Конан Непобедимия

Двадесета глава

Кръглата луна бавно пълзеше над доляната, в която бе разположена крепостта на Аманар. Виолетовият полумрак бе отстъпил мястото си на непрогледната тъмнина на истинската нощ. Тъмата наистина бе непроницаема, ако не се брояха огньовете, край които се гушеха разбойниците, понеже дори бледата лунна светлина, изглежда, не проникваше в зловещата долина.

— Никога не съм виждал нощ като тази — измърмори Хордо и надигна каменния съд с кил.

Конан бе клекнал от отсрещната страна на огъня и гледаше едноокия бандит. Той не би разпалил такива високи пламъци — истинска клада, ала Хордо, както и останалите, се опитваше да държи нощта на почетно разстояние.

— Мястото и магьосникът ни влияят по този начин — каза кимериецът. — Не нощта.

Очите му проследиха за миг как Карела се движи сред другите огньове, как спира да размени с всеки по няколко думи, да поеме глътка кил. Дочуваше смях, който често звучеше принудено от страна на мъжете. Тя бе облякла най-хубавия си златен нагръдник, смарагдов колан, алена пелерина от коприна и бе обула ботушите, високи до бедрата й. Конан се питаше дали е избрала тези одежди заради другите разбойници, или тя също като тях чувства бремето на мрака, който притискаше огньовете им.

Хордо изтри уста с опакото на ръката си и хвърли още една купчина тор върху огъня.

— Магьосник. Само като си помисля, че ще трябва да служим и на такъв. Да знаеш, тя няма да ми позволи да им кажа. Имам предвид това, че онзи Аманар е магьосник. — Той разбута огъня с една главня.

Конан се отдръпна от топлината.

— Рано или късно ще узнаят. — Той определи посоката, където щеше да се отдръпне луната, и тихо се засмя. Тази долина никога нямаше да се озари от лунна светлина, а и небето сигурно почти винаги бе забулено от облаци. Е, това поне бе добре дошло за крадците.

— Още малко кил, кимериецо? Не щеш? Е, остава за мене тогава. — Едноокият надигна каменния съд и не го остави, докато не изпи всичко до капка.

— Бих пресушил цяла бъчва, за да успокоя костите си тази нощ. Магьосник! Абериус мята очи насам-натам като пор. Той ще изчезне при първия възможен случай, казвам ти. А Талбор заявява открито, че ще си тръгне веднага, щом успее да открадне отнякъде две медни петачета.

— Защо трябва да чака за медните петачета? — попита Конан. — На теб тази работа ти харесва не повече, отколкото на Абериус и Талбор. Защо не тръгнете сутринта? — В ума му се въртеше мисълта, че на разсъмване Аманар може да не е така приятелски настроен към разбойниците. — Ти си в състояние да я убедиш — ако въобще съществува човек на този свят, който може да я убеди в нещо, — а и освен това нощ като тази ще свърши наполовина работата по убеждаването.

— Не я познаваш — измърмори Хордо, избягвайки синия поглед на кимериеца. — След като нещо й влезе в главата, тя го прави. За нея не съществува път за връщане назад. А пък каквото прави тя, правя го и аз. — Гласът му не прозвуча особено щастливо, докато произнасяше последните думи.

— Смятам да се поразходя — каза Конан и стана.

Единственото око на Хордо го зяпна недоверчиво.

— Да се поразходиш! Човече, та наоколо е тъмно като в сърцето на Ахриман.

— Но при тебе е горещо като пред портите на Гехана — засмя се Конан. — Ако още малко засилиш този огън, направо ще се стопиш. — И той потъна в нощта, преди едноокият да успее да каже още нещо.

Щом се отдалечи от светлината на огньовете — само на няколко крачки в тази странна, злокобна нощ, — той поспря, за да позволи на очите си да привикнат с мрака, доколкото това бе възможно. Младежът опипа карпашката кама върху лявата си ръка и преметна сабята зад гърба си. Нямаше нито въже, нито абордажна кука, ала не смяташе, че ще му потрябват.

След известно време почувства, че може да вижда, макар и недобре. Пълната луна, която излъчваше синьо-зелен блясък в небето, би трябвало хубаво да осветява околността. Тънката размита светлина, която обаче проникваше до него, неестествено потрепваше. Предметите можеха да бъдат открити единствено по разликите в наслагването на черния цвят, а в мрачно разпилялата се слаба светлина сякаш всичко трепереше още по-силно.

Кимериецът бързо се насочи към крепостта, като задържаше със стиснати зъби ругатните, когато камъните се обръщаха под краката му и започваха да се търкалят по склона или когато на пътя му се изпречеха големи обли скали. Протегна ръце напред, за да не се блъска в тях. Скоро стигна стената на крепостта и му се стори, че непрогледният мрак на нощта се е сгъстил и е добил материална форма.

Грамадните камъни на стената на пръв поглед оформиха гладка отвесна плоскост, ала все пак можеха да се намерят опорни точки за пръстите на ръцете и краката, особено ако човек знаеше къде да ги търси. Конан се катереше по стръмната стена, без да мисли за безкрайната тъмнина под себе си, нито за скалите, върху които щеше да загуби по ужасен начин живота си, в случай че се подхлъзнеше или хватката му се охлабеше някъде.

Спря малко преди да стигне ръба на стената. Бе прилепнал към нея като насекомо, масивното му тяло бе плътно притиснато към камъка с цвят на абанос. Ботушите на някой часовой С’тара проскърцаха съвсем наблизо над него, после отминаха. За миг той се промъкна през амбразурата, прескочи парапета и се прехвърли през вътрешния ръб на стената. Спускането към двора на крепостта беше по-лесно, понеже тази страна на крепостната стена не бе правена така, че да възпира човека, пожелал да се покатери по нея.

Краката му докоснаха камъните на настилката и той клекна до стената, за да се ориентира. Разпръснати лампи с формата на змии от пиринч, с фитили, които горяха в отворените им усти, хвърляха тук-там оскъдна светлина. Тежките, обковани с желязо порти, които водеха към вътрешния двор, бяха отворени и очевидно оставени без пазач. Ала можеше да се окаже опасно, ако се довереше на това предположение. Той избра място, откъдето можеше да се покатери върху вътрешния крепостен вал, когато погледът му бе привлечен от нечие движение.

От сянката вляво от него, долу край стената, изскочи мъж и затича през двора. Пресече слабата светлина на една пиринчена лампа-змия и Конан го разпозна — беше Талбор. Значи бе решил да не чака и бе тръгнал да открадне своите две медни петачета. Кимериецът единствено се надяваше, че разбойникът няма да стане причина да бъде вдигната тревога, което щеше да направи неговата задача много по-трудна. Талбор затича направо към отворените порти, които водеха към вътрешния двор, и влезе вътре.

Конан си наложи да изчака. Ако хванеха Талбор, нямаше да му остане време да се покатери дори до половината на вътрешната стена. Тревога не бе вдигната. Той продължи да чака. Не се чуваше никакъв звук.

Конан се размърда, изправи се и тръгна през двора, като внимателно избягваше осветените от змиевидните лампи места. Ако някой го зърнеше, щеше да си помисли, че вижда просто още една от движещите се сенки. Нощем само светкавичните движения привличат погледа. Кимериецът съвсем бавно стигна до входа и внимателно го огледа. Кулата на стражите беше празна.

Мина през портата все така бавно и пресече, вътрешния двор. Зад стените чуваше шума от ботушите на часовоите, които не бяха променили ритъма на равномерния си обход.

Доближи се до огромния куб на централния корпус в укреплението и избра мястото, откъдето щеше да проникне в него. Най-добре беше да влезе през единствената черна кула, която се издигаше на ъгъла — понеже тя беше най-високата част на крепостта, — ала на дневна светлина кимериецът бе забелязал, че зидарят, построил кулата, наистина е бил майстор. Не беше открил дори най-нищожна пукнатина между плътно прилепналите един до друг камъни. Постройката неприятно му напомняше за Кулата на Слоновете и за магьосника Яра, макар че едната искреше ослепително дори през нощта, докато кулата тук се сливаше с мрака.

Ала стените на централния корпус не представляваха подобна трудност и той бързо се провря, напрегнал всеки свой мускул, през един отвор, оставен за стрелба с арбалет. Щом стигна на най-високия етаж, младежът бързо извади сабята си. Само една лампа върху стената беше запалена и той започна да изучава мястото, където бе попаднал.

Не можа да се досети какво е предназначението на тази стая. Единствените предмети в нея, с изключение на гоблените върху стените, изглежда, бяха един стол с висока облегалка от резбована слонова кост, поставен пред дъска, за някаква игра — сто квадратчета, оцветени в различени, редуващи се цветове, бяха подредени на пода. Различени фигурки с формата на странни животни, всяко от които бе високо до коляното му, лежаха разпилени върху дъската. Кимериецът вдигна една от фигурите и изсумтя от изненада. Той смяташе, че фигурката просто е позлатена, но ако се съдеше по теглото й, тя бе цялата от злато. Ако можеше да се измъкне само с една от тях, нямаше да има нужда от медальоните. Дори една от фигурките щеше да му бъде достатъчна.

Изпълнен със съжаление, той отново остави фигурката върху дъската — озъбено, крилато, подобно на маймуна същество. Оставаше му да намери Велита, но да стори това, натоварен с такава тежест, би било равнозначно на лудост. Изострил до крайност вниманието си, младежът открехна вратата. Коридорът с мраморни стени бе ярко осветен от сребърни лампи. Беше съвсем празен. Конан тихичко се измъкна от стаята.

Претърси още два етажа и изобилието, което видя, засенчи блясъка на златните фигури, сякаш те бяха нещо съвсем незначително. Сребърна статуя на жена със сапфири вместо очи, рубини вместо зърна на гърдите и перли вместо нокти на ръцете. Маса, така пищно инкрустирана с диаманти и смарагди, че отразяваше светлината на сребърните лампи със стократно увеличение. Златен трон, върху който бе поставена цяла купчина черни опали.

След това надникна в стая, която в сравнение с другите изглеждаше бедна. Стените й бяха облицовани с кехлибар и слонова кост. Изведнъж Конан зърна чифт закръглени женски бедра. Тяхната собственичка, коленичила с гръб към вратата, гола, притискаше лицето си към пода. Мускулестият младеж се усмихна при тази гледка, но строго си наложи да мисли върху задачата, заради която бе дошъл. Това беше първото живо същество, което виждаше тук, при това бе човек, а не С’тара.

Енергична стъпка го отведе до наведеното тяло на жената. Ръката му притисна устата й, после той я вдигна от пода. И ето че младежът се намери лице в лице с Велита, взрян в големите й чисти очи.

— Ей, момиче — каза той и охлаби хватката си. — Бях започнал да мисля, че никога няма да те намеря.

Тя обви ръце около него, притискайки меките си гърди към широкия му гръден кош.

— Конан! Ти наистина дойде. Не вярвах, че това ще стане, макар че се надявах и се молех. Но вече е прекалено късно. Трябва да си отидеш, преди да се върне Аманар. — Водопад от тръпки разтърси стройното й тяло, когато произнесе името на магьосника.

— Нали се заклех, че ще те освободя? — рязко каза той. — Защо си коленичила така? Не видях никой друг наоколо, нито С’тара, нито човек.

— Не е разрешено С’тара да влизат в централната кула на крепостта, когато Аманар не е тук, а хората стоят заключени в стаите си, освен ако той не пожелае присъствието им. — Тя вдиша глава и гласът й спадна до шепот: — Аз не те предадох, Конан. Дори когато Сита ме наби с камшик. За нищо на света не бих казала на Аманар кой си ти.

— Всичко свърши, Велита — каза кимериецът.

Тя, изглежда, не чу думите му. Сълзи потрепваха върху дългите й мигли.

— Той се разяри. За да ме накаже, без никакво предварително предупреждение ми заповядва по няколко пъти на ден да идвам в тази стая и да стоя на колене, докато не ми нареди да си отида. Когато чуя стъпки, никога не зная дали е дошъл слуга, който ще ме изпрати обратно на моята рогозка, или е Аманар. Понякога просто стои и слуша как плача. Ненавиждам го, че ме принуждава толкова да се боя от него, ненавиждам себе си, че ридая, ала съм безсилна срещу това. Понякога ме бие, докато стоя коленичила, и ако помръдна, наказанието започва отново.

— Ще го убия — мрачно каза Конан. — Заклевам се в живота си. Ела, ще намерим медальоните и тази нощ ще те изведа оттук.

Гъвкавото голо момиче твърдо поклати малката си глава.

— Не мога да дойда, Конан. Аз се намирам в плен на магия.

— В плен на магия!

— Да. Веднъж опитах да избягам, ала краката ми сами ме заведоха до Аманар. Против волята си му разказах какво бях решила да направя. Друг път опитах да се самоубия, но когато върхът на камата докосна гърдите ми, ръцете ми натежаха като желязо. Не можех да ги движа, дори не успях да хвърля оръжието. Когато ме намериха, Аманар ме накара да прося милостта му, преди да ме освободи.

— Все пак трябва да има някакъв начин. Мога да те изнеса оттук.

Ала младежът видя, че отново не бе намерил верния начин, защото тя тъжно се засмя.

— Нима ще остана прикована тук до края на дните си от страх да не ме върнат в стаята му? Вече не зная защо опитах да сложа край на живота си. — Тя тежко въздъхна. — Сигурна съм, Аманар скоро ще ме убие. Останахме само аз и Суза. Другите изчезнаха.

Кимериецът кимна.

— Трудно е да убиеш магьосник — това зная със сигурност, — но след като магьосникът умре, неговите магии умират с него. Смъртта на Аманар ще те освободи!

— Най-добре е да вземеш медальоните и да си отидеш. Аз ще ти кажа къде са. Четирите са в ковчежето със скъпоценни камъни, а петият, този, който носех аз, е в стаята, където той прави своите магии. — Момичето се намръщи и поклати глава. — Аманар захвърли другите четири, сякаш бяха смет. А медальона, който носех аз, зави в коприна и го постави в кристално ковчеже.

Споменът за камъка се върна в съзнанието на Конан. Черен овал, с дължината на неговия показалец до последната става. И червени точици, които танцуваха вътре в камъка. Кимериецът изведнъж сграбчи ръцете на Велита така силно, че тя извика.

— Очите му — каза настойчиво той. — Този камък е като неговите очи и е свързан по някакъв начин с него. Аманар ще се съгласи да те освободи, ако иска да запази този камък. Ще слезем долу в стаите, където той прави магиите си, и…

— Долу? Неговата стая е на самия връх на кулата. Над нас. Моля те, пусни ме, Конан. Боли ме.

Младежът бързо охлаби хватката си.

— Тогава какво има в края на онзи проход, който, изглежда, води към планината?

— Не зная нищо друго — отвърна тя, — освен че на всички е забранено да влизат там. Стаята му е където вече ти казах. Водили са ме там при него. По-добре боговете и него да бяха направили като Тиридатес — добави с горчивина тя, — любител на момчета.

— Тогава ще отидем горе в стаята му — каза Конан. Момичето още веднъж поклати глава. — Какво има сега? — попита той.

— Направил е магия върху стълбището на укреплението. Тя започва да действува, когато магьосникът се намира извън централната кула. Този човек наистина не се доверява на никого, Конан. Един от слугите човеци се изкачи по стълбището, докато Аманар излезе да ви посрещне… — Велита се разтрепери и зарови лице в гърдите на младежа. — Оттогава не е спирал да пищи и никой не може да го доближи, за да сложи край на страданията му.

Конан непохватно помилва косите й с голямата си ръка.

— Значи трябва да вляза в голямата кула, когато той е тука. Но сега Аманар го няма. Къде е той, Велита?

— Във вашия лагер. При бандитите. Чух го да казва, че нощта можела да ги изплаши, затова им занесе редки вина̀ и скъпи меса. Да направят пир.

Конан безпомощно вдигна ръка. Изглежда, че боговете се бяха наговорили да бъдат против него във всичко.

— Велита, трябва да се върна обратно в лагера. Ако заподозре, че съм тук…

— Зная — тихо каза тя. — От самото начало знаех, че не можеш да ме вземеш със себе си.

— Аз стоя тук, при теб. Нима това не доказва, че клетвата ми е истинска? Ще убия Аманар и ще те освободя.

— Не! — изплака момичето. — Аманар е прекалено могъщ. Само ще загубиш живота си. Ще го хвърлиш на вятъра. Освобождавам те от клетвата ти, Конан. Напуснѝ тези планини и забравѝ, че съществувам.

— Не можеш да ме освободиш от клетва, дадена пред богове — каза спокойно младежът. — Аз пък няма да освободя себе си от обет, който съм дал по собствено желание.

— Тогава ще умреш. И все пак аз горещо се моля да откриеш някакъв начин. Моля те, върви си сега, Конан. Аз трябва да чакам завръщането на Аманар и не искам да ме види… — Главата на стройното момиче клюмна, раменете му се разтърсиха от ридания.

— Кълна се! — сурово изрече Конан.

Изгарян от желание едва ли не в същия миг да се изправи лице срещу лице с магьосника, кимериецът излезе от стаята.