Конан Непобедимия

Двадесет и пета глава

Четиримата облечени в ризници С’тара и Сита, които ги водеше, носеха вързания върху носилката Конан през централната кула на крепостта. Кимериецът лежеше наглед съвсем неподвижен. В този миг да оказва съпротива бе напълно безсмислено, ала той постоянно опитваше да свие в юмрук дясната си ръка. Ако му се удадеше да направи това като начало… Ръката потръпна, водена от някаква странна нейна приумица, ала не стори нищо повече от това. Той продължаваше да се бори за дъха си. Искаше да продължи да диша.

Излязоха от блестящ коридор, преминаха през сводест вход и продължиха надолу по неравни каменни стъпала. Стените, отначало гладки, се превърнаха в тунел, прокопан в грубия камък, проход, изсечен в скалните недрата на планината под черната крепост. Онези, които влизаха тук, повече нямаше да бъдат преследвани от грижи за гоблени и мозайки по подовете.

Коридорът сред грапавата скала престана да се спуска надолу и продължи в хоризонтална посока. Сита задумка с огромния си юмрук по врата от необработено дърво, обкована с желязо. Тя се отвори и Конан с изумление видя, че се появи човек — първият, забелязан от кимериеца в крепостта, който не държеше погледа си прикован към пода.

Човекът бе по-нисък от Конан, ала дори по-масивен от него, с тежки увиснали мускули, покрити с дебел слой мас. Две свински очички, потънали дълбоко в кръгла плешива глава, се взряха в Конан.

— А, Сита — каза той с изненадващо висок писклив глас, — значи водиш на Орт още един гост.

— Млъкни, Орт — просъска Сита. — Знаеш какво трябва да се прави тук. Само губиш време.

За огромна изненада на Конан дебелият мъж се изкикоти.

— Би искал да ми отсечеш главата, нали, Сита? С тази огромна брадва в ръцете ти. Но Аманар има нужда от Орт за мъченията при разпитите. Вие, съществата С’тара, много се увличате и оставяте само мърша след себе си, когато е възможно да се зададат още няколко въпроса.

— Този тук вече е мърша — презрително каза Сита, обърна се небрежно и удари Конан по лицето с опакото на ръката си. Орт отново се изкиска.

Устата на Конан се напълни с кръв. Той се напрегна, гръдният му кош се надигна в мъчително усилие.

— Ще… те… убия… Сита. — Дъхът му отново се загуби, Орт смаяно замига с мъничките си очи.

— Той говори? След прахчето? Значи е силен.

— Силен — изръмжа Сита. — Не толкова силен както мен! — Топката на юмрука му се стовари върху лицето на Конан и раздра бузата на младежа. За момент С’тара остана с юмрук, вдигнат във въздуха, с оголени зъби, след това отпусна ръката си с видимо усилие. — Сложи го в килията, Орт, преди да съм забравил заповедите на господаря.

С остър кикот Орт поведе цялата процесия към тъмницата. От двете страни на грубите каменни стени имаше мрачни, обковани с желязо врати. Орт спря пред една и отключи тежък железен катинар с ключ, който измъкна от широкия си кожен колан.

— Тука — каза той. — Вътре има още един, ала килиите са вече претъпкани.

Под ръководството на Сита останалите С’тара бързо развързаха ремъците, освободиха Конан от носилката и го завлякоха в килията — тесен куб, грубо издълбан в скалата, както и цялата тъмница. Докато оковаваха във вериги китките на Конан, той видя другия затворник в килията, прикован по същия начин към отсрещната стена, и преживя втора голяма изненада. Прикованият беше капитанът от Замора, когото той бе вкарал в битка срещу планинците.

Четиримата С’тара излязоха от килията, а Сита се наведе над Конан.

— Ако те оставеха на мен — просъска злобно той, — щеше да умреш още сега. Но господарят и занапред ще те използва. — С’тара измъкна от кесия, привързана към колана му, една стъкленица и грубо я натика между зъбите на Конан. Горчива течност потече по езика на младежа. — Може би, кимериецо, когато господарят вземе душата ти, ще ми позволи да прибера остатъците от твоето тяло. — Със съскащ смях Сита прибра празната стъкленица в кесията и излезе. Дебелата врата с трясък се затвори след него.

Конан усети как силата бавно се връща в крайниците му. Той с усилие седна и опря гръб о хладния камък на стената.

Капитанът от заморанската кавалерия замислено го наблюдаваше с тъмните си очи. Върху ръцете му имаше дълги пришки, пришки се виждаха и върху гърдите под раздраната му туника.

— Аз съм Харанидес — каза накрая той. — С кого споделям това… помещение?

— Наричам се Конан — отвърна кимериецът. Той провери здравината на веригите, които го държаха прикован към стената. Бяха дълги повече от три стъпки, брънките им бяха прекалено дебели — не би могъл да ги разчекне, дори и да бе усетил прилив на цялата си по-раншна сила, която сега все още не се бе върнала в тялото му.

— Конан — измърмори Харанидес. — Чувал съм това име в Шадизар. Крадец. Ще ми се да те бях познал, когато се срещнахме миналия път.

Конан съсредоточи цялото си внимание върху заморанеца.

— Значи ме помниш?

— Малко вероятно е да забравя мъж с рамене на бик, особено когато той ми е донесъл почти двеста планинци като подарък.

— Тогава ти наистина си ни преследвал? Нямаше да сторя такова нещо, ако не се налагаше да се измъкнем от твоите войници.

— Преследвах ви — с горчивина отвърна Харанидес. — По-скоро бях по следите на Червената каня и дрънкулките, които тя е задигнала от Тиридатес. Или ти, крадецо, беше онзи, който проникна в двореца и се развихри да убива като демон?

— Не бях аз — каза Конан. — Нито Червената каши С’тара, тези люспести същества, са го направили. Ние проследихме тях, а пък вие сте тръгнали по нашите следи. Но как стана така, че ти попадна тук, прикован към стената в тъмницата на Аманар?

— Продължих да преследвам червенокосата, макар че някой друг, по-умен човек на мое място би се върнал в Шадизар, за да му вземат главата — каза капитанът. — Онези твари, С’тара, изблъскаха в клисурата половин планина канарѝ върху главите ни. Не повече от двадесет от моите войници успяха да избягат. Водеше ни един планинец, но дали ни е вкарал в капан, или е загинал под камъните — а може и да се е спасил, не знам.

— Тези пришки по тебе не са от падащите скали.

Харанидес унило огледа ужасните следи от изгарянията по тялото си.

— Нашият тъмничар, Орт, обича да се забавлява с нагорещено желязо. Той е изненадващо чевръст за човек с такова туловище. Има навика да удря, след което отскача назад, а аз както съм с тези — и той задрънка оковите си — нито мога да нападам, нито да бягам.

— Ако отново дойде със своите железа — нетърпеливо каза Конан, — може би като избяга от единия, ще дойде достатъчно близо, до другия и той ще го хване.

Кимериецът издърпа една от веригите си в цялата й дължина и я измери с поглед. Изсумтя с отвращение и отново се отпусна до каменната стена. Между него и капитана имаше повече от достатъчно място, в което Орт можеше да отскача и да се изплъзва както желае. Дебелият мъчител можеше да остане безнаказан, отдалечен на един пръст разстояние от който и да било от двамата мъже. Конан забеляза, че заморанецът се мръщи срещу него.

— Идва ми на ума — каза бавно Харанидес, — че вече разказах на теб повече, отколкото на Орт. Как стана така, че те оковаха във вериги като вол, Конан?

— Подцених коварството на един магьосник — рязко отвърна младежът.

Споменът с каква лекота бе позволил да го пленят все още го измъчваше. Той си спомни как веднъж бе нарекъл себе си „напаст за магьосниците“, и все пак Аманар го бе впримчил в капана, като че кимериецът беше тригодишно дете. И всичко стана пред очите на Карела.

— Значи си му служил? — попита Харанидес.

Конан раздразнено тръсна глава.

— Не!

— А може би все още му служиш и са те поставили тук, за да измъкнеш от мен повече информация, отколкото милия Орт.

— Да не си полудял? — изрева Конан и се хвърли напред. Оковите го задържаха далеч от другия мъж. Поне бе възвърнал достатъчно от силата си, за да е в състояние да стои на крака. С кратък смях младежът се свлече до стената. — Килията не е място за дуели, при това не можем да стигнем един до друг. И все пак бих те помолил да внимаваш какво приказваш. Аз не служа на никакъв магьосник!

— Може би — промърмори Харанидес и млъкна.

Конан се разположи дотолкова удобно, доколкото му позволяваха голият каменен под и грубата стена. Като момче по свое желание той бе преспивал и на по-лоши места в планините. Но този път кимериецът не заспа. Вместо това умът му заработи върху задачата как да избяга и как да убие Аманар. И той щеше да го убие, дори ако знаеше, че последната искрица на собствения му живот ще угасне със смъртта на магьосника. Но как щеше да постигне целта си при човек, от чиито гърди, пронизани с цялото острие на сабята, дори не потече кръв? Това наистина беше тежък въпрос.

Беше му известно, че някои хора имат амулети, които са така свързани с човека, че могат да бъдат използвани за негово зло или добро. Припомни си за Окото на Ерлик — дрънкулка, която накрая бе довела до сгромолясването на хана на Замбула, макар и не чрез вълшебство. Онзи медальон, който Велита бе носила сгушен между малките си гърди, беше копие на злите очи на Аманар и кимериецът приемаше това като доказателство, че украшението с черния камък е подобен амулет. Беше сигурен, че чрез медальона може да убие Аманар, стига да знаеше по какъв начин да го използва.

Ала преди всичко трябваше да избяга оттука. Той направи преглед на онова, което бе видял, откакто го довлякоха в тъмницата, какво бе чул от Орт, какво му бе казал Харанидес и в ума му бавно започна да се оформя план. Младежът се подготви да чака. Въоръжи се с търпението на леопард, тръгнал на лов. Той беше планински воин от Кимерия. На петнадесет години бе участвал в свирепата кимерийска орда, която щурмува стените на Венариум и безжалостно оплячкоса този граничен град на Аквилония. Дори преди това му бяха отредили място край огньовете, където се събираше съветът на войните. Оттогава бе пребродил много страни, видял бе краха на много кралства и тронове, съдействал бе едни крале да възвърнат своята корона, а други — да я загубят. Бе научил, че девет части от изкуството да се води битка означават да знаеш кога да чакаш, и само една част — да знаеш кога да нанесеш удара. Той щеше да чака. Засега. Часовете се нижеха един след друг.

Мишците на Конан се напрегнаха, когато в масивния железен катинар се разнесе дрънченето на ключ. Той накара мускулите си да се отпуснат. Цялата му предишна сила се бе върнала в тялото му, ала трябваше да бъде внимателен.

Вратата се отвори, рязко издърпана навън, и влязоха две същества С’тара, които влачеха изгубилия съзнание Хордо за ръцете. Те го домъкнаха до свободните, закрепени в стената стоманени халки, и го приковаха с вериги към тях. Без да поглеждат към другите двама мъже, С’тара напуснаха килията, ала не затвориха вратата й. На прага се появи Аманар. Златната одежда бе заменена с черна дреха, обшита с бродирани златни змии. Магьосникът опипа през дрехата нещо върху гърдите си и огледа килията със студените си черни очи.

— Жалко — измърмори той едва чуто. — Вие тримата можех те да бъдете по-полезни за мен, отколкото всички останали, взети заедно, с изключение на Карела. Но всички ще трябва да умрете.

— Значи ще хвърлиш всичките от разбойническата банда в тъмницата? — каза Конан и отметна глава към Хордо. Едноокият разбойник се размърда и изстена.

Аманар го погледна, като че ли едва сега забелязваше присъствието на брадатия.

— Не, кимериецо. Този се месеше, където не трябва, също както правехте ти и Талбор. Останалите ще останат живи. Докато престанат да ми бъдат полезни.

Харанидес се раздвижи и оковите му прозвънтяха.

— Митра да порази пропитата ти с мръсотия кожа — прегракнало каза капитанът.

Облеченият в абаносовочерна одежда магьосник, изглежда, не го чу. Странните му очи останаха приковани върху лицето на Конан.

— Велита — почти прошепна той, — робинята, която дойде да освободиш, чака в моята стая за магии. След като днес използвам тялото й за последен път, тя ще умре. О, ще бъде наказана с нещо по-страшно от смъртта. Ако смъртта е ужасна, кимериецо, то нима не е много по-страшно, когато изчезне човешката душа? Без нея какво ще оцелее в света отвъд?

Мускулите на кимериеца се стегнаха, лицето му се изкриви от гняв.

Смехът на Аманар смразяваше кръвта.

— Интересно, кимериецо. Боиш се повече за друг човек, отколкото за себе си. Да, интересно. Това може да се окаже полезно. — Адският му смях изкънтя още веднъж, после магьосникът си отиде.

Харанидес се взря в затворената врата и изръмжа:

— Той осквернява въздуха с дишането си.

— Вече два пъти — тихо каза Конан — съм чувал да се говори за отнемане на човешката душа. Навремето познавах човек, който умееше да краде души.

Капитанът направи знака на Рога, за да отпъди злото.

— Как се случи така, че се срещна с такъв човек?

— Той открадна моята душа — каза простосърдечно Конан.

Харанидес невярващо се засмя. Не беше сигурен дали това не е шега.

— И после ти какво направи?

— Убих го и взех душата си обратно. — Кимериецът потрепери. Никак не му беше лесно да си възвърне най-ценното, което притежаваше. Мисълта, че отново съществува опасност от подобна загуба, когато вече може би щеше да бъде невъзможно да запази душата си, беше по-страшна от смъртта. Същото нещо щеше да се случи с Велита и рано или късно с Карела, ако Конан не го предотвратеше.

Хордо отново изстена, седна и опря гръб на каменната степа. Когато оковите му зазвънтяха, той се вгледа в халките на стената и отново затвори окото си.

— Какво стана, Хордо? — попита Конан. — Аманар е заповядал на С’тара да те довлекат тук и каза, че си се намесил в нещо, в което не би следвало да се намесваш. В какво?

Разсеченото от белега лице на Хордо се сви, сякаш му се искаше да заплаче.

— Тя не се прибра много дълго в лагера — каза накрая той. — Ти също. И аз се разтревожих. Почти се беше свечерило и мисълта, че тя или трябва да остане цялата нощ в крепостта, или да се блъска сама до лагера в тази тъмница… Те ме пуснаха през портата, неохотно, като че им свидеше, и един от люспестите изтича да извика Сита. Аз намерих залата, където трижди проклетият Аманар — дано червеите дълго време гризат месата му — седеше върху своя трон от златни змии. — Окото на мъжа отново се затвори, ала той продължи да говори, макар и по-бавно. — Свиреха музиканти, бяха мъже, но погледите им не се вдигнаха нито един път от пода. Ония изчадия на демони със змийски кожи дотичаха веднага и ме събориха със своите копия. Магьосникът им изкрещя да ме пленят жив. Убих двама от тях, после съм загубил съзнание. Но че труповете бяха най-малко два, зная със сигурност.

Той замълча и Конан отново го подтикна да продължи.

— Сигурно Аманар не е наредил да те хвърлят в тъмница, само защото си влязъл в неговата тронна зала?

Брадатото лице се изопна в болезнена гримаса и Хордо изстена през стиснатите си зъби.

— Карела! — прошепна той с дрезгав като вой глас. — Тя танцуваше за него, гола, сякаш беше някое просто момиче. И го правеше със същата страст като обикновена танцьорка! Карела танцуваше гола за удоволствието на този… — Ридания разтърсиха могъщото му тяло и заглушиха думите.

Косите на Конан настръхнаха.

— Той ще умре, Хордо — обеща кимериецът. — Той ще умре.

— Тази Карела — каза недоверчиво Харанидес. — Тя ли е Червената каня?

Хордо се хвърли напред, изопвайки веригите до скъсване.

— Тя беше омагьосана — изкрещя той. — Не ме позна. Мито веднъж не погледна към мене, нито пък престана да танцува. Тя се намираше в плен на някаква магия.

— Знаем — успокоително каза Конан.

Едноокият свирепо изгледа Харанидес.

— Кой е този мъж, Конан?

— Не го ли позна? — Кимериецът се засмя. — Харанидес, капитанът от кавалерията на Замора, когото запознахме с планините.

— Офицер от Замора! — изръмжа Хордо. — Само да ми бяха свободни ръцете, поне щях да отърва света от още един войник, преди да умра.

— Така ли мислиш, мошенико? — подигра го Харанидес. — Мога да очистя петима като тебе още преди закуска. — Разбойникът и капитанът размениха убийствени погледи.

— Ако забравите за миг оковите си — сговорчиво каза Конан, — кажете — възнамерявате ли да се подчините на онова, което Аманар е предвидил за вас?

Сърдитите погледи на двамата спряха върху кимериеца.

— Тъй или иначе ще умрем — изръмжа Хордо.

— Ти ако искаш, мри — каза Конан. — Аз възнамерявам да избягам и ще накарам Аманар да се заеме с умирането.

— Как? — попита Харанидес.

Върху лицето на кимериеца трепна вълча усмивка.

— Чакайте — каза той. — Отпочинете добре. — И въпреки техните протести младежът се унесе в сън. Сънуваше как удушва Аманар с верижката на черния медальон.