Конан — защитника на трона

Осма глава

Сламените чучела бяха с ръст на едър мъж. Конан постави последното на място и се люшна върху седлото, за да измине в галоп сто и петдесетте крачки до мъжете, които той и Хордо бяха събрали през последните пет дни. Искаше му се едноокият да е с него, ала Хордо все още поддържаше връзка с контрабандистите и бе поел грижата да пренесе оръжията от склада, преди кралските митничари да направят някоя изненадваща проверка. Не се знае от кой храст ще изскочи заекът, повтаряше Хордо, връзките с контрабандистите можеха да се окажат полезни.

Кимериецът премина на черния си Аквилонски жребец пред четиридесетте конника и вдигна тежък, къс лък пред тях.

— Това е лък за ездачи.

Тези оръжия бяха щастлива находка, защото стрелбата с лък от седлото на коня бе неизвестно за запада изкуство и Конан разчиташе новото умение да направи отряда му от телохранители по-привлекателен за бъдещите клиенти. Лъковете дълго бяха лежали с откачена тетива в склада на контрабандистите, прекадено къси и тежки, за да бъдат потърсени от някого. Всеки от четиридесетте му войни имаше и други придобивки от склада: ризници от плътно сплетени метални нишки, подплатени с корав памучен плат туники и островърхи шлемове. Кръгъл щит висеше върху всяко седло, а здрав Туранийски ятаган с гравиран знак на кралските ковачници в Аграпур се полюляваше на всяко бедро.

Конан се надяваше, че въоръжението е достатъчно непознато в Немедия и в очите на местните жители войните от неговия отряд ще изглеждат като чужденци. Хората обикновено вярваха, че чужденците владеят непонятни способи за бой. С тези лъкове за ездачи предположенията им може би щяха да се оправдаят. Той и Хордо подбраха мъже със собствени коне, затова златото им стигна да изплатят само предварителната заплата при постъпването, ала в никакъв случай не бе достатъчно да купуват и коне. Оказа се, че хората от отряда умеят да стрелят с лък, но никой не бе пробвал стрелба от седлото на коня. Затова Конан ги доведе на тази поляна, недалеч от Белверус.

— Всички сте свикнали да използвате пръстен за палеца, когато стреляте с лък — продължи той. — Но при бой върху седлото, трябва да сменяте оръжията бързо — лък, меч, копие. Пръстенът пречи на хватката.

— Как въобще се тегли тетивата? — попита мъж с прошарена коса и синкав белег, опасал широкия му нос. Той вдигна късия лък и се опита да го опъне. Тетивата се отклони на не повече от педя и злополучният опит предизвика смях сред другите мъже.

Името на мъжа с прошарената коса беше Махон. Въпреки че той не разпозна Конан, кимериецът откри в негово лице старшия, поел командата на градските стражи, когато бе убит лорд Мелиус.

— Хванете тетивата с три пръста — обясни им Конан, след като смехът замря. — И теглете така.

Мускулестият кимериец нагласи стрелата, опря тетивата о бузата си и издърпа късия, як лък напред, за да го изопне. После притисна с колене тренирания черен жребец, който подскочи на задните си крака. Сламените чучела се люшнаха пред очите на Конан, пръстите му светкавично пуснаха стрелата. Тя се заби с глух рязък звук в центъра на средната мишена. Изненадан шепот се разнесе сред мъжете.

— Така се прави! — възкликна Конан.

— Излишно е — измърмори висок мъж с хлътнали бузи. — Тая стрелба с лък от седлото не струва. — Черните му очи изглеждаха потънали дълбоко в черепа, сякаш го измъчваше болест, въпреки че според познатите му от отряда не бил болен, а просто имал печален нрав. — Ако е полезно, защо не го използва войската в Немедия, Аквилония или която и да е друга цивилизована страна?

Махон спести на Конан необходимостта да отговори.

— Използвай ума си, Нарус — обади се мъжът с прошарената коса. — И нека поне веднъж мрачното ти настроение не попречи да схванеш правилно нещата. Помисли. Появяваме се, нанасяме удара и изчезваме, докато стрелците пешаци насочват заострените си колове както са ги учили да отблъскват атака. Колко време е нужно само на мъжете с пиките и на обикновените войници от пехотата да се групират, за да посрещнат кавалерийска атака, както са свикнали. Докато конната войска на врага издигне копията си в отговор на нашия удар, ние ще поразим сърцата им със стрелите. Махни това скръбно изражение от лицето си, Нарус, и се усмихни заради изненадата, която ще предложим на противника.

Нарус показа зъбите си в насилена усмивка, така че повече от всякога заприлича на жертва от чумна епидемия. Взрив от смях и непристойни коментари съпроводиха неговия опит за веселие.

— Махон е разбрал правилно всичко — обяви Конан. — Назначавам го за старши на отряда.

Изненадано и замислено изражение се появи върху прорязаното от белега лице на Махон, одобрително мърморене се разнесе над останалите войни. Даже скръбният Нарус изглежда реши, че е направен добър избор.

— А сега — продължи Конан. — Всеки от вас да опита упражнението с чучелата. Първо от неподвижен кон.

За три пълни обръщания на пясъчния часовник кимериецът остави мъжете да правят това упражнение, после ги накара да стрелят при бавен конски ход, докато накрая стрелите започваха да излитат и при галоп. Мъжете бяха вещи ездачи и умееха да боравят с лък; макар по-рано да не бяха срещали комбинация от езда и стрелба, постигнаха бърз напредък. В края на определеното време те не използваха лъковете си така добре, както Туранийската лека кавалерия, ала уменията им бяха достатъчни да изненадат и изумят всяка една от западните държавици. Махон, което не смая никого, и Нарус — за почуда на всички, се оказаха най-добрите след Конан.

След това кимериецът ги заведе обратно в Белверус, в една от конюшните край градската стена, където бе уредил да настанят конете. Всички войни оставиха амунициите под грижата на роби от конюшнята и си тръгнаха, свободни да разполагат с времето си до сутринта. Конан бе заповядал да се срещнат отново преди изгрев-слънце пред конюшнята. Такава беше обичайната практика на отряди с въоръжени мъже, когато не изпълняваха някаква задача.

— Момент, капитане — човекът с прошарената коса бе изчакал Конан до тежката дървена врата на конюшнята. Махон сигурно бе притежавал привлекателност като младеж, ала освен белега, разполовил широкия му нос, неговото лице приличаше на карта, където можеше да се проследи маршрута на военните му походи. На лявата му буза проблясваше малка татуировка на шестолъчна звезда от Кот, три гънки златни обици от Аргос висяха на дясното му ухо, а косата му бе подстригана късо отпред и оставена дълга откъм гърба, както бе обичаят около Офирианската граница.

— Добре ще бъде, капитане, да намериш за кого ще работим. Минаха само няколко дни откакто се заклехме, ала вече се чуват открити оплаквания, че не печелим никакво злато. Говори се колко е лесно да се закълнеш под чуждо име пред друг върховен съдия.

— Кажи им, че скоро ще намеря работа — отвърна Конан, удивен на себе си, защо не бе наобиколил нито един от търговците, които биха желали да наемат отряд като неговия. — Виждам, че съм направил добър избор за старши.

Махон се поколеба, но тихо попита:

— Знаеш ли, кой съм?

— Знам кой си сега и не ме интересува кой си бил по-рано — Конан дълго задържа погледа си в тъмните очи на мъжа, докато накрая Махон поклати глава.

— Ще се погрижа за мъжете, капитане.

Конан напусна конюшнята и се отправи към странноприемницата „Фестис“ Улиците, по които мина, сякаш имаха два пъти повече просяци и три пъти повече разбойници, отколкото преди десет дни. Нито един от дебелите търговци, нито благородник със строго лице не дръзваше да се разхожда дори по Високите Улици без зорка свита. Нито една носилка със завеси, прикрили бляскава дъщеря на благородник или неговата куртизанка с пламенни очи, не пътуваха без орляк от въоръжени до зъби пазачи, облечени в ризници. Градската стража не се виждаше никъде.

Когато Конан влезе, „Фестис“ тъкмо се пълнеше с хора — нещо обичайно по обед — младите хора на изкуството търсеха безплатна храна в кухнята на странноприемницата. Споровете им и врявата от музикалните инструменти се сливаха в обща какофония, но Конан се бе научил да не й обръща внимание.

Хвана ръката на Керин, която минаваше край него с кана вино.

— Върна ли се Хордо?

Тя постави каната върху масата с такъв трясък, че едва не я счупи, но дори не забеляза разлятото вино, нито че седналите наоколо й изкрещяха.

— Изпрати съобщение по едно момче — студено отговори тя. — Иска да се срещнете в странноприемницата „Пълната луна“, на Улицата на Скърбите около едно обръщане на пясъчния часовник, след като слънцето отмине зенита.

— Защо там? Съобщил ли е защо не идва тук?

Очите на Керин се превърнаха в малки цепки, докато приказваше през стиснати зъби:

— Споменал нещо за танцьорка с големи гърди… Стига толкова! Ако искаш да знаеш повече, сам го научи от тоя нещастен едноок козел!

Кимериецът успя да потисне усмивката си, а тя гневно се оттегли от масата му. Надяваше се танцьорката да е всичко, което Хордо е имал наум, за да отиде в „Пълната луна“. Тъй или иначе едноокият със сигурност щеше да си плати за удоволствията, когато отново се мерне край Керин.

Конан тъкмо пресмяташе дали има време за чиния задушено във „Фестис“ — със сигурност беше по-добро от буламачите на Улицата на Скърбите — преди да отиде при Хордо, когато Ариани се приближи и докосна ръката му. Той се усмихна и изведнъж се досети за по-приятен начин да прекара свободното време до срещата.

— Ела в стаята ми — кимериецът плъзна ръка около нея. Приближи я към себе си и реши да изпробва възможно най-похотливия си поглед. — Бихме могли да поприказваме за поезия.

Ариани се опита да потисне веселия си смях и почти успя.

— Ако под поезия имаш предвид онова, което мисля, че имаш предвид, значи повече ще действаш и по-малко ще приказваш. — Усмивката й изтля, а очите й внимателно проследиха лицето му. — Има нещо по-важно сега, ала трябва да се закълнеш, че никъде няма да повториш и дума от онова, което ще чуеш. Закълни се пред мен.

— Кълна се — каза бавно той.

Изведнъж му стана ясно защо не бе търсил служба за своя отряд. Без съмнение отряд, който пази богат търговец или благородник, в случай на въстание трябва да подкрепи трона. Ала той не искаше да има пръст в разгрома на Ариани и нейните приятели. Особено на Ариани.

— Много пъти съм се чудил — продължи той, — кога ще ми заговориш за този твой бунт.

Ариани се запъхтя.

— Ще узнаеш — прошепна тя и бързо постави пръст върху устните му, за да му попречи да говори. — Ела с мен.

Той я последва между масите и скоро двамата се придвижиха до задната част на странноприемницата. В една малка стая Стефано седеше отпуснато, намръщен срещу олющената стена, а Грекус — якият скулптор — бе възседнал пейката и се усмихваше. Лукас, слаб мъж с голям нос, наричащ себе си философ, бе седнал със скръстени крака на пода и хапеше долната си устна.

— Той знае — обяви Ариани, когато затвори вратата. Всички подскочиха.

Конан небрежно постави ръката си върху дръжката на сабята.

— Той знаел! — кресна Стефано. — Казах ти, че е опасен. Казах ти, че не бива да имаме нищо общо с него. Не е негова работа.

— Не викай! — твърдо го прекъсна Ариани. — Искаш ли всички в странноприемницата да те чуят? — Той притихна нацупено, а тя продължи и към останалите: — Вярно е, че да привличаме хора като Конан не е част от нашата работа, но съм ви чувала да искате пряко да участвате в делото.

— Ти поне пишеш поезия, с която осмиваш Гариан — измърмори Грекус. — А аз мога само да преписвам стиховете ти и да ги пръскам по улиците. Не мога да направя скулптора, с която да раздвижа духовете на хората.

— „Крал Гариан седи на Трона на Дракона“ — неочаквано се обади Конан. Всички се взряха в него. — „Крал Гариан пирува сам“. Чел съм го. Ти ли го написа, Ариани?

— Това е работа на Галиа — уточни тя сухо. — Аз пиша много по-добре.

— Това не е важно сега — пискливо се обади Стефано. — Всички знаем защо му се доверяваш, Ариани. — Той срещна ледения син поглед на Конан и с мъка преглътна. — Мисля, че заниманията ни са твърде опасни. Не бива да наемаме такъв… такъв човек за Тарас. Той знае що за стока са тия хора. Ние не го познаваме.

— Ние познаваме Конан — настоя Ариани. — И всички бяхме съгласни — да, и ти, Стефано — че трябва да участваме в набирането на войни, независимо какво смята Тарас. Чрез Конан ние намираме не един, а четиридесет.

— Ако го последват — подметна Грекус.

— Моите войни ще ме последват навсякъде, където ще спечелят злато — отвърна Конан.

Грекус изглеждаше малко разколебан при тези думи, а Стефано подигравателно подметна:

— Злато!

— Глупци! — присмя се Ариани. — Колко пъти сме обсъждали тезата за чистотата на революцията, че единствено хора, свързани с истинските й цели, трябва да участват в нея? Колко от тях бяха набити на кол заради тази чистота?

— Нашето дело е справедливо! — изскърца със зъби Стефано. — А ние го петним със злато!

Ариани уморено поклати глава.

— Много пъти сме спорили по въпроса. Отдавна мина времето за такива спорове, Стефано. Ти как смяташ, че Тарас набира войни? Със злато, Стефано. Със злато!

— От самото начало се противопоставих на това — отговори дългият като върлина скулптор. — Хората…

— Ще ни последват и ще се вдигнат на бунт — прекъсна го тя. — Ще ни последват и понеже никой от нас не разбира нищичко от оръжие и война, всички ще бъдат съсечени.

— Нашите идеали… — измърмори той.

— Не са достатъчни — тя измери със сърдит поглед съзаклятниците и те неловко се раздвижиха. Конан осъзна, че измежду всички тях най-силната воля бе затворена в изящното, леко и не особено силно тяло на младата жена.

— Най-силно искам — обяви Грекус — да държа меч в ръка! Конан, мога ли да яздя с тебе в заветния ден?

— Не съм казал, че ще се присъединя към вас — бавно отвърна Конан.

Ариани се задъха, притисна ръце под заоблените си гърди и лицето й замръзна в изумление. Грекус се облещи със зяпнала уста.

— Казах ви, че не бива да му се доверяваме — измърмори Стефано.

— Хората ми ще ме последват — продължи кимериецът, — но само ако не ги поведа към дръвника на палача или към ко̀ла, на който набиват престъпниците. Не мога да се присъединя към вас, без да знам какви са шансовете ви за успех, без да съм запознат с плановете ви.

— Той може да ни предаде — бързо реагира Стефано.

— Тихо, Стефано — обади се Ариани, ала се вгледа в лицето на кимериеца, без да добави нищо.

— Не съм достатъчно цивилизован — меко поде Конан, — за да предам приятелите си.

Разтреперана, тя поклати глава. Стефано се опита да я прекъсне, ала жената не му обърна внимание.

— Тарас наема войници. Според него нуждаем се най-малко от хиляда и скоро той ще ги събере. Гневът и гладът на хората сега са огромни, те биха съборили Гариан с голи ръце, стига някой да ги поведе. Някои знаят, че ще получат оръжия. Другите ще ги последват. Имаме оръжие, вкарано контрабандно, за десет хиляди човека. Част от него, без съмнение, е внесъл Хордо, твоят приятел.

— Десет хиляди? — попита Конан, като си припомни, че Хордо бе преценил количеството наполовина по-малко.

— Десет — потвърди Грекус. — Виждал съм го. Тарас ми показа пълен склад.

И също така ти е позволил да го преброиш, помисли си Конан с неудоволствие.

— Много злато е необходимо да се въоръжат десет хиляди мъже, дори да бъдат зле въоръжени. А още повече е необходимо да се наемат хиляда, вече въоръжени. Имате ли толкова злато?

— Част от него, да — каза Ариани, сякаш се защитаваше. — Но както знаеш, повечето от онова, което получаваме от нашите… от някои източници, отива за издръжката на странноприемницата.

— Има и някои — тихо добави Стефано, — които въпреки своето богатство вярват, че са прави и че Гариан ще съсипе Немедия. Те предоставят на Тарас необходимите средства за оръжие и наемане на войници.

— Кои са? — попита Конан. — Ще ви подкрепят ли открито, ще заложат ли имената си за вашето дело, щом веднъж излезете на улицата?

— Разбира се — възкликна Стефано, ала почти веднага високомерието се смени с несигурност. — Всъщност предполагам, че ще го направят. Но изглежда предпочитат да останат анонимни. — Той се засмя колебливо. — Е, дори никой от нас не ги е виждал. Парите им отиват направо при Тарас.

— Стефано има предвид — започна Ариани, след като скулпторът потъна в мълчание, — че те се боят. Опасяват се, че ако ние се провалим, те също ще свършат; върху дръвника на палача. Вероятно имат намерение да ни използват — нас и нашата революция — за да увеличат собственото си богатство и да се издигнат на по-висок пост. Ала ако наистина смятат така, не са си направили правилно сметката. Забравили са, че ние ръководим хората от улицата. Плюс хиляда въоръжени мъже.

Хиляда въоръжени мъже, които са наети със златото на тези мистериозни благодетели, уморено си помисли Конан.

— Но какъв е вашият план? Нима смятате да се втурнете на улицата и да започнете да раздавате саби на хората?

Грекус широко се усмихна.

— Не сме такива глупци, за каквито сигурно си ни сметнал, Конан. Онези от нас, които раздават хляба в Хелгейт, са открили хора, на които можем да се доверим. Те са набелязали кои мъже ще ни последват, когато дадем знак. Именно те ще получат оръжие. Ще ги поведем и ще обкръжим кралския палат. Междувременно Тарас ще разполага с хиляда наемници, за да превземе градската порта и да обсади стражите в казармите.

— А какво ще направите срещу отрядите телохранители и срещу пазачите на търговците и благородниците? — попита Конан. — Такива има около три хиляди в града, а които са ги наели, най-вероятно ще подкрепят краля.

— Да — намеси се Ариани, — но търговците и благородниците ще задържат личните си телохранители, докато разберат какво става. Можем да ги пренебрегнем. Ако е необходимо, ще се справим с тях по-късно, ще ги пречупим един по един. Отряд телохранители от сто човека с лекота може да бъде победен от хиляда бездомници, за които смъртта е спасение от глада.

Тя изглеждаше готова сама да предвожда такъв щурм — с гордо вдигната малка глава, изпъчени рамене и гърди, които напираха под меката материя на дрехата й, а очите й блестяха в жарък, светлокафяв опън. Конан знаеше, че думите й са истина. Мъже, които посрещаха смъртта с „добре дошла“, бяха страхотни противници в атака, въпреки че войската се справяше лесно с тях в продължителен бой. Какъвто и да беше изходът от тази среща сега, Конан трябваше да поддържа своя отряд готов за бой по всяко време, способен да откликне на първия зов.

Ала единствените думи, които изрече, бяха:

— А как ще се справите с редовната войска?

Отново само Грекус разполагаше с готов отговор.

— Най-близко разположената войска е в Хераниум — хиляда човека и още две хиляди в Джеракулум. Ще са им необходими пет дни да стигнат до Белверус. Но преди това трябва да получат заповед за бърз поход. Те са прекалено малко на брой, за да окажат някакво влияние, докато ние държим градската порта. Що се отнася до силите на Аквилонианската граница, войската там на своя глава ще трябва да реши дали да напусне граничната област, ала нека се има предвид каква ще бъде реакцията на Аквилония.

— Такава многобройна войска ще се справи с похода от границата до Белверус за десет дни — прецени замислено Конан. — Плюс два дни усилена езда докато съобщението пристигне там. Значи може да разчитате на дванадесет дни, преди пред вас да се изправят обсадните машини и войниците, които ще нападнат градската стена. Нищо чудно походът да отнеме и повече време, но по-добре да не разчитате на това.

— Разбираш от тези неща — кимна Грекус с одобрение. — В плана ние сме предвидили дванадесет дни.

— Няма да имаме нужда от тях — заяви Стефано и пропъди от съзнанието си тази мисъл, като махна с ръка. — Много преди това унизените, гладни люде от града ще се присъединят към нас. Сто хиляди мъже ще обградят стената — рамо до рамо. Дотогава ще сме поставили ултиматум на Гариан да се откаже от трона…

— Да се откаже от трона! — изкрещя Конан. Другите трепнаха и се втренчиха в стените, сякаш ги беше страх камъните да не чуят думите му. Той продължи с по-тих глас: — Вдигате бунт и поставяте ултиматум на Гариан да се откаже от трона? Това е лудост. Златните Леопарди са в състояние да издържат обсада от половин година в двореца. Може би по-дълга. А вие имате само дванадесет дни.

— Това предложение не беше мое — обади се Ариани с остро неодобрение в гласа. — От самото начало казах, че трябва да превземем двореца веднага.

— И да избием всички там! — възпротиви се Стефано. — Тогава не сме по-добри от Гариан, а нашата вяра и идеали са просто празен брътвеж.

— Не си спомням — бавно изрече Грекус, — кой от нас пръв предложи да поискаме от Гариан да се откаже от престола. На пръв поглед най-добре е да постъпим както иска Ариани — да щурмуваме двореца, докато Златните Леопарди все още смятат, че целият шум е просто поредната улична размирица. Ала нямаме право изцяло да изоставим идеалите, за които се борим. Освен това — завърши той с усмивка, сякаш бе намерил окончателното разрешение, — всеки знае, че хълмът, върху който е построен кралския дворец, е надупчен като решето със стотици тайни проходи, всеки от които може да ни изведе зад линията на защитата.

— Да, всеки знае за тези проходи — намеси се Ариани с хаплив глас. — Но ти можеш ли да откриеш поне един от тях? Въобще знаеш ли къде да го търсиш?

— Бихме могли да копаем — предложи неубедително набитият мъж. Ариани изсумтя и той притихна.

Конан поклати глава.

— Гариан няма да се откаже доброволно от короната. Никой крал не би го сторил. Само ще си пропилеете времето, а то не е за пропиляване.

— Ако той не абдикира — възрази Стефано, — хората ще щурмуват кралския дворец и ще разкъсат краля на парчета с голи ръце заради престъпленията, които е извършил срещу тях.

— Хората — повтори Конан и се взря в тъмновеждия скулптор, сякаш никога не бе виждал подобно същество. — Искаш да предотвратиш клане, което ще опетни твоите идеали. А какво ще кажеш за хилядите, които ще умрат при превземането на двореца? Ако въобще го превземат.

— Правим компромис с идеалите си и наемаме за злато майстори на сабята — упорито държеше на своето Стефано. — Повече компромиси са недопустими. Всички, които умрат, ще бъдат мъченици на справедливото и безсмъртно дело.

— И кога ще дойде този славен ден? — попита Конан саркастично.

— Веднага щом Тарас събере своите хиляда войни — отговори Грекус.

— Значи тогава този Тарас ще даде знака за избухването на вашето въстание? — Грекус бавно поклати глава, израз на съмнение внезапно пробяга по лицето му. Конан продължи: — Трябва да говоря с Тарас, преди да реша дали ще се присъединя към вас.

Очите на Ариани се разшириха.

— Значи ли това, че може да се обърнеш срещу нас? След като разкрихме всичко пред тебе?

— Аз му казах всичко! — изкрещя Стефано, гласът му гърмеше по-пронизително с всяка изречена дума.

— Той може да издаде всичко! Доверихме се на този варварин!

Лицето на Конан се изопна. Той грабна сабята с две ръце и я изтегли така, че дръжката остана пред очите му. Стефано се олюля назад и нададе вой като жена, Грекус с подскок се изправи на крака: Лицето на Ариани бе бледо, ала единствено тя не помръдна от мястото си.

— Кълна се в оръжието си — заговори Конан — и в Кром, повелителя на мъртвите, че никога няма да ви предам. — Ледено сините му очи срещнаха погледа на Ариани и го задържаха. — По-скоро ще умра.

Ариани пристъпи напред с лице, върху което се четеше почуда, и колебливо постави ръка върху бузата на кимериеца.

— Ти не приличаш на никой друг мъж, когото някога съм познавала — прошепна тя. Гласът й укрепна. — Вярвам му. Ние ще уредим среща между него и Тарас. Съгласен ли си Стефано? Грекус? — Двамата скулптори отсечено поклатиха глави. — Лукас? Лукас!

— Какво? — мършавият философ трепна, сякаш досега бе спал. — Каквото кажеш, Ариани. Подкрепям те с цялото си сърце. — Очите му пробягаха по голата сабя на Конан, главата му се отметна назад и срещна с глух удар стената. Той остана така, втренчен в бляскавата стомана с ужасени очи.

— Философи — насмешливо измърмори Ариани.

— Трябва да вървя — заяви Конан и прибра сабята си в ножницата. — Имам уговорена среща с Хордо.

— Тогава ще се видим довечера — предложи Ариани. Стефано изведнъж заприлича на човек, измъчван от болки в стомаха. — И, Конан, — додаде тя, когато кимериецът се обърна от вратата, преди да излезе. — Поверявам ти своя живот.

Наистина държа нейния живот в ръце, помисли си Конан, след като напусна странноприемницата. Тя бе свързала сърцето си с този заговор, с този бунт. Той все пак можеше да успее. Ако наистина Тарас разполагаше с хиляда обучени и въоръжени войни, както твърдяха заговорниците… Ако хората наистина се вдигнеха и последваха шепата вдъхновители на въстанието. Ако не удареха на бяг пред сключените в плътна редица щитове и отмерената стъпка на пехотата, пред атаката на бронираната в доспехи тежка кавалерия и разтърсващия покривите грохот на чудовищните обсадни машини. Ако бунтовниците, заслепени в детинската си гордост, можеха да бъдат убедени, че идеалите им трябва да почакат, докато бъде спечелена победата и превзет кралският дворец. Ако се спуснеха на щурм достатъчно бързо и решително, докато Златните Леопарди все още бездействат в неведение. Прекалено много „ако“. Животът на Ариани беше свързан с обречено дело. И все пак с гордостта на своята младост, Конан се закле още веднъж — този път пред себе си. Щеше да остане верен на своята клетва и нямаше да предаде бунтовници. Но той също така щеше да спаси живота на Ариани — въпреки нейното желание.