Конан — защитника на трона

Деветнадесета глава

Албанус се усмихваше, докато неговия стол-носилка, плавно люшкан от робите, се катереше по криволичещите улици в Земята на Храмовете нагоре към кралския палат. Той бе толкова близо до своя неизбежен триумф. Изпитваше наслада при всяка стъпка на носачите, защото тя го приближаваше към изпълнението на неговата цел.

Напред вървяха двама факлоносци. Двадесет пазачи бдяха за сигурността му, заобиколили го в плътен кръг, макар улиците да бяха пусти като хилядолетна гробница. Онези, които наистина бяха важни за него, крачеха от двете страни на стола-носилка, загърнати в тежки наметала, поставили качулки на главите си — жената и глинената фигура, с тяло на мъж. Така близо до него!

Процесията приближи портата на палата и Албанус даде разпореждания. Столът-носилка бе спуснат на земята. Мъжът с ястребовото лице още не бе излязъл от носилката, когато Вегенций пресече подвижния мост. Албанус погледна пазачите и въпросително повдигна вежди.

— Нещата се развиват според плана — тихо съобщи войникът. — Всички часови на пост тази нощ, са ми верни. Те са най-добрите ми войници.

— Добре — кимна Албанус. — А Конан?

— В тъмницата е. Гариан се разкрещя, че ще му наложи древното наказание за предателство срещу краля. Не можах да го убия веднага. Тревогата бе разбудила всички в двореца по това време. — Шлемът с червения гребен подскочи, когато мъжът с отвращение се изхрачи на земята. — Ала той сигурно ще легне в същия безименен гроб както Гариан.

Лордът с лице на ястреб тихо се засмя.

— Не, Вегенций. Ще проуча древните начини за причиняване на смърт и ще избера най-хубавия за този варварин.

— По-добре веднага го убий — измърмори Вегенций, ала не настоя повече. Наведе се, повдигна наметката, която скриваше глинената фигура на мъжа и се опита да зърне лицето му. — Наистина ли прилича на…

— Да вървим — прекъсна го Албанус и закрачи напред, а Ариани и кралят-двойник го последваха по петите. Вегенций нямаше друг избор, освен да се присъедини към тях.

Мрачният лорд ликуващо премина подвижния мост и влезе в палата. Нозете му често бяха тъпкали тези настлани с блестящ мрамор коридори, ала за пръв път сега той минаваше по тях като собственик, като завоевател. Пред него се появи сянка и в нейните очертания той разпозна Сулария. Албанус се втренчи в лицето й с властен гняв.

— Защо си тук, жено? Заповядах ти да останеш в стаята си, докато изпратя човек да те повика.

Погледът й срещна неговия, без да трепне, и дори в сумрачната светлина ясно се виждаше нетърпеливият блясък в очите й.

— Искам преди теб да го видя как загубва трона си.

Албанус бавно кимна. Да, такава гледка наистина крие удоволствие.

— Но не вдигай никакъв шум! — предупреди я той. С изправени рамене и гордо вдигната глава, като крал в собствения си палат, той продължи напред.

Пред вратата на кралските покои стояха четирима пазачи, които очакваха приближаването на процесията.

Вегенций пристъпи напред.

— Спи ли? — един от четиримата часови кимна. — Кой още е вътре?

Онзи, който бе кимнал, отговори:

— Само робинята, която му носи вино, щом се събуди.

— Убийте я — заповяда Албанус и Вегенций трепна.

— Ти каза, че можеш да я накараш да забрави всичко, Албанус. Ще започнат да задават въпроси, ако момичето изчезне.

— Този начин може да се използва само веднъж и само върху един човек — отвърна Албанус и разсеяно погали с пръсти торбичката, в която бе скрит белият скъпоценен камък. — Убийте я.

Вегенций кимна към пазача, който бе отговорил на въпросите му. Мъжът хлътна вътре, почти мигновено се върна с окървавено острие и отново зае поста си.

Албанус въведе останалите, без да удостои с поглед окървавеното тяло на млада жена, паднала възнак на малкия стол до масата. Втората стая, самата спалня на Гариан, тънеше в полумрак, защото фитилите на лампите бяха подрязани съвсем късо. Гариан лежеше на леглото си сред смачканите завивки.

— Засили лампите, Сулария — тихо разпореди Албанус. Без да откъсва очи от мъжа в леглото, русокосата побърза да се подчини. Лордът заповяда на двете фигури, скрити под качулките: — Свалете наметките си!

Вегенций ахна, когато двойникът изпълни заповедта.

— Та той е същински Гариан!

Сулария се извърна от златната лампа, ала сподави възклицанието си при вида на кралския двойник. Присвитите й очи бяха съзрели Ариани.

— Коя е тази? — попита русокосата.

Ариани се взираше право пред себе си, съвсем неподвижна, в очакване на нова команда. Двойникът с любопитство се огледа наоколо.

Гариан изведнъж се изправи върху леглото. Смайването му нарастваше с всеки изминал миг, очите му прескочиха от Албанус към Сулария и се заковаха върху Вегенций.

— Какво… — започна той, ала думите му замряха.

Със зяпнала уста кралят се вторачи в своя двойник. Невъзмутим, глиненият човек с любопитство отвърна на погледа му.

Албанус почувства силно желание да се разсмее.

— Гариан — подигравателно каза той. — Ето кой ще седи върху Трона на Дракона, докато дойде време ти да умреш. Твоето родословно дърво, родило само узурпатори на кралската корона, ще приключи сега.

— Пазачи! — изкрещя Гариан. Сграбчи кама изпод възглавницата си и скочи от леглото. — Пазачи!

— Хвани го — заповяда Албанус на двойника, — и постъпи както предварително съм ти обяснил.

Двойникът се спусна напред. Гариан замахна със страшна скорост срещу него, камата проблесна в юмрука му. Нечовешки могъща хватка сграбчи китката на краля. Учудването му се смени с болка, когато чуждите пръсти притиснаха костите му в обръч. Камата падна от обезсилената му десница.

Преди острието да издрънчи на пода, другата ръка на двойника сграбчи истинския крал за гърлото и го повдигна, докато краката му бясно заритаха във въздуха. По лицето на глинения човек не се четеше и следа от усилие, докато наблюдаваше как мъжът в ръцете му бавно става морав. Съпротивата на Гариан отслабна и след малко съвсем престана. Изведнъж двойникът с усмивка отвори ръка и хвърли отпуснатото тяло на пода.

Албанус побърза да се наведе над краля. По врата на Гариан се виждаха черно-лилави следи от хватката на глинения човек. Върху бузата му също имаше синина, въпреки че Албанус не бе забелязал кога двойникът бе нанесъл този удар. Макар и слабо широкият гръден кош на жертвата се повдигаше и спускаше надолу. Гариан все още беше жив.

Вегенций, застанал встрани, наблюдаваше схватката с наполовина изтеглен меч от момента, когато двойникът започна да се движи; сега с трясък прибра оръжието в ножницата си и тихо прокашля. Очите му не се отделяха нито за миг от изкуствения човек.

— Няма ли да накараш този… този човек да убие Гариан веднага?

— Аз съм крал Гариан — каза странното същество на Вегенций и войникът измърмори неразбрана ругатня.

— Млъкни! — заповяда Албанус и се изправи. — Това — и той срита с крак тялото на Гариан, — преди да му позволя да умре, ще признае моето право да седна на Трона.

— Опасно е — възрази Вегенций. — Според плана трябва да го убием сега.

— Достатъчно! — рязко го прекъсна Албанус. — Оковете го във вериги в тъмницата под моя дворец. И повече не искам да ми говориш за него.

Вегенций кимна неохотно и се обърна да си върви.

— И, Вегенций, — добави лордът с жестокото лице. — Разпореди се да ликвидират пазачите, които бяха на пост тази вечер. Тъкмо по-малко езици ще брътвят глупости.

Огромният войник застана сковано до вратата и рязко си тръгна, без да произнесе нито дума. Ала той щеше да изпълни заповедта, Албанус бе сигурен. Щеше да ликвидира няколко от любимите си Златни Леопарди.

— Коя е жената? — попита Сулария отново.

Албанус развеселено я погледна и се зачуди дали в хубавата й глава има място за две мисли едновременно. След всичко, което се бе случило пред очите й, тя се бе загрижила за Ариани.

— Не се тревожи — успокои я той. — Утре сутринта ти ще бъдеш провъзгласена за благородна лейди. Лейди Сулария. — Това — и той докосна безизразното лице на Ариани — е просто инструмент, с който ще прокарам пътека до Трона на Дракона. А инструментите винаги се изхвърлят след употреба.

Погледът му отново потърси Сулария и лицето му светна с успокоителна усмивка. Ала тихо в себе си лордът повтори: инструментите трябва да се изхвърлят, след еднократна употреба.