Конан — защитника на трона

Пролог

Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците, увенчани с мраморни арки, и осветяваше стая с гоблени по стените. Слугите — с отрязани езици, за да не могат да разправят кого виждат в къщата на господаря — се бяха оттеглили, оставяйки петима души мълчаливо да посръбват вино.

Кантаро Албанус, техният домакин, изучаваше гостите и лениво въртеше в ръце тежкия златен ланец, който висеше над алената му туника. Единствената жена в тази група се преструваше, че е погълната от сложната везба на гоблените; мъжете бяха съсредоточили вниманието си върху чашите с вино.

Не особено рано сутрин, разсъждаваше Албанус, ето най-подходящото време за подобни срещи, въпреки че тъкмо непривичният час изопваше до скъсване нервите на гостите му. По традиция такива сбирки се правеха в тъмна доба, отчаяни мъже се струпваха в тайнствени стаи, старателно запечатани, за да не проникне дори един-единствен лунен лъч. Все пак, кой би повярвал, кон даже би заподозрял, че цветът на Немедия се е събрал посред бял ден, в самото сърце на столицата, за да крои заговор срещу краля?

Хлътналите бузи на лицето му помрачняха при тази мисъл, а черните очи придобиха цвят на обсидиан. С гърбавия си нос и езерцата сребро по слепите очи върху тъмната кожа, той приличаше на генерал. Наистина на времето за една бързо отлетяла година, се бе подвизавал като войник. Беше само на седемнадесет, когато баща му издейства офицерски чин при Златните Леопарди, полк телохранители, който от незапомнени времена охраняваше кралете на Немедия. При смъртта на своя баща той подаде оставка. Не беше за него да пълзи по стълбицата на йерархията, независимо че знатният му произход би направил катеренето стремително. Не и за него, комуто по рождение бе отредено да бъде крал. Затова никое от неговите действия не можеше да бъде наречено „държавна измяна“.

— Лорд Албанус — внезапно изрече Барка Вегенций. — Ние сме слушали много за… за специалната помощ, която ти предоставяш на нашата група. Ние сме слушали много, ала досега нищо не сме видели.

Огромен, с квадратно лице и тяло, командирът на Златните Леопарди внимателно произнасяше подбраните думи, защото се стремеше да прикрие своя произход от бедняшките квартали на Белверус, без да осъзнава, че всички вече бяха разкрили измамата му.

— С какви внимателни думи изразяваш съмненията си — намеси се Деметрио Амарианус. Стройният младеж докосна носа си с парфюмирана топчица, която носеше против зараза от различни болести, ала не успя да замаскира подигравката, изкривила женствената му уста.

— Достатъчно! — остро ги прекъсна Албанус.

И Деметрио, и Вегенций, чиито лица с всяка секунда се обагряха във все по-наситено мораво, се оттеглиха като добре тренирани животни при изплющяването на камшика на дресьора. Тези дрязги бяха постоянни и той ги търпеше, принуден от обстоятелствата. Ала днес нямаше да ги допусне.

— Всичките вие — продължи Албанус, — искате нещо. Ти, Вегенций, мечтаеш за генералски чин, какъвто смяташ, че крал Гариан отказва да ти даде. Ти, Деметрио, желаеш да си възвърнеш именията, които бащата на Гариан отне от твоя дядо. А ти, Стивъна… Ти искаш да отмъстиш на Гариан, защото ти каза, че харесва по-млади жени.

— Изказваш се мило според своя обичай, Албанус — горчиво отрони самотната жена. Лицето на лейди Стивъна Галерианус имаше сърцевидна форма, с искрящи виолетови очи и бе обградено от дълга гарвановочерна грива. Деколтето на червената й копринена рокля разкриваше щедрата изпъкналост на бюста, а цепката позволяваше да се видят бедрата й, когато върви.

— А аз какво искам? — попита четвъртият мъж в стаята и всички се сепнаха, сякаш бяха забравили, че той е с тях.

Много лесно бе да се забрави Константо Мелиус, защото благородникът на средна възраст беше самото олицетворение на невзрачността. Оредяващата коса и торбичките под постоянно мигащите очи бяха най-съществените му отличителни белези, а неговият интелект и способности напълно им съответстваха.

— Искаш да се вслушват в съветите ти — отговори Албанус. — И ще бъде така, щом седна на трона.

Ще се вслушват, докато издам указ да бъде заточен, помисли си лордът с лице на ястреб. Крал Гариан бе направил грешка да отблъсне глупака и го остави на свобода в столицата да подстрекава към бунт. Албанус не би допуснал същата грешка.

— Ние изглежда не оценихме значението на казаното от Вегенций — рязко напомни Стивъна. — И аз бих желала да разбера на каква помощ от твоя страна можем да разчитаме, Албанус. Деметрио и Вегенций ти носят нужните сведения. Мелиус и аз осигуряваме злато, за да се вдигнат размирици по улиците и плащаме на разбойници да подпалват каруците с жито. А ти държиш своите планове в тайна и ни говориш за магии, които щели да накарат Гариан да ти даде трона, ако ние изпълняваме своите задачи. Аз също искам да видя тези магии.

Другите изглеждаха някак смутени, че тя открито постави въпроса за вълшебствата, ала Албанус само се усмихна.

Изправи се, издърпа брокатен шнур от стената и отиде до една маса в края на стаята, където някакви предмети бяха скрити под парче плат. Албанус бе поставил там и плата, и предметите със собствените си ръце.

— Елате! — подкани той. Внезапно обхванати от неохота, те бавно се приближиха към него.

Той отхвърли плата със замах, наслаждавайки се на потрепването им. Знаеше, че нещата върху масата — статуетка от сапфир, меч с извито като змия острие, старинни колчани, няколко кристала и гравирани скъпоценни камъни — бяха, с едно изключение, практически непотребни. Или поне той бе открил съвсем ограничена употреба, предписана за тях в томовете, които с толкова мъки бе успял да дешифрира. Предметите, осигуряващи му истинската мощ, държеше другаде.

Преди десет години робите в едно от именията му на север от Нумалия се бяха натъкнали на подземно скривалище. За щастие тогава се бе оказал там и разпознал, че стои пред склад на магьосник; погрижи се злочестите роби да бъдат погребани в същото скривалище, след като изнесе всичко, което бе събрано в него.

Цяла година му бе необходима, за да открие колко древен е този склад, построен в Ахерон — мрачната империя, управлявана от най-противните магьосници, която преди повече от три хилядолетия бе изтрита от лицето на света. През всичките изминали години той бе трупал черни знания, сам, без учители, страхувайки се, че някой ловък магьосник може да заграби съкровището. Това се оказа мъдро решение, защото ако бе станало известно, че изучава магии, със сигурност щеше да бъде арестуван по време на чистката, чрез която Гариан освободи столицата си от магьосници. Потънал в мрачни мисли, Албанус вдигна от масата малка червена кристална сфера.

— Нямам доверие на тези неща — обади се Стивъна, треперейки. — Добре ще бъде, ако разчитаме на по-нормални начини. Подходяща отрова…

— Би предизвикала гражданска война като продължение — прекъсна я Албанус. — Не желая още веднъж да ви повтарям, че нямам намерение да се изправям пред необходимостта да изтръгвам Трона на Дракона от десетки претенденти. Тронът ще ми бъде даден, както съм предвидил.

— Ще повярвам, едва когато го видя — измърмори Вегенций.

В стаята влезе момиче от прислугата и с махване на ръка Албанус даде знак всички да замълчат. Русокоса, с бледа кожа, тя бе на не повече от шестнадесет години. Простата й бяла туника с избродиран знак на Албанусовата къща, бе дълбоко изрязана и разкриваше малките й гърди и дългите й крака. Веднага коленичи върху мраморния под и сведе глава.

— Името й е Омфали — съобщи лордът с лице на ястреб.

Щом чу името си, робинята се раздвижи, ала вече знаеше достатъчно добре, че не бива да повдига глава. Тя беше в къщата съвсем отскоро, продадена заради дълговете на магазина на баща й, ала някои уроци бе научила много бързо.

Албанус държеше кристала в протегнатата си лява ръка, с дясната направи тайнствен жест и започна да напява монотонно: „Ан-наал наа-тааан Вас-ти но-ентей!“.

Изведнъж над кристала, по дължината на човешката ръка, се проточи потрепващо езиче, което изглеждаше далеч по-плътно от пламък. Сред пулсиращата червеножълта светлина се раздвижиха две тъмни петна — те неприятно напомняха очи и се отместиха напред, сякаш изследваха стаята и нейните обитатели. Всички несъзнателно отстъпиха с изключение на Албанус и Омфали, която се приведе към пода още повече.

— Огнен дух — изрече Албанус сякаш водеше обикновен разговор. Без да променя тона, добави: — Убий Омфали!

Устните на русокосата се разтвориха да изкрещят, ала преди да издадат звук, духът се спусна напред, набъбна, поду се в стремежа си да обгърне робинята. Тя конвулсивно се изправи на крака, изведнъж се залюля в центъра на яйце от пламък, което бавно започна да губи прозрачността си и я скри окончателно. Огънят пращеше и сред неговото съскане се понесе писък, сякаш жена плачеше някъде в далечината. Със звук, като при спукване на сапунен мехур, пламъкът изчезна и остави след себе си слаба, сладникава миризма.

— Мръсно — произнесе замислено Албанус, докосвайки с пантофа си мазно черно петно върху мраморния под, където бе коленичило момичето.

Погледите на останалите бяха изумени, сякаш той се бе превърнал в митическия дракон Ксутаркан. Изненадващо за всички, Мелиус пръв възвърна способността си да говори.

— Тези предмети, Албанус. Не би ли могло и ние да разполагаме с тях като тебе? — очите му с недоволство замигаха над торбичките; беше разсърден заради неспособността на останалите да изрекат каквото и да било. — Като знак, че всички ние сме равни — завърши нерешително той.

Албанус се усмихна. Достатъчно скоро щеше да им покаже колко равни са те.

— Разбира се — каза той спокойно. — Мислил съм по този въпрос — с жест посочи масата. — Избирайте и аз ще ви обясня какви способности притежава предпочетеният от вас предмет — докато приказваше, той прибра червения кристал в торбичка, завързана на колана му.

Мелиус се поколеба, ръката му се протегна, ала прекъсна движението си, едва докосвайки меча.

— Какви способности притежава това?

Мечът превръща всеки, който борави с него, в първокласен фехтовач. — След като установи докъде се простира мощта на меча, Албинус не продължи по-нататък в търсенето си. Нямаше намерение да става воин-герой, той щеше да бъде крал и щеше да разполага с живота на войните. — Вземи меча, Мелиус. Или ако се страхуваш от него, може би Вегенций… — Албанус въпросително повдигна вежди към войника с квадратното лице.

— Не ща магии да ме правят добър фехтовач — подигравателно рече Вегенций. Ала не посегна към никой от останалите предмети.

— Деметрио? — продължи Албанус. — Стивъна?

— Не харесвам магьосничеството — отвърна крехкият млад мъж и без да се крие, се оттегли от изложените на масата предмети.

Стивъна беше по-корава, ала и тя също тъй бързо поклати глава.

— За мене ще бъде достатъчно, ако тези вълшебства успеят да смъкнат Гариан от Трона на Дракона. Ала те няма да могат… — за миг тя посрещна погледа на Албанус, но извърна глава в друга посока.

— Ще взема меча — внезапно обяви Мелиус. Той повдигна оръжието, за да го изпита и се засмя: — Нямам скрупули като Вегенций по какъв начин ще стана майстор фехтовач.

Албанус се усмихна любезно, ала лицето му се вкорави.

— Чуйте ме сега — заговори той, фиксирайки поред всички присъстващи с черните си като обсидиан очи. — Показах ви само малка част от мощта, с която ще спечеля трона на Немедия и ще удовлетворя вашите желания. Знайте, че няма да позволя никакви отклонения, никакво вмешателство, което би попречило на плановете ми. Нищо не ще стои между мен и Трона на Дракона. Нищо! Отивайте си сега!

Те се оттеглиха и го оставиха сам, сякаш той вече седеше върху Трона на Дракона.