Конан — защитника на трона

Шеста глава

В ранните сутрешни часове Улицата на Скърбите добре подхождаше на настроението на Конан. Паважът бе осеян с евтини остатъци от пиршествата на отминалата нощ. Малцината минувачи, които човек можеше да забележи наоколо, се олюляваха на път за вкъщи с подпухнали очи и изпити лица. Конан риташе боклуците по пътя и отговаряше с ръмжене на скимтящите насреща му бездомни кучета, впуснали се да дирят храна сред сметта.

Десетте изминали нощи в странноприемницата „Фестис“ бяха прекрасни — омагьосан от прегръдките на Ариани, от нейната страст и желание, той пламваше дори в мига, когато му се струваше, че е напълно задоволен. Стефано седеше умислено, потънал в ревност и вино, ала споменът за гнева на кимериеца държеше езика зад зъбите му. Хордо, привлечен от чара на стройната Керин, премести при нея оскъдната си покъщнина от странноприемница, отдалечена на Три преки от „Фестис“, където живееше по-рано. Всяка вечер двамата с Конан пиеха и се надпреварваха да си разказват разни измислици, докато прелестите на Ариани и Керин ги разделяха. Такива бяха нощите. Дните им изглеждаха съвсем другояче.

Конан спря, сепнат от шума на тичащи ботуши край себе си, ала продължи по пътя, когато Хордо се присъедини към него.

— Лош късмет и тази сутрин? — попита едноокият и се вгледа в лицето на Конан.

Конан кимна.

— Победих и тримата телохранители на служба при лорд Хераниус и той ми предложи три жълтици, ако стана техен началник плюс още две на всеки десет дни.

— Това наричаш лош късмет? — възкликна Хордо.

— Митра! Та то е два пъти повече от обичайната заплата на телохранител. Изкушен съм да се откажа от контрабандата. Поне няма опасност от дръвника на палача.

— Ала трябва да положа клетва пред върховните съдии на града, че няма да напускам службата си без разрешение в срок от две години.

— О!

Юмрукът на Конан изплющя в дланта на лявата му ръка — звукът наподобяваше удар на бухалка в просната да съхне животинска кожа. Някакъв пиян, който се клатушкаше по път, подскочи цели две педи и падна в локва нечистотии. Конан не го забеляза.

— Навсякъде е същото — изскърца със зъби той. — И при отряд телохранители, и ако те наемат самостоятелно. Всички искат да се закълнеш, че ще служиш три години, а някъде искат и пет.

— Като нямаше тези клетви — размишляваше гласно Хордо, — хората си сменяха господарите всеки ден и получаваха по жълтица повече при всяка нова служба. Ти например. Защо не останеш на служба там, където ти предложат най-много злато? Да вземем този лорд Хераниус. Ако ти се прище да си идеш, а той не те пусне, просто си тръгваш. Клетва, която превръща човека в роб, въобще не е никаква клетва.

— И трябва да напусна Белверус, а може би и Немедия. — Той остана смълчан дълго, ботушите му отритваха встрани счупени глинени кани за вино и мръсни парцали от изоставени дрехи. Накрая каза:

— Хордо, отначало само си приказвахме за онзи отряд. Сега той означава много повече за мен. Няма да приема никаква служба, ако не съм начело на свой собствен отряд.

— Толкова много ли означава това за тебе? — попита Хордо невярващо. Той ловко избегна канче помия, плисната от втория етаж и изруга — човекът, извършил грозното дело набързо се скри зад прозореца.

— Да — продължи Конан, без да надава ухо за ядните думи на другаря си по повод оплесканите ботуши. — В крайна сметка човек няма нищо повече от себе си, нищо освен силна дясна ръка и оръжието в нея. И още нещо — воля да се издигне, да остави някаква следа в света, да води другите. Бях крадец, ала достигнах ранг на командир в армията на Туран, и добре си свърших работата. Не знам още колко ще се издигна, нито къде ще ме изведе пътеката, която съм поел, но възнамерявам да стигна толкова високо и толкова далеч, колкото позволяват моят разум и добрият ми меч. Ще имам този отряд.

— Когато се сдобиеш с него — сухо отбеляза едноокият, — погрижи се всичките телохранители да положат необходимата клетва. — Те завиха по улицата към странноприемница „Фестис“

Докато Конан се смееше, трима мъже с мечове в ръце изскочиха и преградиха тясната улица. Шумът от ботушите им накара Конан веднага да погледне през рамо. Още двама въоръжени мъже се появиха зад тях, пресичайки пътя им за отстъпление. Сабята на кимериеца забръмча, освободена от износената шагренова ножница; Хордо, чийто меч се разлюля страшно във въздуха, се завъртя, за да посрещне в лице двамата нападатели, изненадали ги в гръб.

— Отдръпнете се — извика Конан на тримата. — Другаде си намерете си по-лесни жертви.

— Не ни казаха нищо за втори човек — измърмори един вляво от Конан, с тясна миша муцуна, която вече се разтрепери.

Мъжът отдясно, с бръсната глава, блеснала от утринното слънце, неспокойно повдигна меча си.

— Не можем да пленим единия без другия.

— Ще намерите само смъртта си! — подвикна. Конан. С лявата ръка той разкопча бронзовата игла, която придържаше наметката му, и преметна подплатената с кожи дреха да виси свободно върху другата ръка.

Предводителят на нападателите — високият мъж с късо подстриганата брада в центъра на групата им очевидно беше такъв — се обади за пръв път:

— Убийте ги! — изкомандва той и сабята му замахна към корема на Конан.

С грацията на пантера мускулестият кимериец се отдръпна встрани, наметката му се омота около оръжието на високия мъж и десният му крак се стовари съкрушително в слабините на брадатия. В същото време сабята на Конан нанесе страничен удар срещу бръснатата глава — втория нападател. Притиснал устата си с ръка, предводителят им опита да се изправи, ала тялото на Конан описа пълен кръг, левият му крак изсипа страхотната си сила върху слепоочието на предводителя, който се свлече под краката на втурналия се напред мъж с миша муцуна. Двамата се затъркаляха в пръхтяща купчина по мръсната улица.

Нападателят с бръснатата глава загледа опулено другарите си на земята. Свистящият меч на Конан почти изцяло бе прерязал гърлото му. Яркочервена кръв запръска от страшната рана, мъжът се свлече на колене, а после се просна по лице върху камъните. Мъжът с мишата муцуна бързо се изправи на крака и опита да нанесе отчаян връхлитащ удар през рамо. Сабята на Конан иззвънтя срещу чуждото острие, отблъсна го в бясна окръжност към земята, и като полетя по край оръжието на противника, светкавично прободе гърдите му.

С бърз ритник Конан освободи сабята си от мъртвото тяло, което се просна до другия труп на земята. После кимериецът се завъртя и зърна предводителя на злосторниците изправен на крака, с пропито от ярост тясно, брадато лице. Той замахна, докато Конан все още обръщаше рамене, ала за изненада на разбойника големият кимериец не отвърна на удара, а приклекна, почти седна върху петите си. Оръжието му с невероятен мах изряза кървава линия през корема на предводителя. Високият мъж запищя като жена. Обезумели, ръцете му напразно се опитваха да задържат вътрешностите на мястото им. Очите му се изцъклиха в смъртна студенина още преди дългото тяло да падне върху мръсните камъни на паважа.

Конан навреме потърси с поглед Хордо, за да съзре как оръжието на едноокия отсича главата на втория нападател. Тя все още се търкаляше по камъните, когато едноокият приближи, впил сърдит взор в Конан. Кръв се стичаше от дълбока рана на дясната му ръка, и от друга — по-малка, на челото.

— Прекалено съм стар за това, кимериецо.

— Винаги казваш така — докато приказваше, Конан се наведе и провери кесиите на убитите мъже.

— Истината ти казвам — настоя Хордо. — Ако тези не бяха такива глупци, не приказваха и не се размотаваха толкоз дълго, можеха да ни съсекат за храна на кучетата, преди да дойдем на себе си. Да не се лъжем, моите двама едва не ми отрязаха топките. Прекалено съм стар, казвам ти.

Конан се изправи от телата и показа шест съвсем скоро изсечени златни монети. Той ги подхвърли върху дланта си.

— Може да са глупци, ала са били изпратени заради някой от нас. Има някакъв човек, готов да заплати десет жълтици за една смърт. — Той посочи с глава двамата, убити от Хордо. — Ще видиш, че всеки има по две.

Хордо изруга и се наведе над двете тела; след минута се изправи с четири тежки златни монети. Едноокият здраво ги стисна в юмрук.

— Онази там миша муцуна каза, че не очаквали двама души. Митра, кой ли би платил десет жълтици за някой от нас?

Някакво дългунесто момче се показа от тясната уличка, на около дузина крачки от тях. При вида на труповете челюстта му зейна, с писък на неподправен ужас то побягна напред. Воят му заглъхваше бавно — все по-проточен и глух, колкото по-далеч от мъртвите тела го отнасяха краката му.

— Нека обсъдим всичко във „Фестис“ — предложи Конан, — преди тук да се е струпала публика.

— С нашия лош късмет — измърмори Хордо, — днес ще се окаже единствената сутрин от половин година, когато градската стража е решила да излезе на обходен патрул.

Странноприемницата беше съвсем близо до мястото на схватката, разиграла се на криволичещата уличка, ала очевидно никой не бе чул шума. При влизането им само Керин ги погледна с кратък интерес. В този ранен утринен час малцина от хората на изкуството бяха станали и не се чуваше врявата, която отекваше тук вечер.

— Хордо — възкликна стройната девойка. — Какво се е случило с ръката ти?

— Паднах върху счупена кана за вино — отвърна той глуповато.

Тя го изгледа остро, излезе и след миг се върна с купчина чисти парцали и гарафа вино; махна запушалката и започна да излива виното върху дълбоката рана на Хордовата ръка.

— Не! — изкрещя той и грабна съда от ръцете й.

Устните й се извиха в закачлива усмивка.

— Не боли толкова много, Хордо.

— Въобще не боли — изръмжа той. — Сега ще видиш как човек трябва да постъпва с виното.

И той надигна глинената гарафа до устата си, като отблъскваше със свободната си ръка опитите на Керин да му я вземе. Когато накрая престана да пие, за да си поеме дъх, жената изтръгна гарафата, изля малкото останало вино върху парче плат и започна да почиства раната на челото му.

— Стой мирно, Хордо — смъмри го тя. — След малко ще ти донеса още вино.

В отсрещния край на стаята за посетители Конан забеляза непознато лице. Красив млад мъж в изящно избродирана червена туника от кадифе седеше на една маса в ъгъла и приказваше с Грекус, мургав скулптор, който прекарваше значителна част от времето си в компанията на Стефано.

След като откри, че някой желае смъртта му, Конан започна да изпитва съмнение към непознатите. Докосна ръката на Керин.

— Онзи мъж — посочи й той. — Онзи там, който приказва с Грекус. Кой е? Изглежда добре облечен за човек на изкуството.

— Деметрио — човек на изкуството? — изсумтя тя. — Безделник, предпочита в постелята си мъже, вместо жени. Бил много остроумен, ала аз никога не съм споделяла това мнение. Понякога обича да смайва себеподобните си, ако не се въргаля в някой вертеп, естествено.

— Мислиш ли, че той е дал десетте жълтици? — попита Хордо.

Конан сви рамене.

— Той или някой друг.

— В името на Еребус, кимериецо, прекадено съм стар за това.

— За какво говорите? — попита Керин. — Не, по-добре да не знам. — Тя стана и се залови да тегли Хордо зад себе си — нежен фавън, който водеше мечка. — Раната на ръката ти има нужда от мехлем. Счупена кана за вино ли? Наистина счупена кана!

— Когато се върна — извика Хордо през рамо към Конан, — ще започнем с търсенето на човека, който ни трябва. Налага се да сме любезни с врага, нали?

— Готово — извика Конан и се надигна. — Аз ще донеса онзи меч. С него ще припечеля някоя и друга монета.

В стаята си на горния етаж кимериецът откърти една подвижна дъска в пода и взе оръжието с извито като змия острие. Светлината от малкия прозорец пробяга по бляскавата стомана и заблещука върху сребърния предпазител за ръката. Усещане за зло и поквара се издигаше от меча като зловонно изпарение.

Той се изправи и обви наметката на мъртвия разбойнически предводител около острието на злокобното оръжие. Само от допира на меча в ръката му, усети как стомахът му конвулсивно се сви. Такова неприятно чувство не бе изпитвал дори когато за пръв път уби враг.

Конан се върна в стаята за посетители, а мъжът в червената туника от кадифе продължаваше да се навърта в основата на стълбите, повдигнал до орловия си нос малка топчица против зарази. Очите му бяха притворени в апатично безделие, ала кимериецът забеляза, че дръжката на неговия меч е износена от употреба и ръцете, които стискаха малката топчица, изглеждаха грапави и здрави като на фехтовач. Конан мина край него.

— Само за миг, моля — обади се крехкият младеж. — Казвам се Деметрио. Събирам мечове с древна изработка и случайно чух — просто нямаше как да не чуя — че ти притежаваш такъв меч и имаш желание да го продадеш.

— Не си спомням да съм описвал меча като древен — отвърна Конан. Женственият мъж му напомняше с нещо за змия усойница, а това не му допадаше.

Такъв човек може да се усмихва, да ти стиска ръката и в същото време да прониже сърцето ти с меч изотзад. И все пак Конан се вслуша в думите му.

— Може би само съм си внушил, че го наричаш древен — продължи спокойно Деметрио. — Ако не е, не ме интересува. Обаче ако наистина е старинен, бих го купил. — Той хвърли поглед към увития в наметката вързоп под мишницата на кимериеца. — Тука ли е?

Конан посегна към наметката и изтегли оръжието.

— Това е мечът — каза той, ала прекъсна изречението по средата и посегна към собствената си сабя, защото Деметрио отскочи назад. Кимериецът обърна острието на меча към себе си и предложи дръжката на мъжа. — Може би искаш да опиташ колко тежи?

— Не — думата бе произнесена с несигурен шепот. — Виждам, че този меч ми трябва.

Плътта около устните на Деметрио изглеждаше бледа и напрегната. В съзнанието на Конан пробяга странната мисъл, че крехкият мъж се бои от оръжието, ала отхвърли това хрумване като невероятно и глупаво. Кимериецът метна меча на близката маса. Чувстваше ръката си мръсна, защото го бе докосвал. Това усещане също бе лишено от здрав разум.

Деметрио преглътна и докато наблюдаваше меча върху масата, дишането му видимо стана по-леко.

— Това оръжие — продължи той, без да поглежда кимериеца, — има ли някакви… свойства? Някаква магическа сила?

Конан поклати глава.

— Не съм чувал. — Ако беше отговорил утвърдително, щеше да поиска по-висока цена, ала твърдението лесно можеше да бъде оборено. — Колко ще дадеш?

— Три жълтици — бързо откликна Деметрио.

Големият кимериец примигна. Най-смелите му мисли стигаха до няколко сребърника. Ала щом мечът имаше някаква стойност за този млад човек, трябва да се пазари. — За толкова старинно оръжие — поде той, — много колекционери биха платили двадесет.

Крехкият мъж го погледна изпитателно.

— Нямам толкова в себе си — измърмори той.

Изумен, Конан се почуди дали оръжието не е принадлежало на някой отдавна мъртъв крал. Деметрио дори не се бе престорил, че желае да се пазари. С обигран поглед на крадец Конан оцени на петдесет жълтици украсената с аметисти златна гривна върху китката на Деметрио, а малката игла с рубин в туниката му на два пъти по толкова. Човекът пред него с лекота можеше да плати двадесет жълтици, помисли си той.

— Готов съм да почакам — започна Конан, обаче Деметрио свали гривната от китката си и я пъхна пред него.

— Ще вземеш ли това? — попита купувачът. — Не бих рискувал някой друг да получи оръжието, докато отида да донеса монетите. Струва повече от двадесет жълтици, уверявам те. Добави и наметката, защото не искам да нося голия меч по улиците.

— Наметката и оръжието са твои — обяви кимериецът и бързо размени украсената с кожи дреха за гривната.

Усети прилив на радост, когато юмрукът му се затвори върху богато украсеното с аметисти златно украшение. Сега нямаше нужда да се занимава с мисълта как ще наеме войни за смешната сума от десет жълтици, които по-рано притежаваше. Възнаграждението на неговия отряд от телохранители бе буквално в ръката му.

— Бих искал да те попитам — добави Конан, — защо оръжието е толкова скъпо. Да не би това да е мечът на древен крал или герой?

Деметрио внимателно обвиваше наметката около меча. Внимателно, помисли си Конан, предпазливо, сякаш острието бе опасно животно. Изведнъж женственият благородник прекъсна заниманието си.

— Как се казваш? — попита той.

— Казвам се Конан.

— Прав си, Конан. Това е мечът на древен крал. Всъщност, може да се каже, че това е мечът на Брагорас — и той се разсмя, сякаш току-що бе казал най-смешното нещо, произнасяно някога от човешка уста. Без да прекъсва смеха си, мъжът прибра меча и наметката и забърза към улицата.