Конан — защитника на трона

Шестнадесета глава

При портата на царския палат Конан видя, че Хордо го чака пред самата мостова кула. Беше довел коня му и двадесет войни, измежду които Махон и Нарус. Кимериецът въпросително се вгледа в приятеля си, ала едноокият само сви рамене.

— Чух, че си щял да носиш съобщение до някакъв лорд — каза той на Конан. — Я си представи, че е онзи, когото видя на срещата с Тарас. Или, който иска да те убие. Може да се случи и най-лошото — отиваш при човека от срещата с Тарас и тъкмо той иска главата ти.

— Подозираш всекиго, като че си някаква старица — заключи Конан и се метна на седлото.

Вегенций, посмачкан и съсипан, ала защитен зад доспехи и ризница, сложил шлем с червен гребен на главата си, изведнъж се появи пред портата с десет войника от Златните Леопарди, които го следваха по петите. Когато погледът му съзря конниците на Конан, спря, изгледа ги свирепо, обърна се, разблъска ядосано войниците, за да си пробие път, и изчезна обратно в двореца.

— Може да подозирам всекиго като някаква старица — продължи Хордо тихо, — но поне имам достатъчно ум да си спомня, че някои от твоите врагове имат лица, които познаваме. Освен това ще видиш, че градът се е променил през последните няколко дни.

Докато Конан водеше своите двадесет въоръжени мъже по празните улици, бързо забеляза очевидните промени. Тук-там куче с щръкнали ребра подушваше стените на къщите и свиваше зад някой ъгъл. Съвсем рядко се появяваше човек в затънтените улички, забързан, сякаш по петите му тичаха преследвачи. Върху прозорците бяха заковани капаци, върху вратите стърчаха железни решетки; нито един магазин не бе отворен, не се чуваха гласовете на амбулантните търговци. Смъртна тишина — осезаема, сякаш имаше свое тегло, бе притиснала града.

— Всичко започна скоро след като отидохме в двореца — измърмори Хордо. Огледа се наоколо и се изгърби като че яздеше сред гробове. — Хората напуснаха улиците, по ъглите останаха само разбойници, просяци и проститутки. Уличниците и просяците също изчезнаха почти веднага, след като нямаше кой да им подхвърля нещичко, нито кой да потърси прелестите на жените. Разбойниците станаха господари на града и тежко и горко всекиму, който си подадеше главата вън от къщи. Ала вчера и те се изпокриха някъде. — Той хвърли многозначителен поглед към Конан. — И всичко стана само за едно обръщане на пясъчния часовник.

— Като че са получили заповед?

Едноокият кимна.

— Може пък в края на краищата този Тарас да е наел въоръжени мъже. Знае ли човек.

— Да, но не и за целта на Ариани. — Известно време големият кимериец остана смълчан, като се взираше в наглед пустите сгради. — Има ли новини за нея? — попита накрая той.

Не беше необходимо Хордо да пита за кого се отнася въпроса.

— Тя е добре. Два пъти ходих във „Фестис“ Всички ме гледаха, като прокажен, изтърсил се неканен на тяхната вечеря. Керин е тръгнала с Грекус…

Конан кимна, без да каже дума, и двамата продължиха да яздят в пълна тишина към двореца на Албанус. Когато пристигнаха до портите, Конан слезе от коня и удари с юмрук защитения със здрава решетка вход.

Сред яките дъски се отвори капаче, не по-голямо от мъжка ръка, и едно изпълнено с недоверие око изпитателно се вгледа в тях.

— Какво търсите тук? Кои сте вие?

— Името ми е Конан. Отвори портата, човече. Нося съобщение за твоя господар от самия крал Гариан.

За момент се чуха откъслеци от тихо прошепнати думи зад вътрешната страна на портата. Последва ги шумен трясък от изтеглянето на лост и тежкото крило на вратата се отмести, като остави място за един-единствен човек.

— Ти може да влезеш — извика глас отвътре. — Но не и ония с тебе.

— Конан! — започна Хордо.

Кимериецът го укроти с жест.

— Спокойно, Хордо. По-сигурно място от този дворец не бих могъл да намеря дори в прегръдките на жена — и той решително хлътна през тесния отвор.

Вратата се затвори с шумно хлопване зад гърба му, и Конан се изправи срещу четирима мъже с извадени мечове; отстрани пети човек притисна върха на сабята си в ребрата му.

— Казвай сега кой си! — грубо извика онзи, който бе пробил туниката на Конан.

Изпълнен със съжаление, че не облече ризницата, преди да напусне кралския палат, Конан за миг се обърна — време достатъчно, за да различи тясно мъжко лице с раздалечени очи и нос с прерязан връх.

— Казах — той протегна ръка под туниката си, ала веднага замръзна на място, защото острието на оръжието се впи по-дълбоко в тялото му. — Само искам да ти покажа съобщението. Каква заплаха мога да представлявам за вас, като си притиснал меч в ребрата ми?

За себе си помисли, че онзи с отрязания нос стои твърде близо. Човекът никога не би пробил туниката му, ако нямаше намерение да го промуши. Едно светкавично завъртане на ръката щеше да избие сабята му встрани, после Отрязаният нос можеше да бъде захвърлен срещу онзи негов другар там и… Големият кимериец се усмихна, останалите се раздвижиха несигурно като се чудеха за какво ли пък този е намерил да се радва в такъв момент.

— Дай да видя съобщението — нареди човекът с отрязания нос.

Конан му подаде сгънатия пергамент изпод туниката си. Отрязаният нос протегна ръка, ала кимериецът изтегли съобщението далеч извън обсега на ръката му.

— Може да видиш печата оттук — каза той. — Това е предназначено за лорд Албанус, не за тебе.

— Това наистина е Печатът на Дракона — измърмори Отрязания нос. Оръжието му се отдръпна от ребрата на Конан с видима неохота. — Върви след мен и не се отклонявай.

Конан поклати глава, когато го поведоха по една каменна пътека към същинския дворец — масивна постройка, украсена с красиви вълнообразно издялани колони и огромен позлатен купол, който отпращаше отразените слънчеви лъчи далеко в небето. Острото съмнение от страна на пазачите бе оправдано като се има предвид състоянието, в което бе изпаднал градът, ала враждебността им трябваше да изчезне в момента, когато научиха, че той е кралски пратеник. Фактът, че неприязънта им дори не намаля, не предвещаваше добър край за плановете на Гариан. Често слугите сляпо възприемаха отношението на своя господар, без нито те, нито господарят им напълно да го осъзнава.

В преддверието с много колони Отрязаният нос поде разговор — от който Конан не можа да долови нито дума — с мъж с посивяла брада, облечен в туника с избродиран знак на къщата на Албанус. Този човек държеше в ръцете си огромен ключ.

— Аз съм шамбеланът на лорд Албанус и ръководя поддържането на двореца — каза той без капка вежливост, като дори не съобщи името си. — Дай ми съобщението.

— Ще го поверя единствено в ръцете на лорд Албанус — непоколебимо отвърна Конан.

Не съществуваше никаква причина да не предаде пергамента на шамбелана, тъй като човек с такъв пост беше маша и ухо на господаря, ала кимериецът беше разгневен. Кралският пратеник трябваше да получи изстудено вино и влажни кърпи, за да изтрие уличната прах от себе си.

Лицето на шамбелана се обтегна и за момент Конан помисли, че високопоставеният слуга ще започне да спори. Вместо това, той изрече отсечено:

— Върви след мен! — и го поведе нагоре по мраморните стълби, след което влязоха в малка стая. — Чакай тук! — заповяда той на Конан и тръгна нанякъде, като преди това внимателно огледа всички предмети, сякаш правеше опис в случай на кражба от страна на посетител с леки пръсти и престъпни наклонности.

Макар и малка, стаята не изглеждаше зле беше украсена с гоблени, имаше мраморен под, всичките й мебели бяха инкрустирани със седеф и лапис лазули. Красива арка извеждаше до балкон с изглед към фонтан в градината. Ала не му бяха предложили нито вино, нито кърпи. Такова поведение вещаеше недобро бъдеще за плановете на Гариан. Да обиждат по такъв начин кралския вестител!

Конан промърмори нещо на себе си, отиде до балкона и погледна надолу. Понечи да изкрещи от удивление и мигновено забрави всички обиди, нанесени му от стопаните на палата. Стефана се олюляваше из градината, изглеждаше мъртво пиян, две полуголи момичета с големи усилия го крепяха изправен.

Скулпторът се наведе да бръкне с пръсти във фонтана и едва не падна вътре.

— Не вода — изкиска се той на момичетата, които го задърпаха назад. — Искам още вино, а не някаква си вода! — Тримата избухнаха в общ кикот, с несигурни стъпки се отдалечиха от фонтана и продължиха към екзотичните храсти в градината.

Някой се изкашля зад гърба на Конан и кимериецът веднага се обърна.

Пълен мъж, среден на ръст бе застанал до вратата, като притискаше с една ръка увиснала кадифена туника към врата си.

— Носиш съобщение за мен? — попита мъжът.

— Лорд Албанус? — произнесе Конан.

Пълният мъж рязко кимна и протегна ръка. С бавно движение Конан му подаде запечатания пергамент. Дланта на пълния мъж се затвори върху него като капан. — А сега си върви — разпореди той. — Получих съобщението. Върви си!

Конан си тръгна.

Шамбеланът с посивялата брада го чакаше пред прага на стаята. Заведе го до външната врата на палата, където Отрязания нос и още един слуга го отпратиха на улицата.

Когато кимериецът излезе навън, Хордо излезе напред с коня си. Усмивка на облекчение завладя разполовено му от белега лице.

— Едва се сдържах да не прескоча стената. Още малко и щях да довтасам при тебе.

— Не съм имал неприятности — успокои го Конан и се метна върху седлото. — Не забравяй — носех съобщение от краля. Когато следващия път видиш Ариани, кажи й, че Стефано не е мъртъв, както тя се страхува. Скулпторът живее в палата на Албанус и се развлича със слугините.

— Смятам да я срещна днес — отвърна Хордо. Той замислено се втренчи в портата на двореца. — Странно — не е изпратил съобщение до приятелите си, че е добре.

— Не е по-странно от това, ноктите на един лорд да са изпочупени, а ръцете му да са покрити с мазоли — каза кимериецът.

— Е, не е чак толкова необичайно за един майстор на сабята…

— Не, Хордо. Мога да позная кога мазолите се появяват по ръката от упражнения с оръжие и кога от тежка, непосилна работа. Но това не е наша грижа. Ала Вегенций със сигурност ни създава неприятности и тъкмо тази нощ смятам да поговоря насаме с добрия командир.

Той мрачно изведе коня си напред и бързо се отдалечи от портата, а хората му се понесоха в галоп, подредени в две колони след него.

Албанус събори на колене дебелия мъж, сега облечен само в зацапани, отрупани с кръпки панталони, и притисна главата му към мраморния под.

— Е, Вариус? — повелително запита той своя шамбелан и жестокото му лице почерня от нетърпение. Лордът грабна пергамента и го смачка в юмрук. — Дали заподозря нещо? Прие ли, че това куче е лорд Албанус? — той срита с ботуш коленичилия мъж. — Помисли ли варваринът, че ти си лорд, куче? Какво каза той?

— Да, господарю — гласът на дебелия мъж трепереше от страх, а той не повдигаше лице от пода. — Само попита дали аз съм лорд Албанус, после ми даде пергамента и си отиде.

Албанус изръмжа. Боговете си играеха с него — изпращаха под собствения му покрив човека, за чиято смърт копнееше, ала не можеше да го докосне, защото щеше да привлече всички подозрения върху себе си. Беше възможно да го убие само на такова място, където никой не би и помислил да свърже трупа на варварина с лорд Албанус. А онзи сам дойде в дома му! На всичкото отгоре се случи през първия ден от триумфа на лорда. Погледът му попадна върху разтреперания, коленичил мъж.

— Не можа ли да намериш някой по внушителен, който да се представи за мен, Вариус? Обижда ме глупостта на варварина — как е могъл да приеме, че този гол охлюв тук е лорд Албанус!

— Прости ми, господарю мой — с трепет в гласа изрече шамбеланът и направи дълбок поклон в знак на извинение. — Нямаше никакво време, а трябваше да открия някой, комуто туниката бе по мярка.

Устата на Албанус се изкриви.

— Изгори тази туника. Никога повече няма да я облека. И изпрати тази отрепка отново в кухнята. Видът му ме отвращава.

Вариус помръдна пръст с едва видим жест; коленичилият мъж не посмя да се изправи. Изприпка свит и прегърбен от стаята, като че бягаше на колене.

— Това ли ще бъде всичко, господарю?

— Не. Намери онзи опиянчен идиот Стефано и го заведи в работилницата. Ала първо го накарай да изтрезнее.

С махване на ръка Албанус отпъди шамбелана от стаята и съсредоточи вниманието си върху писмото на Гариан. Любопитен какво съдържа то, той разкъса печата.

Див блясък изпепели черните очи на Албанус, ръката му с огромни нокти смачка на топка парчето пергамент.

— Много скоро ще дойда при тебе! — прошепна той. — Ще ти докажа своята любов, с най-тежките вериги и най-силно нажеженото желязо докато паднеш на колене и ме признаеш за крал. Албанус, Първият в Немедия. Ще се молиш за смърт от ръката ми.

Той захвърли смачкания пергамент и закрачи към работилницата. Четиримата пазачи пред вратата почтително замръзнаха по местата си, ала лордът профуча край тях, без да ги забележи.

Върху каменния кръг в центъра на стаята бе изправена глинената статуя на Гариан — най-сетне изцяло готова. Или почти готова, помисли си той с усмивка. Съвършена във всяка подробност, тя беше съвсем малко по-голяма от живия човек. Стефано бе настоял за някакви дреболии — трябвало да бъде или точно копие на живата фигура, или да придобие героически пропорции. Статуята сякаш се готвеше да закрачи напред с отворена уста, готова да произнесе нечия присъда. Тя бе съсредоточила в себе си много повече черти на Гариан, отколкото физическата прилика. Глината ревностно бе попила чрез сложни магически ритуали косми от косата на Гариан, остатъци от изрязаните му нокти, капки от потта му, кръвта му и семето му. Сулария бе донесла всичко под командата на мрачния лорд.

Огромна пещ бе построена близо до каменната платформа, цяла серия сложни дървени плъзгачи и лостове бяха изработени, за да бъде преместена статуята от платформата до пещта. Ала нито плъзгачите, нито пещта щяха някога да влязат в употреба. Албанус бе позволил на Стефано да ги построи, за да приспи съмненията му още преди те да са се родили.

След като се покатери върху платформата, започна да изблъсква всички дървени приспособления на пода. Въпреки че никога през живота си не бе работил, той трябваше да свърши това сам. Налагаше се Стефано да бъде обезвреден. Досега бе насочвал въпросите му встрани с куп внимателно подбрани лъжи. Албанус отдавна се бе уморил да заблуждава скулптора, че глупавите му забележки заслужават отговор и неговата празна суета трябва да бъде удостоявана с внимание. По-добре беше да свърши тази работа сам.

След като изхвърли последния лост от платформата, Албанус скочи на пода и протегнатата му ръка намери опора о стената на пещта. С гневна ругатня той я отдръпна от грубата повърхност — пещта беше гореща.

Вратата се отвори. Стефано влезе в работилницата с несигурни стъпки на пияница, с позеленяло лице, ала значително по-слабо подвластен на виното от обичайното напоследък.

— Искам всичките да ги нашибат с камшик — измърмори той и прокара ръка пред устата си. — Знаеш ли какво ми направиха робите ти — при това Вариус им даваше заповеди! Те…

— Глупак! — изтрещя като гръм гласът на Албанус. — Запалил си пещта! Не ти ли заповядах да не правиш нищо тук без мое разрешение?

— Фигурата е готова — възрази Стефано. — Тя трябва да се сложи в пещта днес, иначе ще се напука. В никакъв случай няма да се втвърди. Снощи аз…

— Не чу ли заповедта ми никога да не кладеш огън в тази стая? Да не мислиш, че паля лампите със собствените си ръце, защото много ми е приятно да върша работата на робите?

— Ако маслата в тази глина са толкова запалителни — измърмори навъсено скулпторът, — как ще издържи като я поставим…

— Млъквай! — думата се превърна в тихо съскане.

Обсидиановият взор на Албанус накара езика на Стефано да се залепи за гърлото. Тялото му се вкорени на място, сякаш бе пронизано от метален клин.

Албанус презрително обърна гръб, сръчно извади три малки стъкленици, парче пергамент и паче перо. Лордът отвори първата стъкленица — тя съдържаше малко от кръвта на Гариан с примеси от билки, за да я поддържат течна, — потопи перото и четливо написа името на краля върху пергамента. После поръси думите с прах от втората стъкленица. Кръвта от буквите веднага почерня и изсъхна. Последният съд съдържаше малко от кръвта на Албанус, която той сам си пусна рано тази сутрин. Със собствената си кръв лордът написа името си с по-големи букви върху името на Гариан. Прахта отново изсуши думите.

След това Албанус започна да произнася заклинания и сгъна пергамента по странен начин. Върна се върху платформата и постави сгънатия пергамент в отворената уста на глинената фигура.

Стефано, облегнат на стената, глупаво се изкиска.

— Чудех се защо искаш устата му да бъде отворена — Албанус го погледна и скулпторът преглътна мъчително, като прехапа език.

Албанус извади цветен варовик от Стигия, земята на магьосниците далеч на юг, начерта незавършен пентаграм — магическа петолъчна звезда — около краката на фигурата, после окръжност, вписана в звездата и още една звезда вътре в кръга. След това постави четири мръсни черни свещи върху точките, където се срещаха начупените линии на трите фигури. Със светкавична бързина запали всички свещи и завърши очертанията на пентаграма. Отстъпи назад, разперил широко ръце, и започна да произнася думите на магията:

— Елонай мерот санкти, Урд’вас теохеем…

Думи на власт и могъщество се изливаха от езика му и сякаш въздухът се сгъсти и заблещука със сребърни искри. Пламъците на нечестивите свещи лумнаха, за да вкоренят семето на страха в съзнанието на мрачния лорд. Тези пламъци! Не можеше да се случи същото като миналия път. Не можеше. С огромно усилие той отпъди страха от себе си.

— … аралайн Самди комиел морт’рас…

Пламъците се извисиха към тавана, ала въпреки че растяха, стаята ставаше все по-мрачна, сякаш отнемаха светлината й, вместо да я осветят. Хищните им езици пламтяха все по-високо, подгонени от монотонния напев на злия лорд, докато се издигнаха над глинената фигура. Бавно, сякаш прекършени от някакъв невъзможен, неосезаем вятър, пламъците се наведоха един към друг, докато четирите им огнени остриета се срещнаха в една точка във въздуха. От мястото, където се сляха, изригна страхотен блясък — като светкавица, която се изсипа върху главата на статуята и започна да я къпе в безкраен огнен потоп, докато нечестивият огън заобиколи цялата глинена фигура с невероятно чист, бял ореол, който всмука цялата топлина от стаята.

Албанус зарева, когато кристалчета лед се смесиха с дъха му:

— С Нечестивите Сили на Тримата аз те призовавам! С кръв, пот и семе — осквернени и осъдени на смърт, аз те призовавам! Стани, тръгни и се подчини, защото аз, Албанус, те призовавам!

Щом последната дума се изтърколи от устните му, пламъците изчезнаха, свещите се стопиха, ала от тях не остана никаква следа. Глинената фигура се изправи, но сега беше изсушена и напукана.

Албанус разтри длани и ги пъхна под мишниците си, за да се стопли. Дано този път всичко бе протекло както трябва. Той хвърли бърз поглед към Стефано, който трепереше, подпрял гръб о стената. Тя блестеше със сиянието на безброй ледени капчици, сраснали една с друга върху грубите камъни. Ужасът бе накарал очите на скулптора да изхвръкнат от орбитите. Нямаше никакъв смисъл да отлага повече. Мъжът с ястребовото лице пое дълбоко дъх.

— Заповядам ти, Гариан, събуди се! — парче глина се отчупи от едната ръка на статуята и се разби върху камъка. — Гариан, заповядам ти — събуди се!

Цялата статуя се разтрепери, част от глината се превърна на прах и се посипа по пода. Ала онова, което бе останало, се раздвижи — живо, способно да диша. Съвършено копие на Гариан, без никакъв недостатък, без никакъв дефект! Двойникът отърси прахта от раменете си и спря, като се взираше въпросително към Албанус.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Албанус — отвърна мрачният лорд. — А знаеш ли кой си ти?

— Разбира се, аз съм Гариан, кралят на Немедия.

Усмивката на Албанус беше истинско олицетворение на злото.

— Падни на колене, Гариан — тихо прошепна той. Двойникът на краля невъзмутимо падна на колене. Албанус се разсмя въпреки волята си и командите започнаха да се изливат от устните му. Насладата да наблюдава как съвършеното подобие на Гариан се подчинява на неговата воля, бе неописуема. — Легни на пода! Започни да се търкаляш! Сега стани! Тичай на място! По-бързо! По-бързо! — Кралят-двойник тичаше. Все по-бързо и по-бързо.

Сълзи обляха бузите на Албанус, ала смехът му изведнъж секна, когато погледът му случайно попадна върху Стефано. Скулпторът бавно изправи тялото си, останало свито от ужас през цялото време. Несигурност и страх пробягаха по лицето му.

— Стой мирен, Гариан — заповяда Албанус и не допусна погледът на Стефано да се отклони от неговия. Глиненият двойник престана да тича, застана мирно и задиша спокойно и равномерно, сякаш се връщаше от разходка.

Стефано мъчително преглътна.

— Аз… аз вече си свърших работата. Сега ще си тръгна — и се обърна към вратата, ала спря, изпаднал в конвулсии от ужас пред гласа на Албанус, който изплющя като камшик:

— Твоето злато, Стефано. Сигурно не си забравил. — Албанус извади изпод туниката си късо руло дебел предмет, здраво увито в кожа. Той го повдигна на дланта си. — Петдесет жълтици.

Алчност и страх се бореха върху лицето на Стефано. Той колебливо облиза устни.

— Сумата, която спомена, беше хиляда.

— Аз не съм облечен — изведнъж се обади двойникът.

— Разбира се — отвърна Албанус. С тези думи той даде своя отговор и на двамата.

Лордът с ястребовото лице вдигна от пода някакъв мръсен парцал, който Стефано бе използвал, докато извайваше статуята и внимателно изтри с него част от магическия пентаграм. Много ужасни неща — знаеше той — очакват всеки дръзнал да влезе в затвореното пространство на магическата звезда. Той се покатери върху платформата и подаде парцала на краля-двойник, който омота мръсното парче плат около кръста си.

— Това е само първата част от възнаграждението ти, Стефано — продължи Албанус. — Ще получиш остатъка по-късно. Той постави обвитото в кожа руло в ръката на двойника. — Дай това на Стефано! — злият лорд се наведе близо до него и прошепна още няколко думи.

Стефано неспокойно се размърда, когато съвършеното копие на краля слезе от платформата.

— Толкова пъти трябваше да изтърпявам брътвежите ти — измърмори Албанус.

Очите на скулптора се свиха и прескочиха от Албанус към наближаващата фигура, устремила се към вратата.

С нечовешка скорост двойникът се хвърли напред. Преди Стефано да направи една-единствена крачка, глиненият човек се стовари върху него и сграбчи гърлото му с ръка, притежаваща силата на сгромолясваща се канара. Писък се изтръгна от гърлото на скулптора, когато коравите пръсти се впиха в мускулите на врата и разчекнаха устата му. Напразни бяха усилията на Стефано да издраска с нокти ръката, която го притискаше: неговите пръсти със същия успех биха простъргали дебела, добре обработена животинска кожа. С една ръка двойникът събори скулптора на колене, сякаш Стефано бе малко дете. Прекадено късно нещастникът видя как късият предмет се накланя към устата му и схвана думите на Албанус. Той отчаяно сграбчи надвисналата над него китка, ала ефектът не бе по-различен от опита да възпре лоста на катапулт. Без капчица милост глиненият човек заблъска златото дълбоко, все по-дълбоко в устата на скулптора.

Глухо хъхрене изпълзя от гърлото на Стефано, когато двойникът го захвърли на пода. Очите му гледаха безизразно от поморавялото лице, дясната ръка безпомощно се протегна към гърлото. Гърбът се изви във въздуха, описа отчаяна дъга и само главата и треперещите му пети останаха върху каменния под.

Албанус безстрастно наблюдаваше смъртната агония и когато последните тръпки на краката замряха, той тихо каза:

— Още деветстотин и петдесет жълтици ще отидат с тебе в гроба ти, за който никой няма да узнае. Аз винаги давам каквото съм обещал. — Раменете му се разтърсиха в беззвучно веселие. След като конвулсиите престанаха, той рязко се обърна към двойника на Гариан, апатично наведен над още съвсем топлия труп:

— Що се отнася до теб — ти трябва да научиш много неща за прекадено кратко време. Довечера…