Конан Непобедимия

Четвърта глава

Стените на двореца на Тиридатес, изградени от алабастър, се издигаха на височина пет човешки ръста. По тях непрекъснато маршируваха стражи от Доверените войници на краля, облечени в леки бойни брони и с шлемове с гребени от конски косми на главите. Зад стените — когато слънцето се издигнеше високо над хоризонта — сред цветя, донесени от земи, до които човешкото знание още не бе достигнало, гордо крачеха пауни; часовете се отмерваха с удари върху сребърни гонгове и девойки с обвити в коприна тела танцуваха за удоволствието на краля-пияница. Но сега, във виолетовата нощ, кулите от слонова кост и куполите със златни шпилове пронизваха небето в неподвижна тишина.

Конан наблюдаваше от сянката край площада около палата и броеше стъпките на пазачите, докато се те се движеха един към друг, а след това поемаха обратния път на своя обход. Ботушите и наметката му бяха натъпкани в чувал, преметнат на хълбока му, и заглушаваха всяко прозвънтяване на инструментите на неговия занаят. Сабята му бе привързана на гърба така, че дръжката се подаваше над дясното му рамо, а карпашката кама бе поставена в ножница над китката на лявата му ръка. Носеше и въже от боядисана в черно сурова коприна, в единия край на което висеше омотана с вата абордажна кука.

Когато пазачите пред него още веднъж се срещнаха и отново се разделиха, за да поемат обратно, той се измъкна от сенките. Босите му крака не вдигнаха почти никакъв шум върху сивата каменна настилка на площада. Той разлюля абордажната кука в такт с ритъма на тичането си. Оставаше съвсем малко време преди пазачите да стигнат края на своя обход и да се обърнат. Той стигна до подножието на белезникавата стена и с един замах на могъщата си ръка изпрати куката високо към тъмното небе. После опъна въжето, за да провери здравината му, и се изкатери по стената, както друг човек би изкачил стълбище.

Щом изпълзя на ръба на стената, той впи поглед в абордажната кука и въздъхна с облекчение. Само един от зъбите й бе захванал крайчеца на стената и драскотината върху камъка показваше как зъбът полека-лека се бе изхлузвал надолу. Още един пръст и… Ала той нямаше време за подобни размисли. Бързо издърпа черното въже и го спусна в градината на двореца. Приземи се с кълбо, за да омекоти удара от падането, и се изправи в шумолящия листак на храстите, посадени край стената.

Над главата му пазачите отново се приближиха едни към друг. Шумът от стъпките им глухо отекна върху камъка. Конан затаи дъх. Ако забележеха драскотината, със сигурност щяха да вдигнат тревога. Часовоите се срещнаха, размениха няколко неясно промърморени думи и отново се разделиха. Той изчака, докато звуците от отдалечаването им отшумят, след това се спусна в безшумен бяг. Огромните му мускули бяха напрегнати до краен предел. Краката му правеха дълги скокове край папрати, разлюлели върхове над него, под лози с бледи цветове, които шумоляха дори когато нямаше вятър.

В другия край на градината се обади паун — сякаш някъде жално проплака жена. Колан изруга човека, който бе тръгнал да се разхожда и бе събудил птицата върху нейния прът за спане през нощта. Подобни шумове със сигурност щяха да привлекат вниманието на пазачите. Той удвои скоростта си. Трябваше да влезе в палата преди някой да започне проверка какво става наоколо.

Собственият му опит го бе научил, че колкото по-високо от входа на приземния стаж се намира, толкова е по-голяма вероятността, в случай че някой го види, да сметне, че има право да бъде там. Ако се движеше от по-нисък към по-висок стаж, вероятно щяха да го спрат и да поискат паролата. Такова нещо никога нямаше да се случи, ако слизаше от горе на долу. Вземаха го за слуга или телохранител, който се връща от господаря си към своята стая на долните етажи, и не помисляха повече за него. Ето защо си бе създал навик да влиза във всяка сграда през възможно най-високия етаж. Сега, докато тичаше, очите му търсеха стената от бял дялан мрамор на кралския дворец, който се възвисяваше пред него, за да открият балконите, на които не се вижда никаква светлина. Близо до самия покрив на палата, повече от сто стъпки над градината, съзря тъкмо такъв тъмен балкон, какъвто търсеше.

Белезникавият мрамор на стената на двореца беше издялан във формата на лози с многобройни листа, които предлагаха стотици удобни места за хващане и стъпване. За човек, който си бе играл по канарите на Кимерия като малко момче, тази стена беше лесна за изкачване като пътека. Когато Конан провеси крак над мраморния парапет на балкона, паунът отново изпищя, но този път викът му рязко прекъсна. Конан надникна надолу към мястото, където часовоите извършваха обхода си. Те все още не забелязваха нищо нередно. Ала беше добре да вземе медальоните и да изчезне колкото е възможно по-бързо. Който и глупак да се разхождаше наоколо — може би някой, който принуждаваше пауните да млъкнат — след малко щеше да привлече вниманието на часовоите.

Той се провря през тежките завеси и се промъкна до средата на тъмната стая. И чак тогава осъзна, че е сгрешил. Не беше сам. Някой затаи дъх в леглото с балдахин от лека прозирна материя и се размърда сред завивките.

Карпашката кама щръкна в юмрука на младежа. Той вече бе решил какво да предприеме и се хвърли срещу леглото. Копринена тъкан, фина като паяжина, се раздра под напора му и той се сборичка с човека под нея. Дивата му атака събори и двамата върху мраморния, украсен с мозайка под. Конан изведнъж осъзна, че плътта, която притиска, макар да беше корава, поддава под стоманената му хватка, при това от нея се носеше сладък аромат на парфюм с миризма на цвете. Той разкъса копринените чаршафи, за да види ясно кой така безсилно се бори срещу него.

Първото, което се откри пред погледа му, бяха красиви крака, които диво ритаха във въздуха, след това закръглени бедра, изящен кръст и накрая — красиво лице с тъмни кръгли очи, които страхливо се взираха в него над собствените му пръсти — беше затиснал устата на жената. Тя носеше сребърен медальон с черен камък, който висеше между малките й, красиво оформени гърди. С изключение на това украшение нищо не скриваше тялото й, освен тъмните, дълги до кръста коси.

— Коя си ти, момиче? — Конан освободи хватката си и й позволи да приказва, ала държеше ръката си готова, в случай че й хрумне да закрещи.

Тя преглътна и облиза сочните си устни с малкия си розов език.

— Казвам се Велита, благородни господине. Аз съм обикновена робиня. Моля те, не ме наранявай.

— Няма. — Той хвърли бърз поглед към украсената с гоблени спалня, търсейки нещо, с което да я върже. Не можеше да я остави свободна — тя щеше да вдигне тревога. Хрумна му, че това не са стаи, където би трябвало да спи една робиня. — Какво правиш тука, Велита? Среща ли имаш с някого? Кажи ми истината!

— Нямам среща, кълна се. — Гласът й затрепери. — Кралят ме избра, ала после предпочете един юноша от Коринтия. Не ми позволиха да се върна в женското отделение на двореца. Как ми се иска да се върна в Аграпур!

— Аграпур! Значи ти си една от танцьорките, изпратени от Илдиз?

Тя гневно отметна малката си глава.

— Аз бях най-добрата танцьорка в двора на Илдиз. Той нямаше право да ме изпраща тук. — Тя внезапно ахна: — Ти не си от двореца! Крадец ли си? Моля те! Ще бъда твоя, ако ме освободиш от този крал, който предпочита млади мъже.

Конан се усмихна. Доста примамлива мисъл — да открадне танцьорка от кралския палат. Каквато беше лека, нямаше да представлява сериозен товар през стената на двореца, пък и у него пламтяха гордостта и силата на младостта.

— Ще те взема с мен, Велита, ала нямам желание да притежавам роби. Ще те освободя да отидеш, където пожелаеш, и при това ще ти дам сто жълтици. Кълна се в името на Кром и в името на Бел, Бога на крадците!

Щедър жест, ала можеше спокойно да си го позволи. В края на краищата щяха да му останат девет хиляди и деветстотин жълтици.

Долната устна на Велита потрепери.

— Не ми се подиграваш, нали? О, да бъда свободна! — Нежните й ръце плътно го обгърнаха. — Ще ти служа, кълна се, ще танцувам за тебе и…

За миг той се наслади на приятния натиск, с който коравите й гърди подпалиха гръдния му кош, после се върна към задачата си, която още не бе изпълнил.

— Достатъчно, момиче. Помогни ми да взема онова, за което съм дошъл, и няма да е необходимо да правиш нищо повече. Виждала ли си медальоните, които са пристигнали с теб за Тиридатес?

— Естествено. Виж, ето един от тях.

Тя свали сребърната верижка от врата си и я пъхна в ръцете му.

Той любопитно я заобръща между пръстите си. Опитът му на крадец му бе донесъл познания за стойността на тези неща. Инкрустацията и верижката бяха майсторски изработени, но от не много скъп метал. Що се отнася до камъка… Черен като абанос овал, дълъг до последната става на показалеца му, гладък като перла… ала не беше перла. Някакви червени точици се появяваха близо до неговата повърхност, а след това се спускаха в необятните черни глъбини. Конан рязко откъсна погледа си от медальона.

— Какво правиш с него, Велита? Казаха ми, че медальоните били изложени на показ в златно ковчеже в преддверието на тронната зала.

— Ковчежето наистина е там, но Тиридатес иска да танцуваме за него и да носим тези украшения. Така че ги носим през нощта.

Конан приклекна на пети и прибра камата в ножницата.

— Можеш ли да доведеш и другите момичета тук, Велита?

Тя поклати глава.

— Ясмийн и Суза са с офицерите от гвардията, Консела е с един от слугите, а Арамит — с някакъв съветник. Понеже кралят малко се интересува от жени, другите момичета сами осигуряват удоволствията си. Това… това означава ли, че няма да ме вземеш със себе си?

— Казах, че ще те взема — остро отвърна той и погледна медальона в шепата си. По всяка вероятност Анкар нямаше да плати нищо от десетте хиляди само за единия медальон, но да събере и останалите четири от жените, пръснати из двореца, при това всяка в компанията на мъж, беше очевидно невъзможно. Конан неохотно окачи сребърната верижка на врата й.

— Ще те взема, но се боя, че трябва да останеш тук още една нощ.

— Още една нощ? Ако е необходимо, ще остана. Но защо?

— Утре вечер, по това време, аз отново ще дойда в тази стая. Ти трябва да събереш медальоните тук — с момичетата или без тях. Аз не мога да пренеса повече от една танцьорка през стената, но няма да им сторя зло, обещавам.

Велита захапа долната си устна с малките си бели зъби.

— Тях не ги е грижа, докато клетката, в която стоят, е направена от злато — измърмори тя. — В това, което искаш да направя, има риск.

— Има. Ако не можеш да го направиш, кажи ми. Ще те взема тази нощ и ще се опитам да получа каквото мога за единия медальон.

Още миг тя остана коленичила и намръщена сред оплетените чаршафи.

— Ти рискуваш живота си, а аз… могат само да ме набият с камшик. Кой…

Вратата на затъмнената стая се отвори и Конан затисна устата на девойката. Влезе мъж с ризница, с боядисан в червено гребен на шлема — това показваше, че е капитан. Спря и запримигва в мрака. Беше по-висок от Конан, макар че раменете му бяха може би с един пръст по-тесни.

— Къде си, моме? — изсмя се капитанът и пристъпи към леглото. Конан изчака и му позволи да се приближи. — Зная, че си тук, лисичке с огнено телце. Видели са те как бягаш с изчервено лице от покоите на нашия добър крал. Нужен ти е истински мъж да усмири сърце… Какво!

Конан се хвърли срещу огромния мъж, който отскочи назад и посегна към сабята си. Едната желязна ръка на кимериеца сграбчи капитана за китката, която търсеше сабята, а другата стисна гърлото под обраслото с брада лице. Капитанът не можа да изкрещи, от него не се чу дори вопъл, какъвто човек надава, когато между ребрата му се забие кама.

Двамата едри мъже стояха гърди срещу гърди, краката им се бореха за надмощие върху мозаичните арабески на пода. Кимериецът пусна гърлото на противника си, обви ръката си около кръста му и го притегли по-близо до себе си. В същия миг освободи китката му, пъхна ръката си зад рамото му и сграбчи брадичката му. Ръцете на младежа потрепериха от усилието да изтласка увенчаната с шлем глава назад. Високият капитан се отказа от намерението си да достигне сабята си, сграбчи главата на Конан с две ръце и се опита да счупи врата му.

Дъхът на Конан застърга в гърлото му, кръвта започна да барабани в ушите му. Усещаше миризмата на собствената си пот и тази на мъжа от Замора. Дълбоко в гърдите му се надигна вой. Успя да изтласка главата на врага си назад. Още по-назад. Изведнъж се чу силно изпращяване и капитанът увисна в ръцете му.

Задъхан, кимериецът го пусна да падне. Главата, скрита под шлема, бе извита под невъзможен ъгъл.

— Ти го уби — промълви Велита. — Ти го… аз го познавам. Това е Мариатес, капитан от гвардията. Когато го намерят тук…

— Няма да го намерят тук — отвърна Конан.

Бързо извлече тялото на балкона и измъкна въжето от чувала, който висеше на хълбока му. То достигаше до половината разстояние до земята. Той закачи абордажната кука на каменния парапет и пусна черното въже надолу.

— Велита, когато свирна, разхлабѝ въжето.

Завърза китките на мъртвия със собствения му колан, без да сваля сабята, и пъхна главата си и дясната си ръка в образуваната примка. Когато се изправи, мъжът висеше на гърба му като чувал. Много тежък чувал. Кимериецът си напомни за десетте хиляди жълтици.

— Какво правиш? — попита момичето. — И как се казваш? Дори това не зная.

— Искам да бъда сигурен, че няма да открият тялото в твоята стая. — Той пристъпи към парапета и отново провери абордажната кука — тя не биваше да се изплъзне. Велита нямаше нищо друго върху тялото си, освен медальона. Тя стоеше до него и го наблюдаваше с големите си тъмни, пълни с уплаха очи. — Аз съм Конан от Кимерия — каза гордо младежът и се спусна по въжето, като местеше ръцете си по гладката му повърхност.

Почти веднага почувства напрежението в масивните си ръце и рамене. Беше силен, ала боецът от Замора също не беше птиче перо, при това тежестта му го повличаше надолу със скованата неподвижност на труп. Мъртвите му китки се забиха в гърлото на Конан, ала нямаше никакъв начин да премести центъра на тежест на товара си, докато висеше в нощния въздух на петдесет стъпки от земята.

С обиграно око на планинец той прецени разстоянията и ъглите и спря спускането си в участък от стената, по който нямаше балкони. Заби могъщите си крака в мрамора, оттласна се встрани и се премести на две дълги крачки по широчината на стената, след това отново се отблъсна и като се полюляваше, достигна до мястото, откъдето бе започнал, после отново отскочи встрани. Ускори темпото, докато то заприлича на бяг върху отвесната стена, като се люлееше във все по-голяма дъга. В самото начало мъртвият заморанец го забавяше, ала по-късно допълнителното тегло добави нов тласък към неговия устрем и го приближи към целта му — един друг балкон, който се намираше отдолу, вдясно от първия.

Младежът увисна на десет стъпки от белоснежния каменен парапет. После на пет. На три. Разбра, че увеличава съвсем недостатъчно дъгата на оттласкването си. Не можеше да се изкачи обратно по въжето — китките на пазача почти го бяха задушили — нито пък можеше да продължи придвижването си по-близо до целта.

Обърна се наляво и се засили към балкона. Знаеше, че това е последният му шанс, наблюдаваше как целта му изплува в тъмнината. Този път или трябваше да стигне до нея, или да падне. Десет стъпки. Пет. Три. Две. Не можеше да достигне балкона, беше далеч от него. Отчаяно се оттласна от дяланите камъни на стената, пусна едната си ръка от въжето и се протегна към парапета. Пръстите му несигурно го докоснаха. Уловиха го. Напрегнал всичките си сили, той увисна между въжето и слабата си хватка върху камъка. Увисналият надолу труп го задушаваше; гърлото му гореше. Раменните му стави изпукаха, ала успя да притегни тялото си по-близо до балкона. В следващия миг кракът му се провря между каменните стълбчета на парапета. Все още здраво сграбчил въжето, младежът се прекачи през парапета, сгромоляса се върху хладния мрамор и ненаситно загълта нощния въздух.

Ала постигнатото му даваше само илюзорна сигурност. Той бързо се освободи от тялото на заморанеца, наведе се над парапета и подсвирна. При падането на абордажната кука въжето се залюля. Той я изтегли, изпълнен с благодарност, че Велита не е съвсем вцепенена от ужас и помни какво трябва да направи. След това прибра въжето в чувала. Все още му предстоеше да се отърве от трупа.

Завърза колана на Мариатес на кръста му заедно със сабята. Не можеше да направи нищо, за да прикрие охлузванията по китките на капитана. Избута трупа през парапета откъм страната, отдалечена от балкона на Велита. Отдолу се чу шум от скършени клонки. Ала не последва тревога.

Усмихнат, Конан се възползва от издяланите мраморни листа по стената, за да стигне до земята. Счупените клони бяха очевидно доказателство, че Мариатес е паднал някъде отгоре. Капитанът лежеше с разперени ръце и крака върху един екзотичен храст. Конан си помисли, че кралят-дилетант ще съжалява повече за загубата на рядкото растение, отколкото за смъртта на един войник. А най-хубавото нещо беше, че сред няколкото балкона, от които бе възможно да е паднал капитанът, не се включваше балконът на Велита.

Бързо пробяга през градината. Още веднъж изброи стъпките на пазачите и още веднъж с лекота се прехвърли през стената. Когато достигна истинската сигурност на сенките от площада, изведнъж му се стори, че дочува вик някъде зад гърба си, но не бе съвсем сигурен в това, нито пък се забави да проучи съмнението си. За броени мигове обу ботушите, загърна се с наметката и окачи сабята на бедрото си.

Докато крачеше по тъмните като в рог улици, едновременно по-широки и по-малко зловонни от онези в Пустинята, си мислеше, че това е може би неговото последно завръщане в бедняшката част на града. Вдругиден нямаше да му се налага да живее в подобни места. Откъм двореца прозвуча удар на гонг.