Конан Непобедимия

Седемнадесета глава

Харанидес уморено вдигна ръка, за да даде сигнал за спиране на раздърпаната колона след тебе си. Мястото сред големите обли камъни край огромната канара очевидно беше било лагер. Бяха направили опит да скрият този факт, ала тънка струйка дим все още се издигаше от пепелта, недостатъчно покрита с пръст.

— Почивка, Ахеранатес — заповяда капитанът и потреперя, докато се смъкваше от седлото. Копието на един планинец бе разкъсало опасно мускулите на ребрата му и раната едва ли скоро щеше да зарасне. — Вземи десет души и виж дали ще можете да намерите накъде са тръгнали, без да тъпчете следите.

Стройният лейтенант — Харанидес не можеше да се начуди как се бе измъкнал в битката без драскотина — сковано козирува и каза:

— Слушам, господин капитан. — После дръпна юздите, обърна коня и отиде да изпълнява заповедта.

Харанидес въздъхна. Лейтенантът не го харесваше, което означаваше, че и бащата на лейтенанта нямаше да го погледне с добро око. А това от своя страна означаваше… Лошо. Той докосна с пръсти полираното каменно бурканче в кесията си. Парфюмът й му се бе сторил познат, но допреди да отбие удара от ятагана на един планинец, не можеше да си спомни къде по-рано бе срещал този аромат. Сега вече знаеше, че червенокосата жена, която беше дошла „да го предупреди“ за хората от планинското племе, беше всъщност Червената каня.

Проблемът беше, че Ахеранатес също знаеше как капитанът бе изтървал разбойническата главатарка от ръцете си. И как щом битката свърши и мъжете се погрижиха за раните си, той бе заповядал кавалерийският отряд отново да поеме по следите на тримата.

— Капитане? — Харанидес вдиша глава от бурканчето. Беше Резаро. — Какво да правим с пленника, господин капитан?

Когато клането приключи, бяха намерили един планинец, който бе само зашеметен от силен удар по главата. Сега Харанидес изпитваше остро желание да узнае какво бе събрало толкова много планинци на едно място. Обикновено те правеха много по-малки банди за разбойническите си набези. Трябваше да разбере дали отново ще се изправи пред други подобни групи със същата численост. Той сви устни.

— Разпитай го, Резаро.

— Слушам, капитане. Ако ме извините, че си позволявам да го кажа, свършихме добра работа. А онези тримата, дето не ги направихме на храна за кучета и не ги съсякохме, вероятно още са пред нас, нали?

— Разпитай пленника — въздъхна Харанидес. Резаро козирува и изчезна.

Да, войникът можеше да сметне, че са свършили добра работа, помисли капитанът, и при обикновено стечение на обстоятелствата онова, което бяха постигнали, наистина можеше да бъде оценено така, ала те не бяха обикновен патрул. Капитанът бе извел двеста добре обучени кавалеристи през Портата на Трите меча. След като погребаха мъртвите, отделиха тежко ранените, които не можеха да продължат, и оставиха достатъчно здрави мъже да отбият евентуалните нападения срещу ранените при оттеглянето от планината, Харанидес разполагаше с осемдесет и трима души. А не беше пленил нито Червената каня, нито бе намерил дрънкулките на Тиридатес. В очите на краля и неговия съветник Харанидес се бе провалил и следователно бе обречен.

Глух писък се разнесе от мястото, където Резаро разпитваше планинеца.

— Митра да порази и Тиридатес, и Червената каня — изръмжа капитанът под нос, закрачи из напуснатия разбойнически лагер и заоглежда земята между големите обли скали не толкова с надеждата, че ще открие нещо важно, колкото воден от желанието да се отдалечи от стоновете на пленника.

Ахеранатес го завари да стои на мястото, където беше била шатрата на Карела.

— Ще ми се да можех да видя онова, което тя е виждала оттук — каза Харанидес, без да поглежда стройния офицер. — Имам чувството, че тук се крие нещо нечисто. Какво е станало на това място?

— Битка… господин капитан. — Надменна усмивка изкриви устните на лейтенанта. Ето че веднъж бе успял да се ориентира по-бързо от Харанидес. — Или поне схватка, ала трябва да е била доста сериозна. Планинците са нападнали бандитите в лагера и зле са ги ударили. Вече не е необходимо да се тревожим за Червената каня. Ако е оцеляла в битката, вероятно сега се пече на кладата за мъчения.

— Много пълна картина — бавно каза капитанът. — Какви са основанията ти да мислиш така?

— Гробовете. Един общ гроб, който побира четиридесет или повече души, и седемнадесет отделни гроба. Нагоре по склона, на север оттук.

— Гробове — замислено повтори Харанидес. Планинските племена никога не действаха съгласувано. В техните диалекти думата за „враг“ и за „чужденец“ беше една и съща. Но ако са били изправени пред някаква непреодолима причина… — И кой е победил, лейтенант?

— Какво?

Капитанът с гърбавия нос поклати глава.

— Първо научѝ нещо за онези, които преследваш. Планинските племена никога не погребват своите жертви, но пък отнасят собствените си мъртъвци в селата си, та душите им да не бродят сред непознати. От друга страна, ако са победили бандитите, защо ще погребват убитите планинци?

— Бандитите никога не биха погребали труповете на планинците — призна Ахеранатес.

— Точно така. Затова вземи няколко души и провери какво има в тези гробове. — Харанидес не можа да сдържи усмивката си, като видя смаяното лице на лейтенанта.

Докато стройният юноша с пяна на уста протестираше, че не е осквернител на гробове, един кривокрак кавалерист дотича и запъхтян спря пред капитана. Изпод шлема му се показваше краят на окървавена превръзка.

— Капитане — каза нервно той. — Има нещо, което трябва да видите. То е… — Мъжът конвулсивно преглътна. — Най-добре елате да го видите.

Харанидес се намръщи. Какво ли бе накарало един от суровите му войници да пелтечи по този начин?

— Води ме, Нарсес.

Войникът отново преглътна и пое по пътя, откъдето бе пристигнал, с явна неохота. Докато го следваше, Харанидес забеляза, че Ахеранатес върви плътно по петите му.

Може би лейтенантът предполагаше, че онова, което бе накарало закоравелия в бойните походи войн да позеленее, е за предпочитане пред разкопаването на гробове, направени само преди един ден.

Близо до бодлив храст, израснал в цепнатината между два обли камъка, стояха двама войници и полагаха всички усилия да не поглеждат към тесния отвор. Приличаха по всичко на Нарсес — имаха същите ризници, шлемове, гърбави носове и криви крака, и също като него присвиваха очи, а устните им бяха побелели, почти зеленикави.

Нарсес спря до двамата и посочи цепнатината.

— Тука е, капитане. Видях следа от… нещо като кръв. Водеше вътре, затова погледнах и… — Думите му пресекнаха и той безпомощно вдигна рамене.

Кървавата следа ясно се виждаше — изсъхнали черни петна върху камъка и върху каменистата почва под храста.

— Махнете този храст — раздразнено заповяда Харанидес. По всяка вероятност или бандитите, или планинците бяха измъчвали някого, а после бяха изхвърлили тялото му на гарваните. Той мразеше да наблюдава резултатите от мъченията дори повече, отколкото ненавиждаше да слуша стоновете на жертвите, и ако лицата на войниците можеха да служат за ориентир, това мъчение трябва да беше ужасно. — Хайде, почвайте — добави той, когато мъжете заопипваха сабите си, без да знаят какво да сторят.

— Слушам, капитане — каза Нарсес с нещастен глас.

Войниците размахаха саби, сякаш въртяха косери, и придружавайки работата си с ругатни, когато бодлите намираха пролуки в плетените ризници и се забиваха в плътта им, отсякоха храста до корен и разчистиха пътечка до цепнатината. Харанидес стъпи на един камък до корените на храста и се надигна на пръсти, за да погледне вътре. Дъхът му замръзна в гърлото.

Взираше се в лишени от поглед нечовешки очи върху покрито с люспи лице. Устата с криви животински зъби зееше широко отворена и сякаш му се подиграваше. Неестествено дълга кокалеста ръка, от чиято китка бе увиснало срязано въже, беше протегнала кривите си нокти към дълбока рана под разкъсаната ризница, цялата оцапана с изсъхнала черна кръв. Всичките рани на съществото, изглежда, бяха от мечове, отбеляза той, или поне от оръжия, с каквито си служат хората.

— Ами да, кой уважаващ себе си лешояд ще докосне такова нещо — измърмори той.

— Какво има там? — попита Ахеранатес.

Харанидес слезе, за да освободи мястото си на лейтенанта.

— Забелязахте ли нещо друго, докато се изкачвахте насам? — запита той войниците.

Писък заклокочи в устата на Ахеранатес и стройният млад офицер едва се задържа да не падне на земята. Той диво се облещи срещу капитана и войниците и затисна уста с опакото на ръката си.

— В името на мъчениците на Митра! — прошепна той. — Какво е това?

— Не е планинец — сухо каза Харанидес. Лейтенантът се олюля, отстъпи няколко крачки, изхлипа и започна да повръща. Харанидес поклати глава и отново се обърна към войниците: — Намерихте ли нещо друго?

— Да, капитане — каза Нарсес. Очевидно му се говореше за всичко друго, само не и за съществото в цепнатината. — Следи от коне. Може би двадесет, или повече. Излезли са от лагера, хей там, долу, и са минали точно… точно оттука. После са тръгнали натам. — Той посочи на юг.

— Ще ги проследим ли? — изрече гласно мислите си капитанът.

— Трябва да се върнем обратно — задъхано заговори Ахеранатес. — Не можем да се бием срещу демони.

— Това е първият демон, умъртвен от меч, когото съм виждал — спокойно каза Харанидес и с облекчение видя, че моментната паника, проблеснала в очите на войниците, се стопи. — Измъкнете това нещо оттук — продължи той и видя как погледите им се замъглиха от отвращение. — Ще видим дали нашият приятел, планинецът, знае какво е то.

Мърморейки под нос, кривокраките кавалеристи тромаво се провряха в пукнатината и изтеглиха вкочаненото тяло. Харанидес се отдръпна отвратен, докато го смъкваха на земята.

Планинецът бе проснат с разперени ръце и разчекнати крака между колчета, забити в земята. Беше заобиколен от кавалеристи, които се обзалагаха помежду си дали ще проговори при следващото мъчение. От въглените на малък огън се подаваха дръжките на половин дузина железа. Миризмата на опърлена плът, пришките върху стъпалата и тъмните, лишени от косми гърди на планинеца показваха кои от нажежените уреди за мъчения бяха влезли в употреба досега.

Резаро, който бе клекнал край хълбока на планинеца, внимателно постави едно желязо обратно в огъня.

— Не каза много досега, сър.

— Кучета? — задавено изхъхри планинецът. Черните му очи свирепо изгледаха Харанидес. Имаше дълги тънки мустаци, тъмни като очите му. — Синове на мъртви камили! Майките ви се съешават с кочове! Бащите ви…

Резаро небрежно го удари по устата с опакото на ръката си.

— Капитане, ако някой от нас попаднеше в неговото село, щяха да го измъчват много по-жестоко. Той мисли, че имаме нещо лично срещу него, щом не го убиваме направо, а го караме да говори.

— Никога няма да проговоря! — изръмжа планинецът. — Отрежете ми ръцете! Няма да говоря! Избодете ми очите! Няма да кажа нито дума! Отсечете…

— Всичко това звучи доста интересно — прекъсна го Харанидес. — Но аз мога да измисля нещо по-добро. — Черните очи на пленника тревожно го наблюдаваха. — Обзалагам се с голяма вероятност да спечеля, че някъде тук наблизо, точно в тази минута някой ни наблюдава. Някой от твоето племе, или от някое друго. Няма значение. Какво си мислиш, че ще стане, ако този човек види как те освобождаваме с усмивки и потупване по гърба?

— Убийте ме! — просъска планинецът. — Няма да проговоря.

Харанидес леко се засмя.

— О, твоите хора ще свършат това вместо нас. И подозирам, че ще го направят много по-бавно, отколкото моите войници. Но най-лошото е — усмивката на капитана се стопи, — че ще прокълнат душата ти, защото си предател. Духът ти вечно ще броди, затворен в капан между този и онзи свят. Съвсем сам. С изключение на компанията на други предатели. Или демони. — Планинецът млъкна, ала смущение обагри лицето му. „Вече е готов“, помисли си Харанидес. — Нарсес, донеси онова нещо и го покажи на нашия гост.

Войниците, скупчили се около пленника, ахнаха и замърмориха заклинания, когато Нарсес и още един войник довлякоха вкочанения труп сред кръга. Харанидес не откъсваше поглед от лицето на планинеца. Тъмните му очи се плъзнаха встрани от влечугоподобното същество, след това отново се върнаха върху него, изведнъж изпълнени с такава злоба, че изглеждаха страшни.

— Знаеш ли какво е това? — каза тихо капитанът.

Планинецът неохотно кимна. Очите му все още изгаряха Харанидес с убийствения си огън.

— Нарича се С’тара. — Устата му се изкриви, докато произнасяше тази дума и той плю, за да довърши по-изразително мисълта си. — Много от тези трижди прокълнати чудовища, които ядат тор, служат на Злия. Той живее в мрачната крепост на юг. Много мъже, даже жени и деца, изчезват зад каменните стени, където не прониква слънчева светлина. Който влезе там, не излиза. Даже не изнасят телата им да ги погребем както подобава. Такава мерзост не може да се търпи. Затова се събрахме и… — Тънките устни изведнъж се затвориха. Планинецът отново замята злобни погледи наоколо.

— Лъжеш — подигра го Харанидес. — Ти не знаеш каква е истината, както твоята майка не знае кой е баща ти. Вие, планинските кучета, не нападате крепости. Гърчите се от страх пред собствените си жени и бихте продала децата си за медно петаче.

Тъмното лице изглеждаше побесняло от ярост, докато Харанидес приказваше.

— Пусни ме! — изръмжа планинецът. — Пусни ме, ти, дето пиеш пикнята на чакалите! Ще те скопя! Тогава ще видиш, че съм мъж!

Капитанът презрително се разсмя.

— Бяхте толкова малко, че не бихте могли да превземете и колиба от кал, отбранявана от бабичка и нейната внучка.

— Нашата сила бе силата на хиляди, готови да умрат за правото дело! — изръмжа тъмноокият мъж. — Всеки от нас щеше да убие двадесет от изчадията на демона!

Харанидес, който внимателно бе наблюдавал пламналите от ярост очи на пленника, замислено кимна. По всяка вероятност предположението му, че наоколо няма повече планинци, щеше да се потвърди.

— Казваш, че вземат в плен хора — рече накрая той. — Привличат ли ги скъпоценности? Злато? Скъпоценни камъни?

— Не! — избухна Ахаранатес. Харанидес гневно се обърна към него, ала стройният младеж продължи да бръщолеви: — Ние не можем да преследваме тези… тези чудовища! Митра! Изпратиха ни за Червената каня и ако тези същества я убият, това ще е добре дошло!

— Ерлик да те порази, Ахеранатес — ядосано го прекъсна капитанът.

Планинецът се намеси:

— Аз ще ви водя. Елате да убиете тази люспеста паплач. — Той плю. — Ще ви заведа до крепостта им, ще ви бъда верен. — Гневът бе изчезнал от лицето му под напора на друго чувство, ала какво бе то, никой не можеше да каже.

— В името на черния трон на Ерлик! — изръмжа Харанидес, сграбчи ръката на Ахеранатес и издърпа младия лейтенант зад една огромна обла скала, далеч от любопитните очи на войниците. Капитанът се огледа, за да се увери, че никой не ги е последвал, втренчи се в очите на лейтенанта и каза заплашително: — Примирявах се с твоето нахалство, с глупостта, коварството и дребнавостта ти, които стигат за десет момичета в харема на някоя богатска къща. Но с твоята страхливост няма да се примиря. Особено пред войниците.

— Страхливост! — Стройното тяло на Ахеранатес се разтрепери. — Моят баща се казва Манерксес и е приятел на…

— Не ме е грижа дори ако твоят баща е самият Митра! Кълна се в чреслата на Хануман, човече! Страхът ти е толкова силен, че може да се подуши от десет крачки! Изпратиха ни да заловим Червената каня, а не да се върнем със слуха, че по всяка вероятност тя лежи мъртва някъде из планините.

— Значи искаш да продължим?

Харанидес изскърца със зъби. Този глупак можеше да му създаде неприятности, когато се завърнеха в Шадизар.

— Засега, лейтенант. Може да настигнем бандитите. А ако те са пленени от тези С’тара — е, планинците смятат убежището на влечугите за крепост, но са мислели, че могат да го превземат със стотина мъже. Значи е възможно осемдесет истински войници да се справят с тази задача. Във всеки случай аз никога няма да се върна, докато не съм съвсем сигурен, че е невъзможно да се добера до Червената каня и играчките на краля.

— Ти си полудял! — Гласът на Ахеранатес беше студен и спокоен, очите му — изцъклени, с помътен поглед. — В такъв случай нямам друг избор. Няма да ти позволя да ни избиеш всичките.

Изненаданият Харанидес едва успя да отскочи, падна и с мъка избегна яростния удар на лейтенанта. Очите на Ахеранатес бяха вторачени неумолимо в него, дишането му беше задъхано. Харанидес се претърколи встрани, сабята на противника му потъна в земята, където допреди миг беше главата на капитана. Харанидес успя да извади меча си, нанесе удар отдолу нагоре и прободе младия мъж в ребрата. Острието на оръжието се показа под рамото на лейтенанта.

Ахеранатес се взря невярващо в стоманата, която го бе пронизала.

— Баща ми е Манерксес — прошепна мъжът. — Той… — Кървав мехур се показа върху устните му, спука се и лейтенантът се свлече на земята.

Харанидес се изправи, изруга едва чуто и изтегли меча си от безжизненото тяло. Зад гърба му се чуха тихи стъпки и капитанът трепна и се обърна.

— Този глупак… — започна Харанидес, ала Резаро го прекъсна.

— Извинете, че се намесих, капитане, но виждам колко сте объркан заради смъртта на лейтенанта и не бих искал да кажете нещо под напора на болката, така да се каже. Нещо, което не би трябвало да чуя.

— Какво говориш? — бавно запита капитанът с гърбавия нос.

Очите на Резаро спокойно срещнаха неговите.

— Лейтенантът беше смел мъж, капитане. Криеше ужасните рани, които получи по време на битката с планинците, докато стана прекалено късно и нищо повече не можеше да се направи. Но аз си мисля, че той спаси живота на всички ни. Неговият баща ще се гордее с него. — Той измъкна един парцал изпод ризницата си. — Най-добре ще бъде да изтриете меча си, капитане. При такъв напрегнат поход човек просто няма време да се погрижи за оръжието си.

Харанидес се поколеба, после взе парцала.

— Обадѝ ми се, когато се върнем в Шадизар. Ще имам нужда от добър сержант. А сега намери кон за планинеца и ще видим къде можем да открием Червената каня.

— Слушам, капитане. Благодаря ви.

Резаро козирува и изчезна, а Харанидес остана, загледан в трупа на лейтенанта. Нищожният му шанс да оцелее, ако се завърне в двореца без Червената каня и дрънкулките на Тиридатес, бе изгубен безвъзвратно със смъртта на този млад, суетен идиот. Харанидес измърмори някаква ругатня и тръгна към войниците си.