Конан Непобедимия

Десета глава

Облачета прах се издигаха изпод копитата на заморанския кавалерийски отряд — цяла рота, която пресичаше ниските обли хълмове, оскъдно покрити с дребен храсталак. Върховете на копията и плетените ризници на войниците бяха намазани с черна боя, за да не отразяват слънчевите лъчи. Яздеха в две колони, кръглите им щитове висяха отляво, прикрепени към седлата. Начело на ротата беше Харанидес, който лично бе подбрал всичките войници — ветерани от многобройните бойни походи по границите.

Харанидес несъзнателно размърда бедра върху коравата кожа на седлото. Непрекъснато въртеше глава отляво надясно, наблюдаваше, надяваше се да зърне някъде проблясък от светлина. Бяха му съобщили само посоката, в която трябва да върви, и освен нея не разполагаше с нищо друго и се налагаше да рискува. Половината от войниците се пръснаха в линия от двете му страни. Предстоеше им да изкачат един хълм. Всеки един от тях разполагаше с метално огледало и само ако откриеше и най-дребната следа…

Капитанът изкриви лицето си в гримаса, когато офицерът с втория по големина чин след неговия, Ахеранатес, напусна мястото си и в галоп пристигна при него в челото на колоната. Строен младеж с гладко обръснато красиво лице и големи тъмни очи, на които по̀ би прилягало да флиртуват с някоя дама от двореца, отколкото да гледат смъртоносни бойни сцени, Ахеранатес бе натрапен на капитана в последната минута. Неговият баща, който се ползваше с благоразположението на краля, бе изявил желание синът му да придобие малко боен опит и ако походът се окаже успешен, да сподели славата, че е докарал Червената каня, окована във вериги, пред кралския трон.

— Какво искаш? — изръмжа Харанидес. Ако мисията успееше, той не би имал нужда от доброто мнение на бащата на юношата. Ако пък се провалеше, бащата не би могъл да го спаси от заплахата на краля.

— Чудя се защо не преследваме Червената каня — каза Ахеранатес. Харанидес го погледна и той добави: — Нали така ни бяха заповядали… господин капитан.

Харанидес обузда гнева си с немалко усилие.

— А къде би я преследвал ти, лейтенант? В каква посока? Или може би нашият поход не е достатъчно бляскав за човек, свикнал с пищността на военните паради в столицата?

— Не са ме учили да ръководи по този начин кавалерийски отряд… господин капитан.

— В името на Шеол, къде са те учили… — блясък от светлина на изток пресече думите в гърлото му. Веднъж. Два пъти. Три пъти. — Отговорѝ на сигнала, лейтенант. Чрез огледало — добави той, когато неговият подчинен обърна коня си назад. — И не е нужно всяко безстопанствено куче наоколо да разбере, че сме тръгнали на поход. Събери ротата веднага.

— Както заповядате… господин капитан.

Този път Харанидес не забеляза сарказма, с който бяха произнесени тези думи. Това трябваше да бъде следата, която търсеше. В името на Митра, трябваше да бъде. Едва се сдържаше да не препусне в галоп пред своята войска, ала си наложи да продължи с бавен конски ход. Трябваше да запази силата на конете, ако наистина му предстоеше преследване, и той се молеше дано има истинска гонитба.

Мъжете, пръснати на изток, заемаха местата си, щом подадоха сигнала. Всеки се включваше в колоната, когато проблясването на огледалото стигнеше до него. Хората зад войника, който пръв бе открил следа, трябваше да поемат на запад, за да се доберат до колоната. Ако това се окажеше фалшива тревога…

Изкачиха още един хълм и пред очите им се показа малка група войници. Когато капитанът се приближи към тях, още един конник от изток се включи към колоната. Харанидес най-сетне си позволи да пришпори коня си и препусна в галоп. Един от войниците излезе напред и докосна почтително челото си.

— Капитане, изглежда, че е имало лагер, но има и…

С махване на ръка Харанидес го накара да замълчи. И сам можеше да види какво бе необичайното в тази долчинка между двата хълма. Лешояди с черни крила и плешиви глави, омазани в червено от храната, която бяха погълнали, се гушеха на земята и предпазливо гледаха четирите чакала, които ги бяха прогонили от техния пир.

— Чакайте тука, докато ви дам сигнал — заповяда Харанидес и бавно се спусна с коня си в долчинката. Изброи пепелта от десет угасени огньове.

Чакалите се отдръпнаха, подплашени от конника, озъбиха се, после отново грабнаха кости, върху които още имаше късове месо, и побягнаха с дълги скокове към храсталака. Лешоядите преместиха погледите на мънистените си очи от чакалите към Харанидес. Полуоглозган череп показваше, че мършата, която се валяше по земята, доскоро е била човешко същество, ала това никога нямаше да може да се докаже от разпръснатите наоколо кости, изпотрошени от яките челюсти на чакалите. Харанидес вдигна глава — Ахеранатес се спускаше по склона в галоп.

— Митра! Какво е това?

— Доказателство, че тук са лагерували бандити, лейтенант. Никой друг не би оставил мъртвец на милостта на дивите зверове и лешоядите.

— Ще доведа войниците да претърсят…

— Заповядай на десет войника да слязат от конете — търпеливо каза Харанидес — и ги доведи тук. — Можеше да си позволи да бъде търпелив сега. Сега вече бе сигурен. — Не е нужно да смачкаме под конските копита и малкото, което можем да открием. Лейтенант… отдели и двама души да погребат това тук. Лично ти си отговорен за това.

Ахаренатес избягваше да гледа окървавените кости. Лицето му изведнъж доби зеленикав оттенък.

— Аз? Но…

— Хайде, лейтенант. Червената каня и заедно с нея твоята слава се измъкват все по-далеч с всеки изминал миг.

Лейтенантът се облещи с отворена уста, след това преглътна и рязко обърна коня си. Капитанът слезе от седлото и внимателно поведе своя кои през мястото, където бяха лагерували бандитите. Около останките от огньовете още личаха следите от постелките на разбойниците. Около петдесет, прецени той. Встрани от огньовете видя дупки от малки колчета и от пръсти на шатра. Ала четири дупки, разположени в голям квадрат, го заинтригуваха повече.

Нисък кавалерист с криви крака дотича при него и докосна полегатото си чело с ръка.

— Извинявайте, капитане, но лейтенантът ми заповяда да ви съобщя, че е открил къде бандитите са държали конете си, вързани за колове. — Гласът на войника зазвуча уклончиво, разкривайки явното му нежелание да се обвързва с думите, които изричаше: — Лейтенантът заповяда да ви кажа, че може би имало към сто коня.

Харанидес погледна към хълма, където двама от хората му копаеха гроб за останките от тялото. Ахеранатес явно бе решил да разузнае наоколо, вместо да надзирава работата на войниците, както му бе заповядано.

— Бил си повече от двадесет години в кавалерията, Резаро — каза капитанът. — Колко коня според теб са били вързани на тези колове? Ако, разбира се, лейтенантът не беше казал сто.

— Не искам да противореча на лейтенанта, капитане, но бих казал, че конете са петдесет и три. Не бяха изчистили фъшкиите, държали са конете далече един от друг. Някои от тях, разбира се, са само товарни животни.

— Много добре, Резаро. Върни се при лейтенанта и му кажи, че искам… — Той прекъсна думите си при вида на напрежението, изписано върху лицето на Резаро. — Какво още имаш да ми кажеш?

Ниският набит мъж се размърда непохватно.

— Ами… лейтенантът каза, че сме сбъркали, но Каресус и аз, ами ние открихме пътя, по който са напуснали това място. Замели се следите си с клони, но недостатъчно. Насочили са се на изток, съвсем леко на север.

— Сигурен ли си в това? — остро запита Харанидес.

— Да, капитане.

Капитанът бавно поклати глава. Към Кезанкианските планини, а не към маршрута на керваните през планините към Султанапур.

— Кажи на лейтенанта да дойде при мен, Резаро.

Кавалеристът докосна челото си и се оттегли. Харанидес изкачи източния хълм, за да вижда по-добре Кезанкианскнте планини, които се губеха от погледа му в безкрайността зад хоризонта.

Ахеранатес дойде. Държеше в ръце каменно бурканче от помада.

— Открих го на мястото, където е била палатката — каза той. — Изглежда, някой е водел със себе си своята любовница.

Харанидес взе бурканчето. Макар и празно, то все още пазеше аромата на парфюм от Офир.

— Изглежда много вероятно, че това е твоят първи сувенир от Червената каня.

Лейтенантът зяпна.

— Но откъде сте сигурен, че това е било тъкмо лагерът на онази уличница? Много вероятно е тук да е спрял… керван, който се е отклонил малко от своя маршрут. А онзи… мъртвецът… е бил изпратен да изпълни някаква поръчка и дивите зверове са го убили. А може и да не е свързан с хората, лагерували тук. Вероятно е дошъл по-късно и…

— Един човек е бил разпнат долу между четири кола — каза студено Харанидес. — Според мен той е мъртвецът. На второ място — тук не са идвали камили. Виждал ли си някога керван без камили, с изключение на керваните с роби? При това няма широко място със забити колове, където да са били отседнали робите. Трето — имало е само една палатка. Керван от толкова хора би трябвало да има десетина. И на последно място — защо изведнъж загуби ентусиазма си да преследваш Червената каня? Вероятно това се дължи на твоето предположение, че я следват сто души. Не се плашѝ. Те са по-малко от петдесет, макар че гарантирам — ако работата опре до бой, ще ти се сторят повече от сто.

— Нямате право! Менерксес, моят баща, е…

— Баща ти е много далеч, лейтенант. Аз съм твоят началник. Подготви хората за тръгване. Ще тръгнем по онази следа, която според теб била толкова фалшива, че не сметна за нужно да кажеш дори две думи за нея.

За миг останаха очи в очи един срещу друг Харанидес изпълнен със студено презрение, Ахеранатес — разтреперен от ярост. Лейтенантът рязко захвърли бурканчето от помада на земята.

— Слушам! — почти изхърка той, обърна се и тръгна да изпълни заповедта.

Харанидес се наведе и вдигна гладкото каменно бурканче. Ароматът на цветя събуди в съзнанието му смътна представа за жена — образ, който коренно се различаваше от грубата уличница с меча, каквато би трябвало да бъде Червената каня. Но защо тя яздеше към Кезанкианските планини? Отговорът на този въпрос беше от жизненоважно значение за него. В случай на успех Ахаресус, върховният кралски съветник, щеше да се изкачи с лекота на върха в държавата. Провал — и съветникът нямаше да каже и дума в негова защита, когато кралят пожелаеше да набие главата му кол край Западната порта. Капитанът прибра бурканчето в кесията си и тръгна към своите войници.