Шадизар, със своите лилави куполи и многобройните островърхи кули, бе известен като „порочния град“, ала развратът на неговите високомерни благородници, техните жени с жестоки очи и украсените им с перли дъщери бледнееше, сравнен с всекидневния ход на живота в онази част на града, известна като Пустинята. В тесните криволичещи улици и осеяните с боклуци пресечки — истинско убежище за крадците, за онези, които отвличаха хора заради откупа, за убийците и всякаква друга измет, цената на един труп достигаше сребърна монета, тази на живота — меден грош, а за цената на човешката душа въобще не си струваше да се приказва.
Едрият младеж, който се излежаваше в леглото на горния етаж в таверната на Абулетес, в самото сърце на Пустинята, въобще не помисляше за онези, застрашени да загубят живота си сред зловонната нищета навън. Очите му, със синия цвят на сапфир под изрязаната като квадрат черна грива на косите, следяха една жена с маслинен цвят на кожата, застанала в другия край на малката стая. Жената поправяше позлатения си пиринчен нагръдник, който по-скоро излагаше на показ, отколкото скриваше красиво изваяните й гърди. Останалите й одежди бяха прозрачни дълги и тесни панталони, срязани от кръста до глезена, и позлатен колан, не по-широк от два пръста, спуснат ниско върху закръглените й бедра. Тя носеше четири пръстена — зелен оливин и червен алмандин на лявата си ръка, млечносин топаз и червено-зеленикав александрит на дясната.
— Не го казвай, Конан — обади се тя.
— Какво да не казвам? — изръмжа той. Макар гладкото му лице да показваше, че е видял не повече от двадесет зими през живота си, очите му разкриваха, че тези зими са били изпълнени с дни на кръв и стомана. Той отметна кожената завивка с масивната си длан, стана да се облече и както винаги провери дали оръжията са му подръка — старинна широка сабя в износена ножница от шагренова кожа и карпашка кама с тъмно острие, която той привърза над лявата си китка.
— Давам ти безплатно онова, което продавам на другите. Нима това не те задоволява?
— Не е нужно да продължаваш с тази професия, Семирамис. Аз съм най-добрият крадец в Шадизар, в цяла Замора.
Тя се разсмя. Кокалчетата на пръстите му побеляха върху покритата с кожа дръжка на сабята. Наистина имаше основание за гордостта си, нищо, че тя не знаеше. Нима не беше убивал магьосници и унищожавал зли противници, нима не бе спасил един трон и съборил друг? Кой на неговите години би могъл да каже поне половината от тези неща за себе си? Ала младежът никога не бе приказвал за това дори на Семирамис, тъй като славата е началото на края за един крадец.
— Ами при всичките си кражби — смъмри го тя — какво толкова имаш? Всеки меден петак, който откраднеш, изчезва през пръстите ти като вода.
— Кром! Само затова ли не желаеш да бъдеш моя. Заради парите?
— Глупак! — сви устни тя и преди той да изрече и дума, гневно изхвърча от стаята.
Известно време младежът остана намръщен, загледан в голите дървени стени. Семирамис не знаеше нищо дори за половината от неговите неприятности в Шадизар. Той наистина беше най-успешно подвизаващият се крадец в града, ала успехите му започваха да се обръщат срещу него самия. Дебелите търговци и парфюмираните благородници, чиито жилища ограбваше, бяха обявили награда, с която целяха да сложат кран на неговите обири. Някои от същите тези хора го бяха наемали в случаи, когато желаеха да си възвърнат уличаващо писмо или подарък, по-дискретно пратени на неподходяща жена. Онова, което знаеше за техните тайни, вероятно беше не по-малка причина за обявената награда, отколкото самите кражби. Всичко това натежаваше още повече, като се прибавеха и пламеннооките богаташки дъщери, които намираха за пленително да се задяват с младия мускулест варварин.
Той изсумтя, изправи се и наметна върху широките си рамене черна кауранска пелерина, обточена със златисти ширити. Всички тези размисли не водеха доникъде. Той беше крадец. Трябваше да си гледа занаята.
Младежът стискаше зъби, докато слизаше по паянтовото стълбище в помещението за посетители. В центъра на стаята Семирамис седеше в скута на мустакат котиански похитител на дечица, които освобождаваше срещу откуп. Той носеше пъстроцветна раирана наметка. Златни ленти опасваха бицепсите му, златна халка висеше на мургавото му ухо. Мазната дясна ръка на мъжа притискаше гърдите на Семирамис, лявата му ръка се присви, опипваща нещо под масата. Жената изкусително огъваше тялото си и се смееше с глас, докато котианецът шепнеше нещо в ухото й. Конан не обърна никакво внимание на двойката, а тръгна с широки крачки към тезгяха.
— Вино — поръча той и зарови пръсти за нужните медни петачета в кожената кесия, която висеше на кръста му. Монетите бяха останали съвсем малко.
Дебелият Абулетес прибра парите и в замяна му подаде кожен мях с вино, което миришеше на вкиснало. Вратът му се спускаше на мазни гънки над яката на овехтяла жълта туника. Тъмните му очи, потънали в лой, можеха да оценят съдържанието на всяка кесия от двадесет крачки. Вместо да се отдръпне настрана, той остана на мястото си и започна да изучава Конан иззад дебелата плоска маска на лицето си.
Миризмите на разредено вино и прегоряло месо от кухнята се бореха с изпаренията, които навлизаха от улицата всеки път, когато вратата се отвореше, за да даде път на някой постоянен посетител, решил да влезе или да излезе. Оставаха цели три часа до мръкване, но масите бяха претъпкани с джебчии, сводници и разбойници. Едрогърда куртизанка с пиринчени гривни на глезените, облечена в две тесни парчета жълта коприна, излагаше на показ прелестите си и се усмихваше похотливо на всички и на никого.
Конан отбеляза местата на онези, които му изглеждаха опасни. Кезанкиански планинец с тюрбан облизваше тънките си устни, докато наблюдаваше куртизанката; двама мургави иранистанци в широки червени разкроени панталони и кожени жилетки също я изяждаха с поглед. Нищо чудно, ако се пролееше кръв и тази вечер. Един турански фалшификатор на монети седеше приведен над чашата си и си мърмореше нещо под носа. Заострената му брадичка се поклащаше. В Пустинята се знаеше, че той е зле засегнат от лоша болест и винаги е готов да смекчи унижението си заради нея с дългия ибарийски меч, който висеше на бедрото му. Трети иранистанец, облечен като другите двама, но със сребърна верижка, увиснала върху голите му гърди, се бе разположил до една гадателка, която обръщаше картите на маса, опряна в срещуположната стена.
— Какво те задържа тук, Конан — рязко рече Абулетес, — при всичките неприятности, които ти предстоят?
— Какви неприятности? — отвърна Конан. Очевидно умът му не бе съсредоточен върху думите на съдържателя на таверната. Гадателката не беше стара вещица, каквито обикновено бяха тези жени. Копринена кестенявочервеникава коса се подаваше изпод краищата на широката качулка на наметката й и обгръщаше нежното й лице. Изумруденозелените й очи бяха леко полегати, скулите — високи. Наметката и роклята под нея бяха от груба вълна, ала тънките й пръсти над обърнатите вече карти изглеждаха нежни и деликатни.
— Значи вече не се интересуваш от нищо, което не е свързано с кражбите ти? — измърмори Абулетес. — За половин година поне седем кервана на път за Туран, или връщащи се оттам, изчезнаха безследно. Тиридатес е повел армията срещу Червената каня, ала никой още не е зърнал този дявол в женски образ. Защо пък точно този път всичко трябва да е различно? А когато войниците се върнат с празни ръце и търговците запищят да се направи нещо… о, това ще накара краля да се обърне срещу нас в Пустинята.
— Той се е обръщал срещу нас и по-рано — изсмя се Конан. — И нищо не се е променяло.
Иранистанецът каза нещо със самодоволна усмивка. Зелените очи на гадателката гневно го стрелнаха, ала тя продължи да говори каквото й показваха картите. Конан си рече, че иранистанецът е помислил точно същото като него. Е, щом Семирамис искаше да парадира със своя занаят пред онзи…
— Какви са доказателствата — каза той, без да снема очи от гадателката и клиента й, — че Червената каня е виновна за това? Седем кервана са прекалено голям залък — всеки бандит би се затруднил да го сдъвче.
Абулетес изсумтя.
— Кой друг би могъл да бъде? Кезанкианските планинци никога не нападат далеч от хълмовете. Значи остава Червената каня. И никой не знае с колко бойци разполага тя. Никой не знае нищо за нея, дори как изглежда. Чувал съм, че имала петстотин главорези, който й се подчинявали както хрътката се подчинява на ловеца.
Конан отвори уста, за да му отвори хапливо, ала тъкмо в този момент положението около масата на гадателката се нажежи. Иранистанецът я хвана на лакътя. Тя го отблъсна. Той улови наметката й, зашепна настоятелно и й показа тежката си кесия.
— Намери си момче! — викна тя, замахва и ударът, нанесен с опакото на ръката й, изплющя върху бузата му като камшик.
Иранистанецът се олюля, лицето му придоби синкав цвят.
— Блудница! — нададе вой той и в юмрука му блесна широка туранска кама.
Конан прекоси стаята с две крачки. Беше гъвкав като пантера. Голямата му длан стегна в желязна хватка бицепса на иранистанеца и със същото движение го вдигна от стола. Ръмженето на иранистанеца прерасна в безмълвно изумление. Той зяпна и се опита да съсече едрия младеж, ала ножът се изплъзна от изведнъж омекналите му, безсилни пръсти. Хватката на Конан бе спряла притока на кръв към ръката му.
С презрителна лекота Конан захвърли противника си на пода между масите.
— Тя не желае да я ухажваш — каза младежът.
— Кучи син! — изрева иранистанецът, скочи, сграбчи ибарийския меч на фалшификатора на монети от Туран и замахна срещу Конан.
Конан ритна съборения стол срещу врага си и спря атаката му. Мъжът политна, падна, опита да се изправи, но ботушът на Конан го тресна под брадичката и той пак се сгромоляса до краката на фалшификатора. Туранецът прибра меча си и хвърли жаден поглед към кесията на падналия.
Конан се обърна към красивата гадателка. Стори му се, че забеляза как една малка кама изчезна под широката й пелерина.
— Тъй като ти спестих известна неприятност — каза той — може би ще ми позволиш да ти купя вино?
Устните й се изкривиха.
— Нямаше нужда недорасло момче от варварската пустош да ми оказва помощ.
Очите й се отклониха вляво от него, а той се приведе и се гмурна вдясно, така че ятаганът на единия от другите двама иранистанци се заби в масата, вместо във врата му.
Той се претърколи през рамо, изправи се и с едно-единствено движение измъкна широката си сабя от шагреновата й ножница. Двамата иранистанци от другата маса бяха скочили срещу него с ятагани в ръце, на значително разстояние един от друг, с леко присвити колене, заели стойката на опитни бойци. Масите около тримата се бяха опразнили, ала никакъв друг признак не показваше, че посетителите на таверната се интересуват от развоя на събитията. Съвсем рядко минаваше ден без поне един човек да не издаде смъртния си вопъл върху осеяния с дървени стърготини под.
— Пес, чиято майка никога не е знаела името на баща му — изръмжа единият от дългокосите нападатели. — Да не мислиш, че ще удариш Хафим и просто ще те пуснем да си отидеш? Ще пиеш собствената си кръв, изчадие на пъпчива жаба! Ще…
Конан не сметна за необходимо да слуша крясъците му. Той нададе див кимерийски боен вик, развъртя широката сабя високо над главата си и се впусна в нападение. Презрителна усмивка се появи върху тъмното лице на иранистанеца, който стоеше по-близо до Конан. Мъжът нанесе страшен удар, с който целеше да разсече мускулестия младеж преди привидно тромавият замах на Конан да достигне целта си. Младежът обаче нямаше намерение да атакува по начин, който да го остави беззащитен. Още докато иранистанецът се придвижваше, Конан се наведе надясно и приклекна с протегнат встрани ляв крак. Видя предчувствието за смърт в тъмните изпъкнали очи на противника си и в мига, когато блестящото синьо острие на ятагана просъска над лявото му рамо, широката сабя на младежа се завъртя, разсече късото кожено палто на иранистанеца и потъна дълбоко в ребрата му.
Конан почувства как острието се врязва в костта. Зад противника си, който се задавяше от собствената си кръв, видя втория иранистанец — беше се втурнал срещу него озъбен, с вдигнат ятаган. Младежът заби рамо в стомаха на издъхващия мъж, изправи се, повдигна мъртвеца и го запокити срещу неговия другар. Трупът се просна в цял ръст пред тичащите нозе на нападателя. Вторият иранистанец прескочи мъртвия си приятел и извитото острие на оръжието му се люшна над младежа. Ударът на Конан отби ятагана встрани, после острието на широката сабя блесна и преряза гърлото на мъжа. Иранистанецът политна назад с невярващи очи, кръв обля мръсния му гръден кош. При падането си той събори една празна маса.
Конан зърна Семирамис, която се качваше по стълбището. Котианецът я следваше по петите, а голямата му ръка със сигурни движения на собственик милваше почти голото й бедро. Конан смръщи вежди и изтри острието на оръжието си в широките панталони на едни от мъртъвците. Проклетницата, очите й показваха, че вече си е намерила по-добър мъж. Младежът отново се обърна към масата на червенокосата. Там нямаше никого. Той изруга под нос.
— Този също е мъртъв — измърмори дебелият Абулетес и коленичи край единия от противниците на Конан. Ръцете му като охранени паяци изхлузиха сребърната верижка от шията на мъртвеца. — Строшил си му врата. Кълна се в чреслата на Хануман, Конан! Лиши ме от трима клиенти, дето не им се свидеше. Почти съм решил да ти кажа да се пръждосаш някъде другаде.
— Е, сега нали им вземаш всичко — каза кисело Конан. — И не трябва да даваш дори капка от разреденото си вино. Но виж, на мен може да донесеш една кана от най-хубавите си запаси. Вино от Кейро. За тяхна сметка.
Той се разположи на масата срещу стената, а през главата му полетяха лоши мисли за жените. Поне червенокосата трябваше да покаже мъничко благодарност. Беше я отървал от жесток побой, ако не и от нещо по-страшно. А пък Семирамис…
Абулетес тропна под носа му груба глинена кана и протегна мръсната си ръка. Конан му кимна към последния от иранистанците, чието мъртво тяло бе повлечено навън от двама размъкнати мъже, които спечелваха някоя и друга сребърна монета, като слугуваха в таверната. Конан бе видял как трите кесии на мъртъвците изчезнаха под зацапаната престилка на Абулетес. След миг собственикът на таверната обърса дебелите си ръце в престилката и затътри крака към тезгяха. А Конан притихна, решил да се отдаде на сериозно пиене.