Конан — защитника на трона

Седемнадесета глава

Ариани седеше унило и се взираше пред себе си, без да вижда нито един предмет. Около нея в стаята за посетители във „Фестис“ се носеше само тихо, потайно мърморене. Музикантите не свиреха, мъжете и жените шептяха, сгушени един до друг около масите. Най-после Ариани взе някакво решение изправи се, заобиколи няколко маси и се насочи към Грекус.

— Трябва да говоря с теб, Грекус — едва чуто каза тя. Мъртвешката тишина бе започната да влияе и на нея.

— По-късно — измърмори якият скулптор, без да я поглежда. Той продължи да приказва на другите около него с приглушен, настойчив глас: — Казвам ви, няма значение дали Тарас е мъртъв, или не. Знам къде държат оръжието. След половин ден аз…

Ариани почувства как в гърдите отново пламва частица от стария огън.

— Грекус! — В това царство на шепота остро произнесената дума прозвуча като крясък. Всички около масата се вторачиха в нея. — Не си ли си помислял — продължи тя, — че някой може би ни е предал?

— Конан — започна Грекус, ала тя го прекъсна.

Не е Конан.

— Той уби Тарас — обади се пълна, бледа, тъмнокоса жена. — Ти сама го видя. И сега варваринът открито взема злато от Гариан, защото е на служба при него.

— Да, Галиа — отвърна търпеливо Ариани. — Но ако Конан наистина ни беше предал, защо не ни арестуваха Златните Леопарди? — Единственият отговор бяха техните неми погледи — Той не ни е предал. Може би е казал истината за Тарас. Може би в действителност няма никакви въоръжени войници, които ни чакат, за да поведат хората по улиците. Може би ще открием, че ние не сме нищо повече от маша в ръцете на някого, претекст да даде ход на плановете си.

— О, тронът на Ерлик! — възнегодува Грекус. — Не говори глупости, Ариани.

— Сигурно приказвам глупости — въздъхна уморено тя. — Ала поне ги чуйте, нека ги обсъдим. Разсейте съмненията ми, ако можете. Ти самият никак ли не се съмняваш, Грекус?

— Занеси съмненията си в своя ъгъл — посъветва я Грекус. — И докато мъдруваш и се съмняваш, ние ще свалим Гариан от трона.

Галиа огласи неодобрението си:

— Какво очакваш от жена, която си пропилява времето с едноок грубиян?

— Благодаря, Галиа — каза Ариани. Тя се усмихна за пръв път откакто бе видяла Конан надвесен над тялото на Тарас. Отдалечи се от масата им и взе наметалото си. Грекус и останалите я изгледаха, сякаш беше полудяла.

Осъзна, че може да намери отговор на въпросите си единствено чрез Хордо. Ала, разбира се, не биваше да му се доверява. Ако спомене за съмненията си пред него, той сърдито ще й каже, че Конан не е предавал никого. После ще я ощипе отзад и ще опита да я примами в леглото си. Вече бе правил много пъти такива неща. Но рано този следобед той се отби при нея, за да й съобщи, че Стефано е жив и се намира в палата на лорд Албанус. Скулпторът притежаваше благоразумие и говореше разумно, преди ревността му към Конан да го озлоби. Стефано или щеше да разсее съмненията й, като я убеди във вината на големия кимериец, или, след като сам бе повярвал в правотата на думите му, щеше да се върне с нея във „Фестис“, за да й помогне. Заедно по-лесно щяха да разкрият истината пред останалите. Тя се зави в наметката и забърза по улицата.

Когато стигна до Улицата на Скърбите, започна да съжалява, че е напуснала „Фестис“. Тази улица, винаги оживена от непрекъснат шум и евтин блясък, сега бе останала съвсем оголена под напора на вятъра, който търкаляше жалки останки по каменната настилка — пъстрата шапчица на някой жонгльор, мръсно окъсано копринено шалче. В далечината виеше куче и протяжният звук отекваше из празните улици. Цялата разтреперана, ала не от студения вятър, Ариани ускори крачка.

Вече тичаше, когато стигна палата на Албанус, въпреки че нищо, освен пустотата, не я преследваше по петите. Задъхана, опря цялата тежест на тялото си върху портата и задумка с малкия си юмрук по укрепените с железни пръти дъски:

— Пуснете ме!

Недоверчиво око я огледа през малък отвор в портата, завъртя се в двете посоки да разбере дали жената има придружители.

— В името на Митра и милосърдието му, пуснете ме да вляза!

Лостовете с трясък се Отместиха, пазачът блъсна вратата, като остави тесен процеп, през който тя с усилие се промъкна.

Още не беше направила и крачка и една ръка я сграбчи през кръста, после я разтърси във въздуха с груб смях. Отвратена, престана да диша, когато ръката грубо притисна бедрото й. Успя да се вгледа надолу в тясното лице на мъжа, който я държеше. Носът му беше с прерязан връх.

— Хубаво парче — изсмя се той. — Ще ни затопли всичките в този пронизващ вятър. — Десетината му другари добавиха неприлични викове към неговото веселие.

Насладата, която предвкусваше, се стопи от лицето на мъжа, когато усети как връх на кама се забива под ухото му.

— Аз съм лейди Ариани Пандариан — изсъска тя ледено. Митра, от колко време не бе използувала това име? — И ако лорд Албанус ви остави без наказание, не се съмнявам, че баща ми ще се погрижи за това!

Ръцете му я изтърваха, сякаш бе бръкнал в казан с вряла вода. След миг краката й тупнаха на земята.

— Извинявай, милейди — запелтечи пазачът. Останалите се вторачиха в нея с отворени усти. — Чест за теб! Аз не исках…

— Сама знам пътя — надменно рече тя и се отдалечи, докато той все още опитваше да скалъпи някакво извинение.

Високомерието, реши тя, отправяйки се по настланата с камъни пътека, бе единствената й надежда, след като бе пристигнала в палата на лорда без слуги и свита. Когато мъж с посивяла брада и туника с отличителния знак на шамбелан отвори една от огромните, сводести врати големите й светлокафяви очи искряха с непреклонен блясък.

— Аз съм лейди Ариани Пандариан — обяви тя. — Заведете ме при скулптора Стефано Мелиарус.

Челюстта на шамбелана увисна, той хвърли поглед надолу по пътеката, като очакваше да съзре нейните пазачи.

— Извинявай… милейди… но аз… не познавам никакъв човек на име Стефано.

Тя рязко го избута от пътя си и влезе в украсено с пищни колони преддверие.

— Заведете ме при лорд Албанус — заповяда Ариани. Вътрешно трепереше — ами ако Конан беше сбъркал? Ако Стефано го нямаше тук? Ала мисълта, че трябва да се връща сама по пустите улици, я подтикваше да действа.

Устните на шамбелана се раздвижиха отсечено, сивата му брада се разтрепери и накрая той каза:

— Следвай ме, моля — след което добави: — … милейди, — сякаш бе обмислял дълго дали наистина е необходимо да употреби тази дума.

Докато „отиде да осведоми“ лорд Албанус за нейното пристигане, я остави в просторна стая. Гоблените по стените сияеха в ярки цветове; блещукащи златни лампи хвърляха приветлива светлина. След мрака и пустотата по улиците тук беше уютно, ала приятната обстановка с нищо не й помагаше да обуздае опасенията си. Ами ако търси човек, който никога не е идвал тук и се представи като глупачка пред лорда, когото въобще не познава? Малко по малко предпазният й щит от високомерие се стопи. Последните му остатъци се сгромолясаха при влизането на лорд Албанус — той я погледна със смразяващия си поглед.

— Търсиш мъж на име Стефано — без предисловие започна мъжът със суровите черти на лицето. — Защо мислиш, че е тук?

Щеше й се да започне да чупи ръце от отчаяние, ала вместо това здраво ги стисна под наметката. Въпреки положените усилия, не успя да овладее потока от думи и тревоги, който напираше в нея:

— Трябва да говоря с него. Никой друг не иска да ме изслуша, а Тарас е мъртъв и Конан казва, че са ни предали и… — тя успя да си поеме дъх и потрепери. — Прости ми, лорд Албанус. Ако Стефано не е тук, ще си отида.

Тъмните очи на Албанус се разшириха. Той бръкна в кесията, привързана към пояса на кръста му, и каза:

— Почакай. Виждала ли си някога такова нещо?

Въпреки волята й, погледът й бе притеглен към скъпоценния камък както железните стърготини към черните късчета руда от Кот. Изведнъж от камъка се откъсна блед лъч, който окъпа лицето й. Дишането й се възобнови със сумтене, сякаш някой я беше ударил. Обзе я паника. Трябваше да бяга. Ала всичко, което можа да стори, бе да трепери, без да помръдва от мястото си, защото бледият лъч от камъка изпепели зрението й, и тя единствено съзираше безкрайна бяла пустош. Бягай! — крещеше тя в глъбините на съзнанието си. Защо трябва да бягаш? — откликна на разума й неизвестно от кого поставен въпрос. Лъчът угасна и тя се изправи, започна да диша спокойно, вторачена в бледия камък, който сега изглеждаше по-горещ, по-огнен от преди.

— Готово — чу тя мърморенето на Албанус. — Да видим доколко съм се справил. — С по-висок глас той й нареди: — Свали дрехите си, момиче.

Само мъничка частица от съзнанието й се възпротиви и оцвети бузите й в алено, ала остатъкът от разума й прие тази команда за нещо съвсем приемливо. Тя бързо хвърли наметката си, откопча украшенията, които придържаха роклята около тялото й. Дрехите й падаха в безредие около нея, а тя стоеше изправена и чакаше, притиснала ръце до закръглените си бедра, леко подгънала коляно.

Албанус погледна прелестната й голота и се усмихна мрачно.

— Щом толкова лесно изпълни тази команда, значи ще ми кажеш истината, дори тя да означава смърт за тебе. Тарас, момиче. Как умря той?

— Конан го уби — спокойно отвърна тя.

— Дано Ерлик прибере този проклет варварин! — изръмжа жестокият лорд. — Ето защо Вегенций не е могъл да открие Тарас никъде. Как ще изпращам заповедите си сега… — Намръщеното му лице леко се отпусна, той се взря в нея замислено. — Ти си една от онези глупави деца, които дрънкат за бунт във „Фестис“, нали?

Отговорът й беше колеблив.

— Да. — Неговите думи й изглеждаха по някакъв начин погрешни, ала раздразнението, което почувства беше смътно и преходно.

Пръстите на Албанус стиснаха брадичката й и насила я принудиха да повдигне глава, но въпреки че се впиваха болезнено в бузите й, Ариани не изпитваше желание да се възпротиви. Големите й очи открито посрещнаха неговия тъмен като обсидиан поглед.

— Когато поискам улиците да се напълнят с виещи тълпи — тихо каза той, — ти ще предадеш желанието ми във „Фестис“ Ще кажеш само онова, което ти заповядам и нищо повече.

— Да, ще кажа — потвърди тя. Мъничка болка, като ухапване от комар, я тласна да започне да се бори, ала изчезна почти мигновено.

Той кимна.

— Добре. Сега дойде ред на Конан. Какво каза той за това, че сте предадени?

— Каза, че Тарас не е наел никакви въоръжени мъже, за да ни помогнат. Че някакъв друг човек ни използва за собствените си цели.

— Спомена ли името на този друг човек? — рязко попита Албанус.

Тя поклати глава. Чувстваше се съсипана от умора. Бе приказвала толкова много, сега й се искаше да заспи.

— Няма значение — измърмори Албанус. — Подцених варварина. С всяко обръщане на слънчевия часовник той става все по-опасен. Вариус! Веднага изпрати вестоносец до командир Вегенций! Побързай, ако ти е мила кожата! Изправи се, момиче!

Ариани покорно стана и се взря в ръката на Албанус, която надраска някакво съобщение върху парче пергамент. Единственото й желание беше да спи, ала знаеше, че не бива, преди нейният господар да позволи. В този миг бе приела изцяло волята му; дори най-нищожните искрици на съпротива бяха угаснали.