сякаш го галят, но крясъците на Имхеп-Атон обездвижиха ставите на Конан. Кръвта в жилите му се смръзна. Писъкът на мъжа звучеше така, сякаш безвъзвратно изтръгваха нещо от него. Нещо незаменимо, което не можеше да си възвърне никога. „Това е Онзи, който поглъща човешки души“ — помисли Конан и потрепери.

Пипалата раздвижиха хватката си. Започнаха да обвиват, да се вплитат около Имхеп-Атон, докато го покриха от главата до петите. И изведнъж се стегнаха. Крясъците продължиха изненадващо дълго, много след като от пипалата бе започнала да капе кръв — като сок, изцеждан от зрял плод — много след като магьосникът вече не би трябвало да има нито дъх, нито бели дробове, от които да се раждат тези писъци. Кървавият вързоп на тялото бе хвърлен настрана и се удари в мозаичния под като чувал, пълен с мокри дрехи. Конан избягваше да го гледа. Вместо това той съсредоточи вниманието си върху медальона, който висеше в юмрука му.

— Вече ме командваш — изсъска глас в главата на Конан и той разбра, че огромната змия — бог или демон, което в този миг не бе толкова важно — приказва на Аманар. — Излизаш извън своите права̀.

Конан се взря в дланта си, която държеше медальона. Мрачният бог на неговата северна родина — Кром, победителят на мъртвите, даваше на човека само живот и воля. Какво човекът правеше с тях, или не успяваше да направи, беше единствено негово, човешко дело. Живот и воля.

— Твоят слуга те моли да му простиш — каза спокойно Аманар, ала плавността изчезна от гласа му. Змията, която приказваше напрано със съзнанието на човека, продължи:

— Не, Аманар. Ти ми служи достатъчно. Махни амулета и легни в прахта, за да се превърнеш в храна за своя бог.

Живот и воля. Воля.

— Не! — изкрещя Аманар и сграбчи дрехата върху гърдите си. — Аз все още нося амулета. Не можеш да ме докоснеш, Ти, който поглъщаш човешки души.

— Ти ме предизвикваш! — Тялото на змията се заклати към Аманар, пипалата се протегнаха напред и отново се свиха.

Воля. Медальонът-душа. Онзи, който поглъща човешки души. Воля.

— Кром! — изкрещя Конан и обхванат в конвулсии, запрати медальона към огромната змия. Времето сякаш потече като сироп, медальонът литна, завъртайки се във въздуха.

Страхотен нисък се изтръгна от гърлото на Аманар:

— Не-е-е-е-е!

Златната змийска глава мързеливо се помръдна, натъпканата й с грозни зъби уста жадно се отвори, раздвоен език изскочи напред да поеме медальона, после змията преглътна.

Отчаянието превърна крясъка на Аманар във вой. След това се разнесе втори, съскащ вой, който затрещя в ума на хората. Върху олтара Велита се разтресе в конвулсии и се отпусна, загубила съзнание. Конан почувства как костите му се превръщат в каша.

Сноп син огън лумна от гръдта на облечения в черни одежди магьосник, разкъса дрехата на парчета и се съедини с огромния златен бог-демон. Писъците зазвучаха в унисон с този на Аманар и на Морат-Аминее, все по-високо и по-високо, разнищвайки мозъка, прониквайки в костите и кръвта. После Аманар се превърна в статуя от жив огън, ала още продължаваше да крещи. Огромното златно тяло на Морат-Аминее изведнъж лумна в сини пламъци, които запълзяха по цялата му дължина в безкрайността. И онзи страшен писък също продължи — съскащ вой в съзнанието, който разкъсваше душата.

Воят на човека заглъхна. Конан вдигна глава и видя, че Аманар е изчезнал, оставяйки след себе си малко мазна пенел и малка локвичка от разтопен метал. Но Морат-Аминее все още гореше и сега огромното тяло, обхванато от сини пламъци, се мяташе в агония. То се извиваше и планините трепереха.

Пукнатини зейнаха върху тавана на стаята, подът се наклони и заподскача като кораб сред буря в морето. Напрягайки се да запази равновесие, Конан се втурна към черния мраморен олтар, под самото горящо туловище на бога-демон, обхванато от смъртна агония. Велита бе в безсъзнание. Кимериецът бързо я освободи от ремъците, с които бе вързана, след това метна голото й тяло на рамо и побягна. Таванът на стаята за жертвоприношения се сгромоляса, като една не сплеска младежа, мръсна прах изпълни въздуха в прохода. Планините още се тресяха, все по-силно и по-силно, очертанията им се разместиха, като че ли огромни маси земя искаха да полетят. Конан тичаше.

Горе в крепостта навсякъде вилнееше лудост. Колоните падаха, черните кули се събаряха, дупки зейнаха в голямата външна стена и сред целия този хаос войниците С’тара избиваха всяко нещо, което можеше да се движи, като се изтребваха и един друг.

Кимериецът побягна към портата, святкащото острие на сабята му сееше смъртоносно опустошение сред тълпите С’тара, които дръзваха да се изпречат пред него. Зад гърба му кулата на Аманар, от чийто връх изригваха пламъци като от пещ, се напука от едната страна, рухна и се пръсна на хиляди парчета обсидиан. Земята се тресеше като полудяло същество, докато Конан с бой си пробиваше път към портата.

Подвижната решетка беше вдигната и докато Конан преминаваше през портата, все още със стройната танцьорка на широкото си рамо, вратата на мостовата кула се отвори с оглушителен шум. Харанидес изхвърча през нея, стиснал меч в ръка. Мургавото му лице бе окървавено. Дузина мъже в заморански доспехи го следваха по петите.

— За известно време задържах портата — изкрещя той над врявата от земетресението и всеобщото клане. — Това беше единственото, което можехме да направим, иначе трусовете щяха да ни сплескат като пихтия. Поне проклетите гущери се оказаха прекалено заети — започнаха да се избиват един друг и не ни обръщаха внимание. Що за лудост ги е пипнала?

— Няма време! — изкрещя му Конан. — Бягай, преди планината да се е срутила върху нас.

Затичаха с тежки стъпки надолу по стръмния път, а мостовата кула и портата на крепостта се срутиха и на земята остана само огромна купчина камъни и чакъл.

Долината се бе превърнала в костница, земята бе подгизнала в кръв, стоновете на умиращи мъже изпълваха въздуха. Жестоко съсечени С’тара, вчепкани в кървящите мъртви тела на планинци, бяха проснати като кошмарен килим, осеян тук-там с трупове на разбойници. Из околните планини, въпреки земните трусове, се носеха звуците на битката. Онези, които се бяха измъкнали от ужаса на крепостта, продължаваха кървавите схватки.

Близо до бандитския лагер Конан зърна Хордо, който седеше край смачканата шатра на Карела, сякаш около него не се случваше нищо. С Велита, която все още висеше на рамото му, кимериецът спря пред едноокия разбойник. Харанидес, който бе оставил хората си малко по-назад, застана до него. От планините се откъсваха канари, които громоляха по склоновете. Всичко все още се тресеше. Е, поне смъртните писъци на бога-демон вече не звучаха в съзнанието му, помисли си Конан.

— Намери ли я, Хордо? — попита той толкова тихо, колкото му позволяваше шумът наоколо. Що се отнасяше до земетресението, тук те бяха на най-сигурното място, защитени от опасността планините да полетят върху тях.

— Изчезнала е — тъжно отвърна Хордо. — Мъртва. Не зная, може би е избягала.

— Ще я търсиш ли?

Хордо поклати глава.

— При тези трусове бих могъл да търся години и няма да я намеря, дори ако е някъде под носа ми. Не, ще ида в Туран и ако не намеря някоя приятна вдовица, която си има кръчма, ще стана пазач на керван. Ела с мене, Конан. Имам само две медни петачета, но можем да продадем момичето и ще поживеем с парите от нея за известно време.

— Не това момиче — отвърна Конан. — Обещал съм да я освободя и ще го направя.

— Странна клетва — каза Харанидес. — Но и ти си странен човек, кимериецо, макар че тъкмо затова ми харесваш. Слушай, вече реших, че няма смисъл да се връщам в Шадизар, където само мога да загубя главата си. Аз също ще отида и Туран, с Резаро и още няколко от моите хора, които оцеляха. Илдиз мечтае за империя. Търси наемни войници. Та ето какво искам да кажа — ела с нас.

— Не мога — засмя се Конан. — Аз не съм нито войник, нито пазач, нито пък съдържател на кръчма. Аз съм крадец.

Той огледа местността, която ги заобикаляше. Половината от черната крепост беше погребана под лавина от пръст, която се беше откъснала от планините. Трусовете също бяха намалели, човек вече можеше да стои изправен с лекота и да върви без особени трудности. — И понеже съм крадец — завърши той, — мисля, че е време да открадна няколко коня, преди да са се върнали планинците.

Споменаването на планинците накара всички да пристъпят към действие. Мъжете бързо си казаха сбогом и се разделиха.