Конан — защитника на трона

Десета глава

— Сигурен ли си? — попита Албанус. Златните лампи, окачени на вериги върху сводестия таван на величествения коридор с мраморни колони, хвърляха сенки върху лицето му и караха човека да изглежда като вълк, чиито по-свиреп братовчед той всъщност бе.

Деметрио се наежи сърдито, било поради изпълнения със съмнение тон, било защото Албанус го бе накарал да чака в преддверието.

— Искаше някой да следи Стивъна — измърмори той. — Моите хора го сториха. Аз съм напълно сигурен. Щях ли иначе да дойда през нощта?

— Последвай ме! — заповяда Албанус сякаш говореше на слуга.

Положи толкова усилие да забележи бледите устни и стиснатите юмруци на женствения мъж, колкото би отделил за най-невзрачния прислужник. Деметрио го последва, както му бе заповядано, това бе всичко, което имаше значение сега. Албанус се бе въплътил в личността на крал — в края на краищата до това събитие оставаха само няколко дни. Най-важната му придобивка бе спечелена именно днес.

Тъмноокият лорд влезе направо в стаята, където толкова често се бе отдавал на удоволствия със Сулария, ала сега жената не беше тук. Издърпа брокатения шнур на стената по особен начин и веднага се отправи към своето писалище.

— Кога? — попита той и отпуши сребърната мастилница. След като сложи перо и пергамент пред себе си, започна ядосано и бързо да пише. — Колко време ми остава, преди тя да започне да действа?

— Не съм осведомен относно плановете й — рязко отговори Деметрио. — Не е ли достатъчно, че тя събира своите привърженици тъкмо тази нощ?

— Глупак! — изръмжа Албанус.

С бързи движения лордът с ястребовото лице взе сребърен съд с пясък, подобен на солница, поръси още влажния от мастилото пергамент и запали огън под малко бронзово гърне, пълно с восък. Влезе роб, облечен с къса бяла туника с избродиран знака на Албанусовата къща. Албанус не му обърна внимание, а изтърси пясъка и сви пергамента, после го запечати, като притисна пръстена си върху капката восък.

— Всичките ли привърженици на Стивъна бяха дошли, Деметрио, когато твоят шпионин донесе известието?

— Дойде при мен веднага, щом пристигнал третият от съзаклятниците. Тя никога не би допуснала да събере трима човека под своя покрив, ако нямаше на ум да нападне тази вечер.

Албанус изруга и подаде пергамента на роба.

— Предай това в ръцете на командир Вегенций след не повече от четвърт час. От това зависи животът ти. Тръгвай.

Робът се поклони и се затича, преди да излезе от стаята.

— Ако все още не са дошли всички — подхвана Албанус, щом робът напусна стаята, — все още има време да я спрем, преди да достигне кралския палат. — Той забърза към лакирания сандък и го отвори с ключ, закачен на шнур около врата му. — Аз ще я спра.

Деметрио с уплаха заби поглед в предметите, скрити в сандъка.

— Как? Ще я убиеш ли?

— В тебе няма нищичко от онова, което прави един мъж крал — изсмя се Албанус. — Истинското изкуство изисква да налагаш наказание, съответстващо на престъплението и престъпника. Сега се отдръпни и мълчи.

Слабият млад благородник не се нуждаеше от втора покана. Зарови нос в малката си топчица срещу зараза — дали пък няма да излезе вярно, че всички магьосници навсякъде пръскат воня около себе си? — и изпита най-пламенно желание в този миг да се намира някъде другаде из града.

Албанус небрежно помете с ръка безценен бокал от Гиргизки кристал, който се разби на парчета върху пода. После постави на неговото място кръгъл сребърен поднос, целият гравиран със сложна плетеница, която караше окото да се свие от болка, ако опиташе да проследи посоката на безбройните линии. С бързи движения лордът, напявайки заклинания под нос, заши широките дълги ръкави на наситеносинята си туника, отвори някаква стъкленица и изсипа от нея алена течност, която покри част от плетеницата на подноса. Течността започна да следва точно линиите, издълбани в среброто — безконечен лабиринт от рубин, който не се разливаше, нито променяше формата си. Пакетче със стрит на прал косъм от главата на Стивъна — нейните прислужнички бяха лесно подкупени да изнесат отскубналите се върху четката й косми — бе изсипано в хаван, изработен от черепа на девственица. Албанус щателно измери върху полирани везни някакви тайнствени съставки, добави ги в черепа и внимателно стри всичко, като използваше чукало, изработено от бедрената кост на бебе.

С тази смес той посипа останалата част от плетеницата върху подноса. Прахът и течността оформиха отделни затворени фигури и макар че никоя част от едната фигура да не докосваше очертанията на другата, някои контури от двете отделни форми сякаш бяха разположени едни в други. Ала тези необясними очертания не оставаха непроменени. Окото, което ги наблюдаваше продължително време, усещаше отврата и отпадналост.

За не повече от миг Албанус спря, изпълнен с нетърпеливо очакване, предвкусвайки сладостта от делото си. Чувстваше истинска жажда — за първи път щеше да порази по такъв начин човешко същество. Могъществото на магията сякаш се бе втурнало във вените му, а удоволствието бе равно на обладаването на жена. Всеки миг отлагане правеше сладостта по-неудържима. Ала той знаеше, че не разполага с никакво време.

Лордът с жестокото лице простря ръце напред и поде монотонен напев на език, отдавна мъртъв, гласът му призоваваше, искаше, заповядваше. Прахта и течността започнаха да светят, а неговите думи станаха още по-настойчиви.

Деметрио започна да се отдръпва, сякаш тайнствените срички пронизваха разума му, и не спря отстъплението си, докато гърбът му не опря стената. Той не разбираше нито дума, ала долавяше значението им в глъбините на душата си. Злото, което бе трупал там, сякаш се превърна в лека треска, готова да пламне заедно с мрачния буен огън на чуждата, огромна като планина, злост. Той може би щеше да изкрещи, но ужасът бе вцепенил гърлото му. Писъците му отекнаха в усойните селения на съзнанието му, недоловими за човешко ухо.

Гласът на Албанус не се повишаваше, но неговите думи сякаш караха стените да се тресат. Гоблените като че се клатеха във вихъра на невидим, несъществуващ вятър. Блясъкът от сребърния поднос ставаше все по-ярък и по-ярък, докато сред разтворените клепачи на Албанус се подадоха две огнени остриета. Тогава прахът и течността изчезнаха, на мястото им се появи горяща мъгла, която запазваше формата на сребърната плетеница и изглеждаше много по-плътна отколкото двете отделни вещества.

Страхотен трясък — като гръмотевица — разтърси стаята, мъглата изчезна, гравираната сребърна повърхност се изчисти. Блясъкът остана още миг зад очите на лорда, после и той полека се изгуби.

Албанус въздъхна тежко и отпусна ръце.

— Готово — измърмори той. — Свърших работата. — Погледът му се вдигна към Деметрио и женственият младеж се разтрепери.

— Господарю мой Албанус! — прошепна Деметрио, разтърсен от страх, с покорство, сковаващо гърлото, каквото отдавна не му се бе налагало да проявява. — Още веднъж искам да повторя, че ще ти служа до края на силите си и не желая нищо повече, освен да видя как заемаш своето законно място върху Трона на Дракона.

— Добър слуга ли си? — попита Албанус, а устните му бяха изкривени от жестокото забавление, което го бе развеселило.

Лицето на младия благородник почервеня от гняв, ала той със запъване произнесе:

— Да, добър слуга съм.

Гласът на Албанус 66 равен и режещ като нож на знахар, готов да разпори рана.

— Тогава млъкни, докато не те извикам отново да ми служиш.

Лицето на Деметрио пребледня, Албанус го забеляза, ала не каза нищо. Младежът бе започнал да научава мястото си в плановете на Албанус. Щеше да го използва за събиране на сведения. И може би, ако научеше достатъчно добре мястото си, щеше да го остави жив.

Лордът с жестоките очи внимателно заключи лакирания сандък.

— Ела — нареди той и обърна гръб към залостения лакиран капак. — Имаме още малко време. Ще се срещнем с другите.

Забеляза въпроса — кои други? — който потрепваше върху устните на Деметрио. Когато обаче въпросът остана неизречен, Албанус си позволи да се усмихне. Точно такова трябваше да бъде правилното отношение на поданика и слугата към всеки крал — да приемат само онова, което им се подхвърля. Колко прелестно би било да накара цяла Немедия да постъпва така. А може би и земите извън Немедия. Защо пък трябваше границите, поставени от някой друг, да възпрат него?

Скоро след това те облякоха тежки наметала, да се предпазят от нощния хлад, и напуснаха двореца. Четирима роби носеха факли — двама отпред и двама отзад. Десет въоръжени, покрити с брони пазачи, чиито ризници и оръжия поскърцваха, заобикаляха Албанус, докато той вървеше през тъмните улици. По чиста случайност сега те бдяха и над Деметрио.

Не виждаха никого, макар често да чуваха шум от забързани крачки, защото разбойници и други хора, които се криеха в нощта, бързаха да освободят пътя им; от време на време, когато се променяше посоката на вятъра, откъслечни звуци от Улицата на Скърбите долитаха до тях. Другаде из града, лишените от възможността да наемат телохранител, спяха неспокойно или се молеха тяхната къща да не е в числото на ограбените домове тази нощ.

От края на улицата започна да приижда процесия с факли, точно когато наближиха палата на Стивъна: мраморни колони с канелюри се издигаха зад стената от алабастър около разкошната й градина. Албанус се спря на значително разстояние от вратите на палата и мълчаливо зачака подобаващ на ранга му поздрав.

— Ти ли си, Албанус? — посрещна го ръмженето на Вегенций. — Гадна нощ! Гадно нещо е да прережеш гърлото на един от собствените си капитани.

Устните на Албанус се изкривиха. Този нямаше да остане жив; не, в никакъв случай, дори да беше сто пъти по-полезен. Лордът не желаеше да приказва преди Вегенций и двадесетте войника от Златните Леопарди с него да се приближат достатъчно, за да може да ги вижда. Половината от войниците носеха факли и следваха командира си с отметнати наметала, за да размахат свободно мечовете, където бе необходимо.

— Поне успя да се справиш с Бетис. Откри ли варварина?

— Тарас не ми е казвал нищо за варварина — започна едрият войн. — Много е вероятно да е бягал от преследвачите си, понеже е обикновен крадец или убиец. Това не ни засяга.

Албанус го удостои с презрителен поглед.

— Всичко, което нарушава спокойствието на подобна среща, ме засяга. Защо гвардейците са го преследвали така упорито? От много време не са проявявали такъв ентусиазъм.

— Това е нещо различно от случая с Мелиус. Нямам никакъв повод да разпиташ гвардейците.

— Тогава създай такъв — заповяда Албанус. — А сега разбий тази врата.

Вегенций тихо даде разпореждане на войниците си. Шестима притичаха бързо до стената и се разделиха на две групи. Двама от всяка тройка сключиха ръце, за да повдигнат третия, който хвърли наметалото си върху острите, натрошени глинени парчета, пръснати отгоре на стената. После внимателно премина по наметалото през цялата й дебелина и скочи в градината. Оттам се чу уплашен вик, заглушен почти моментално. С трясък от вдигането на тежки лостове, портата зейна.

Албанус влезе, без да хвърли поглед към пазача, който се виждаше — проснат по корем на земята сред локва кръв — в светлината, процеждаща се от къщичката до портата.

Вегенций разпореди още двама войника да останат пред портата. Останалите последваха лорда с ястребовото лице през великолепната градина към самия палат с матови колони и корнизи, изработени в сложен порядък; изкачиха широките мраморни стълби до просторен портал. Някои изтичаха напред и с грохот изблъскаха вътрешните врати, окачени върху панти от бронз.

В галерията с пищни колони, половин дузина втрещени от изненада мъже уплашено наблюдаваха как войници с голи саби ги обкръжават за броени секунди.

— Ликвидирайте ги! — без никакво забавяне изкомандва Албанус и тръгна към стъпалата от алабастър, придружен от Деметрио, който едва се влачеше след него.

Мъжете започнаха да крещят за милост зад гърба му, ала войниците ги изблъскваха вън от двореца.

— Не! — изпищя мършав мъж с голям нос. — Аз нямаше да го направя! Аз… — ботушът на Вегенций го изрита напред и останалите думи останаха нечути.

Албанус се насочи към спалнята на Стивъна, вървеше по познатите коридори, които някога бе преброждал в очакване на удоволствия от тялото й. Ала тези наслади бяха несравними с блаженството, което го очакваше сега, помисли той и отвори вратата.

Деметрио плахо го последва в стаята и с уплашен поглед затърси разрушенията, които смяташе, че магията е донесла. Ала нямаше никакви разрушения. Стивъна лежеше на постелята, но не направи никакво движение, за да покаже, че забелязва присъствието им. Беше гола, ръката й стискаше дреха от синя коприна, сякаш тя току-що се бе готвела да я облече, но вместо това бе решила да си полегне. Албанус се изкиска и в стаята се разнесе сух звук, като да бе изсъскала отровна змия.

Женственият младеж пропълзя напред. Очите на Стивъна бяха отворени — може би виждаха, в тях имаше живот. Той докосна ръката й и се задъха. Китката бе корава и студена като камък.

— Тя е жива — внезапно се обади Албанус. — Жива статуя. Вече няма защо да се тревожи, че ще изгуби красотата си с възрастта.

Деметрио се разтрепери.

— Нямаше ли да бъде по-просто да я убиеш?

Лордът с лице на ястреб му хвърли поглед, който изглеждаше още по-смразяващ заради привидната добронамереност.

— Един крал трябва да мисли как да даде на поданиците си нагледен урок. Който си науми да ме предаде, нека хубавичко си спомни за съдбата на Стивъна, пък после да предвиди своята собствена. Би ли ме предал сега ти, Деметрио?

С уста, пресъхнала дотолкова, че не можеше да произнесе нито дума, парфюмираният младеж поклати глава.

Вегенций нахълта в стаята със смях.

— Трябваше да ги чуете как плачат и се мотаят. Сякаш сълзи и вопли могат да спрат мечовете ни.

— Значи ги ликвидирахте? — попита Албанус. — И избихте всичко живо под тоя покрив? Слуги и роби също?

Грамадният мъж с квадратно лице прокара широк пръст под гърлото си с груб смях.

— Всичко отиде под ножа! Имаше един — Лукас му било името, сякаш глупавото му име има някакво значение — та плака като жена и рече, че не той, а някой си на име Конан трябвало да извърши цялата работа. Ама какво… Какво те измъчва, Албанус?

Ястребовото лице на лорда бе пребледняло. Погледът му се впи в очите на Деметрио.

— Конан. Името на човека, от когото ти откупи меча. — Деметрио кимна с глава, ала Албанус, въпреки че се взираше в него, виждаше други неща. Започна да шепне, като несъзнателно произнасяше мислите си на глас: — Съвпадение? Това е работа на боговете, а когато те оплитат по този начин конците на човешките съдби, значи искат нещо да се случи. Нещо, което може да донесе смъртна опасност за амбициите ми. Не бих посмял да рискувам.

— Не може да бъде един и същ човек — възрази Вегенций.

— Двама с такова варварско име? — пресече го Албанус. — Не смятам така. Намери го! — Обсидиановият му взор прониза поред двамата мъже и ги накара да изтръпнат заради злобата, която пулсираше в зениците. — Искам главата на Конан!