Конан — защитника на трона

Двадесет и втора глава

Вратата на килията отново се отвори. Отначало Конан помисли, че Албанус е решил да го убие на място. Двама мъже с готови за стрелба арбалети се вмъкнаха през отворената врата и заеха места срещу него в двата края на килията.

Докато кимериецът се подготвяше да им се противопостави доколкото може, кръглоликият тъмничар се показа на прага и заговори:

— Слънцето стигна зенита, варварино. Време е да те заведем до вълчата яма. Ако направиш опит да се биеш, докато аз и Струто ти сваляме веригите, тия момчета тук ще ти натъпчат краката със стрели и ще трябва да те влачим до ямата. Е, какво ще правим?

Конан положи усилие да изглежда намръщен и изпълнен с неохота.

— Махнете веригите — изръмжа той, хвърляйки свирепи погледи към стрелците с арбалети.

Въпреки думите на затворника, двамата тъмничари се пазеха да не попадат под прицела на стрелците, докато с трясък разчупваха белезниците с помощта на чук и длето. За глупак ли го смятаха, зачуди се Конан. Можеше да помете двамата тъмничари заедно със стрелците, макар че така старателно бяха подбрали позициите си, ала отвън до слуха му долетя шум от равномерни стъпки — цяла група хора приближаваха към килията му. Не бе трудно да умре, ала само глупакът си позволява да загуби живота за нищо.

Конан разтри китките си, изправи се спокойно и позволи да го изведат от килията. В коридора чакаха двадесет войници от Златните Леопарди.

— Няма нужда от толкова много — отсечено каза Струто.

Конан примигна. Той бе сметнал, че езикът на този човек е отсечен.

Другият тъмничар изглежда бе не по-малко изненадан, че другарят му се е разприказвал толкова. Дори се облещи от изненада, преди да заговори отново:

— През нощта, когато го арестуваха този варварин едва не избяга, а имаше далеч повече войници. Знаеш, че не обичам затворниците да се измъкват от ръцете ми. Затова поисках два пъти повече Златни Леопарди, отколкото пратиха. Хайде, върви. Кралят чака.

Половината от войниците тръгнаха пред Конан, останалите — зад гърба му, а тъмничарите се движеха от двете му страни. Стрелците с арбалети завършваха, процесията и го държаха под прицел, за да стрелят веднага, ако му хрумнеше да побегне. Така те още веднъж извървяха пътя до двореца. Преминаха през коридорите, по които не се виждаше нито един благородник.

Конан крачеше сред войниците, сякаш почетната му стража го съпровожда, за да бъде коронясан. Никаква надежда за бягство не проблясваше в съзнанието му. Албанус и самозванецът, който се представяше за Гариан, вероятно щяха да чакат край вълчата яма. При тези обстоятелства нямаше да сбърка, ако ги ликвидира преди сам да умре.

В началото пътят им минаваше през познати му части на двореца, после нещата се промениха. Полираният мрамор и алабастър отстъпиха място на грубо обработен гранит, след това на камък, какъвто бе видял в тъмницата. Златните и сребърни лампи бяха заменени с факли, закрепени в кръгли поставки от желязо.

Умъртвяване във вълчата яма бе наистина древно наказание — не бе налагано от времето на Брагорус, преди девет столетия. Нито пък някой от кралския двор бе посещавал тази част на палата през изтеклите векове, ако се съди се по нейния вид. Коридорите очевидно бяха твърде набързо почистени: тук разкъсана паяжина висеше от тавана, там дебел слой прах бе полепнал по стените. Конан се чудеше защо Албанус си дава толкова труд, след като вече е заменил Гариан със самозванеца. Влязоха в кръглото помещение на вълчата яма.

Макар иззидана от груб камък, с прекрасното си разположение тя напомняше величествените стаи от алабастър в двореца. Изградена във формата на полусфера, стените й се издигаха до зашеметяваща височина, без да бъдат поддържани от колони или подпори. В ниското имаше широка каменна площадка, осветена от огромни триноги лампи, където се бяха стекли всичките благородници на Немедия. Те се смееха весело, както правеха мъжете и жените в цирк и се притискаха към висока до кръста каменна стена, която опасваше страхотната яма от всички страни.

При появяването на процесията благородниците се отдръпнаха и се образува тясна пътека към стената. Войниците съпроводиха Конан до там. Без да чака до го подканят, кимериецът прескочи стената и вдигна очи, за да огледа хората, събрали се да наблюдават смъртта му. Лордовете и дамите полека млъкнаха под мразовития му син взор, почувствали, че тук стои човек, който изпитва презрение към техните титли и произход. Те бяха пауни, той — орел.

Точно срещу него, отвъд ямата с каменен под, стояха гордо изправени кралят самозванец, Албанус с одежди в среднощно-синкав цвят от дясната му страна, а от другата — Вегенций, върху чието лице все още личаха белезите от натъртванията изпод шлема с червен гребен. Сулария също беше там, в алена копринена роба и рубини, и Конан се зачуди защо ли се бе надявал, че тя няма да присъства на зрелището.

Под самозванеца се намираше порта, висока цял човешки ръст, през която вълците щяха да налетят в ямата. Конан не видя нито една свирепа муцуна, притисната между железните пръти на портата, не чу вой и ръмжене на гладни зверове. Вратата се отместваше встрани чрез сложна система от стоманени вериги. Може би щеше да се измъкне от смъртта още веднъж.

Албанус докосна ръката на мъжа, който носеше Короната на Дракона, и самозванецът започна да говори:

— Събрахме ви тук…

Дивият боен вик на Конан отекна в каменния свод. Писъци и крясък се разнесоха сред благородниците, когато вдигнал яките си ръце, кимериецът се хвърли в ямата. Войници се сблъскаха с лордовете, докато си пробият път до предпазната стена, мъжете с арбалети веднага взеха осъдения на прицел. Конан закрачи по покритата със слама яма с дръзката самонадеяност на младеж, който никога не е побеждаван в честен двубой, и рядко е усещал вкуса на поражението дори в неравна, изпълнена с подлост борба. Албанус направи знак на пазачите да се оттеглят.

— Глупци! — присмя се младежът на стълпеното човешко множество. — Вие, сред които няма нито един мъж, сте дошли да гледате мъжка смърт. Е, трябва ли да чакам онзи клоун с короната да ме придума да умра? Хайде, побързайте, докато дробовете ви не са се съсухрили от страх и все още ви се намира капка кураж да ме убиете! — Гневни викове отговориха на думите му.

Албанус прошепна нещо на самозванеца и на свой ред той заповяда:

— Пуснете вълците, щом е толкова нетърпелив да умре!

— Пуснете вълците! — изкрещя някой, предавайки командата напред. — Бързо! — Вратата с лекота се отмести встрани.

Конан не изчака да се появи първият вълк. Пред изумените очи на кралския двор кимериецът се втурна в тунела, ревейки страшния си боен вик. Зад гърба му озверени благородници с викове и крясъци започнаха да прескачат в ямата. Бяха решени да пленят и убият бягащия варварин, който така нагло ги бе подиграл, че не притежават мъжество.

В тъмнината на тунела Конан изведнъж се намери сред виещата глутница. Зъби, остри като бръснач, полетяха към тялото му. Той им отговори със страхотен вой, юмруците му — тежки чукове, започнаха да трошат кости, като просваха на пода безжизнени зверове с големината на мъж. Сграбчил ръмжащо гърло в ръце, той разби главата на един вълк върху ниския каменен покрив.

В адския котел на тази тъмница вълците усетиха в лицето на младия гигант, изправен срещу тях свирепост, равна на своята, а тя им бе добре позната. Конан с бой си проправи път навътре в тунела и зверовете започнаха да бягат към ямата в търсене на по-лесна плячка. Сърдитите викове на благородните лордове се превърнаха в писъци, когато окървавените муцуни на животните се втурнаха към тях, готови да ги разкъсат.

Конан видя пред себе си светлина.

— Проклети вълци! — изръмжа глас, идещ от посоката на светлината. — Трябва да убиете някакъв глупав варварин, а не да се изяждате един друг…

Човекът, който говореше, започна да трепери, когато видя, че Конан иде срещу него. Той стоеше до наполовина отворена врата от железни пръти в другия край на тунела и стискаше копие. Вместо да отстъпи и да затвори вратата, войникът замахна срещу кимериеца.

Конан хвана копието с две ръце и с лекота го изтръгна от противника си. Мъжът успя само да зяпне и тъпият край на собственото му копие се блъсна със смазваща сила в гърдите му, като го захвърли далеч зад вратата. Конан светкавично се промъкна през отвора. Пазачът на вълците с олюляване се изправи и стиснал дълъг крив нож, опита да нанесе съсичащ удар.

Копието мигновено се обърна в големите ръце на кимериеца. Не беше необходимо да пронизва противника си, просто го изчака да връхлети върху ос трия край на оръжието, докато бляскавото острие се показа откъм гърба му. Вик на болка и неверие се изтръгна от гърлото на пазача.

— Вълците ти не можаха да убият този варварин — изръмжа Конан и чак тогава осъзна, че приказва на мъртвец.

След като остави пронизания мъж и копието да паднат на земята, той затвори вратата, избута тежкия железен лост, за да я закрепи неподвижно към железните скоби и изтласка зъбците на резето по местата им. Отварянето на вратата откъм тунела щеше да отнеме време — време, което Конан имаше на разположение, за да избяга. Ала по писъците и ръмженето, които още отекваха в тъмнината отвътре, ставаше ясно, че войниците ще трябва да се потрудят доста, докато се справят с вълците и обзетите от паника благородници, преди да стигнат до вратата.

В стаята имаше малко полезни неща. Груби факли от папур, загнездени в ръждясали железни поставки върху стените, осветяваха шест големи клетки от железни пръти, които отдолу имаха колела. Не се виждаха никакви оръжия, с изключение на дългия крив нож, който Конан бе взел със себе си, и копието. Конан го остави забито в тялото на пазача. Оръжие с такава дължина щеше да му пречи в ограниченото пространство на старите каменни коридори. Нямаше дори парче плат да привърже раните си, ако не откъснеше от собствените си панталони или мръсната, напоена с кръв туника върху трупа.

Ала пазачът на вълците беше донесъл глинена кана с вино и някакво месо с много подправки — щеше да вечеря, докато неговите зверове свършеха кървавата си работа. Конан нетърпеливо се нахвърли върху храната, лакомо отхапа месото и го поля с обилни глътки вкиснато вино. Не бе хапвал залък, нито пък му бяха давали нещо за пиене откакто го арестуваха. Без съмнение тъмничарите бяха сметнали, че е истинско прахосничество да хранят някого, който скоро ще умре. Захвърляйки празната кана, той пъхна последното парче месо в устата си, взе една факла и се зае да намери път, който щеше да го изведе вън от палата.

Не му бе необходимо много време да открие, че тези старинни коридори представляват лабиринт. Никога не водеха направо, непрестанно завиваха и се пресичаха отново и отново. Не се учуди защо тайните проходи под двореца не се използват. Всичките кралски войници нямаше да стигнат, за да установят накъде водят завоите и криволиците в този лабиринт.

След като пресече поредния коридор, където беше тъмно като в рог, изведнъж осъзна, че следите от стъпките му се смесват с друг чифт следи. Съвсем пресни. Наведе се да ги разгледа и мигом се изправи, ругаейки. Следите бяха негови. Бе се върнал по стъпките си и можеше да продължи да се върти в кръг, докато умре от глад.

Върху лицето му се изписа мрачна решимост. Кимериецът продължи по стъпките си и стигна до разклонение в прохода. Следите в прахта се насочваха на ляво. Той тръгна на дясно. След малко клекна отново, взирайки се в съвсем скоро оставените от него следи, ала този път не изруга. Забърза към следващия завой, пое в противоположната посока; така постъпи и при второто разклонение, и при третото.

Сега изглежда проходите се насочваха надолу, ала Конан продължи да върви, дори когато забеляза, че подземните коридори са обвити в паяжина, леко пропукваща от досега с пламъка. Вместо да продължи, може да се върне назад, ала това в никакъв случай не означаваше, че ще улесни бягството си. Ако го стореше, вероятността да се натъкне на Златните Леопарди беше по-голяма.

При новото разклонение кимериецът пое надясно, без да размисля дълго — преди това бе избрал левия коридор — и внезапно спря. Далеч пред него блещукаше неясна светлина, ала не се виждаше никакъв изход. Светлината приближаваше към него с леко поклащане.

Той бързо се върна обратно и се гмурна в другия ръкав на разклонението. Изтича безшумно около двадесет крачки и с всичка сила запрати факлата далеч пред себе си. Пламъците лумнаха, разгаряни от вятъра при нейния полет във въздуха, после примигнаха няколко пъти и го оставиха в непрогледна тъма.

С лице към разклонението Конан задебна, стиснал закривения дълъг нож, готов за бой. Ако онези, които приближаваха, продължаха своя път, той щеше да остане без светлина, ала щеше да оцелее. Ако пък не…

Оскъдната светлина достигна разклонението, стана по-ярка и той различи две фигури — в едната си ръка носеха факли, а в другата — мечове. Кимериецът едва не се разсмя. Хордо и Карела, ала онази Карела, която той познаваше от преди години — нейните воали и сивите одежди на немедианска благородница липсваха. Вместо тях бе облякла златен нагръдник с тесен колан от злато и смарагди, привързан високо върху закръглените й бедра, надолу от който се спускаха ивици млечно зелена коприна. Пелерина от Туран в яркозелен смарагдов цвят обвиваше раменете й.

— Хордо! — извика Конан. — Ако знаех, че ще дойдеш, нямаше да изпия цялото вино. — И той безгрижно закрачи да ги посрещне.

Двамата се завъртяха, вдигнаха факлите високо над главите си приготвили мечовете за бой. От другия ръкав на разклонението наизлизаха мъже в ризници. Попаднали в тесния кръг светлина кимериецът разпозна Махон, Нарус и още много други лица от отряда.

Хордо внимателно огледа дълбоките рани по тялото на Конан, но не каза нищо.

— Не ти прилича — възгрубо подметна той, — да изпиеш всичкото вино. Е, може да се намери още някоя и друга капка, ако потърсим наоколо.

Карела хвърли убийствен поглед на едноокия и тикна факлата си в ръката на Махон. Докосна с леките си пръсти раните на Конан и потрепна при вида на посинялата плът и засъхналата кръв.

— Знаех, че ще промениш решението си — не се стърпя Конан и протегна ръка към нея.

Нейната длан изплющя върху лицето му, тялото й мълниеносно отстъпи назад с вдигнат меч.

— Пак бих те хвърлила на вълците! — изсъска тя.

Някъде в тъмнината зад въоръжените мъже долетя неразбираем вик. Друг глас му отговори и скоро двата заглъхнаха, защото хората очевидно се отдалечиха в друга посока.

— Преследват ме — тихо каза Конан. — Ако знаете път за навън, предлагам веднага да тръгнем. В противен случай ще трябва да се бием с няколкостотин Златни Леопарда.

Карела измърмори нещо, отново грабна факлата си и като разблъска войниците от отряда, за да си пробие път, изчезна в мрака на следващото разклонение.

— Единствено тя знае пътя — бързо каза Хордо. Затича след нея, Конан го последва, Махон и останалите забързаха в боен строй, ботушите им със скърцане раздвижиха вековната прах.

— Как влезе в двореца? — попита Конан едноокия, докато двамата подтичваха след красавицата с кестеняви коси. — И какво накара Карела да разкрие пред теб коя е?

— Най-добре е да започна от началото — изпухтя Хор до. — След като те арестуваха сто Златни Леопарда дойдоха и за нас…

— Знам — прекъсна го Конан. — И вие сте избягали. После какво?

— А, значи си чул. Препалено съм стар за такова тичане, кимериецо. — Въпреки тежкото си дишане, брадатият мъж с лекота поддържаше необходимата скорост. — Заведох отряда във „Фестие“ Тези дни Хелгейт е най-сигурното място в Белверус. Всичките му жители са излезли по Високите Улици около кралския дворец, размахват мечове и крещят за бунт. От време на време разбиват къщата на някой богат човек.

— Какво друго очакваш? — мрачно се засмя Конан. — Те са толкова бедни, само трябва да протегнат ръка към богатството. А Карела?

Хордо поклати рошавата си глава.

— Тя се появи във „Фестис“ днес сутринта. Ами! Просто влетя и изглеждаше готова да се спусне заедно с верните си хрътки срещу керван, натъпкан със злато. Ако се съди по приказките ти знаел си, че тя е тук, а?

— Не преди да вляза в тъмницата — отвърна Конан. — Ще ти обясня по-късно.

Изведнъж Карела спря и се изправи на пръсти, за да достигне една ръждясала поставка за факла в стената. Изглежда се опитваше да я завърти.

— Струва ми се, влязохме оттук тихо измърмори Хордо. — Да, ама после минахме през още двадесет подобни места. — Смарагдовите очи презрително проблеснаха към него и той утихна.

Тъкмо когато Конан понечи да пристъпи и да й помогне, желязната поставка се завъртя с остро изщракване. Втора поставка бе вградена в стената недалеч от първата и Карела постъпи с нея по същия начин. Втората поставка се обърна, щракна и до слуха им долетя пронизително изпращяване вътре в самата стена. Със стържене и грохот на огромен механизъм, неупотребяван дълги години, отсек от каменната стена с човешки бой и два пъти по-широк, се отдръпна потрепвайки и откри пред очите им грубо тухлено стълбище, което се спускаше надолу.

— Ако успеете да престанете за миг с това дърдорене като две стари баби — язвително подметна тя, — последвайте ме! И внимавайте. Някои от тухлите лесно се чупят. Ще ми бъде жал, ако си строшиш врата, кимериецо. Запазвам това удоволствие за себе си. — И красивата жена се спусна надолу.

Хордо притеснено сви рамене.

— Казах ти, че само тя знае пътя.

Конан кимна.

— Следвайте ме! — нареди, той на Махон. — И предайте назад да внимават — стъпалата се чупят. — Мъжът с прошарената коса започна да шепне през рамото си на останалите войници.

Конан пое дълбоко дъх и последва Карела по тъмните стъпала, осветявани единствено от нейната факла, която сега се виждаше като светеща точица някъде далеч надолу. Той не вярваше, че бившата свирепа главатарка е дошла само за да го вкара в капан, който сама е измислила. Вероятно не желае да го предава на друг, решен да отнеме живота му. Ала в края на краищата от Карела може да се очаква всичко.

Карела нетърпеливо чакаше в края на дългото стълбище.

— Всичките ли слязоха? — попита тя, щом Конан попадна в светлината на факлата й. Без да дочака отговор, жената извика към Стълбището: — Всички ли преминахте входа?

Чу се шум от скърцане на ботуши върху камък, после един пресипнал глас отговори:

— Ние влязохме, но някой идва отгоре!

Карела внимателно стъпи върху един камък, който потъна един пръст под тежестта й. Отново се разнесе трясъкът на механизма.

— Затваря се! — изкрещя недоверчиво същият дрезгав глас.

Полегатите очи на Карела срещнаха погледа на кимериеца.

— Глупаци! — изруга тя, като че включваше в тази дума всички мъже на света, ала най-вече него. И бързо додаде: — Следвайте ме или стойте тук, не ме е грижа! — Тя се спусна по един дълъг тунел, а светлината на факлата й се отрази в хилядите капчици влага по стените.

Дори и въздухът мирише на плесен, помисли си Конан и забърза след нея.

— Както ти разправях — пак подхвана Хордо, докато крачеше край кимериеца, — тя нахълта във „Фестис“, готова да поеме командването. Не пожела да ми каже къде е била, нито откъде е узнала за мене. Заплаши да остави белег и върху другата ми буза, ако не спра да задавам въпроси.

Единственото му око очаквателно се обърна към Конан, ала силният младеж наблюдаваше Карела и се чудеше какво ли е наумила този път. Защо беше дошла да го спаси?

— И? — попита разсеяно той, когато осъзна, че Хордо е престанал да говори.

Едноокият кисело изсумтя.

— Никой не ми каза нищо повече. С Червения Ястреб имаше още една жена. Помниш ли лейди Джелана? Тя беше, но не така надменна като друг път. Беше омацана и измършавяла, със синини по лицето и ръцете, и бе доведена до сълзи от ужас. „Няма да спре, докато не ме прекърши“ — все повтаряше тя, а пък Карела се опитваше да я успокои и ни гледаше така, сякаш ние сме направили всичките поразии на тази Джелана.

— Кром — измърмори Конан. — Защо ми разказваш всички тези неща? Какво общо с работата ни има Джелана?

— Ами тя казала на Карела как да намери този проход. Лейди Джелана е пораснала в палата, изглежда си е играла на криеница и други такива игри, дето децата обичат. Понякога си играли в старите части на двореца и тя открила три-четири тайни прохода. Сама се измъкнала от палата през един от тях. Дамата отчаяно искаше да изчезне от града, кимериецо, и аз заповядах на двама мъже да я придружат до селското й имение. Най-малкото, което можех да направя за нея, след като тя ни показа как да стигнем до тебе. Истината ти казвам, мислех, че ако те видя още веднъж, ще бъде, когато и двамата сме се преселили в отвъдното.

— Това с нищо не обяснява защо тя е решила да ми помогне — настоя Конан и като вдигна глава към Карола, показа кого има предвид под „тя“.

Едва бе произнесъл думите и жената с кестенявата коса се нахвърли върху него:

— Вълците бяха прекалено добри към теб, огромен кимерийски изрод такъв. Ако трябва да бъдеш разкъсан на парчета, аз ще го сторя със собствените си ръце. Искам да чуя как молиш да ти простя, варварски кучи сине. Аз първа ще ти отмъстя, преди онзи глупак Гариан.

Конан я погледна спокойно, с лека усмивка.

— Да не би да загуби пътя, та спря, Карела? Ако желаеш, аз ще поема водачеството.

Тя с ръмжене дръпна факлата си, сякаш се готвеше да го удари.

— Ето го! — изкрещя Хордо и посочи към късо стълбище, едва видимо в слабата светлина. То се изкачваше до тавана и там прекъсваше. Всяка дума на едноокия излъчваше облекчение. — Хайде, кимериецо — продължи той, като бързо избута Конан край жената с гневно бляскащите очи. — Ще имаме неприятности да върнем тоя камък на мястото му, в случай че някой погледне от другата страна, ала ти и аз ще го вдигнем като едното нищо. — Той добави с кръвожаден шепот: — Внимавай какво приказваш, човече. Тя се държи като опърлена котка, откакто Махон и другите глупаци й казаха, че не са чували на Червения Ястреб.

Конан съзри как свирепо се бе навъсила Карела и успя да обърне смеха си в кашлица.

— Другата страна? — недоумяваше той. — Къде е тя? Ако има някой оттатък, дали ще започнат да се бият срещу нас?

— Не съществува никаква вероятност — изсмя се Хордо. — Хайде сега, дай си рамото и бутай!

Стълбите бяха прекъснати от огромна каменна плоча. Хордо подтикваше Конан да се наеме именно с нея. Когато кимериецът подложи рамене, плочата се размърда и с помощта на Хордо я отблъсна встрани, после предпазливо се покатери нагоре. Тежка миризма на тамян изпълваше въздуха. Когато останалите го последваха с факли, Конан видя, че се намира в стая без прозорци, пълна с бурета и делви.

Някои бяха счупени и се виждаше, че съдържат тамян.

— Храм? — невярващо попита кимериецът. — Проходът довежда до мазето на някой храм?

Хордо се засмя и кимна. След като даде знак с ръка за тишина, едноокият се изкачи по дървена стълба, привързана към стената, и внимателно повдигна някакъв капак на тавана.

Главата му се шмугна през отвора за кратък оглед, той махна към останалите да го последват, а самият бързо се изкатери нагоре.

Конан веднага тръгна след него. Изведнъж се намери сред мъждивата светлина на сребърни лампи, между огромен правоъгълен блок от мрамор и издигната до шеметна височина, потънала в сянка статуя. Разтреперан, той си помисли, че стои между каменния олтар и идола на Еребус — място, където никой, под страх от смъртно наказание, не бе допускан да пристъпи, с изключение на благословените от самия идол жреци. Ала какво можеше да му стори още една смъртна присъда?

Всички бързо напуснаха мазето и се измъкнаха през тесните коридори от блед мрамор във вътрешния двор зад храма. Там ги очакваха двама войни от отряда, които бяха довели конете. И, както Конан със задоволство отбеляза, бяха донесли ризница, шлем и ятаган за него. С удивителна сръчност кимериецът се въоръжи както подобава на войн.

— Да се изтегляме зад градската стена — предложи Хордо и се полюля върху седлото, — преди да решат да ни търсят извън двореца.

— Все още не можем да тръгнем — тихо го възпря Конан. Сложи шлема на главата си и яхна коня. — Ариани е в ръцете на Албанус.

— Още една жена? — обади се Карела с хаплив глас.

— Тя помогна на Хордо и на мен — поясни Конан. — И като награда Албанус я плени. Заклел съм се да я спася от страшния хаос тук. И ще го сторя.

— Ти, с твоите клетви — измърмори Карела, ала когато той се отдалечи с галоп от двора зад храма, тя първа от отряда тръгна по петите му.