Конан Непобедимия

Деветнадесета глава

Тясната лъкатушна клисура, по която се движеха, прерасна в широка долина и те видяха крепостта на Аманар. Черни като абанос кули се издигаха към небето, закръглените им стени като че ли поглъщаха цялата сила на следобедното слънце. Черни отбранителни валове и назъбени малки кулички сякаш израстваха от планинските канари. Стръмен път водеше до мостовата кула, увенчана с каменен улей, от който да се изсипва вряща мазнина върху хората, дръзнали непредпазливо да се приближат към укреплението. Дори тръни не растяха върху каменистата почва около входа.

Аманар посочи широката необятна равнина, разстлала се пред крепостта.

— Нека вашите войници си направят лагер където пожелаят. А вие елате в крепостта да си поговорим.

С’тара бързо понесоха носилката по стръмния път, а разбойниците останаха стълпени в подножието.

— Намерѝ място за моите хрътки, Хордо — каза Карела, скочи от жребеца си и подаде юздите на брадатия разбойник.

Конан също слезе от седлото. Зелените очи на Карела опасно проблясваха.

— Какво си въобразяваш, че правиш, кимериецо? — попита тя.

— Аз не съм една от твоите хрътки — отвърна й той спокойно, после се заизкачва към крепостта, като пътьом отбелязваше разположението на стражите върху стената. В това укрепление мъчно можеше да се промъкне крадец. Кимериецът се напрегна, когато я чу да тича зад него, но не се обърна. Карела го настигна и тръгна до него. Тежкото й дишане бе по-скоро знак, че е ядосана, а не запъхтяна.

— Конан, ти не знаеш какво правиш. Крепостта не е лъжица за твоите уста.

— Трябва да видя какво има вътре, Карела. Тези стени могат да устоят срещу цяла армия. И все пак може да ми се наложи да се покатеря по тях някоя нощ, ако искаме да приберем медальоните. Освен ако Аманар и неговите люспести оръженосци са те уплашили толкова, че си се отказала.

— Не съм казвала такова нещо, нали? И няма да търпя да ме обвиняваш в страхливост!

Спряха пред спуснатата решетка на крепостната врата. Един часовой С’тара надникна към тях зад тежките стоманени пръти, червените му очи сякаш леко светеха в сянката на входа. Още двама излязоха от сводестата врата на мостовата кула, стиснали къси копия в ръце.

— Аманар ни очаква — каза Конан.

— Аманар очаква мен — каза Карела.

С’тара направи знак и сред дрънчене на вериги решетката започна да се вдига нагоре.

— Да — просъска часовоят. — Господарят каза и двамата да дойдете. Следвайте ме. — Змиеподобният войник се обърна на пети и с подтичване потъна в мрачните глъбини на Крепостта.

— Как е разбрал, че трябва да отидем и двамата? — каза Карела, докато вървяха по петите на съществото.

— Изглежда, че тази крепост не е лъжица и за още нечии уста освен моите — отвърна Конан.

Подвижната решетка на крепостната врата със скърцане се затвори зад тях. Мускулестият кимериец искаше да се надява, че излизането от тези стени ще се окаже така лесно, както и влизането.

Вървяха по коридор, чиито стени бяха облицовани с мрамор, а подът бе украсен с мозаични арабески във всички цветове на дъгата. Сребърни свещници поддържаха лампи от злато във формата на дракони. Тяхната светлина изпълваше с меко сияние дори и сводестия таван, върху който бяха изобразени крилати коне и еднорози. Конан поклати глава със задоволство. Щом Аманар осветяваше входния коридор с такива лампи, значи имаше повече от достатъчно богатство за нуждите на един крадец. Оставаше Велита. Кимериецът не беше забравил клетвата си да я освободи.

С’тара спря пред висока врата от излъскан до блясък пиринч, почука и се наведе, като че ли да чуе нещо, след това — макар че до слуха на Конан не достигна никакъв звук — тласна тежката врата и я отвори. Съществото с поклон ги покани да влязат. Отвътре долитаха звуци на флейти и арфи.

Конан пръв прекрачи прага. Карела се спусна напред, за да не изглежда, че върви след него. Той й се усмихна, а тя се озъби.

— Добре дошли — каза Аманар. — Моля, седнете. — Той се бе разположил на богато украсен с дърворезба стол край ниска абаносова масичка и милваше златния си жезъл. Два стола, които по нищо не се различаваха от неговия, бяха поставени на отсрещната сграда на масата.

Четиримата музиканти, всичките от човешкия род, седяха с кръстосани крака върху възглавнички до стената. Свиреха тихо, без да се споглеждат, без да откъсват очи от пода. Иззад една завеса се появи жена. Носеше сребърен поднос с вино. Докато го поставяше на масата, погледът й също остана прикован към скъпите килими, които покриваха пода; после жената се поклони на Аманар и мълчаливо заприпка към изхода. Аманар сякаш изобщо не я забелят. Очите му наблюдаваха Карела.

— Не знаех, че имаш и хора-слуги — каза Конан и седна на ръба на стола така, че да може лесно да измъкне сабята си и да скочи.

Аманар премести погледа си върху кимериеца и Конан усети, че трябва да положи голямо усилие да не отклони очи встрани. Алените петънца в ирисите на домакина се опитаха да го всмучат в мастиленочерните глъбини. Конан стисна зъби и издържа черния поглед.

— Да — каза Аманар. — Имам няколко такива слуги. За нищо не стават, напълно безполезни същества, когато не ги държа под око. Понякога съм си мислил дали няма да е по-добре, ако ги предам на планинците. — Говореше високо, без да го е грижа дали музикантите го чуват, или не, ала те продължаваха да свирят, без да нарушават такта на мелодията.

— Защо тогава не използваш само слуги С’тара? — попита Конан.

— И те си имат своите слабости. Да, определени слабости. — Мъжът със странния бял кичур в косите потри ръце. — Но хайде. Да пием. — Никой не протегна ръка към кристалните чаши. — Нима нямате доверие в мен? — В гласа му звучеше едва доловима подигравка. — Тогава изберете която и да е чаша и аз ще пия от нея.

— Но това е нелепо — изведнъж избухна Карела и протегна ръка към виното.

Конан сграбчи китката й с желязна хватка.

— Първо сръбнѝ по глътка от трите чаши поред — каза тихо той. Аманар сви рамене.

— Пусни ме — тихо каза Карела, ала гласът й трепереше от сподавена ярост. Конан охлаби хватката си. Тя издърпа ръката си и я разтри. — Придобил си лошия навик да се отнасяш грубо с мен — каза червенокосата и отново протегна ръка към чашата.

Аманар я изпревари и я грабна изпод пръстите й.

— Щом твоят приятел все още няма доверие в мен… — той бързо отпи по глътка от всичките три бокала. — Ето, видяхте, че не умрях. Защо ми е притрябвало да ви довеждам тук? Нима не можех да ви убия, когато се срещнахме в долината? Можех да заповядам на С’тара да ви избият й да ви погребат под скалите.

Карела изгледа гневно Конан, грабна чашата, отпи и гордо вдигна глава. Конан бавно вдигна втората чаша — ала не преди Аманар да посегне към своята — и отпи. Беше едно от онези силни, упоителни вина на Аквилония, достигащи баснословни цени далеч от тази западна страна.

— Освен това — тихо каза Аманар, — защо би ми хрумнало да сторя зло на Конан, крадеца от Кимерия, и на Карела — Червената каля?

Карела нададе страшен писък. Конан скочи с див рев и изтегли сабята си. Кристалната чаша падна на килима. Аманар въобще не трепна, само се обърна към Карела, която стискаше украсената си със скъпоценни камъни сабя и диво въртеше глава, като че търсеше нападатели, които трябвате да се появят всеки момент. Очите на мургавия мъж бяха полузатворени, скрити под тежките му клепачи. Той дълбоко пое въздух, сякаш се опитваше да вдиша нейния аромат. Музикантите продължаваха да свирят, без да обръщат внимание на случилото се, без да вдигат очи от пода.

— Да — измърмори Аманар и се облегна на стола, изглеждаше изненадан, че вижда сабята на Конан. — Нима имаш нужда от това? Тук съм само аз и едва ли мога да се бия срещу теб с моя жезъл. — Той протегна жезъла и потупа с него оръжието на Конан. — Махни това и седни. Не си застрашен от нищо.

— Ще остана прав — мрачно каза Конан, — докато не ми отговориш на няколко въпроса.

— Конан имаше право — прошепна Карела. — Ти си магьосник.

Аманар разпери ръце.

— Да, аз наистина съм онова, което някои хора наричат „магьосник“. Но предпочитам да мисля за себе си като за човек, който търси истината, който иска да даде на света по-добър начин на живот. — Той изглеждаше удовлетворен от думите си. — Да, по-добър начин на живот.

— А какво искаш от нас? — каза тя и здраво стисна сабята си. — Защо ни доведе тук?

— Искам да ви направя едно предложение. — Магьосникът попипа златния си жезъл и се усмихна. Карела се поколеба, след това рязко прибра сабята си и седна.

— Преди да сложа оръжието в ножницата — каза Конан, — искам да ми кажеш следното: ти знаеш нашите имена. Какво още знаеш?

Аманар, изглежда, се замисли, преди да отговори.

— Съвсем случайно, докато издирвах имената ви, разбрах, че търсите пет танцьорки и пет медальона. След като поразрових още малко, узнах, че всички те са откраднати от палата на Тиридатес, краля на Замора. Защо ги търсите, по-точно защо именно в Кезанкианските планини сте дошли да ги търсите, е нещо, което не успях да узная. — Усмивката му беше блага и Конан долови, че върху лицето на Карела се появява съмнение.

Толкова много от истината вече не беше никаква тайна, че кимериецът реши, че не би си навредил, ако разкрие още мъничко от нея.

— Дойдохме, защото жените и скъпоценните камъни са били отмъкнати от същества С’тара… — Конан се наежи, когато в стаята вместо отговор плисна смехът на Аманар.

— Извини ме, Конан от Кимерия, но самата мисъл, че С’тара биха могли да влязат в Шадизар, е нелепа. Градските стражи щяха да ги убият още щом ги зърнат, преди тези твари да са достигнали портата. Освен това, мой мускулести приятелю, С’тара никога не напускат планините. Никога.

— Онези, които са проникнали в палата на Тиридатес, са носели ботуши, каквито носят С’тара — хладно отговори Конан. — Ботуши с щамповани змии.

Смехът на Аманар рязко секна и тежките клепачи отново замрежиха очите му. У Конан изведнъж се породи чувството, че го наблюдава пепелянка.

— Планинците — каза накрая магьосникът — често взимат ботушите на С’тара, които са убили. Възможно е от своя страна и пазач на керван да е убил някой планинец по време на нападение, да е намерил чифт добри ботуши и да ги е прибрал. Кой може да каже докъде биха могли да стигнат такива ботуши, пък и колко такива чифта се носят извън тези планини? — Доводът на Аманар звучеше напълно разумно, макар гласът му да бе студен и черните му очи да караха Конан да отхвърли такова обяснение — ако събереше достатъчно смелост, разбира се. Единствените звуци в стаята долитаха откъм музикантите.

Карела рязко наруши безизходното положение, в което са попаднали.

— Кълна се в чреслата на Хануман, Конан! Първо, нима щеше да спомене нещо за скъпоценните камъни, ако настина бяха у него?

Младият кимериец осъзна колко глупаво изглежда: музикантите свиреха, Карела бе вдигнала чашата си от килима и си бе наляла още вино, Аманар седеше спокойно, а дългите му пръсти небрежно милваха златния жезъл. Сред тази мирна обстановка Конан стоеше прав, със сабя ръка, готов всеки момент да се впусне в схватка.

— Кром! — измърмори той и с трясък прибра сабята в ножницата. Седна отново на стола и с подчертана небрежност се отпусна назад, върху облегалката.

— Ти спомена нещо за предложение, Аманар — каза той рязко.

Магьосникът кимна.

— Предлагам на двама ви… убежище. Когато градските стражи затърсят прекалено старателно Конан крадеца и когато войската прекалено упорито тръгне по петите на Червената каня, нека те двамата дойдат тук, където планинците не допускат никаква армия, а моята крепост осигурява непоклатима сигурност срещу планинците.

— И правиш това от добро сърце? — изсумтя Конан.

Карела остро го погледна:

— Какво желаеш в замяна, Аманар? Ние нямаме нито знания, нито умения, които биха могли да бъдат от полза на един магьосник.

— Напротив — отвърна тъмният маг. — Славата на Червената каня се носи от море Вилайет до Карпашките планини, дори отвъд тях. Разправят, че тя ще отведе своята банда дори до Гехана, ако е дала думата си да го стори, а нейните главорези ще я последват навсякъде. Конан пък е много умел крадец, сигурен съм в това. От време на време ще ви моля да изпълнявате някои… мои поръчки. — Той се усмихна. — Разбира се, за тях ще заплащам в злато и по никакъв начин няма да се намесвам във вашите… хм… професии.

Карела се ухили хищно.

— Маршрутът на керваните до Султанапур минава на по-малко от половин ден път на юг оттук, нали?

— Да, минава — тихо се засмя Аманар. — И аз няма да имам нищо против, ако си вършиш работата там. Дори мога да те помоля да направиш нещо и за мене. Ала не бързайте да решавате сега. Отдъхнете, наяжте се, пийнете. Утре ще имате достатъчно време… или вдругиден. — Той се изправи и кимна с жест на щедър домакин. — Елате да ви покажа своята крепост.

Карела пъргаво стана.

— Да. Ще я разгледам с голямо удоволствие.

Конни остана на мястото си.

— Можеш да задържиш оръжието си — подигравателно каза магьосникът. — Ако все още смяташ, че ти е необходима защита.

Конан гневно скочи.

— Водѝ, магьоснико.

Аманар го погледна изпитателно и кимериецът изведнъж си помисли, че двамата с Карела са сложени върху двете блюда на кантара на търговец. Накрая магьосникът кимна и като се подпираше върху златния си жезъл, сякаш той бе тояга, ги изведе от стаята. Музикантите продължиха да свирят.

Отначало магьосникът с алените одежди ги заведе до най-високите точки на външната стена, която свързваше укрепленията. Отвесното й каменно лице се издигаше на петдесет стъпки над планинския склон. Часовои С’тара, облечени в плетени ризници и с копия в ръце, падаха на колене при приближаването на Аманар, но той не удостояваше с внимание поклоните им. Отидоха и до черния като абанос парапет на вътрешния крепостен вал, откъдето войници С’тара с арбалети, скрити в малки кули, можеха да покосят всеки, успял по някакъв начин да премине външната стена. Върху банкетите бяха наредени катапулти, които можеха да мятат тежки камъни. Върху кулите на вътрешната стена имаше балисти, чиито стрели с дължината на човешки ръст можеха да пронижат едновременно и коня, и неговия ездач още далеч в долината. Масивни блокове от катраненочерен камък бяха използвани за построяването на казармите, в които живееха стотици С’тара. Люспестите войници коленичеха пред магьосника и изпровождаха Конан и Карела с гладни рубиненочервени очи.

В главната кула на крепостта Аманар ги поведе от етаж на етаж. Многобройните стаи бяха украсени с колони, стените — с килими със златни нишки и скъпи гоблени. Рядко красиви килими покриваха мозаичните подове и поемаха тежестта на мебели и украшения, инкрустирани с нежен седеф и наситено син лазурит. Красиво изваяни съдове от яспис и кехлибар, донесени от далечен Китай, огромни златни вази от Вендия, обсипани с блестящи рубини и сапфири, сребърни орнаменти, украсени със златист хризоберил и ален халцедон — и всичко това разпръснато в такова изобилие, сякаш скъпоценностите бяха евтини дрънкулки.

Хората слуги бяха малко на брой и нито един от онези, които Конан видя, не повдигна поглед от пода, докато бързаше да изпълни поставената му задача. Аманар им обръщаше дори по-малко внимание, отколкото на тварите С’тара.

В приземния етаж на главната кула, тъкмо когато Аманар ги поведе към изхода, Конан забеляза сводеста арка, чиято груба каменна зидария контрастираше с пищната украса навсякъде другаде, където бяха ходили. Проходът зад арката, изглежда, се спускаше стръмно надолу и водеше към планината.

Конан кимна нататък.

— А това към тъмницата ли води?

— Не! — остро каза Аманар, после с видимо усилие възвърна усмивката си. — Проходът води към стаите, където извършвам своите… изследвания. Никой освен мен не може да влиза тук. — Усмивката се запази, ала очите със странните червени точици станаха студени и опасни. — Поставил съм стражи, които ще бъдат безпощадни към всеки, който се опита да проникне насам.

Карела притеснено се засмя.

— Що се отнася до мен, въобще не ме интересува как изглеждат стаите на магьосник.

Аманар премести тъмния си поглед върху червенокосата.

— Може би някой ден ще те заведа да разгледаш този проход. Но мисля, че още не е дошло времето за това. Сита ще ви покаже пътя за излизане.

Кован едва се пребори с желанието да посегне към сабята си, когато един С’тара, едър колкото самия кимериец, се показа от някакъв страничен коридор. Чудно дали магьосникът разполагаше с някакво средство, чрез което общуваше без думи със своите слуги. Това можеше да се окаже много опасно за един крадец.

Огромният С’тара вдигна дългата си, завършваща с животински нокти ръка, и изсъска:

— Оттук.

В отношението му към тях нямаше никакво раболепие, в странните червени очи по-скоро се долавяше някаква наглост.

Конан чувстваше погледа на магьосника върху гърба си, докато следваше слугата на тъмноокия мъж. При крепостната врата Сита, без да приказва, направи знак да вдигнат подвижната решетка. От мостовата кула се чу скрибуцане и звънтящите вериги повдигнаха решетката на височина до гърдите на Карела. Сита изведнъж повторно направи знак и поскърцването престана. Пълната с криви зъби уста на С’тара се изви в подигравателна усмивка, когато съществото с жест им нареди да излязат навън.

— Не разбираш ли, че сме гости на твоя господар? — разгорещено попита Карела. — Аз ще…

Конан сграбчи ръката й в огромната си длан и я повлече под решетката, а тя се задърпа и се развика още по-силно. Едва успяха да се дръпнат встрани от стоманените пръти, които с трясък се спуснаха в гнездата си.

— Нека бъдем благодарни, че се измъкнахме — каза Конан и тръгна по стръмния път, който извеждате от крепостта. Видя, че Хордо ги чака в самото му подножие.

Карела гневно крачеше до него и разтриваше ръката си.

— Ти, омотано в мускули изчадие! Повече няма да търпя такива неща от теб. Със сигурност ще се погрижа Аманар да накаже този грамаден гущер. С’тара трябва да се научат да проявяват подобаващо уважение към нас, в противен случай моите хрътки ще бъдат постоянно предизвикани да се бият с тях. Аз самата може да понасека този Сита.

Конан изненадано я погледна.

— Значи възнамеряваш да приемеш предложението? Нервната каня ще си нахлузи нашийника на този магьосник и ще клекне под неговите заповеди?

— Нямаш ли очи, Конан? Под негова заповед се намират петстотин от люспестите твари, дори повече. Моите хрътки никога не ще могат да превземат крепостта му, дори да бяха десет пъти повече на брой. Пък и аз никога не бих ги хвърлила да загубят живота си срещу тези стени. От друга страна, дори ако всичкото злато, което ти, аз и цялата ми банда сме виждали през живота си, се струпа една купчина, то няма да се изравни дори с една стотна от богатството, което видяхме в крепостта.

— Аз съм виждал много злато — изсумтя Конан. — Колко като него са докоснали пръстите ми и колко от златото на магьосника ще докоснат, е съвсем друга работа. Този Аманар плещи за по-добър живот на човечеството, но сега никога не съм срещал магьосник, който не е поел по черните пътища на злото. Помисли си какво ще те накара да направиш заради това, че ти плаща.

— Ще ми даде сигурно убежище — отсечено отвърна тя — близо до пътя на керваните. Вече няма да е необходимо разпускам хората си, нито пък те ще се крият като пазачи на разни кервани, когато войската започне да ни настига. Вече няма да ми се налага да се преструвам, че съм гадателка, докато чакам отново да се съберем. Тези неща са много важни за мене.

Кимериецът гърлено изръмжа.

— За мен пък те нищо не означават. Пустинята ми е достатъчно убежище. Дойдох да открадна пет медальона, а не да слугувам на човек, който се занимава с черна магия.

Стигнаха края на стръмния път, който извеждаше от крепостта. Хордо огледа първо Конан, а след това и главатарката си.

— Пак ли се карате? — изръмжа едноокият. — И какво толкова ви каза този Аманар?

Двамата не му обърнаха внимание, увлечени да изложат по-убедително доводите си.

Карела се бореше за думите си, сякаш ги късаше от собствената си плът:

— Тези медальони не са у него. Спомнѝ си, той пръв спомена за тях. При това видях не повече от шепа жени сред неговите прислужници и нито една от тях не приличаше на твоята танцьорка.

— Значи приказвахте с него за медальоните? — невярващо каза Хордо.

Конан дори не погледна към брадатия бандит, а възрази на Карела:

— И вярваш на този човек? На един магьосник? Той ни накара да мислим, че планините са пълни с племена на С’тара, че съществуват цели народи от тях, но раненият С’тара, който преследвахме, идваше тук. Магьосникът знае за медальоните, защото неговите подчинени са ги откраднали.

— Магьосник? — ахна Хордо. — Значи той е магьосник?

Зелените очи на Карела блеснаха към едноокия и пламъкът им бе толкова свиреп, че той отстъпи крачка назад.

— Покажи ми къде си направил лагер за моите хрътки — отсечено каза тя. — Ще прегледам дали имат добри постели за през нощта. — И тя се отдалечи, без да дочака отговора му.

Хордо примигна и погледна Конан.

— Най-добре ще е да тръгна след нея. Тя греши. Ще говорим по-късно. — И брадатият се спусна след червенокосата главатарка.

Конан се обърна и погледна към крепостта. Смътно различаваше зад прътите на подвижната решетка тялото на един С’тара, който го наблюдаваше. Макар че не можеше да види нищо повече, освен че влечугоподобното същество стои там, кимериецът знаеше, че това е Сита. Като се опитваше точно да си спомни разположението на стаите и коридорите в крепостта, за да го запамети, Конан се запъти да намери останалите разбойници.