На сутринта след набега си в двореца Конан се събуди рано. Слезе в кръчмата и я завари съвсем празна, ако не се броеше Абулетес, който оглеждаше на тезгяха печалбата си от нощта, и двама мършави метачи, облечени в парцали. Тлъстият собственик на таверната хвърли предпазлив поглед към Конан и затули с ръка купчинката монети, сякаш да я защити от обир.
— Вино — каза Конан и измъкна няколко медни монети, за да плати. Въпреки празненството, което бе направил предишната нощ, в кесията му все още имаше шест от жълтиците, които му бе дал мургавият мъж. — Не крада от приятели — добави той, когато Абулетес притегли с лакът монетите върху тезгяха към себе си.
— Приятели! Какви приятели? В Пустинята дори и родният ти брат не е твой приятел. — Абулетес напълни груба глинена кана от канелката на едно буре и я блъсна пред Конан. — Но може би си мислиш, че ще си купиш приятели със златото, което пръсна снощи. Впрочем, откъде дойде това злато? Замесен ли си в онова, което се случи в двореца през нощта? Не, не е възможно. Ти прахосваше пари като самия Илдиз точно преда то да се случи. По-добре е да внимаваш и да не парадираш така със златото си в Пустинята.
Собственикът на таверната щеше да продължи в същия дух, ала Конан го прекъсна.
— Нещо се е случило в двореца? — Той прояви бдителност и отпи дълга глътка от разреденото вино, сякаш бе задал въпроса случайно.
— Ако наричаш „нещо“ един мъртъв кралски съветник плюс още неколцина от кралското домакинство и дузина пребити пазачи, значи наистина „нещо“ се е случило.
— Значи цяла дузина!
— Щом ти казвам, така е било. Претрепани пазачи на всяка крачка, всичките дарове, които Тиридатес получи от Илдиз, били отмъкнати и никой не видял дори косъмче от онези, които свършили цялата работа. Никой нищо не видял в целия палат. Обаче се говори, че двама часовои мярнали как някакъв мъж бягал от двореца. Едър мъж. Някъде колкото тебе на височина.
— Разбира се, че бях аз — изсумтя Конан. — Прескочих стената, след това се върнах обратно и влачех цялата плячка на гръб. Нали разправяш, че всичките дарове били откраднати. — Той изпразни каната и я стовари пред дебелия мъж. — Дай още една.
— Пет скъпоценни камъка, пет танцьорки и златното ковчеже. — Абулетес завъртя канелката и плъзна пълната кана по тезгяха. — Ако плячката не е била дори по-голяма. Всичко са взели. Признавам, че ти не би могъл да направиш тази работа. Признавам. Но защо се интересуваш толкова много от това? Отговори ми на тоя въпрос.
— Аз съм крадец. Някой друг е свършил тази работа вместо мен. Значи онова, което трябва да направя, е да му отнема откраднатото. — Но от кого да отнеме? Анкар не разполагаше с друг план, освен този с Конан, младежът бе сигурен в това. Тогава единствената възможност, която оставаше, бе, че пазачите са се включили в обира, отмъкнали са съкровището и момичетата робини, или пък са се самоубили, понеже са допуснали в палата някой, който е извършил кражбата.
Абулетес се изхрачи върху един шарен парцал и започна да бърше тезгяха.
— Ако питаш мен — каза той разсеяно, — не бих искал да имам нищо общо с това. Онези, които са направили обира, не са от Пустинята. Хората, дето обират крале, не бива да бъдат разгневявани. Всичките са магьосници, ако искаш да знаеш. Спомни си, че никой не ги е видял. Не е забелязал дори косъмче от главите им.
„Може да е бил някой маг“, помисли си Конан, макар че не можеше да си представи защо е притрябвало тъкмо на някой маг да се излага на опасност и да отмъква петте танцьорки от двореца. Освен това магьосниците не бяха така умели, както вярваха повечето хора, и никой друг не знаеше това по-добре от Конан.
— Говориш така, сякаш си загрижен за мене, Абулетес. Обаче нали каза, че в Пустинята нямало приятели.
— Ти харчиш щедро — кисело отвърна собственикът на таверната. — Цялата работа е в това. Не мисли, че влагам нещо повече. Обаче се пазѝ от тази каша в двореца, каквато и да е тя. Онзи, който стои зад нея, е много по-голям от такива като тебе. Ще свършиш с прерязано гърло, а пък аз ще загубя един клиент.
— Може би си прав… Излизам да глътна малко свеж въздух. От тия разговори направо ме заболя стомах.
Той остави кръчмаря, който бе започнал да си мърмори страшни неща под носа, и излезе на улицата. Въздухът в Пустинята бе всичко друго, но не и свеж. Вонята от гниещи отпадъци се смесваше с изпарения от човешки изпражнения и повръщано. Плочите от настилката, в местата, където не бяха изкъртени и нямаше дупки, пълни с тиня, бяха покрити с кал. В мрачните глъбини на една пряка, толкова тясна, че едва позволяваше на по-едър мъж да се промъкне между стените на къщите, жертва на някакъв обир стенеше за помощ. Или пък беше просто примамка, която привличаше хора, за да бъдат окрадени. Двата варианта бяха еднакво вероятни.
Конан преднамерено се разхождаше из лъкатушещите улички в това царство на крадците, макар сам да не знаеше каква точно е неговата цел. Един измамник със зацапана сребърна бродерия върху дългото до кръста палто помаха за поздрав, когато Конан мина край него, млада проститутка, съвсем гола, ако не се брояха позлатените пиринчени камбанки върху гърдите й, бе седнала да почива пред входа на някаква къща и се усмихна на широкоплещестия младеж, внезапно решила, че в края на краищата не е чак толкова уморена. Конан дори не ги забеляза, нито пък обърна внимание на един „сляп“ просяк в черни дрипи, който почукваше със счупената си тояжка по улицата и след като хвърли поглед към мрачно стиснатите челюсти на Конан, отпусна камата, която стискаше под мръсните си дрехи. Младежът не усети и присъствието на тримата мъже, които го следваха по лъкатушещите улички, като прикриваха лицата си с краищата на тюрбаните си, а побелелите от напрежение кокалчета на ръцете им стискаха тояги под омазаните дрехи, докато мускулестите му ръце и дългата му сабя не ги накараха да вземат друго решение.
Младежът се опитваше да си втълпи, че медальоните вече са извън неговия обсег на действие. Не разполагаше с нищо друго, освен с проблясъци на съмнение относно това кой ги е взел и нямаше никаква представа къде се намират сега. И все пак десет хиляди жълтици не бяха нещо, от което човек така лесно се отказва. Освен това вече познаваше Велита, робинята. Тя би била щастлива с всеки господар, който е добър с нея. Ала той бе обещал, беше се заклел, че ще я освободи. Беше се заклел в името на Бел и Кром. Неговата клетва и десетте хиляди жълтици.
Изведнъж осъзна, че се намира извън Пустинята, близо до кръчмата „Танцуващият бик“ на улицата на Сребърната риба. Оградена с дървета ивица тревна площ се спускаше чак до центъра на широката улица. Носени от роби столове-носилки си съперничеха по брой с пешеходците и наоколо не се виждаше никакъв просяк. Това място бе далеч от Пустинята и все пак Конан и тук имаше приятели, или поне познати. Подвижните врати на кръчмата, върху които бе изрисуван строен мъж с кожен колан, подскачащ между рогата на голям черен бик, изскърцаха, когато Конан ги бутна и влезе.
„Кръчмите — помисли си младежът, докато търсеше да зърне лицето на човека, когото искаше да срещне — много си приличат, независимо дали се намират в Пустинята, или не.“ Вместо от разбойници и крадци масите бяха заети от дебели търговци, облечени в дрехи от лилава коприна и зелен брокат. Просто методите на крадене бяха различни. На мястото на фалшификатора на монети седеше строен мъж, който държеше ароматична топчица срещу зараза под силно издадения си напред нос. Той не подправяше парите, които разпространяваше, а просто ги купуваше от задната врата на кралския монетен двор. Имаше и куп сводници, облечени като благородници в алени одежди, окичени със смарагди, които украсяваха ушите им — някои от тях в действителност бяха благородници, ала това не ги правеше с нищо по-различни от обикновените сводници. Куртизанките носеха златотъкани дрехи вместо само позлатени, имаха рубини, вместо спесартини1, ала и те бяха разсъблечени и предлагаха същите прелести, както в Пустинята.
Зърна човека, когото търсеше — Ампартес, търговец, когото никак не го беше грижа дали са платени кралските мита̀ върху стоките, които купува. Търговецът седеше сам на маса до стената. Каквото и да се случеше в Шадизар, Ампартес скоро знаеше всичко за него. Столът до масата срещу дебелия търговец недоволно изстена, когато тежкото тяло на Конан се отпусна върху него — звук, твърде близък до този, който се надигна и в гърлото на Ампартес. Мазната му буза трепна, когато тъмните му очи се отместиха, за да отчетат кой е забелязал пристигането на Конан. Той подръпна късата си остра брада с обсипаната си с пръстени ръка.
— Какво правиш тук, Конан? — изсъска Ампартес и пребледня, сякаш се боеше, че името, което бе изрекъл, може да бъде дочуто от някого. — Нямам нужда от… твоите особени услуги.
— Но аз пък имам нужда от твоите. Кажи ми какво се случи снощи в града.
— Ти… ти имаш предвид двореца?
— Не — каза Конан и скри усмивката си, породена от облекчението, изписано върху лицето на търговеца. Грабна една калаена чаша от подноса на преминаващо край него момиче, което бе облечено само с ивица алена коприна, не по-широка от педя, обвита ниско около бедрата, и си наля от синята плоска бутилка на Ампартес. Момичето лукаво му се усмихна, след това тръсна русата си коса, изсумтя и намръщено забърза, защото той изобщо не я погледна. — Разкажи ми за всички необикновени неща. Всичко, дори и най-дребната случка.
През следващите два часа търговецът непрекъснато бърбореше за своето облекчение, че Конан не го замесва в кражбата в двореца. Кимериецът научи, че предишната нощ в Шадизар търговец на редки вина удушил собствената си любовница, след като я заварил със своя син. Разбра също така и историята как жената на някакъв търговец на скъпоценни камъни забила кама в ребрата на съпруга си без никаква известна на гражданите причина. Племенницата на един благородник пък била отвлечена, ала осведомените по случая заявявали, че с парите от откупа, които идвали от нейната зестра, щели да бъдат изплатени дълговете на вуйчо й. Крадци бяха проникнали в домовете на петима търговци и двама благородници. На един благородник пък ограбили стола носилка и дрехите от гърба му на Ворлузианския път. Някой прерязал гръкляна на един търговец на роби пред магазина му — едни разправяли, че това се случило заради ключовете от кутията, където си държал парите, други — защото търговецът не проверявал откъде произхожда стоката, с която търгувал, и затова продал една похитена благородничка в Кот. Още един търговец от Акиф, след като посетил най-изтънчения бардак, наречен „Къщата на агнетата от Херба“, бил…
— Стига! — Ръката на Конан изплющя върху масата. Ампартес се облещи срещу него и зяпна. — Това, което ми разказа досега, се случва всяка нощ в Шадизар, такива неща стават винаги. Случило ли се е нещо необикновено? Може да не е свързано със злато или обир. Просто нещо странно, необяснимо.
— Не разбирам какво искаш — измърмори мазният мъж. — Говореше се за някакви поклонници, ала при тях не виждам никаква печалба. Не зная защо си губя времето с тебе.
— Поклонници? — остро го прекъсна Конан. — Какво необикновено се е случило с тях?
— В името на Митра, от къде на къде е твоя работа да разпитваш за… — Ампартес мъчително преглътна, когато стоманеносините очи на Конан приковаха неговите. — Е, добре де. Те дошли от Аргос, далеч от запад, и искали да направят свято поклонение пред гробница на светец във Вендия — много далеч на изток.
— Нямам нужда от уроци по география — изръмжа Конан. — Чувал съм за тези земи. Какво са сторили тези поклонници, което е извън обичайния ред на нещата?
— Напуснали града точно два часа преди да изкукуригат петлите — ето какво. Доколкото знам, били дали някаква клетва, че не трябва да бъдат в града, зад градската стена при изгрев-слънце. Кажи ми сега къде е твоята печалба от цялата тази работа?
— Ти просто ми кажи каквото искам да чуя и остави аз да се грижа за печалбата си. Какви хора са били тези поклонници?
Ампартес го погледна вбесено — бе загубил всякакво търпение.
— В името на камбаните на Зандру, човече! Какво очакваш да зная за някаква си шайка поклонници? Не ти ли е достатъчно, че съм чул за съществуването им?
— Очаквам — сухо каза Конан, — че всеки божи ден ти ще знаеш кой от благородниците колко е загубил на зарове, кой с чия жена е спал и колко пъти е кихнал кралят. Казвай сега за поклонниците. Поблъскай си ума, Ампартес.
— Аз не… — Тлъстият търговец изсумтя, когато Конан постави лявата си ръка на масата. Ножницата над китката му беше празна, а дясната ръка на кимериеца бе скрита под ръба на масата. — Ами били поклонници. Какво повече да кажа? Мъже с качулки и дрехи от груб плат, които не показвали нито косъмче от тях. Конете им не били нито по-добри, нито по-лоши, отколкото на повечето поклонници. Телата на петима от тях, които умрели по пътя, били сложени в бъчви за вино, натоварени на камили. Изглежда, че са направили още една клетва — всичките починали през святото пътуване да достигнат до гробницата на светеца. В името на Митра, Конан, кой би могъл да ти каже повече за някакви си поклонници?
„Пет тела — помисли си Конан. — Петте момичета танцьорки.“
— Имало ли е войници с тези поклонници? Въоръжени мъже?
Ампартес поклати глава.
— Нямали дори една кама, доколкото чух. Казали на сержанта пред Поргата на Трите меча, че духът на техния бог щял да ги закриля. Той им отвърнал, че една сабя ще свърши по-добра работа и това, че носят войнишки ботуши, не било достатъчно.
— Какво? Какво каза за войнишките ботуши?
— От къде на къде, в името на… как бих могъл да зная нещо за тези ботуши? — Той разпери ръце. — Добре. Всичко, което знам, е, че едни от тях носел кавалерийски къси полуботуши. Дрехата му се закачила на стремето и едни от ботушите се показал и хората го забелязали. — Тонът на търговеца стана саркастичен. — Искаш ли да знаеш как изглеждали? Червени, с нещо като щампована змия отстрани. Странно е наистина, но точно това чух. И това, Конан, е наистина последното нещо, което зная за проклетите поклонници. Сега ще задоволиш ли моето любопитство? Какво, в името на всички богове, кара човек като теб да си губи времето с поклонници?
— Искам да посъбера опит в религията — отвърна Конан и прибра камата в ножницата. После стана и остави търговеца да се кикоти — гърленият му смях не престана, докато от очите му не изскочиха сълзи, които се затъркаляха по месестите му огромни бузи.
Докато Конан пресече Шадизар и отиде до конюшнята, където бе оставил своя кон, той вече се бе убедил, че е прав. Не само петте тела в буретата потвърждаваха разсъжденията му, но и Портата на Трите меча. Тази порта извеждаше на североизток, към маршрута на керваните, който минаваше от Кешрон през Кезанкианските планини към Султанапур. Вендия наистина беше само едно име в съзнанието му, но той знаеше, че до нея се достига, ако човек излезе от града през Портата на Черния трон, след това се пътува на югоизток през Туран и се преплува морето Вилайет. Младежът реши — щом оседлаеше коня си, щеше да поеме през Портата на Трите меча по следите на Велита, медальоните и своите десет хиляди жълтици.