Конан Непобедимия

Трета глава

Масите, които се бяха опразнили по време на сбиването, бързо бяха отново заети. Никой не погледна повече от веднъж, докато изнасяха мъртъвците. Шумът от кресливия смях и дрезгавите гласове изобщо не бе затихвал. Полуголата куртизанка мина покрай Конан, измери с кратък, изпълнен с похот поглед широките му рамене, ала продължи пътя си, отблъсната от мрачното му лице.

Неговите неблагополучия, реши Конан, след като изпразни четири големи дървени чаши от сладкото вино, нямаше да бъдат прекратени със сумите, които нормално открадваше. Ако беше заможен, гадателката с кестенявочервена коса нямаше да си отиде, а Семирамис не би решила, че е толкова важно да упражнява своя занаят. Ала златните бокали, задигани от гостните на тлъстите търговци, перлените огърлици, отмъквани от постелите на бляскавите благороднички, докарваха десет пъти по-малко от стойността си в скривалищата за крадени вещи в Пустинята. А той не притежаваше изкуството да пести. Онова, което му оставаше след разходите по жени, отиваше за хазарт и пиене. Единственият начин да спечели много си оставаше голямата кражба. Но каква? И откъде?

От палата естествено. Крал Тиридатес притежаваше несметни съкровища. Кралят беше пияница — превърна се в такъв от дните, когато злият магьосник Яра съсредоточи в себе си истинската власт в Замора — но в интерес на истината кралят охотно би се разделил с част от своето богатство заради човека, който бе победил Яра и бе съкрушил Кулата на слоновете. Ако властелинът узнаеше отнякъде за всички действия на човека, който му беше помогнал, и проявеше желание да се раздели с каквото и да било в полза на един крадец. В съзнанието на Конан кралят вече се бе превърнал в негов длъжник, макар че Тиридатес не знаеше нищо за това, нито пък бе дал съгласието си за подобен дълг. Според Конан обаче, ако той вземеше нещо от собствеността на краля, постъпката му нямаше да има нищо общо с кражба.

На второ място оставаше Ларша — древните прокълнати руини недалеч от Шадизар. Произходът на тези разрушени кули и техните проядени от времето стени бе забулен в мрака на отминали столетия, ала никой не се съмняваше, че там е скрито съкровище. И проклятие. Преди едно десетилетие, когато Тиридатес беше все още изпълнен с енергия крал, той бе изпратил рота подбрани войници от собствената си гвардия, който навлязоха сред руините посред бял ден. Нито един от тях не се завърна, ала техните предсмъртни писъци хвърлиха в такава паника кралската свита и личните телохранители на краля, че те удариха на бяг и изоставиха своя господар. Тиридатес бе принуден да побегне с тях. Дори някой друг след това да бе правил някакви ОПИТИ да проникне в обречения град, той не се бе завръщал обратно да разкаже какво е видял там.

Конан не се боеше от проклятия — нима самият той не бе доказал, че е истинска напаст за магьосниците? — както не се страхуваше и да влезе в палата на краля. Но кое от двете да избере? Да отнеме достатъчно богатство от двореца щеше да бъде еднакво трудно с това да го намери в прокълнатите руини. Кое щеше да се окаже по-достойно за усилията му?

Почувства, че някои го наблюдава, и вдигна глава. Тъмен мъж с гърбав нос и лилав тюрбан, превързан със златна лента, стоеше край него и го гледаше. Лилава копринена дреха падаше на широки вълни от кокалестите му рамене. Мъжът се подпираше на висока до раменете тояга от обикновено, добре огладено дърво и въпреки че не носеше друго оръжие и очевидно не живееше в Пустинята, в очите му нямаше и следа от страх — непознатият не се боеше нито от обир, нито от каквото и да било друго.

— Ти си Конан кимериецът — каза той. Тонът му недвусмислено показваше, че не задава въпрос. — Говори се, че си най-добрият крадец в Шадизар.

— Ами ти кой си? — рече предпазливо Конан. — И кой ти позволява да обвиняваш в кражба един честен гражданин? Аз съм телохранител.

Мъжът се разположи на стола срещу младежа, без да поиска съгласието му. Той стискаше тоягата в едната си ръка — Конан усети, че за него тя е оръжие.

— Аз съм Анкар, търговец, който се интересува от много особени стоки. В момента се нуждая от най-добрия крадец в Шадизар.

Конан сръбна от виното си със самоуверена усмивка. Сега вече бе започнал да плава в собствени води.

— И с каква особена стока желаеш да се сдобиеш?

— Най-напред искам да знаеш, че цената, която ще платя, е десет хиляди жълтици.

Конан бързо постави каната на масата, преди виното да се разплиска върху китката му. С десет хиляди… Боже на мъртвите, та с толкова той вече нямаше да бъде крадец, а човек, който се нуждае от пазачи срещу крадци.

— Какво искаш да открадна? — попита той нетърпеливо.

Едва забележима усмивка докосна тънките устни на Анкар.

— Значи ти си Конан крадецът. Поне това вече е установено. Знаеш ли, че Илдиз — кралят на Туран, и Тиридатес са сключили договор да прекратят грабежите срещу търговците по протежение на общата си граница?

— Може да съм чувал, но ми се струва, че човек не може да си тръгне с плячка от подобни договори.

— Така ли мислиш? Тогава трябва да ти кажа, че между кралете са били разменени дарове в знак на почит към този договор, който ще бъде в сила за пет години. Илдиз изпрати на Тиридатес пет млади танцьорки, които носят златно ковчеже. Върху неговия капак са инкрустирани пет аметиста, пет сапфира и пет топаза. В ковчежето са заключени пет медальона, във всеки от които е вграден скъпоценен камък, какъвто никой простосмъртен не е виждал през живота си.

Конан започваше да се уморява от надменния вид на своя странен събеседник. Анкар го вземаше за груб, необразован варварин и може би младежът наистина бе такъв, ала в никакъв случай не бе глупак.

— И ти искаш от мен да открадна медальоните, а не ковчежето — каза той и със задоволство забеляза как се разшириха очите на Анкар.

Мъжът, който бе нарекъл себе си търговец, сграбчи тоягата с двете си ръце.

— Защо говориш така, кимериецо? — Гласът му беше нисък и мрачен.

— Ковчежето, което ми описа, може да бъде продадено за много по-малка сума от тази, която ми предлагаш. Значи остават медальоните. — Той измери с поглед доста възрастния си събеседник и добави със смях: — Освен ако не се интересуваш от младите танцьорки.

Анкар не реагира на веселата забележка, просто продължи да наблюдава Конан с присвити очи.

— Никак не си глупав… — Изведнъж той рязко спря.

Конан гневно прекъсна своя смях. Никак глупав — за един варварин. Той щеше да покаже на този човек едно-две неща, което варварите умееха.

— Къде са медальоните? — изръмжа младежът. — Ако са в съкровищницата, ще ми трябва време да си направя плана и…

— Тиридатес се къпе в блясъка от отразената слава на много по-могъщия турански монарх. Ковчежето показва, че Илдиз му е наложил договора. Скъпоценностите са изложени на показ в преддверието на тронната зала, така че всеки, който приближи Тиридатес, може да ги види.

— Въпреки това ми трябва време за подготовка — каза Конан. — Десет дни.

— Невъзможно! Направи подготовката си по-кратка. Три дни.

— По-кратка подготовка и ти никога няма да видиш медальоните. А моята глава ще украси ко̀ла над Западната врата. Осем дни.

Ангар докосна с върха на езика си тънките си устни, за пръв път от началото на разговора изглеждаше несигурен. Очите му се замъглиха, сякаш изведнъж бе потънал дълбоко-дълбоко в собствените си мисли.

— Пет… не. Четири дни. И нито миг повече.

— Пет дни — настоя Конан. — Момент по-малко и Тиридатес ще запази за себе си всичките медальони.

— Съгласен съм.

Конан с усилие потисна усмивката си. Той смяташе да държи в ръцете си тези украшения още тази вечер, но ако кажеше това на Анкар, то щом поставеше медальоните в шепата му, Анкар щеше да си помисли, че извършеното е съвсем проста работа. Пазареше се за десет дни, накрая се условиха за пет. Е, неговият събеседник щеше да го сметне за чудотворец, когато Конан му донесеше желаното още на следващата сутрин. Познаваше добре начините, по които реагират хората.

— Ти спомена нещо за десет хиляди жълтици, Анкар.

Мургавият мъж извади кесия изпод дрехата си и я избута до средата на масата.

— Ето двадесет сега. Още сто, когато ми кажеш за своя план. Остатъка ще получиш, когато ми предадеш медальоните.

— Даваш твърде недостатъчна предварителна сума за такова голямо крайно плащане — възропта Конан, ала всъщност съвсем не бе недоволен. Само тези двадесет жълтици се равняваха на плячката от най-голямата поръчка, каквато бе получавал досега, а с остатъка щеше да разполага още на следващия ден.

Той посегна към кесията. Изведнъж дланта на Анкар литна напред и падна върху ръката на Конан, която вече държеше натъпканата със злато кесия. Младежът трепна. Ръката на търговеца беше студена като на труп.

— Чуй ме, Конан от Кимерия — изсъска тъмният мъж. — Ако ме предадеш, ще молиш главата ти наистина да украси ко̀ла.

Конан отскубна ръката си от кокалестата хватка на мъжа. Едва си наложи да не смачка тази ръка, тъй като ледените й пръсти сякаш изпиха топлината на неговата собствена длан.

— Съгласих се да свърша тази работа — каза той разпалено. — И не съм чак дотам цивилизован, за да наруша честната си дума.

За миг му се стори, че мъжът с гърбавия нос ще го подиграе, и ако го бе направил, Конан със сигурност щеше да ме пререже гърлото. Но Анкар се задоволи само да изсумти и да кимне.

— Погрижи се да не забравиш за своята чест, кимериецо.

Той се изправи и пъргаво се отдалечи, преди младежът да успее да хвърли в лицето му острия си отговор.

Дълго след като мургавият мъж беше изчезнал, мускулестият младеж остана навъсен. Този глупак наистина си заслужаваше да загуби медальоните, ако ги задържеше за себе си, след като попаднеха ръцете му. Но той бе дал своята дума. При това решението откъде да спечели богатство дойде наготово. Конан развърза кесията и изсипа в шепата си дебелите, с добре очертани ръбове златни колелца, върху които бе изобразена главата на Тиридатес. Черното му настроение сякаш бе пометено от полъх на топъл вятър.

— Абулетес! — изкрещя той. — Вино за всички.

Щеше да има достатъчно време за пестеливост, когато спечелеше десетте хиляди.

Човекът, който нарече себе си Анкар, напусна Пустинята, преследван до самия край на изпълнените с воня улици от хора-чакали. Те, след като бяха усетили в него нещо от природата на истинския мъж, не събраха достатъчно кураж да го приближат. В отговор той не ги удостои с нито един поглед, защото можеше само със своя взор да пречупи волята на човек и само с едно докосване на ръката си умееше да отнема живота на съществата от човешкия род. Истинското му име беше Имхеп-Атон и мнозина, които го знаеха, потръпваха при споменаването му.

Един мъж от Шем — с огромни мускули, едър колкото Конан и с меч на кръста — отвори вратата на къщата, която Имхеп-Атон бе наел в Хафира — една от по-представителните части на столицата Шадизар. Търговецът на редки скъпоценни камъни — понеже мургавият бе известен като такъв сред благородниците на града — имаше нужда от телохранител. Шемитът се сведе пред кокалестия магьосник и побърза да залости вратата след него.

Имхеп-Атон бързо влезе в къщата, след тона се насочи към приземния етаж и пое към стаите, които се намираха под него. Той беше избрал тази къща, само защото тя разполагаше с такива подземни стаи. Някои неща трябваше да се извършват в самите недра на земята, където не можеше да проникне никакъв слънчев лъч.

В преддверието на неговата собствена стая две стройни момичета на шестнадесет години паднаха на колене, щом го видяха. Бяха голи, с изключение на златните верижки, които носеха на китките, кръстовете и вратовете си, а големите им кръгли очи блестяха със страст и обожание. Неговата воля ставаше тяхна, изпълнението на най-нищожния му каприз се превръщаше в най-великото желание на техния нещастен живот. Магиите, които ги поддържаха в този вид, слагаха край на дните им след година-две, но той смяташе, че по този начин проявява милост към нещастниците, пък и му бе необходимо да намира нови жертви.

Момичетата вдигнаха към него раболепно усмихнати лица. Той поспря, преди да влезе в стаята си и остави тоягата си пред вратата. В миг дървеният прът се превърна в очилата змия, която нави тялото си на спирали и се вгледа в девойките със студени очи, в които проблясваше почти човешка интелигентност. Имхеп-Атон не се боеше от натрапници в човешки образ, докато го пазеше неговият верен страж.

В сравнение с работилниците на други магьосници стаята му изглеждаше пуста — нямаше дори купчини човешки кости, с които се подклаждат сатанински огньове. Нямаше съсухрени тела на мумии, които трябва да бъдат стрити на зловреден прах — ала и малкото, което бе събрано под покрива й, насищаше стаята със смразяващ костите ужас. Върху двете страни на дълга маса от две черни свещи се издигаха тънки, мазни стълбчета пушек. Лойта на свещите бе взета от тялото на девственица, обесена с косите на своята майка и обезчестена след смъртта от нейния собствен баща. Между свещите бе поставена книга, подвързана с човешка кожа, същинско въплъщение на злото, изпълнено с тайни, по-мрачни дори от тайните на Стигия, и едно стъклено, пълно с течност подобие на човешка утроба, в което плуваше уродливата форма на неродено бебе.

Имхеп-Атон пристъпи до масата и направи някакви тайнствени жестове, мърморейки заклинания, които бяха известни само на шепа смъртни. Уродливият зародиш затрепери в прозрачната утроба. Агония изкриви деформираното му лице и безсилните челюсти с болезнено усилие и неприятно скърцане зейнаха.

— Кой ме вика?

Въпреки гъргорещите нотки на този глух глас, в него бе стаена повелителност. Това разкри на Имхеп-Атон кой всъщност приказва през безбройните мили от древния Кеми, в Стигия, с гласа на друг подобен изрод. Говореше Тот-Амон, върховният маг на Черния пръстен.

— Аз съм, Имхеп-Атон. Всичко е готово. Скоро Аманар ще бъде изхвърлен в космическия мрак.

— Следователно Аманар все още е жив. И Онзи, Чието Име не трябва да се произнася, все още осквернява честта на Сет. Помнѝ своята участ и своята съдба, в случай че се провалиш.

Пот овлажни челото на Имхеп-Атон. Той беше довел Аманар в Черния пръстен. Спомни си как веднъж бе видял проповедник-предател, отведен при Сет в мрачна стая далеч под Кеми, и споменът го накара да потрепери.

— Няма да допусна провал — измърмори той, след това вля сила в думите си, така че уродливият зародиш да може да чуе и да предаде: — Няма да се проваля. Онова, което дойдох да взема, ще бъде в ръцете ми след пет дни. Аманар и Онзи, Чието Име не бива да се произнася, скоро ще бъдат предадени във властта на Сет.

— Това, че ти бе даден шанс да изкупиш греха си, не стана по моята воля. Ако се провалиш…

— Няма да има провал. Един невеж варварски крадец, който вижда в света около себе си само златните монети, ще…

Ужасният глух глас, бълващ от изкривеното телце в стъкления съд, го прекъсна:

— Не ме е грижа как ще го постигнеш. Сет не го е грижа за нищо. Успей или ще си платиш.

Страшната уста с трясък се затвори и зародишът се сви на топчица. Разговорът беше приключен.

Имхеп-Атон прокара овлажнените си длани по лилавата си дреха. Чрез двете момичета, които очакваха да изпълнят желанията му, можеше да си възвърне известна част от онова, което бе изсмукано от него през последните минути. Но те заемаха нищожно място в установения ред на нещата в неговия живот, макар че нямаха представа колко кратко щеше да бъде тяхното пребиваване там. От такива като тях можеше да се извлече твърде малко. Съвсем друго беше положението с крадеца. Кимериецът смяташе, че е равен на Имхеп-Атон, дори — от някаква странна гледна точка на варварското му възприятие — че е по-висш от него. Самият факт, че той е жив, щеше да напомня на магьосника за времето, когато челото му е воняло на пот, предизвикана от страх. Щом медальоните попаднеха на сигурно място в ръцете му, този Конан щеше да получи не злато, а смърт вместо възнаграждение.