Конан Непобедимия

Шеста глава

Мъжът с бойните доспехи остро контрастираше с останалите събрани в личната стая за аудиенции на крал Тиридатес. Всичко у него допринасяше за това впечатление. От набедрениците над късите му полуботуши до плетената ризница и нагръдника, предпазващ гърлото му. Доспехите му бяха обикновени и тъмни, за да не отразяват светлината, когато е на военен поход. Дори гребенът от конски косми на шлема му, който бе стиснал под мишница, беше по-скоро червеникавокафяв, отколкото ален. Той се наричаше Харанидес, капитан от кавалерията, и се бе издигнал, без да има покровител или връзки в семейството си. Сега капитанът си задаваше въпроса дали повишението, което бе получил, си струва всичките му усилия.

От останалите четирима в облицованата със слонова кост стая само двама заслужаваха внимание. Тиридатес, кралят на Замора, се бе налегнал върху Малкия трон — облегалките за ръцете представляваха леопарди, тръгнали на лов, които сякаш тъкмо бяха подскочили, облегалката за гърба бе направена във формата на паун с разкошни пера, украсени със смарагди, рубини, сапфири и перли. Кралят се бе отпуснал на трона, като че ли седеше на стол в кръчма; златна чаша висеше в една от безсилните му ръце. Дрехата му с цвят на аметист бе смачкана и изцапана с петна, очите му гледаха с помътен поглед. Със свободната си ръка той небрежно галеше ръката на русокосо момиче, което бе коленичило край трона и не носеше върху парфюмираното си тяло нищо, освен широка огърлица от перли около изящната си лебедова шия. От другата страна на трона, обиден от липсата на внимание, се цупеше юноша — също така строен и русокос, и облечен точно по същия начин като момичето.

Другият мъж, който заслужаваше внимание дори повече от краля, се бе изправил на три стъпки вдясно от трона. Посивял и прегърбен, ала с проницателна интелигентност, изписана върху съсухреното му лице, той носеше алена одежда, обшита със златни нишки при прореза на гърдите, а златният Печат на Замора висеше на врата му върху украсена със смарагди верига. Неговото име беше Ахаресус и печатът бе дошъл в ръцете му след смъртта на Малдерес — бившият главен кралски съветник, който бе загубил живота си предната нощ.

— Знаеш ли защо те призовахме, капитане? — каза Ахаресус.

— Не, твоя светлост върховен съветнико — сковано отговори Харанидес. Съветникът го наблюдаваше с изпълнен с очакване поглед, докато войникът накрая продължи: — Разбира се, имам някои предположения. Може би повикването е свързано със събитията от снощи?

— Много добре, капитане. А имаш ли някакво предположение защо потърсихме именно тебе, а не някой друг?

— Не, твоя светлост върховен съветнико. — Този път войникът наистина нямаше ни най-малка представа за причината, предизвикала призоваването му. Беше се върнал в града едва тази сутрин, малко след пукването на зората, и се връщаше от службата си на Котианската граница. Наистина труден пост, но какво друго можеше да очаква човек без покровители?

— Избран си, защото не си бил в Шадизар през изтеклата година. — Харанидес примигна, съветникът се изсмя — по-точно от гърлото му излезе звук, подобен на този, когато две сухи клонки се докоснат една друга. — Виждам изненадата ти, капитане, макар че я прикриваш добре. Черта, заслужаваща възхищение у военния. Тъй като не си присъствал в града, следователно не би могъл да бъдеш участник в някой… заговор, в който са включени онези, които са имали дежурство снощи.

— Заговор! — възкликна капитанът. — Извини ме, твоя светлост, но подбраните лични войници на краля винаги са били верни на трона.

— Верността към собствените си войници е друга прекрасна черта на военния, капитане. — Гласът на съветника стана твърд. — Хайде да не разсъждаваме за това. Онези, които бяха на дежурство снощи, вече са подложени на разпит.

Харанидес почувства как потта потича по ребрата му. Нямаше никакво желание да попадне сред мъжете, поставени под грижите на кралските мъчители.

— Моят господар знае, че аз винаги съм бил верен войник.

— Прегледах досието ти тази сутрин — каза бавно Ахаресус. — Твоето завръщане в града в този критичен момент е истински късмет, изпратен ни от Митра. Живеем в опасни времена, капитане.

— Главите им! — излая рязко кралят. Главата му се люшна в безпомощна дъга от капитана към съветника. Харанидес с изумление отбеляза, че бе забравил за присъствието на краля. — Искам главите им набити на кол, Ахаресус. Да откраднат моите… даровете, които ми изпрати Илдиз. Да ми откраднат танцьорките. — Тиридатес отправи сълзлива усмивка към робинята си, след това отново отместя погледа си към Харанидес. — Доведи ми ги тук, чуваш ли? Момичетата, медальоните и ковчежето. И главите. Главите! — Кралят се оригна и отново се отпусна. Приличаше на безформена купчина. — Още вино — измърмори той. Русокосият юноша полетя към вратата и след малко се върна с кристален съд и подмилкваща се усмивка.

Капитанът се изпоти още по-силно. Не бе никаква тайна, че Тиридатес е пияница, ала фактът, че е свидетел на този негов порок, нямаше да му донесе нищо добро.

— Обидата на кралската чест, капитане, е, разбира се, от първостепенно значение — отбеляза Ахаресус и хвърли предпазлив поглед към краля, който бе заровил лицето си в златната чаша с вино. — Ала погледнато в по-широк аспект, непременно трябва да се вземе предвид, че някой е проникнал в кралския дворец и върховният кралски съветник е бил убит.

— Твоя светлост мисли, че убийството с причина за всичко, а кражбата е само за отклоняване на вниманието?

Съветникът му хвърли изпитателен поглед.

— Имаш ум, капитане. Би могъл да имаш и бъдеще. Да, иначе просто няма никакъв смисъл. Някоя сила от чужбина е желаела смъртта на съветника поради някаква своя скрита цел. Може би това е самият Илдиз. Той мечтае да създаде империя, а съветникът Малдерес често осуетяваше неговите планове. — Ахаресус замислено докосна златния печат върху гърдите си. — Във всеки случай твърде съмнително е Илдиз, или който и да било друг организатор на нападението, да изпрати собствените си хора в самия палат. Един от мъжете, които разпитвахме, изкрещя името на Червената каня, преди да издъхне.

— Тя е само обикновен бандит, твоя светлост съветнико.

— Но един от мъжете спомена нейното име преди смъртта си. Тя е бандит, който ще дръзне да извърши всичко за злато. Пък и нямаме друга следа, по която да тръгнем. Докато някой от разпитваните не развърже езика си. — Мразовитият му тон обещаваше, че разпитите ще продължат, докато се развържат много езици. Харанидес потрепери. — Ти, капитане, ще вземеш две кавалерийски роти и ще издириш тази жена — Червената каня. Преследвай я навсякъде, измъкни я от дупката й и я докарай тук, окована във вериги. Скоро ще разберем дали тя наистина има нещо общо с цялата работа в двореца.

Харанидес пое дълбоко въздух.

— Твоя светлост съветнико, трябва да имам някаква представа къде да я търся. Тази жена плячкосва из цялата страна.

Съвсем нелепо тъкмо в този момент един от робите се изкиска и Тиридатес притисна и двете руси глави към гърдите си.

Прегърбеният съветник хвърли кратък поглед към краля и за миг присви устни.

— Капитане, тази сутрин, още преди пукването на зората, група мъже, които твърдели, че са поклонници на някакъв светец, отпътували от Шадизар през Портата на Трите меча. Смятам, че това са били хора на Червената каня.

— До един час ще съм готов да тръгна, твоя светлост — каза Харанидес и се поклони. Подозираше, че пазачите от портата също са подложени на разпит. — С твое позволение, съветнико. И с твое, кралю.

— Намери тази опасна жена, капитане — каза Ахаресус. — И бъди сигурен, че след това ще имаш покровител.

Той махна с кокалестата си ръка и го освободи. Но щом капитанът тръгна към вратата, кралят се изправи, залитна и блъсна бледокожите роби, които се проснаха в краката му.

— Намери медальоните ми! — изръмжа пияният крал. — Намери моето ковчеже и танцьорките! Намери даровете от Илдиз, капитане, иначе ще украся някой кол с главата ти! А сега изчезвай! Изчезвай!

С горчив вкус в устата Харанидес още веднъж се поклони и напусна стаята за аудиенции.

Градината на жилището, което бе наел Имхеп-Атон, беше приятно място. Хладен ветрец шумолеше в дърветата и раздвижваше пъстрите цветя, но магьосникът не изпитваше никакво удоволствие от това. Той таеше известна надежда, че Конан ще му донесе медальоните, преди да са изтекли петте дни, за които се беше уговорил — магът познаваше крадците и имаше представа за начина, по който се движат мислите им. Ала съвсем не бе очаквал, че кимериецът ще изпадне в състояние на диво варварство и ще превърне двореца в костница. Да убие върховния кралски съветник, в името на Сет!

Не го беше грижа колко поданици на Замора ще умрат и как ще се разделят с живота си, ала тези глупак беше накарал целия град да зажужи като кошер заради тези убийства. Сега Имхеп-Атон трябваше да се тревожи дали крадецът ще бъде пребит из улиците преди костеливите му ръце да сграбчат наградата, която очакваха.

Един мускулест шемитски прислужник влезе в градината и магът стремително се завъртя. Изражението на изпитото му лице бе толкова свирепо, че едрият мъж се разтрепери.

— Направих каквото ми заповяда, господарю. Дума по дума изпълних всичко.

— Къде е тогава кимериецът? — Гласът на магьосника звучеше измамно ласкаво. Ако този кретен бе оплескал нещата както обикновено…

— Изчезнал е, господарю. Не са го виждали в таверната от много рано тази сутрин.

— Изчезнал!?

Якият шемит вдигна ръце, като че ли с тях можеше да се предпази от гнева на господаря си.

— Така ми казаха. Изпратил съобщение до някаква жена в таверната, че няма да се мярка там известно време и че тръгва на североизток.

Лицето на Имхеп-Атон се навъси още повече. Североизток? Та натам нямаше нищо… Не. Маршрутът на керваните от Керсон до Султанапур. Нима варваринът си мислеше, че може да продаде медальоните тъкмо в страната, където те бяха направени? Очевадно той бе решил да работи за себе си. Но, Сет, защо и танцьорките? Той гневно заклати главата си, която наподобяваше профила на лешояд. Съображенията на варварина нямаха никакво значение за него.

— Веднага приготви коне за товара и два издръжливи жребеца за нас двамата — заповяда той. — Тръгваме след него.

Кимериецът щеше да плати за своето предателство.