Конан Непобедимия

Двадесет и шеста глава

Карела се събуди и объркано се огледа. Лежеше на легло с копринени драперии, не в своята шатра, а в потънала сред великолепие стая. Над главата й бе окачена мрежа от ефирна алена коприна. Сребърни купи и кани стояха върху позлатена маса, прекрасен турански килим покриваше пода. Слънчева светлина проникваше в стаята през тесен прозорец. Тя разбра, че се намира в крепостта на Аманар, и в същия миг осъзна, че е гола.

— Деркето! — измърмори тя и бързо седна в леглото. Виеше й се свят. Нима снощи наистина бе прекалила толкова много с виното? Без да знае защо е така сигурна, въобще не се съмняваше, че е прекарала нощта в крепостта. Смътно си спомняше за някаква бясна музика и за момиче, литнало в страстния ритъм на див танц. Тя докосна челото си с ръка, като че искаше да изтрие потта оттам, ала изруга и рязко свали ръката си. В стаята беше хладно. Нейната плът също бе приятно хладна. Червенокосата бързо стана и затърси дрехите си.

Златният нагръдник и смарагдовият колан бяха внимателно сгънати край алената й пелерина върху един шкаф, който се намираше до леглото. Кървавочервените й, високи до бедрата ботуши стояха пред шкафа, а украсената със скъпоценни камъни извита сабя бе опряна до тях. Главатарката на разбойниците бързо се облече.

— Кое беше онова момиче? — измърмори едва чуто тя, докато издърпваше ботуша си, чиято мека червена кожа стигаше почти до бедрото й. Танцът беше безсрамно разгулен, наситен с плътска похотливост.

Но какво значение имаше това, зачуди се тя. Много по-важно беше да внимава с пиенето в бъдеще. Нямаше достатъчно доверие в Аманар, за да прекара втора нощ в крепостта му. Бузите й пламтяха, но не само от ярост. Имаше късмет, че не се бе събудила в неговото легло. Макар че той бе странно привлекателен, по свой жесток начин, и властен, което също имаше своите привлекателни страни. Но мъжете бяха нещо, което главатарката избираше сама.

Вратата се отвори. Карела скочи и сабята блесна в ръката й, преди да усети, че я е вдигнала. Червенокосата изумено се вгледа в момичето, което влезе с наведена глава и не посмяваше да я погледне. То носеше висока сребърна кана с дървени дръжки върху поднос. „Защо ли съм така неспокойна?“ — помисли си тя и прибра сабята в ножницата.

— Съжалявам, момиче. Не исках да те уплаша.

— Топла вода, господарке — каза момичето с глух глас, — за сутрешното ви измиване. — Все още без да повдига очи, робинята сложи подноса върху масата и се обърна да си върви. Въобще не се бе изненадала, че я посрещат с вдигнато оръжие.

— Почакай малко — каза Карела. Момичето спря. — Някой пита ли за мен на портата при подвижната решетка? Хордо? Брадат мъж, с превръзка на окото?

— Такъв човек беше отведен в тъмницата, господарке, тази нощ.

— В тъмницата! — изкрещя тя. — Гърдите на Деркето! Защо?

— Говори се, господарке, че го хванали, когато опитвал да освободи някакъв мъж, Конан, и още, че бил събрал много златни украшения в чувал.

Червенокосата разтреперена пое дъх. Тя би трябвало да очаква такова нещо, би трябвало по-рано да вземе мерки срещу подобна стъпка. Хордо и Конан бяха станали близки приятели — братя по меч, както казваха планинците — а мъжете, които според нея никога не бяха напълно с ума си, се държаха като полудели, когато между тях съществуваха такива отношения. Все пак тя трябваше да стори нещо за своята най-вярна хрътка.

— Къде е твоят господар, момиче?

— Не зная, господарке.

Карела се намръщи. Момичето се бе поколебало, преди да отговори.

— Тогава покажи ми къде е тъмницата. Искам да говоря с Хордо.

— Господарке, аз… Аз не мога… моят господар… — Момичето стоеше и гледаше пода.

Карела хвана брадичката на момичето и я повдигна.

— Погледни ме…

Дъхът се задави в гърлото й. Някои хора сигурно щяха да нарекат това момиче красиво, ала по лицето му не можеше да се долови нищо — никакво чувство, никакъв израз. Нейните големи кафяви очи бяха… „празни“ беше единствената дума, за която Карела успя да се досети. Червенокосата дръпна ръката си и едва потисна желанието си да я избърше в нещо. Момичето веднага сведе очи. Не бе оказало никаква съпротива на разбойническата главатарка по-рано, а сега просто чакаше.

— Момиче — каза Карела, като придаде заплашителен тон на думите си. — Аз съм тука, а твоят господар е другаде. Веднага ме отведи до тъмницата.

Момичето колебливо кимна и я изведе от стаята. Карела реши, че сигурно е прекарала нощта на най-горния етаж в крепостта, защото дълго се спускаха по извити мраморни сгънала, които сякаш висяха във въздуха, докато стигнат до приземния етаж. В един малък страничен коридор момичето спря пред сводест вход от обикновен камък, който извеждаше до грубо издялани каменни стъпала. Не бе повдигало очи през целия път, пък и Карела в действителност не желаеше то да стори това.

— Тук, господарке — каза момичето. — Надолу. На мен не ми е разрешено да слизам.

Карела кимна.

— Много добре, момиче. Ако се случи някаква неприятност с теб заради това, което стори, аз ще се застъпя пред господаря ти за тебе.

— Господарят ще направи каквото реши — отвърна момичето с глухия си глас и преди Карела да изрече и дума, побягна и изчезна зад най-близкия ъгъл.

Червенокосата главатарка на разбойниците пое дълбоко дъх, здраво стисна сабята и се заспуска по стълбите. Стигна до обкована с желязо врага и задумка по нея с дръжката на сабята си.

Дебел мъж в зацапана жълта туника отвори вратата и тя светкавично опря острието в лицето му. Този поне не зяпаше в земята, макар че би трябвало да го стори, ако искаше да прикрие лицето си.

— Хордо — кача тя. — Заведи ме в килията, където е затворен.

— Но Аманар… — започна дебелият мъж. Острието се забоде в шията му и свинските му очички се изцъклиха. — Ще те заведа при него — запелтечи дебелакът с писклив глас и добави: — Господарке.

Притиснала острието във врата му, червенокосата го последва по грубо изсечения в скалите коридор. Той опипа ключовете върху колана си и отвори една от тежките дървени врати.

— Отстъпѝ натам — заповяда жената и му посочи със сабята къде да застане. — Искам да те виждам. Само ако мръднеш, ще те скопя като петел, ако вече някой не е свършил тази работа преди мен.

Потъналото му в лой лице се изкриви от ярост, но той се подчини. Тя отвори вратата с рязък замах и видя тримата затворници в килията: Конан, Хордо и още един мъж, който й беше смътно познат.

— Ти дойде! — изкрещя Хордо. — Знаех, че ще дойдеш.

Зелените й очи спряха върху широкоплещестия кимериец. Очите му, студени като светлината на два сини ахата, безстрастно я наблюдаваха. Тя почувства облекчение, че той все още е жив, ала я обзе гняв, че е почувствала облекчение. Твърдите черти на гладкото му лице бяха красиви, наистина, и той беше мъжествен — бузите на червенокосата пламнаха — ала си оставаше глупак. Защо трябваше да се противопоставя на Аманар? Защо не можеше да забрави онова момиче Велита? Защо?

— Защо? — каза тя и отмести поглед към Хордо. — Защо го направи, Хордо?

Едноокият бандит объркано започна да примигва срещу нея.

— Какво съм направил?

— Опитал си да окрадеш Аманар. А също така и да освободиш онзи глупак там. — Тя посочи с глава Конан, без да го поглежда.

— Нищо не съм крал — възрази Хордо. — Аз въобще не знаех, че Конан е в тъмницата, докато не ме приковаха с вериги до него.

— Значи са те докараш тука без никаква причина? — кача тя подигравателно. Хордо мълчеше.

— Той… — започна Конан, ала Хордо го прекъсна с крясък.

— Не, кимериецо… Моля те! — Думите прозвучаха сякаш изтръгнати от вътрешностите му.

Карела погледна удивено двамата мъже. Очите им се срещнаха и Конан кимна.

— Е? — попита тя.

Нито един от двамата не заговори. Хордо отбягваше погледа й.

— Деркето да те порази, Хордо! Би трябвало да накарам слугите да те набият с тояга. Все още мога да уговоря Аманар да те освободи.

— Освободи ни сега — бързо каза Хордо. — Ключовете са у Орт. Можеш…

— Тебе! — остро каза главатарката. — Ще опитам да освободя само тебе. Другите не ме интересуват. — Тя почувства погледа на Конан върху себе си, ала не се обърна към него.

— Освен това ще ти се отрази добре, ако поседиш тука и през цялото време се тревожиш дали ще успея да уговоря Аманар да те освободи. — Тя повика дебелия тъмничар със сабята си. — Ей, ти. Затворѝ вратата! — И отстъ̀пи, за да го държи хем под око, хем близко до острието на сабята, когато той се отправи да изпълни заповедта й.

— Карела! — изкрещя Хордо. — Бягай от тук! Остави ме! Вземи кон и… — Вратата с трясък се затвори и прекъсна думи те му.

Дебелият тъмничар заключи катинара на масивната врата и се обърна към коридора, а Карела опря извитото острие на оръжието си в тлъстата му шия. Очите й блестяха като смарагдов лед.

— Ако разбера, че не се грижиш добре за него — каза студено тя, — ще нарежа на парчета огромното ти туловище, за да видя дали под толкова лой има човек, или не. — После презрително му обърна гръб и напусна тъмницата.

Главата й сякаш пламтеше. Аманар нямаше право. Конан бе едно, Хордо — съвсем друго. Единствено тя трябваше да поддържа дисциплината сред своите хрътки и не възнамеряваше да позволи на магьосника да погазва авторитета й по този начин. Тя закрачи през пищно украсените коридори на централната кула, като все още стискаше сабята си. Кипеше от гняв.

Един С’тара се появи пред нея и изненадано замига при вида на голото оръжие в ръката й.

— Къде е Аманар? — попита тя.

Люспестата твар не отговори, ала червените й очи се отклониха към една обикновена каменна арка. Тя си спомни какво бе казал Аманар — проходът след арката водеше към стаите, където той правеше своите магии. В настроението, което я бе обхванало сега, тя желаеше единствено да се нахвърли срещу магьосника. Затова зави към каменната арка.

Облеченият в ризница и доспехи С’тара нададе съскащ вик, метна се към нея, но отстъпи тъкмо навреме. Острието на сабята й успя само да хвърли рой искри, плъзгайки се по ризницата върху гърдите му.

— Само тръгни след мен — изръмжа тя, — и никога повече няма да стъпиш на краката си!

Кървавочервените му очи останаха залепени върху лицето й, ала влечугоподобното същество остана замръзнало на мястото си, докато Карела се спускаше по стръмния проход, осветяван от трепкащите пламъци на факли, поставени в обикновени железни свещници. Коридорът се оказа по-дълъг, отколкото бе предполагала. Арката и С’тара, който още стърчеше край нея, се бяха смалили и приличаха на петънца. Най-сетне стигна до една висока дървена врата. И двете й крила бяха украсени с дърворезба във формата на безчет змии, сплели тела в безкрайни арабески. Такива дърворезби украсяваха и каменните стени на коридора. Струваше й се, че се намира в самото сърце на планината. Червенокосата блъсна вратата, отвори я и смело влезе.

Залата беше огромна, кръгла, заобиколена от потънали в сянка колони. Подът беше украсен с мозайка на странна златна змия. В отсрещния край Аманар светкавично се обърна, стреснат от шума. Сита, който стоеше приведен близо до магьосника, се надигна.

— Ти се осмели да влезеш тук! — гръмна гласът на Аманар.

— Ще се осмелявам да върша всичко — отсечено викна тя, — щом разпореждаш да оковат Хордо във вериги… — Онова, което се намираше зад гърба на облечения в черни одежди магьосник, най-сетне доби в съзнанието й цялостен образ. Олтар от черен мрамор, сред който пробягваха червени жилчици. Стройно русокосо момиче, съвсем голо, лежеше вързано върху олтара, вцепенено от ужас. — В името на черното сърце на Ахриман! — изруга Карела. — Какво правиш тук, магьоснико?

Вместо да отговори, мъжът със студените очи изрисува някаква фигура във въздуха и тя сякаш засия, застанала съвсем права. Ръката му описваше нейните очертания. Далечен спомен, дълбоко заровен в миналото, се раздвижи в паметта на Карела. Тя почувства, че нещо се счупва зад очите й с пукот на скършена клонка. Сега ще го научи тя този магьосник, та да не смее да си прави разни фокуси с нея! Червенокосата се спусна към мургавия мъж… и удивена се вторачи надолу към краката си, които отказаха да се движат. Не бяха вцепенени, запазваха всичките си усещания, ала просто отказваха да се движат.

— Що за вълшебство е това? — дрезгаво попита тя. — Аманар, освободи ме, или…

— Хвърли сабята — заповяда той.

Червенокосата сподави писъка си, когато ръката й се подчини и запокити извитата сабя върху мозайката на пода. Острието на оръжието със звън се удари в една колона.

Аманар доволно кимна.

— Свали дрехите си, Карела!

— Глупак — започна тя, ала зелените й очи се разшириха от ужас, когато тънките й пръсти се вдигнаха и разкопчаха златната игла, която придържаше алената й пелерина. Дрехата се плъзна от раменете й и падна на пода.

— Аз съм Червената каня — каза тя. Думите й прозвучаха почти като шепот, но гласът й подскочи до писък — Аз съм Червената каня!

Тя наблюдаваше с очи, изхвръкнали извън орбитите, как ръцете й снеха златния нагръдник от пищните обли гърди и го захвърлиха небрежно на пода. После отвързаха колана от смарагди, който се полюляваше ниско върху тръпнещите й бедра.

— Стига — каза Аманар. — Остави ботушите. Харесва ми как изглеждат. — Искаше й се да се разридае, когато ръцете й послушно се отпуснаха. — Извън тези стени — продължи мъжът с черните одежди — ти наистина си Червената каня. А вътре… вътре си само каквото аз пожелая да бъдеш. Мисля си, че отсега нататък ще останеш каквато си сега, винаги, когато аз съм край тебе. Ще осъзнаваш какво се случва наоколо. Твоят страх е като най-рядкото измежду редките вина.

— Мислиш ли, че няма да се върна, след като се освободя? — изсъска Карела. — Само да стисна меч в ръката си, само моите хрътки да препуснат край мен и аз ще срутя тази крепост върху главата ти.

Смехът му разтрепери всичките й кости.

— Когато напуснеш тези стени, ти ще си спомняш само онова, което аз искам да си спомняш. Ще вярваш само в онова, каквото аз съм ти казал по този или онзи въпрос. Но когато отново се върнеш в централната кула, ще си спомниш цялата истина. Червената каня ще се унижава в моите крака и ще пълзи, за да ми достави удоволствие. Ще мразиш своето поведение до дъното на душата си, ала ще се подчиняваш.

— По-скоро ще умра! — предизвикателно изкрещя тя.

— Това няма да ти бъде позволено — усмихна се студено той. — Сега млъкни. — Думите, които се готвеше да изрече, замръзнаха върху езика й. Аманар измъкна нож с позлатено острие изпод дрехата си и опита остротата му с палец. — Сега ще наблюдаваш всичко, което се случва тук. Не смятам, че Суза ще има нещо напротив. — Момичето върху олтара изстена. Черните очи, изпъстрени с червени петънца, изведнъж грабнаха погледа на Карела, както пепелянка улавя погледа на птица. Тя чувстваше, че взорът им прониква в глъбините на душата й. — Ще гледаш — тихо каза Аманар — и ще започнеш да научаваш истинското значение на страха.

Той отново се обърна към олтара, монотонният напев, който произнасяше, зазвуча по-високо, срязвайки ума й като нож. Започнаха да се образуват пламъци, подобни на мъгли.

Зелените очи на Карела изхвръкнаха от орбитите. Не, нямаше да крещи, каза си тя. Дори и да й останеше глас, нямаше да крещи. Ала хълбоците й и закръглените извивки на гърдите й изведнъж се обляха в пот, а умът й бе обхванат от огромен, неописуем ужас.