Конан Непобедимия

Тринадесета глава

Конан хвърли бърз поглед към билото вляво от тясната долина, която пресичаха. Горе някой се бе придвижил напред. Съвсем неуловимо движение, но острите очи на младежа го засякоха. После долови още признаци на движение в далечината.

Пришпори коня си, понесе се напред по криволичещата пътека и настигна Хордо. Карела както винаги яздеше начело, притиснала юмрук върху покритото си с червения ботуш бедро. Тя оглеждаше планинската местност, сякаш водеше след себе си армия, а не пъстра шайка от четиридесет разбойници, които се влачеха неохотно зад гърба й.

— Наблюдават ни — каза Конан, щом се изравни с едноокия бандит.

Хордо плю.

— Да не си мислиш, че вече не съм забелязал?

— Планинци?

— Разбира се. — Единственото му око се сви. — Кой друг би могъл да бъде?

— Не зная — каза Конан. — Но този, когото успях да зърна, беше с боен шлем, а не с тюрбан.

— Войниците са все още зад нас — каза замислено Хордо. — Талбор и Танадес ще ни уведомят, ако започнат да ни наближават.

На двамата разбойници беше заповядано да изостанат от общия строй и да наблюдават заморанския кавалерийски отряд. Конан се въздържа да изрече гласно предположението си, че изостанали сами, далеч от бандата, двамата са се уплашили и са избягали, нито пък отбеляза, че Карела се отнася с прекалено презрение към войниците.

— Които и да са те, нека се надяваме, че няма да ни нападнат тук.

Хордо погледна стръмните, покрити с храсталак склонове, които се издигаха от двете страни на колоната, и се намръщи.

— Митра! Дано не са достатъчно силни, макар че дузина добри бойци… — Той млъкна, защото срещу колоната се зададе Абериус, който здраво шибаше своя кон. Беше изпратен като съгледвач.

— Това не е на добро — каза Конан. Хордо само изсумтя и двамата забързаха да достигнат Карела. Бандитът с лице на невестулка спря до нея тъкмо когато я настигнаха.

— Планинци! — задъхано рече Абериус. Мазна пот се стичаше по лицето му. — Сто и двадесет души, може би сто и четиридесет. Лагеруваха точно на пътеката. Тъкмо започнаха да вдигат лагера.

Не бе необходимо да се обсъжда опасността. Кезанкианските планинци бяха непреклонни, не признаваха властта на ничия корона, макар че и Туран, и Замора много пъти бяха опитвали да ги покорят. Свирепите закони на планинските племена спрямо чужденците бяха прости, къси и винаги завършваха със смърт. Ако човек не принадлежеше на племето, дори да беше планинец, той се смяташе за враг, а враговете трябваше да се убиват.

— Насам ли идват? — тихо каза Карела. И когато Абериус тревожно кимна, тихо изруга.

— А войниците са зад гърба ни — изръмжа Хордо.

Зелените очи на Карела гневно проблеснаха срещу брадатия мъж.

— Да не би да ставаш страхлив с възрастта, Хордо?

— Нямам никакво желание да стоя между чука и наковалнята — отвърна Хордо. — Това няма нищо общо с възрастта.

— Внимавай да не станеш стара баба — подигра го тя. — Ще се махнем от пътеката и ще оставим планинците и войската взаимно да изцедят силите си. Може дори да си осигурим добра гледка, ако се покатерим на онова било там.

Конан се засмя, ала мускулите му веднага се стегнаха, защото червенокосата се обърна към него, стиснала сабята си в ръка. Ако се видеше принуден да я обезоръжи — той не смяташе, че би могъл да я убие, дори ако от това зависеше собственият му живот — със сигурност трябваше да се бие и срещу Хордо. И по всяка вероятност с останалите разбойници, които вече се събираха около тях.

— Добре си го измислила да ги оставим да се бият едни срещу други — каза той. — Но ако опитаме да изведем конете нагоре по склона, ще ни трябва цяла седмица, докато стигнем билото.

— Може би имаш по-добър план, кимериецо? — Гласът й беше остър, ала тя бе охлабила хватката си върху украсената със скъпоценни камъни извита сабя.

— Да, имам. Повечето хора от бандата да се върнат назад, а след това да се отклонят в някоя от страничните клисури, край които минахме.

— Назад към войниците? — възрази Хордо.

— Планинците също имат добри следотърсачи — остро викна Абериус. — Щом открият следите ни, което неминуемо ще стане, ще трябва да се бием с тях, а не с проклетата войска от Замора!

— Надявах се, че планът ти е по-хитър — меко каза Карела. — Ако в края на краищата се окаже, че си глупак… — Думите й секнаха, ала в полегатите й очи блесна опасно пламъче. Конан знаеше, че тя никога не би простила срама, че е приела глупак в леглото си.

— Казах по-голямата част от бандата — спокойно продължи кимериецът. — Аз ще поведа неколцина мъже напред, където са се разположили планинците.

Смехът на Абериус беше презрителен, ала и уплашен.

— И ще победиш сто и четиридесет мъже? А може би си мислиш, че милото лице и сладкият ти глас ще ги накарат да приберат сабите?

— Млъкни! — заповяда Карела, после докосна сочните си устни с език и продължи: — Може би си глупак, Конан, но си смел мъж. Продължавай!

— Ще се покажа на планинците — каза Конан. — Ала щом ме видят, веднага ще побягна, ще ги отклоня от мястото, където са те скрили нашите хора, и ще ги изправя точно срещу войниците. Докато двете страни се бият, аз и хората, които дойдат с мен, ще се измъкнем и ще те присъединим към бандата.

— Или едните, или другите ще ти измъкнат червата и ще направят от тях подпруги на конете си — изсумтя Абериус.

— Значи ще измъкнат и твоите черва — каза Карела. — И моите също. Понеже ти и аз ще придружим Конан. — Изпитото лице на мъжа се изопна, но той не каза нищо. Конан отвори уста да възрази, ала червенокосата го прекъсна: — Аз водя тези хора, кимериецо, и никога няма да ги изпратя на смъртна опасност, а аз да се скрия на сигурно място. Приеми това или ще заповядам да те вържат върху седлото и ще можеш да правиш компания на останалите.

Смях заклокочи в огромния гръден кош на Конан.

— От всички саби на света бих избрал единствено твоята да бъде край мене. Просто си помислих, че без теб твоите главорези няма да ни изчакат и ще се измъкнат от планината.

След миг тя се присъедини към неговия смях.

— Не е така, Конан. Те знаят, че ще ги преследвам чак до огньовете на Гехана, ако извършат такава глупост. Освен това Хордо ще държи хрътките ми под око. Какво става с теб, брадатко?

Хордо мрачно се взря в нея.

— Където Червената каня размахва сабята си — каза той решително, — там ще бъда и аз.

Конан изчака за ново избухване от страна на огнената главатарка, но вместо да се разгневи, тя се изправи на коня си и загледа Хордо, сякаш никога по-рано не го бе виждала. Накрая каза:

— Много добре, макар че може да загубиш и другото си око, ако не ме слушаш. Но първо поведи останалите да се скрият.

Едноокият оголи зъбите си в свирепа усмивка и обърна коня си.

— Добър човек — бързо каза Конан.

Карела го изгледа кръвнишки.

— Не ме укорявай, кимериецо.

Бандата разбойници затопурка надолу по следата и скоро се изгуби зад завоя. След малко Хордо се върна.

— Мислиш ли, че сега съгледвачите ще се намесят, Конан? — попита брадатият разбойник.

— Какви съгледвачи? — поиска да узнае Карела. Абериус изстена.

Конан поклати глава.

— Едни мъже по билото, но не мисля, че са опасни. Ако броят им беше достатъчен да се намесят, досега щяхме да сме узнали намеренията им.

— Хордо, ти си знаел за това и не си ми казал? — сърдито възкликна Карела.

— Сега ще си приказваме ли — попита Конан, — или ще намерим планинците, преди да са ни открили те?

В отговор Карела пришпори коня си и пое в галоп напред.

— Ако умът й не беше зает с тебе, кимериецо — изръмжа Хордо, — нямаше да е необходимо някой да й казва за това! — И той се спусна след Червената каня.

Разбойникът с лице на невестулка с ръмжене оголи зъбите си и неохотно потегли след другите двама. Конан пое близо след него и го принуди да усили до галоп.

Когато настигнаха другите, Конан извади сабята си и я постави върху мускулестите си бедра. Със замислени погледи Карела и Хордо сториха същото. По тази тясна пътека, която внезапно променяше посоката си и често бе скрита от отвесни скали, щяха да се изправят срещу планинците внезапно, без никакво предупреждение. Ако първо планинците не се изпречеха пред тях по същия начин. Абериус изостана, без да престава да хапе долната си устна.

След един остър завой се озоваха в самия лагер на планинците. Нямаше никакви палатки. Мъже с гърбави носове, с тюрбани и мръсни пъстри дрехи се бяха навели да завързват постелите си, друга затрупваха с пръст въглените на своите огньове. Дебел кривокрак мъж, привързал ятагана си с ремък през гърдите, ги видя пръв и страхотен гръмлив вик се откъсна от гърлото му. За миг всички в лагера замръзнаха, след това писък — „Убийте ги!“ — накара всички да се втурнат към конете си.

Конан обърна жребеца си веднага, щом екна викът. Не беше необходимо да направи нещо повече, за да привлече преследвачите.

— Назад — каза той и избута с коня си конете на Карела и Хордо. Абериус, изглежда, вече бе търтил да бяга. — Назад, който желае да остане жив!

Карела опъна юздите, обърна жребеца си и копитата на конете им задумкаха по пътя, по който бяха дошли. От време на време Конан поглеждаше назад. Извивките на пътеката не позволяваха да се види много, ала онова, което зърваше, му показа, че планинците се движат по-бързо, отколкото се бе надявал. Ездачът, който ги водеше, плещест мъж с раздвоена, завита като рога брада, ту се показваше, ту изчезваше зад отвесните каменни стени на лъкатушещата пътека. Когато стигнеха до войниците, тримата трябваше да бъдат достатъчно далеч, за да се различават от свирепите планинци, и същевременно не чак толкова отдалечени, че присъствието им да предизвика прекалено много въпроси.

Конан се взря напред. Карела изцеждаше силите на черния си жребец и галопираше, доколкото й позволяваха криволиците на пътеката, Хордо яздеше близо след нея и използваше плетения си камшик, за да изтръгне по-голяма бързина от нейния кон. Ако Конан можеше да спечели за тях само няколко минути при някоя от тези теснини… Кимериецът профуча между два огромни кръгли камъка и изведнъж закова на място и обърна коня си. С бърз поглед се увери, че нито Карела, нито Хордо са забелязали постъпката му. Няколко мига и щеше отново да ги догони.

Мъжът, чиято брада приличаше на завити рога, влетя с галоп между камъните, нададе колеблив боен вик, ала оръжието на Конан отсече главата с тюрбана от раменете й. Още докато мъжът падаше от седлото, десетки войни с тюрбани си запробиваха път да влязат в теснината. Сабята на Конан се вдигаше и падаше в убийствен ритъм, острието почервеня, кръв се стичаше по ръцете на кимериеца и мокреше гърдите му.

Изведнъж той зърна Карела, която с проблясваща сабя се опитваше да си пробие път до него. Червената й коса се люшкаше около главата й като грива, войнствена светлина искреше в зелените й очи. Зад гърба си Конан чуваше как Хордо я вика да се върне. Кривата й сабя преряза гърлото на един планинец, но ударът на друг скъса едната юзда на коня й. Жребецът й се вдигна на задните си крака, изпръхтя, подскочи и изтръгна и другата юзда от ръцете й.

— Хордо, вземи я! — изкрещя Конан. С плоската страна на сабята си той удари задницата на едрия черен жребец и поради това изтърва за миг планинеца от вниманието си и допусна удар, който разсече с кървава бразда гърдите му. — Изведи я на сигурно място, Хордо!

Огромният едноок разбойник сграбчи увисналите юзди на черния жребец и бързо се понесе надолу на пътеката, като увлече главатарката след себе си. Конан чуваше заглъхващите й викове:

— Спри, Хордо! Деркето да изсуши окото и езика ти! Веднага спри, Хордо! Заповядам ти! Хордо!

Конан нямаше време да ги гледа, тъй като нападателите го притискаха. Планинците се опитваха да си пробият път, като се възползват от своята многочисленост, ала само двама едновременно можеха да се проврат през теснината и когато опитваха да го сторят, веднага попадаха на вихрено съскащата сабя на Конан. Вече шест човека бяха пометени под подскачащите копита, след това седем. Осем. Един кон се препъна в тяло на мъртвец и се изправи на задните си крака. Свирепият удар, който Конан бе предназначил за ездача, попадна върху неговия кон й преряза врата му. Животното се свлече и зарита, попаднало под копитата на следващия кон, който също се сгромоляса на земята, а ездачът му изскочи от седлото, за да загуби увенчаната си с тюрбан глава под могъщата сабя на кимериеца.

Останалата част от мургавите ездачи се отдръпнаха от този кървав проход, задръстен с мъртви тела до височината на човешки ръст. Ала въпреки това планинците не се отказаха да размахват кривите си ятагани, нито престанаха да крещят заплахи какво ще направят с Конан, когато го уловят. Той дръпна коня си назад. След като младежът изчезнеше, те щяха да разчистят труповете на хората я конете край пътеката и щяха да се впуснат в преследване, за да отмъстят за накърнената си чест. Ала той бе спечелил времето, от което се нуждаеше.

Кимериецът обърна коня си и го пришпори в галоп. Зад гърба му се разнесоха смразяващи кръвта свирепи викове.